Джек Лондон

Джек Лондон
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия
	Творби в Проект Гутенберг

Джек Лондон (Jack London, 1876 - 1916) е американски писател.

из романа "Скитникът между звездите"

Да можеш да забравяш — това е здрав разсъдък. Непрекъснато да си спомняш — това е смахнатост, лудост.

— глава VI

из романа "Мартин Идън"

Аз искам да остана верен на себе си и не желая да подчинявам вкусовете си дори на единодушната присъда на цялото човечество.
I am I. And I won't subordinate my taste to the unanimous judgment of mankind.

— Гл. 24 (с.195)

…Всеки малодушен продукт…, който бръщолеви наставленията на дребнавия морал, с който са го тъпкали още от детинство, а трепери пред живия живот. И тия ще ви любят, Мартин, но повече ще обичат своя дребничък морал. А вие имате нужда от великолепно пренебрежение към живота, имате нужда от велики, свободни души, от ослепително бляскави пеперуди, а не от дребни сиви молци.
…Pusillanimous product… prattling out little moralities that have been prattled into them, and afraid to live life. They will love you, Martin, but they will love their little moralities more. What you want is the magnificent abandon of life, the great free souls, the blazing butterflies and not the little gray moths.

— Гл.32 (с.271)

Във вашия космос, види се, няма място за любовта. А в моя – красотата е само прислужница на любовта.
Love seems to have no place in your Cosmos; in mine, Beauty is the handmaiden of Love.

— Гл.32 (с.269)

Нейният кръгозор беше ограничен и се определяше от кръгозора на околната среда, но ограниченият ум забелязва ограничеността само в другите. Затова тя смяташе, че нейният мироглед е необикновено широк и ако те с Мартин нямат сходни възгледи, то е само поради неговата ограниченост; тя мечтаеше да го научи да гледа с нейните очи и да разшири кръгозора му, за да се слее той с нейния кръгозор.
Her own limits were the limits of her horizon; but limited minds can recognize limitations only in others. And so she felt that her outlook was very wide indeed, and that where his conflicted with hers marked his limitations; and she dreamed of helping him to see as she saw, of widening his horizon until it was identified with hers.

— Гл.8 (с.71)

Но пазете се. Тия буржоазни градове ще ви убият. Вземете например това гнездо на търгаши, в което ви срещнах. Те дори не могат да се нарекат гнилоч. В такава атмосфера човек не може да си опази здравето. Тя е атмосфера на низостта и вие не ще намерите между тях ни един човек, който да се издига над тая низост. Те всички, и мъжете, и жените, са само одушевени стомаси, управлявани от семейни апетити…
But beware. These bourgeois cities will kill you. Look at that den of traitors where I met you. Dry rot is no name for it. One can't keep his sanity in such an atmosphere. It's degrading. There's not one of them who is not degrading, man and woman, all of them animated stomachs guided by the high intellectual and artistic impulses of clams…

— Гл.32 (с.270)

…Ограниченият ум забелязва ограничеността само в другите.
…Limited minds can recognize limitations only in others.

— Гл.8 (с.71)

Това несъмнено е вашата първа любов. Но в името на красотата следния път се опитайте да проявите повече вкус.
This is undoubtedly your calf love; but for Beauty's sake show better taste next time.

— Гл.32 (с.271)

из романа "Белият зъб"

Животът достига връхната си точка, когато осъществява в най-пълен размер онова, за което е предназначен.
Life achieves its summit when it does to the uttermost that which it was equipped to do.

— Част II, глава IV – Стената на света (с.98)

Никой не може да насилва своята природа, без тя да си отмъсти.
One cannot violate the promptings of one's nature without having that nature recoil upon itself.

— Част IV, глава I – Враг на своя народ (с.155)

Целта на живота е месо. Самият живот е месо. Животът почива върху друг живот. Имаше два вида животни: едни, които ядат, и други, които биват изяждани. Законът за хищниците гласеше: "Изяж или ще бъдеш изяден". Вълчето не можеше да определи закона в такива ясни и точни понятия, а и не се занимаваше с основните принципи, върху които почиваше този закон. То дори не мислеше за закона – спазваше го, без изобщо да мисли за него.
The aim of life was meat. Life itself was meat. Life lived on life. There were the eaters and the eaten. The law was: EAT OR BE EATEN. He did not formulate the law in clear, set terms and moralise about it. He did not even think the law; he merely lived the law without thinking about it at all.

— Част II, глава V – Законът на хищниците (с.106)

Дълбока тишина цареше навред. Самата земя беше пустиня, без живот, без движение, тъй самотна и студена, че не навяваше дори и скръб. В нея се таеше някакъв особен смях, много по-страшен от всяка скръб – смях без сянка от радост, като усмивката на сфинкса, смях, студен като скреж и пропит от някаква мрачна увереност. Това беше властната и неизразима мъдрост на вечността, която се надсмиваше над празнотата на живота и над неговите безплодни усилия. Това беше Дивата пустиня – жестоката Северна пустия с вледенено сърце.
A vast silence reigned over the land. The land itself was a desolation, lifeless, without movement, so lone and cold that the spirit of it was not even that of sadness. There was a hint in it of laughter, but of a laughter more terrible than any sadness – a laughter that was mirthless as the smile of the sphinx, a laughter cold as the frost and partaking of the grimness of infallibility. It was the masterful and incommunicable wisdom of eternity laughing at the futility of life and the effort of life. It was the Wild, the savage, frozen-hearted Northland Wild.

— Част I, глава I – На лов за месо (с.106)

из романа "Дивото зове"

…В комарджийската си страст той страдаше от голяма слабост – вяра в системата; а това го водеше до сигурна гибел. Защото, за да прилагаш система в играта, трябват пари…
…In his gambling, he had one besetting weakness—faith in a system; and this made his damnation certain. For to play a system requires money…

— Гл. "Към първобитното" (с.311)

Среща се и такова увлечение, което представлява връхната точка на живота, над която животът не може повече да се издигне. Но парадоксът на битието е такъв, че това увлечение те обхваща, когато кипиш от живот, а то те кара съвсем да забравиш, че си жив. Това увлечение, тази забрава на съществуването, завладва човека на изкуството, когато изгаря в пламъците на вдъхновението; то обхваща и войника, изгубил сражението, но отказващ пощада в опиянението на боя…
There is an ecstasy that marks the summit of life, and beyond which life cannot rise. And such is the paradox of living, this ecstasy comes when one is most alive, and it comes as a complete forgetfulness that one is alive. This ecstasy, this forgetfulness of living, comes to the artist, caught up and out of himself in a sheet of flame; it comes to the soldier, war-mad on a stricken field and refusing quarter…

— Гл. "Надмощието на първобитния звяр" (с.339)

Този човек беше му спасил живота, което значеше нещо, но освен това бе идеален господар. Други хора се грижеха за кучетата си от чувство за дълг и за да им вършат работа; той се грижеше за своите като за собствени деца, защото не можеше да постъпи другояче. Но той отиваше и по-далече. Никога не забравяше да им подхвърли добродушен поздрав или ободряваща дума, а да седне и дълго да им приказва ("да подрънка глупости", както го наричаше), доставяше не по-малко удоволствие на самия него, отколкото на тях. Торнтън обичаше грубо да стисне главата на Бък с две ръце, да опре челото си в неговото и така да го люшка напред-назад и да го ругае с мръсни думи, които за Бък бяха думи на обич. За Бък нямаше по-голяма радост от тази груба прегръдка и звука на тихо мърморените ругатни – при всяко поклащане напред и назад му се струваше, че сърцето ще изскочи от гърдите му, толкова велик беше неговият възторг. А когато господарят го пускаше и той скачаше на крака със засмяна уста, с щастливо светещи очи, с напиращ в гърлото неизстръгнал се лай и тъй заставаше неподвижен, Джон Торнтън с дълбоко уважение възкликваше:
– Господи! Остава само и да заговориш!
This man had saved his life, which was something; but, further, he was the ideal master. Other men saw to the welfare of their dogs from a sense of duty and business expediency; he saw to the welfare of his as if they were his own children, because he could not help it. And he saw further. He never forgot a kindly greeting or a cheering word, and to sit down for a long talk with them (“gas” he called it) was as much his delight as theirs. He had a way of taking Buck’s head roughly between his hands, and resting his own head upon Buck’s, of shaking him back and forth, the while calling him ill names that to Buck were love names. Buck knew no greater joy than that rough embrace and the sound of murmured oaths, and at each jerk back and forth it seemed that his heart would be shaken out of his body, so great was its ecstasy. And when, released, he sprang to his feet, his mouth laughing, his eyes eloquent, his throat vibrant with unuttered sound, and in that fashion remained without movement, John Thornton would reverently exclaim, “God! you can all but speak!”

— Гл. "От обич към човека" (с.366)

Убий или ще бъдеш убит, изяж или ще бъдеш изяден – такъв е бил законът и той се подчиняваше на неговата повеля, достигнала до него от безкрая на времето.
Kill or be killed, eat or be eaten, was the law; and this mandate, down out of the depths of Time, he obeyed.

— Гл. "От обич към човека" (с.368)

…Човекът с тояга е законодател, господар, комуто трябва да се покоряваш, макар и да не е необходимо да търсиш неговата обич.
…A man with a club was a lawgiver, a master to be obeyed, though not necessarily conciliated.

— Гл. "Към първобитното" (с.317)

из романа "Морският вълк"

– …Живот? Ха-ха! Той няма никаква цена. От всички евтини неща той е най-евтиното. Той стърчи пред всяка врата като просяк. Природата го разлива с щедра ръка. Където има място само за един живот, тя посява хиляди живота и навсякъде един живот изяжда друг, докато остане най-силният и най-свинският живот.
– Вие сте чели Дарвин, … но криво сте го разбрали, като стигате до извода, че борбата за съществуване оправдава вашето своеволно разрушаване на живота.
Life? Bah! It has no value. Of cheap things it is the cheapest. Everywhere it goes begging. Nature spills it out with a lavish hand. Where there is room for one life, she sows a thousand lives, and it's life eats life till the strongest and most piggish life is left."
"You have read Darwin… But you read him misunderstandingly when you conclude that the struggle for existence sanctions your wanton destruction of life."

— Гл. 6 (с.64)

Знаете ли, че единствената цена, която животът има, е цената, която той сам си придава? Разбира се, и тази цена е преувеличена, тъй като животът е по необходимост пристрастен към себе си.
Do you know the only value life has is what life puts upon itself? And it is of course overestimated, for it is of necessity prejudiced in its own favour.

— Гл. 6 (с.65)

из разказа "Синът на вълка"

Мъжът рядко цени както трябва жената, поне докато не се е лишил от нея. Той не си дава сметка за недоловимата топлота, излъчвана от женския пол, докато е обкръжен от нея; обаче отнемат ли му я, започва да усеща все по-голяма празнота в съществуването си и да изпитва някакъв смътен глад за нещо тъй неопределено, че не може да каже какво е то. Ако другарите му нямат повече опит от самия него, те поклащат със съмнение глави и му дават силно очистително. Но гладът не минава, а се засилва; той загубва интерес към всекидневието си и става мрачен, а един ден; когато тази празнота е вече непоносима, изведнъж настъпва миг на прозрение.

Когато се случи такова нещо на Юкон, мъжът обикновено слага храна в лодката, ако това става през лятото, а през зимата запряга кучетата си и поема на Юг. След няколко месеца, стига да надделее верността му към Севера, той се завръща с жена, която трябва да сподели с него тази вярна любов, а наред с нея и лишенията. Това е само още едно от доказателствата за вродения егоизъм на мъжа.
Man rarely places a proper valuation upon his womankind, at least not until deprived of them. He has no conception of the subtle atmosphere exhaled by the sex feminine, so long as he bathes in it; but let it be withdrawn, and an ever-growing void begins to manifest itself in his existence, and he becomes hungry, in a vague sort of way, for a something so indefinite that he cannot characterize it. If his comrades have no more experience than himself, they will shake their heads dubiously and dose him with strong physic. But the hunger will continue and become stronger; he will lose interest in the things of his everyday life and wax morbid; and one day, when the emptiness has become unbearable, a revelation will dawn upon him.

In the Yukon country, when this comes to pass, the man usually provisions a poling boat, if it is summer, and if winter, harnesses his dogs, and heads for the Southland. A few months later, supposing him to be possessed of a faith in the country, he returns with a wife to share with him in that faith, and incidentally in his hardships. This but serves to show the innate selfishness of man.

— (с.16)

Това беше странна гледка – анахронизъм. На юг изтичаха сетните няколко години от последното десетилетие на деветнайстия век; тука [на Юкон] процъфтяваше първобитният човек, сянка, останала от предисторическия пещерен жител, забравена отломка от древния свят.
It was a weird scene; an anachronism. To the south, the nineteenth century was reeling off the few years of its last decade; here flourished man primeval, a shade removed from the prehistoric cave-dweller, forgotten fragment of the Elder World.

— (с.24)

из други произведения

Не живея заради това, което светът мисли за мене, а заради това, което аз мисля за себе си.
I do not live for what the world thinks of me, but for what I think of myself.

— из писмо до Чарлз Уорън Стодард (21 авг. 1903)

Кокалът, подхвърлен на кучето, не е милосърдие. Милосърдие е, ако споделите кокала с кучето, когато сте гладни колкото него.
A bone to the dog is not charity. Charity is the bone shared with the dog, when you are just as hungry as the dog.

— из "My Life in the Underworld"

Източници

Цитатите, на които са обозначени страниците, са взети от "Джек Лондон – Избрани произведения" в 10 тома, изд. "Народна култура" 1961-1963 г.