Сбогом и благодаря за рибата

От Уикицитат
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Пътеводител на галактическия стопаджия.

Сбогом и благодаря за рибата от Дъглас Адамс. Умореният от бродене из галактиката Артър Дент се завръща на Земята заедно с новата си банда и открива, че планетата е реинсталирана по най-мистериозен начин. Няколко въпроса обаче непрестанно го тормозят: Защо всички делфини са изчезнали? Какво е било последно послание на Бог към Неговото Творение? Какво всъщност е станало в деня, когато Земята е била разрушена?

Сбогом и благодаря за рибата[редактиране]

Пролог[редактиране]

  • Убеждаваха се все повече, че по принцип са направили огромна грешка като са слезли от дърветата. Някои дори казваха, че и качването на дърветата е бил лош ход и никой не е трябвало въобще да излиза от океаните.
И тогава, един четвъртък, почти две хиляди години след като един човек бил закован за някакво дърво, защото казал колко хубаво би било, за разнообразие, да се държиш добре с хората, едно момиче, седнало само в малко кафене в Рикмансуърт, внезапно разбрало какво не е било наред през цялото това време и най-накрая узнало как светът може да стане добро и щастливо място. Този път това била истината, това щяло да свърши работа, без никой да биде приковаван за каквото и да било.
За жалост, обаче, преди да успее да намери телефон, за да разкаже на някого, Земята била неочаквано разрушена, за да се отвори място за нова хиперпространствена магистрала, и така идеята, изглежда, била загубена завинаги.
Ето историята на момичето.

Глава 2[редактиране]

  • Това беше особен дъжд, който той особено ненавиждаше, особено когато шофира. Имаше си номер. Дъжд номер 17. [...]
В малкото си тефтерче Роб Макена бе записал двеста и тридесет вида дъжд и никой от тях не му харесваше. [...]
Откакто бе тръгнал от Дания предния ден, бе преминал през тип 33 (лек, пронизващ ръмеж, който прави пътищата хлъзгави), 39 (тежки капки), от 47 до 51 (вертикален лек ръмеж, до силно наклонен, лек до умерен, напоителен), 87 и 88 (два много прецизно разграничавани типа обилен порой), 100 (следпороен бурен вятър примесен с дъжд), всички типове морски бури номера между 192 и 213 едновременно, 123, 124, 126, 127 (леки до умерени талази студ, постоянно и на пристъпи барабанене по кабината), 11 (вятър с капчици) и сега най-малко любимия му номер 17.
Дъжд тип 17 представляваше мръсно плющене в предното стъкло, толкова силно, че нямаше никакво значение дали му работят чистачките или не.
  • Някъде беше чел, че ескимосите имат над двеста различни думи за сняг, без които разговорите им вероятно биха били много монотонни. Затова правели разлика между дебел сняг и тънък сняг, лек сняг и тежък сняг, лепкав сняг и хрупкав сняг, сняг идващ на виелици и сняг идващ на преспи, сняг идващ с подметките на съседа ти върху хубавия чист под на твоето иглу, снеговете на зимата, снеговете на пролетта, снеговете, които помниш от детските си дни — толкова по-хубави от сегашните снегове, ситен сняг, пухкав сняг, сняг от хълма, сняг от долината, сняг падащ сутринта, сняг падащ през нощта, сняг падащ изневиделица точно когато си тръгнал за риба и сняг, който въпреки всичките усилия да ги дресираш, кучетата ти са напикали.
  • И докато караше, дъждовните облаци се влачеха по небето след него, защото, макар сам и да не знаеше, Роб Макена беше Бог на Дъжда. Единственото, което знаеше беше, че работните му дни са гадни и че е преживял поредица скапани почивни дни. Единственото, което облаците знаеха, беше, че го обичат и искат да са близо до него, да го обожават и мокрят.

Глава 3[редактиране]

  • Бурята сега определено бе утихнала и гръмотевиците недоволстваха над далечните възвишения, като човек, който казва: А, и още нещо…, двадесет минути след като е признал, че е загубил спора.

Глава 4[редактиране]

  • По-рано в бара висеше табелка, на която пишеше: „Моля не искайте кредит, защото да ви цапнат по устата често е болезнено“, но в интерес на точността надписът бе променен на: „Моля не искайте кредит, защото една свирепа птица да разкъса гърлото Ви, докато една ръка без тяло блъска главата Ви в тезгяха, често е болезнено“. Обаче тази бъркотия трудно се разбираше, а и не звучеше по същия начин, така че табелката в края на краищата бе свалена отново. Бяха стигнали до разбирането, че цялата работа ще се разчуе от само себе си, както и стана.

Глава 6[редактиране]

  • ...Уил беше доста забавен. Просто той беше забавен по един съсипващ начин, защото работейки в рекламата, винаги настояваше да научиш колко много се забавлява и откъде си е купил новото сако.

Глава 7[редактиране]

  • Луната беше като потопена във вода. Приличаше на топка хартия от задния джоб на току-що излезли от пералнята джинси, за която само времето и гладенето могат да определят дали е била стар списък за пазаруване или банкнота от пет лири.
  • Това не бяха същите очи, с които за последен път беше наблюдавал тази картина, и мозъкът, който интерпретираше образите, долавяни от очите, не беше същият мозък. Не, нямаше хирургическа намеса, просто непрекъснатото изстискване от страна на жизнения опит.
  • ... веднъж като разбереш какво ти се иска да е вярно, инстинктът се оказва много удобен инструмент, който ти дава възможност да си убеден, че е вярно.

Глава 8[редактиране]

  • [Артър] С почти танцова стъпка отиде до хладилника, намери трите най-малко космати неща в него, сложи ги в чиния и се вгледа в тях съсредоточено в продължение на две минути. Понеже не направиха опит да се раздвижат през това време, той ги обяви за закуска и ги изяде. В стомаха му те ликвидираха една силно заразна болест, която, без да знае, беше хванал в газоотделящите блата на Фларгатон преди няколко дни, която иначе би убила половината население на западното полукълбо, би ослепила другата половина и би довела всички останали до психически смущения и стерилитет, така че Земята тук извади късмет.

Глава 9[редактиране]

  • Замълча и започна да маневрира мислите си. Все едно да гледаш как маневрират танкери за петрол в Ламанша.

Глава 11[редактиране]

  • Грешеше, като мислеше, че вече може да забрави, че голямата, твърда, мазна, мръсна, обкичена с дъга земя, на която той живее, е само една микроскопична точка върху друга микроскопична точка, изгубена в невъобразимата безкрайност на Вселената.
  • Възрастните мъже, каза си той, влизайки в пряко противоречие със събираните от векове свидетелства за поведението на възрастните мъже, не се държат така.

Глава 12[редактиране]

  • В Англия много силно се е вкоренило чувството, че да направиш един сандвич интересен, привлекателен или по какъвто и да било начин приятен за ядене, е нещо греховно, нещо, което само чужденците правят. „Направи ги сухи!“ е инструкцията, дълбоко залегнала в колективното национално съзнание, „Направи ги гумени! Ако искаш да са пресни, мий ги на чешмата веднъж седмично“.

Глава 20[редактиране]

  • — Причината слънцето да слиза толкова ниско вечер, през лятото, особено в парковете — каза гласът настоятелно, — е, да накара гърдите на момичетата да подскачат нагоре-надолу по-отчетливо за погледа. Сигурен съм, че е така.
  • — ... Претърсих душата си и открих, че никъде в моето възпитание, дори в първичните ми инстинкти, няма нищо, което да ми каже как да реагирам на човек, който най-спокойно, както си седи пред мен, просто ми открадва една бисквита.

Глава 23[редактиране]

  • — Животът — каза той — е като грейпфрут.
— Ъ-ъ-ъ, така ли?
— Да, той е нещо като оранжевожълт и на трапчинки отвън, мек и сочен вътре. Има и семки. А, и някои хора изяждат по половин за закуска.

Глава 26[редактиране]

  • И докато се издигаха, умовете им бяха изпълнени от екстаза, който те обхваща, когато узнаеш, че или това, което правиш, е напълно, и крайно, и абсолютно невъзможно, или физиката има още много да наваксва.
  • В безмълвна прегръдка те се понесоха нагоре, докато заплуват в мъгливите венци от влага, които се движат като перца около крилата на самолет, но никога не можеш да почувстваш, защото си седнал в задушната кабина и гледаш през издраскания илюминатор, докато синът на някой непознат човек се опитва да налее топло мляко в ризата ти.
  • Преди всичко почувства невероятно облекчение при мисълта, че всичко, което са й казвали всички, не е вярно.

Глава 29[редактиране]

  • „Важно съобщение. Това е полет 121 за Лос Анджелис. Ако плановете ви за днес не включват посещение в Лос Анджелис, сега е най-добрият момент да слезете от самолета.“

Глава 30[редактиране]

  • В Лос Анджелис наеха кола от едно място, където дават под наем автомобили, които другите хора изхвърлят на боклука.
— Да я накараш да завие е малко проблематично — каза младежът зад тезгяха. — Понякога е по-просто да слезеш и да се качиш на кола, която отива в другата посока.
  • — Някой ми беше казал — каза Фенчърч, — как навремето подслушал две възрастни дами, които правели каквото ние правим сега — гледали Тихия океан за първи път в живота си, да си говорят на същия този бряг. След дълга пауза, едната казала на другата: „Знаеш ли, не е толкова голям, колкото очаквах“.

Глава 31[редактиране]

  • На табелата пишеше:
„Хванете клечката в средата. Навлажнете острия край с език. Мушнете в пространството между зъбите със заобления край към венеца. Движете внимателно отвън навътре.“
— Стори ми се — каза Уонко Нормалния, — че всяка цивилизация, която толкова е загубила разсъдъка си, че се налага да поставя писмена инструкция за ползване върху пакет клечки за зъби, вече не е цивилизация, в която мога да живея и остана нормален.

Глава 33[редактиране]

  • — Боя се, че за сега не мога да коментирам името „Бог на Дъжда“ и в момента ние го считаме за проявление на Спонтанен, Параслучаен Метеорологически Феномен.
— Бихте ли обяснили това?
— Не съм съвсем сигурен. Да си го кажем направо, ако открием нещо, което не разбираме, предпочитаме да му дадем име, което вие не можете да разберете и дори да произнесете. Искам да кажа, че ако позволим да тръгнете насам-натам и да го наричате „Бог на Дъжда“, това ще означава, че знаете нещо, което ние не знаем и се боя, че не можем да допуснем това.

Глава 34[редактиране]

  • — Опитвам се да си спомня един адрес, който някога ми бяха дали.
— Животът ти ще стане много по-лек, ако си купиш тефтерче.

Глава 35[редактиране]

  • В „Пътеводителя на галактическия стопаджия“, като резултат от някакъв проблясък на разум, почти уникален сред сегашния му обем от пет милиона деветстотин седемдесет и пет хиляди, петстотин и девет страници, за продуктите на „Сириус Сайбърнетикс“ се казва, че е „много лесно да не забележиш общата им безполезност поради чувството, че си постигнал много нещо, ако успееш въобще да ги накараш да заработят.“

Глава 36[редактиране]

  • — Идвам с мир — каза той [огромен сребрист робот, висок сто фута] и след дълго стържене добави — Заведете ме при вашия Гущер.
  • — Той произхожда от древна демокрация, разбираш ли…
— Искаш да кажеш, идва от света на гущерите?
— Не — каза Форд [...]. — Нищо подобно. Нищо толкова просто. На неговия свят, хората са хора. Лидерите са гущери. Хората мразят гущерите, а гущерите управляват хората.
— Странно — каза Артър, — стори ми се, каза, че е демокрация.
— Казах — каза Форд. — Така е.
— Добре — каза Артър, с надеждата, че няма да го сметнат за ужасно тъп, — защо хората не се отърват от гущерите?
— Наистина и през ум не им минава — каза Форд. — Те всички имат право на глас, така че си мислят, че правителството, което са избрали, малко или много отговаря на желанията им.
— Искаш да кажеш, че те гласуват за гущери?
— О, да — каза Форд и вдигна рамене, — разбира се.
— Но — каза Артър и отново реши да зададе големия въпрос, — защо?
— Защото — каза Форд, — ако не гласуват за гущер, може да дойде не този гущер, който трябва. [...] Някои хора казват, че гущерите са най-доброто нещо, което им се е случвало — каза той. — Разбира се, тук напълно грешат, напълно и безкрайно, но някой трябва да им го каже.

Глава 40[редактиране]

  • — Толкова много време — стенеше [Марвин], — о, толкова много време! И болка, толкова много болка, през цялото това време! Едното или другото сигурно бих издържал. Но двете едновременно ме убиват.
  • — Ха! — възмути се Марвин. — Ха! — повтори той. — Какво ти разбира главата от „винаги“? Ти ще ми казваш „винаги“! На мен, който заради глупавите малки поръчки, които вашите органични форми на живот вечно са ме изпращали напред-назад във времето да изпълнявам, съм тридесет и седем пъти по-стар от самата Вселена? Подбирай си думите по-внимателно — изкашля се той — и с повече такт.
  • [Божието Последно Послание до Неговото Творение]: Ние се извиняваме за неудобството [...]
— Мисля — каза Марвин с ръждясалото си, стържещо гърло, — че ми стана добре.
Светлините угаснаха в очите му наистина за последен път.

Епилог[редактиране]

  • Този епизод има своя смисъл, но той временно убягна от паметта на хроникьора.

Вижте също[редактиране]