Кръстан Дянков

От Уикицитат
Направо към навигацията Направо към търсенето
Кръстан Дянков
Кръстан Дянков
Вижте също:
Wikipedia-logo-v2.svg Статия в Уикипедия
Commons-logo.svg Материали в Общомедия

Кръстан Димитров Дянков (1933–1999) е български журналист и есеист, един от големите български преводачи от английски език.

От него[редактиране]

  • Към превода се насочих отначало съвсем любителски. Бях още гимназист, когато ми попадна една брошурка, кратко жизнеописание на Блез Паскал, който по това време беше мой любимец в областта на физиката. Заех се да я преведа от английски, за да я прочетат съучениците ми. Усещането, че текстът ми се "удаде", ми достави особена радост и по-късно, вече като студент, реших да превърна това любителско задоволство в професионално. Когато бях ученик на мода беше немският. Навсякъде в България можеше да се намери едно немско списание, казваше се "Сигнал". Беше богато илюстровано и се различаваше от българските тогава. Не обичах немците, които бяха завладели половин Европа. Като реакция срещу тях се обърнах към английския и към американската култура и литература. След това учих в универсистета. Като студент започнах да се занимавам по-сериозно с езика на Шекспир и Байрон. Четях американски писатели. Първоначално преведох няколко разказа на Ърскин Колдуел, който беше и тема на дипломната ми работа. Три от тях бяха публикувани в първия брой на възроденото списание "Пламък" през 1957. Зарът ми беше хвърлен. [1]


  • Уилям Фокнър е най-големият епик на съвременната американска литература, една малка "енциклопедия американа". От него съм научил повече, отколкото от всички други книги за Америка. И не само това. Фокнър е непомръкващият пример, без който нямаше да има нито О'Конър, нито Тенеси Уилямс, нито Габриел Гарсия Маркес. Да не говорим какво велико предизвикателство е той за преводача. Какво изпитание, какво напрежение, изтощение на човешки умствени, та и физически ресурси и какво огромно удовлетворение накрая. С прозата му не можеш да свикнеш, не можеш я "научи". Фокнър вечно изненадва, смайва, плаши и респектира, бяга от тебе, връща се, спотайва се, чезне и наново се въззема – огромен, непроницаем, вездесъщ... [1]


  • Преводът ми даде неизброими познания в безброй области: литература, история, обществени науки, фолклор, религия, но като че ли най-важното беше задълбоченото опознаване на нашия собствен език, нещо, което дори оригиналното литературно творчество не може да предложи. Амбицията за сътворяване на художествено, индивидуално писане като че ли винаги ми е била чужда – стигало ми е това, че познанството с чуждата литература ми е предоставяло възможността да се изпробвам в литературоведската работа. А ми отне завинаги заблудата, че има непреводими текстове. Не, противно на това широко разпространено мнение, непреводими текстове няма! Още нещо бих искал да подчертая: българският език съвсем не е беден и неразвит, както твърдят някои. Той е много по-силен и по-богат, отколкото сме склонни да вярваме. [1]


  • По едно време мислех да се откажа от активен превод (макар едното да не пречи на другото) и да дам натрупания си опит на онова поколение преводачи, които ще трябва един ден да ни сменят – надали ще се намери по-благодарна работа. Само че разбрах, предаването на опита не става с откъсване от професията, а тъкмо наопаки – с постоянно поддържане на наличната квалификация, дори може би и тук примерът е най-доброто обучение. Разбира се, младите по закон обичат сами да се сдобиват с необходимото, но усъвършенстването всякога става, когато следваш някакви образци. Помня колко трудно ни беше преди години, нямаше оформена българска школа за превода и всичко трябваше да налучкваме с много усилия. Сега младите могат да си спестят това. [1]


  • Нужна е преди всичко убеденост, че професионалният избор не е плод на прищявка, а вътрешно усещане за необходимост, отдаденост на литературата, най-вече неотклонното желание да направиш достояние на другите онова хубаво, което си прочел на един чужд език. След първоначалното лутане (исторически период, течение, представители, стил и др.) трябва да намериш себе си съобразно своя личен вкус. Един текст не бива в никакъв случай да ти бъде чужд, още по-зле, ако ти е противен. Трябва да усещаш себе си в автора и автора в себе си – инак тъй необходимото покриване на автора с преводача никога не би се получило. Последно (разбира се, за този разговор), но по мое мнение най-важното – безпределна преданост към българския език. Само той (и нищо друго!) е ковкият метал в ковачницата на преводача. [1]


  • Това ["На изток от рая" от Джон Стайнбек] е може би единственият роман в световната литература, който един автор адресира към невръстните си синове, като есенция на житейската поука в една семейна биография. Когато пише книгата, Стайнбек е на 49 години (тя излиза 1952 година, доста след войната). Той я пише с желанието да предпази децата си от братския библейски конфликт, да ги предпази от черната завист, от ревността за родителската любов и всички злини, които могат да произтекат оттам – безпредметната злоба, отчуждението, вътрешносемейното господство и зломислие и накрая братоубийството... Доколкото романът е точно една възпитателна проповед, дотолкова той е и един горещ зов към всичко, което пъпли по земната твърд, да живее в поносимост, в разбирателство. Та дори, ако е възможно, и в любов и винаги в името на тези, които ще дойдат след нас. [2]


  • Аналогията с библейската история не е случайна. Защото в "На изток от рая" става дума за потомството на Адам и Ева, от което тръгват двете начала у човека – тези Ормузд и Ариман – жертва на чиито капризи ние сме през целия си живот, осъзнато или не, истински или само в помислите си. Такава всъщност е и истината за човешкото развитие, което сякаш смесва тези две начала – осъществяването на най-доброто да мине през най-големи злини, или злото да роди своя висш съдник или дори палач – справедливостта на добрите. [2]


  • Учудващото е, че огромната по обем книга е написана за много кратко време. И тук идва един друг много интересен въпрос – за същото ли време един преводач може да я преведе? Два романа на Фокнър, написани в продължение на 25 години – "Градът" и "Дворецът", ми отнеха пет години; при това там се сменяха само две поколения. В "На изток от рая" се сменят повече от три поколения и тук преводачът се изправя пред нещо, което не може да бъде нито преглътнато, нито систематизирано от която и да е от съществуващите теории на превода. Той също като автора трябва да мине по завоите и бродовете на всички тези поколения за много по-кратко време, а за това е нужна такава страхотна историко-социална адаптация, каквато нито теоретиците, нито читателите могат да допуснат, че е необходима за успешния край на едно такова дело. [2]


  • Трябва не само да вникнеш в мисълта и словесните завъртулки на оригиналния текст, нужно е да намериш такава своя лична машина на времето, която да те пренася от библейското летоброене до наши дни. Трябва – както казваше Колдуел – да се оградиш с най-многопрозоречните стени, през които всичко да виждаш, а да не излизаш извън тях. Има ли всъщност по-смислена и по-логична човешка повеля от това? [2]


  • Когато земеделецът забива лемежа си в земята, ние не се съмняваме, че той владее идеално сечивото си. Работата е там, че неговият душевен строй в този случай води съзнанието му по-нататък, към посева, към кълновете, към жътвата. Така и преводачът, както впрочем и писателят, си служи само с 30-ина букви (основните световни азбуки нямат повече), но с тези 30 букви се създават най-сложни картини – от дивашката рисунка до абстракцията. Литераторът най-общо е нещо като съдия, той не може да отсъди точно нищо, ако не го познава в тънкости, а познанието в тънкост значи всичко да си изпитал и всичко да можеш да повториш сам. [2]


  • Най-много обичам в работата си предизвикателството – и то тоталното: първо, и естествено, най-важен е твоят личен вкус. Преводачът е длъжен да бъде преди всичко литератор. Всякакъв аматьоризъм или търгащина са абсолютно противопоказни. Освен предизвикателство за вкуса, превеждането е предизвикателство и за въображението. Не можеш ли свободно да го пришпорваш, винаги ще си останеш пленник на скучното словопрехвърляне от език в език. И трето, то е предизвикателство към културата ти – ти трябва просто да си равен. Не можеш да предадеш божиите думи, ако не застанеш отдясно на престола му. Тези три предизвикателства не винаги тревожат сънищата на оригиналния писател. Той живее и създава един свят, който добре разбира и съзнава. Оригиналният творец не е длъжен да знае толкова добре цялата джунгла от онова, което наричаме фонова култура, фонови знания, върху чиято основа твори. Докато преводачът в този личен писателски свят трябва да е нещо повече от следотърсач. Защото е длъжен при всяко потръпване на писателската почва да отмери следващата си стъпка. При всяко колебание или съмнение, или подозрение, или отрицание, които се сплитат в оригиналното творчество, да е винаги наясно, да е стъпил на двата си крака, да осмисля всички движения на автора, да съзира накъде водят те и защо тъкмо натам водят. [2]


  • Тъкмо тази част в нашата работа на мен досега не ми е ясна като механизъм, въпреки всички съждения, а и сигурно няма да стигна до една окончателна формула. Такава просто няма. И съпоставени с тези върховни методи и цели, всякакви спорове за "транскрипция", или "предаване на реалии", или непреводимости, всякакви умувания за това как да си служим с речника, за това как, все въпроси как, как да доведем текста до едно безръбесто, а и затова безлично сказание на собствения ти език, ми се струват напълно излишни, а преди това – смешни. [2]


  • Човекът в Америка живее много по-интимно с природата и в природата, отколкото този в Европа. Докато в Европа хората са откъснати от природата, събрани вътре в големи градски струпотевини от народ, с различни обичаи, робуващи на някаква изкуствена нравственост, на един милион норми – това е всъщност човешката гибел в града. Защото в града се заражда отчуждението, там хората започват да забравят, че съсъществуват с други, тоест точно там, където те са най-много, те са си чужди. В Америка, по-чисто географски причини – рядко населена, огромна земя, хората са много по-близо до природата, а и човешките поселища не са особено големи. Затова те могат да си позволяват този и досега неизпитан в Европа лукс, да се събират в малки общини хора с еднакви интереси... Те са живеели най-вече в непосредствена връзка с природата и тази близост със земята, с пейзажа е оформила и техните житейски и творчески философии. Този живот ги е накарал да бъдат по-дълбоко взиращи се в душевността на човека. Тези импулси, които само природата може да подаде, да съобщи на човешкото съзнание, са намирали израз в едно преклонение поначало към гения, към човешкия гений. Не става дума за изключителния човек, за човека герой или за някакво обожествяване на ближния, в никакъв случай. Става дума само за една дълбоко обективна оценка, преценка на това, доколко твоят ближен може да бъде твой съмишленик, да разкриеш пред него душата си. И това е идилично спокойствие, всъщност това е един много пасторален пейзаж. В рамките на този пейзаж естествено и отношенията между творците са били и по-чисти, и по-нормални, лишени от всякакъв намек за отчуждение, за завист, за професионални конфликти. [2]


  • В Европа такъв проблем съществува още от времето на Ренесанса. Вражди има, особено в отношенията между писатели и критици, писатели – писатели, критици – критици. Много отрано се създава една взаимна нетърпимост, защото, от друга страна, Европа ражда и много идеи, прекалено много идеи, повечето от които са в постоянен конфликт, трудно се намират мостове за сближение между идеите и това го показва и развитието на философската мисъл в Европа. В Америка е обратно – отново се получава някаква интеграция на човешките стремежи, разсъждения. [2]


  • Между другото това са 30-те-40-те години на ХІХ век, когато изведнъж литературната продукция в САЩ добива много голям размах. До това време има определен брой издателства и там се издават неособено много и не така масово книги на американски писатели. С този "бум" става възможно общуването чрез отпечатаното слово. Любопитното е, че в тези отношения не съществува онова, което можем да намерим в наше време – задължителното желание на един творец на всяка цена да намери грешките на друг творец. Разбира се, много е погрешно да мислиш, че през цялото време и при всички отделни индивидуални случаи нещата са били така идилично поставени. Естествено, имало е и неизбежните противоречия, но те са били по-скоро противоречия между личности като личности, а не между личности като творци. [2]


  • За жалост съдбата на Мелвил е доста трагична. Един толкова плодовит автор, приживе не среща признанието, което заслужава, особено като се има предвид, че на перото му принадлежи един от най-големите паметници на американската литература – "Моби Дик". Няма по-страшна книга от книгата за белия кит. Но съдбата на нейния автор приживе е печална, такава каквато не би си пожелал никой писател. Цели 35 години преди смъртта си той работи като един абсолютно безличен митнически чиновник в Ню Йорк, продължава да пише, нещата му излизат, но най-вече в Англия. След като е завършел поредното си произведение, Мелвил го е изпращал на своя издател Ричард Бентли в Англия, който е издавал и други американски писатели. Любопитното е, че го постига същата съдба, за която той споменава в есето си за Хоторн – първо да го признаят в чужбина, а не в родната му страна. Той сам става жертва на подобно отношение. Това, което не пожелава на Хоторн, постига него. И един от парадоксите в живота на Мелвил е, че когато умира и за смъртта му съобщават с три реда в "Ню Йорк Таймс", сбъркват името му. Това е една абсолютно жестока присъда на съвременното четящо поколение към един писател. И трябва да дойде чак 1924 година, за да може Америка да открие отново Мелвил. [2]


  • С пиесата ["Скитница"] се пробвах в режисурата, но не се виждам зад кулисите. [3]


За него[редактиране]

  • "Кръстан умееше да освобождава и пространството край себе си, да го насища със смисъл, със звуци, картини и с една упойваща, само негова миризма, смесица от тютюн, хубав бърбън и елегантен парфюм." [2]


  • "Някои от приятелите му го считаха за дилетант в разнопосочните му занимания, обвиняваха го, че никъде не остава задълго, не се задържаше нито при жените си, нито в къщите си. Да, той обичаше живота в цялото му объркано многообразие, пиеше и пушеше неумерено, артистично се измъкваше от критични ситуации, използваше приятелите си." [2]


  • "Жените го привличаха като магнит, сменяше ги, очарован от новостта им. Да, беше очарователен измамник, напълно безотговорен към близки и приятели, използваше ги с една раблезианска лукавост и подкупваща усмивка. Умееше да ви заблуди и да ви води за носа дълго време. Но не можехте да му се сърдите. Към нищо не бе привързан, мразеше оковите, в каквато и да е форма." [2]


  • "Да, той бе вълшебен измамник, просто веселяк и артист, герой на плутовски роман, вагабонтин, както казва народът. Но беше щедър, когато се раздаваше, не бе скъперник. И в последните години единствено страдаше от бедността си, от невъзможността да "играе" живота, който винаги е мечтал да има." [2]


  • "Америка бе неговата несбъдната мечта. Той я изгради, той си я построи чрез преводите, които направи, тя е неговият Гранд каньон, в който на воля препускаше въображението му." [2]


  • "Напук на властниците общуваше с американските посланици, влизаше най-спокойно в американското посолство, жест, който се отбелязваше веднага от "пазителите на статуквото", организира и дружество "Приятели на Америка". Като не можеше да отиде в Америка, кой ще го пусне там, си я "пренесе" вкъщи. Беше една копнееща душа, себичен, егоист до крайност, самовлюбен, дори леко снобеещ, но смехът му, гъвкавият, жив и хаплив език украсяваха сякаш всичко, до което се докоснеше." [2]


  • "Имаше няколко болки – че не е станал артист, режисьор, музикант или художник. Мисля, че истинското му призвание бе на "скитник между звездите", само там бе свободен, опитваше се да си изгради своя вселена, в която да пребивава сам и независим. Бе приел съдбата си на вътрешен изгнаник, обожаваше да "дърпа дявола за опашката". Не че бе някакъв храбрец, просто отстояваше принципите си, правото си на свобода." [2]


  • "Музиката бе неизменният спътник на нашите срещи, той ме въведе в света на американската музика, от него за първи път чух имената на най-големите джазови музиканти, превеждаше ми библейските текстове на разтърсващите спиричуъли и госпъли, разкриваше пред мен света на Америка, четеше ми току-що направения си превод, или откъс от някое американско есе. Пиехме неизменния бърбън, той ме научи и на този грях, гледах слънцето, което огряваше стаята, и бях щастлив." [2]


  • "Започна да се напива лесно, пиеше с кварталните пияници и бе решил да свърши "тази комедия животът", колкото се може по-бързо. Последната му приятелка го бе напуснала, пак беше с Цвета, мъчеше ги безпаричие. Той изпадаше все повече и повече в своя унес, виждахме се все по-рядко – разменяхме няколко дежурни фрази, градеше някакви грандиозни, но въздушни планове за нови поредици и преводи, но всичко това бе само пожелание и толкова. Мисля, че устоите му бяха вече подронени. Пиеше, пушеше, работеше все по-малко. Отиде си напук, просто не издържаше повече. Бе живял бурно, а сега бе принуден да се мъчи да оцелява. Това бе унизително за него. И умря напълно съзнателно." [2]


  • "Кръстан беше роден артист. Артистична беше още самата му външност. Мустаците му – като тези на Салвадор Дали – приличаха на източени антени, чрез които той общуваше с други, непознати светове. И в очите му имаше нещо от пламъчетата на художника, на непоправимия приключенец. Завършил английска филология в Софийския университет, той посвети целия си живот на една мисия, която най-много подхожда на артиста – претворяването. Претвори на български език огромни обеми от най-доброто в съвременната американска литература: Стайнбек, Колдуел, Чийвър, Ъпдайк, Милър, Сандбърг и особено Фокнър, ненадминатия майстор на модерния роман, когото представи на нашия читател с неотстъпно постоянство и системност." [4]


  • "Той беше сред ония, които издигнаха нашия превод и го превърнаха във високо изкуство – с компетентността на литературоведа и културолога, с безкомпромисния подбор на превежданите произведения, с тънкото познаване на техния език и с никога неотслабващата любовна, истински писателска грижа спрямо българския. Такъв пример не може да се изгуби докрай дори и във времената на невротична пазарна надпревара, устремена към най-ниския общ знаменател." [4]


  • "Стилът на Кръстан беше еталон за качество – блестящ, безупречно елегантен, естетски изтънчен, художествено чувствителен като самия него, като облика и поведението му. Струва ми се, че в нашата култура задълго няма да има друго толкова цивилизоващо присъствие." [4]


  • "Подобно на героите на Лондон, Хемингуей и Стайнбек, той малко се интересуваше от после, въобще или завинаги, искаше да ограби докрай мига и "уловените мигове" му вършеха прекрасна работа, бяха написан със светлина манифест на вкуса му за време. Кръстан поставяше най-високо репортажната фотография и даже определена част от нея, тъй наречената жива фотография – фотография, способна да те накара да изживееш парче чужд живот като свой, да го присвоиш. Щедра алчност. Щедра, защото не се питаш: за какво ми е? Подобно на монолог на пиян в бар преди затваряне, когото продължаваш да слушаш, въпреки че текат броените мигове на собственото ти време..." [5]


  • "Когато говоря за Кръстан и фотографията, имам предвид, разбира се, годините в списание "Българско фото", написаните текстове, сниманите кадри, но преди всичко острото му чувство за дефицит на реалност, което фотографията трябваше да компенсира. Чувството, че живеем в празен свят, където думите унищожават нещата. Затова си играеше на думи: "Не обичам празници, обичам пълници", казваше Кръстан. Кръстан беше пълник, за Кръстан фотографията беше пълник, за други пълници в момента не се сещам..." [5]


Източнци[редактиране]

  1. 1,0 1,1 1,2 1,3 1,4 „Кръстан Дянков: "Българският език е силен и богат..."“, Огнян Стамболиев, litclub, 28.06.2006
  2. 2,00 2,01 2,02 2,03 2,04 2,05 2,06 2,07 2,08 2,09 2,10 2,11 2,12 2,13 2,14 2,15 2,16 2,17 2,18 2,19 „Кръстан Дянков – двайсет години по-късно“, Емил Басат, "LiterNet", 10.11.2008
  3. Из негово интервю
  4. 4,0 4,1 4,2 В памет на Кръстан Дянков, слово от Александър Шурбанов, в-к „Култура“.
  5. 5,0 5,1 В памет на Кръстан Дянков, слово от Георги Лозанов, в-к „Култура“