Ресторант „На края на Вселената“

Ресторант „На края на Вселената“ от Дъглас Адамс. В който гвоздеят на програмата е Краят на света и където отиват да вечерят Артър Дент, Форд Префект, собственикът на повечко глави и крайници и бивш шеф на вселената Зайфод Бийблброкс и неговата приятелка от Земята - Трилиън. Четиримата приятели се впускат да търсят отговорите на най-фундаменталните въпроси, които си е задавало човечеството: "Кога ще вечеряме?", "Какъв е въпросът на най-важния отговор?" … а отговорът се е оказал 42.

Ресторант „На края на Вселената“

Увод

Съществува една теория, според която ако някой някога открие точно какво представлява Вселената и защо я има, тя моментално ще изчезне и на нейно място ще се появи нещо още по-странно и необяснимо.

Съществува и една друга теория, според която това вече се е случило.

Глава 1

Разказът дотук.

В началато бе създадена Вселената. Този факт разгневи силно много хора и сега се шири мнението, че това е била погрешна стъпка.

Глава 2

Но ако държите да видите нещо много по-отвратително от един вогонски кораб, ще трябва да влезете в него и да погледнете някой вогон. Ако имате обаче капка разум, никога няма да сторите това, защото типичният вогон не ще се подвоуми да ви направи нещо толкова абсурдно и ужасно, че ще ви се прииска изобщо да не сте се раждали — или пък (ако сте склонен да разсъждавате по-логично) вогонът изобщо да не се е раждал.
Естетиката и технологията бяха затворена книга за него и — ако зависеше от него — изгорена и заровена при това.

— Да не ви е близък приятел? — попита го вогонът, който бе чул някъде този израз и сега искаше да го изпробва.

— А, не — отговори Халфрънт, — нашата професия, нали знаете, не ни позволява да имаме лични приятели.

— Аха — изгрухтя вогонът, — професионално безпристрастие.

— Не — каза Халфрънт весело, — просто не го умеем.

Не му беше съвсем ясно защо стана президент на Галактиката — знаеше само, че ще му бъде приятно.
— Пий и пей — отвърна автоматът и му приготви поредната чаша с противната течност.
„Пий и пей“ е официалният девиз на преуспяващия „Отдел жалби“ при Сириуската кибернетична корпорация. Тази служба сега заема повърхността на три средно големи планети и е единствения клон на корпорацията, който през последните години носи постоянни печалби.

Девизът е изписан — по-точно, беше изписан — със светещи, дълги по три мили букви край космодрума на „Отдел жалби“ на Иъдракс. За нещастие буквите се оказаха толкова тежки, че малко след като бяха издигнати, почвата под тях се продъни и те потънаха в нея почти до половината, като минаха през канцелариите на много талантливи млади служители на отдела — вече покойници.

Стърчащите над повърхността половинки от буквите, които на местния език означават нещо като „ходи си заври главата в свинско шкембе“ — вече не се осветяват, освен по време на особено важни тържества.

— Ако това питие ви е доставило удоволствие, защо не го препоръчате на вашите приятели?

— Защото — каза Артър злъчно — искам да си ги запазя.

Глава 3

Как точно Зейфод Бийблброкс стигна до идеята да проведе спиритически сеанс тъкмо сега, остава в тайна и за самия него.

Очевидно проблемът за смъртта витаеше из въздуха, но по-скоро като нещо, което трябва да се избегне, отколкото да се разисква непрестанно.

Вероятно ужасът, който Зейфод изпитваше при перспективата да се срещне с покойните си родственици, го наведе на мисълта, че е възможно и те да изпитват същите чувства към него и което е по-важно, да са в състояние да направят нещо, което да отложи тази среща.

— Концентрирайте се — прошепна Зейфод — върху името му.

— Какво е то? — попита Артър.

— Зейфод Бийблброкс Четвърти.

— Какво?

— Зейфод Бийблброкс Четвърти. Концентрирайте се!

— Четвърти?

— Да. Чуйте сега, аз съм Зейфод Бийблброкс, баща ми беше Зейфод Бийблброкс Втори, дядо ми — Зейфод Бийблброкс Трети…

— Какво?

— Стана авария с един презерватив и една машина на времето. А сега се концентрирайте!

— Зейфод — отсече привидението, — единствената причина да си губя времето с тебе е, че бидейки мъртъв, нямам какво друго да правя с него.
— Ако някой ден пак имаш нужда от помощ, нали разбираш, ако изпаднеш в беда и някой трябва да ти подаде ръка, за да те измъкне…

— Да?

— Моля те, не се колебай, а веднага върви по дяволите.

Глава 4

— Роднините винаги карат човек да се чувствува неудобно, нали? — каза Форд на Зейфод

Глава 5

Въпреки че е невероятно богата, ужасно слънчева и на нея има повече прекрасни, вълнуващи люде, отколкото зрънца в нара, не е без значение фактът, че когато в един от последните броеве на списанието „ПЛЕЙБОЙГЪРЛ“ се появи статия, озаглавена „Ако някога ви омръзне Малка мечка Бета, това ще значи, че ви е омръзнал животът“, за една нощ броят на самоубийствата се увеличи четирикратно.
Поради също тъй подозрителна темпорално реластатична аномалия там почти винаги е събота следобед малко преди часа, когато затварят баровете по плажа.
Тази книга е пътеводител, една справочна книга за пътешественици. Това е една от най-забележителните и несъмнено най-сполучливи книги, излезли някога от великите издателски корпорации на Малката мечка — по-популярна е от ЖИВОТЪТ ЗАПОЧВА НА ПЕТСТОТИН И ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ, по-търсена е от ТЕОРИЯТА ЗА ВЕЛИКИЯ ВЗРИВ — ЕДНО ЛИЧНО СТАНОВИЩЕ от Ексцентрика Галумбита (тригърдата проститутка от Еротикон шест) и е по-нашумяла от последния шедьовър на Уулон Колъфид ЗА НЕЩАТА, КОИТО НИКОГА НЕ СТЕ ЖЕЛАЛИ ДА ЗНАЕТЕ ЗА СЕКСА, НО СТЕ БИЛИ ПРИНУДЕНИ ДА НАУЧИТЕ.
Лаламатинският квартал е едно от онези много малко на брой места, където не е вечно събота следобед — той се радва на вечна прохладна съботна привечер.
Това бяха чифт двойни Джуу Джанта 200 Супер-хроматични Опасност-сензитивни Очила, специално предназначени за хора, които желаят да запазят спокойствие в опасни ситуации. Още при първия намек за някаква беда те стават напълно черни и по този начин ви попречват да видите онези неща, които биха могли да ви разтревожат.
Изведнъж с огромно неудоволствие усети, че в съзнанието му се пръква една мисъл. Беше съвсем ясна и напълно оформена. Но той вече лесно ги разпознаваше и знаеше какво представляват тези мисли. Инстинктивно реши да им се противопоставя. Това бяха внушенията, заключени от по-рано в тъмните части на неговия мозък.

Остана на мястото си, като с всички сили се опитваше да не и се подчини. Мисълта продължи да го мъчи. Не й се подчини. Продължи да го мъчи. Не й се подчини. Продължи да го мъчи. Поддаде й се.

Защо пък, по дяволите, каза си той, да не карам по течението? Беше прекалено изморен, объркан и гладен, за да се съпротивлява. Дори не знаеше какво означава тази мисъл.

Глава 6

Хич не се опитвай да се правиш на интересен. Такива кат тебе, че и още по-странни ги получавам безплатно със сутрешната си закуска.

„ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ е достоверен. Действителността често греши.“
— Вижте какво, сър — повиши тон крехкото малко създание, — не бихте ли могли да не се горещите толкова…

— Слушай сега — каза Зейфод, — аз изобщо не се горещя, ясно? Дори ми е студено. Толкова студено, че можеш да ме ползваш за хладилник. И съм тъй хрисим, че от таза си по-далеч не поглеждам. А сега би ли се размърдал, преди да съм кипнал?

— Слушай, триочко — каза той, — хич не се опитвай да се правиш на интересен. Такива кат тебе, че и още по-странни ги получавам безплатно със сутрешната си закуска.

— Хъм, ти за какъв се мислиш бе, сладур? — сопна му се насекомото и запърха гневно с криле. — Зейфод Бийблброкс ли, що ли?

— Преброй главите — процеди Зейфод през зъби.

Насекомото премигна няколко пъти. След това премигна още няколко пъти.

— Ама вие наистина ли сте Зейфод Бийблброкс? — изписка то.

— Да — каза Зейфод, — но не вдигай много шум, защото всички ще ме погнат.

— Самият Зейфод Бийблброкс?

— А, не, само един от тях. Не знаеш ли, че вървим в комплект по шестима?

— Мистър Бийблброкс, сър — промълви насекомото със страхопочитание, — вие сте толкова странен, че трябва да работите в киното.

— Да, знам — каза Зейфод, като погали съществото по едното лъскаво розово крило, — а ти, миличък, трябва да си част от самата действителност.

— Търся един човек.

— Кой е той? — изсъска насекомото.

— Зейфод Бийблброкс — каза Марвин, — ето го там.

Насекомото се разтреперя от гняв. Чак не можеше да говори.

— Тогава защо идвате при мене? — изписка то.

— Просто исках да си поговоря с някого — отговори Марвин.

— Какво?

— Тъжно е, нали?

— Е, как си иначе? — продължи на глас.

— А, добре — отговори Марвин, — ако смяташ, че е много приятно да си на моето място. Лично аз не смятам.

— Какво му става на това нещо? — избълва той.

— Не ще да тръгне нагоре — поясни Марвин с прости думи. — Мисля, че го е страх от високото.

— Страх ли? — извика Зейфод. — От какво? От високото? Асансьор да се страхува от високото?

— Не — каза асансьорът с плачевен глас, — от бъдещето…

— Марвин — каза той, — накарай някак този асансьор да тръгне нагоре, ако обичаш. Трябва да стигна до Зарниууп.

— Защо? — попита Марвин тъжно.

— Не знам — отвърна Зейфод, — но като го намеря, горко му, ако няма някаква много важна причина аз да искам да го видя.

С други думи, те [асансьорите] са способни да прозрат съвсем мъгляво в близкото бъдеще, което прави възможно асансьорът да бъде точно на този етаж, на който се намираш ти, и то преди още да си го повикал.

По този начин отпада необходимостта да водиш досадни разговори, да се разкисваш и да завързваш случайни запознанства, все неща, които по-рано хората бяха принудени да правят, докато чакаха асансьора.

И както можеше да се очаква, много асансьори с вградени интелектуални и пророчески способности развиха тежки психози в резултат на безкрайното безсмислено движение нагоре-надолу, нагоре-надолу, известно време правиха опити да се движат и встрани, с което искаха да изразят нещо като екзистенциален протест, след това предявиха претенции да участват при вземането на решения и накрая се намусиха и започнаха все по-често да се заседяват в сутерена.

Ако останалият без средства стопаджия попадне тези дни на коя да е планета от Сириуската звездна система, би могъл лесно да се замогне, като стане душеприказчик на невротизирани асансьори.

Глава 7

Марвин продължаваше да стои на мястото си.

— Махай се от пътя ми, дребно роботче — изръмжа танкът.

— Страхувам се, че ме оставиха тук, за да те спра — каза Марвин.

Сондата отново се показа за една бърза проверка. И пак се прибра.

— Ти? Да спреш мен? — изрева танкът. — Опитай се де!

— Не, наистина съм длъжен — заяви Марвин простичко.

— С какво си въоръжен? — изрева танкът, като все още не можеше да повярва на ушите си.

— Познай — каза Марвин.

Двигателите на танка избоботиха, предавките му заскърцаха. Малки като молекули електронни релета, скътани дълбоко в неговия микромозък, се защураха напред-назад от изненада.

— Да позная? — каза танкът. [...]

— Да, опитай — каза Марвин на грамадната бойна машина. — Никога няма да познаеш.

— Ъъъмммм… — каза машината и се замисли, при което започна да вибрира от тази непривична дейност, — лазерни лъчи?

Марвин заклати бавно глава.

— Значи не — промърмори машината с дълбокото си гърлено боботене. — Много е очебийно. Лъчи с антиматерия? — опита шанса си тя.

— Прекалено очебийно — предупреди го Марвин. [...] Насоката на разсъжденията ти е грешна. [...] Не вземаш предвид едно основно положение във взаимоотношенията между хората и роботите.

— Ъъъ, сега ще позная — каза бойната машина, не е ли…? — и отново потъна в размисъл.

— Помисли си само — настоя Марвин, — оставиха мен, един най-обикновен робот-слуга да спра теб, огромната, яка като скала бойна машина, а те хукнаха да се спасяват. И какво оръжие, мислиш, ми дадоха?

— Ооо, ъъъ — измънка машината уплашено, — нещо страхотно разрушително, предполагам.

— Предполагаш! — каза Марвин. — Лесно ти е да предполагаш. Да ти кажа ли сега с какво ме оставиха да се защитавам?

— Добре, кажи — продума машината, като се стегна.

— Нищо — каза Марвин.

Настъпи напрегнато мълчание.

— НИЩО? — изрева бойната машина.

— Абсолютно нищо — рече Марвин тъжно, — и електронно кебапче дори нямам.

— А да знаеш само как ме болят диодите от лявата ми страна — каза Марвин с тих и нежен глас.

— Идва ти да плюеш, нали?

— Да — съгласи се Марвин прочувствено

— Какво става, по дяволите! — изрева машината, докато падаше от петнадесетия етаж, преди да се разбие на парчета на земята.

Каква отчайващо тъпа машина — отбеляза Марвин и бавно се отдалечи.

— Позволете да ви се представя — каза мъжът. — Казвам се Рууста, а това е моята хавлия.

— Здравейте, Рууста, много ми е приятно — каза Зейфод.

— Здравей, хавлийо — добави той, когато Рууста протегна към него една мръсна стара хавлия на цветчета, и като не знаеше какво да прави с нея, сграбчи единият й край и го раздруса.

Глава 8

Зейфод клатеше глава в недоумение.

— С какво съм заслужил това? — каза той. — Влизам в една сграда и те вземат, че я отнасят. Какво толкова съм направил?

— Те не се безпокоят от това, което сте направили, а от това, което предстои да направите — каза Рууста.

— Ако някога се случи да срещна себе си — каза Зейфод, — така здраво ще се цапардосам, че няма да разбера какво ме е ударило.
Лявата кула на сградата на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ се носеше през междузвездното пространство със скорост, която никога досега, а и по-късно не е достигана от никое друго учреждение в цялата Вселена.
— Ще се намери ли там нещо за ядене? — полюбопитствува Зейфод.

— Ядене? Отивате на Фрогстар и се безпокоите дали там има ядене?

— Без ядене може и да не стигна до Фрогстар. [...]

— Вземете — каза Рууста, като подаде на Зейфод хавлията си, — посмучете това.

Зейфод го изгледа тъй, сякаш очакваше от челото му да изскочи една кукувичка и да каже „ку-ку“.

— Пропита е с хранителни вещества — поясни Рууста.

— Вие какво, имате навик да се накапвате по време на ядене ли? — рече Зейфод.

— Жълтите ивици са богати на белтъчини, зелените съдържат витамин С и В-комплекс, а малките розови цветчета съдържат екстракт от покълнало жито.

Зейфод я пое и разгледа с учудване.

— А какви са тези кафяви петна? — попита той.

— Кетчуп — отговори Рууста. — В случай че ми втръсне покълналото жито.

Зейфод помириса хавлията подозрително. Още по-подозрително засмука единия и край и веднага го изплю.

— Ъъффф — заяви той.

— Да — каза Рууста, — когато и на мен ми се е налагало да смуча този край, след това веднага трябва да се посмуче и другият.

— Защо — попита Зейфод недоверчиво, — какво има там?

— Антидепресанти — каза Рууста.

— Знаете ли, нещо нямам апетит към тази хавлия — каза Зейфод, като му я върна.

— Бийблброкс — каза той, като си сложи ръцете зад главата, — изобщо имате ли представа какво ще ви се случи на Фрогстар?

— Може би ще ме нахранят? — предложи той с надежда.

— Може би ще ви нахранят — каза Рууста — с представата за Шеметната бездна на абсолютното прозрение.

Зейфод за пръв път чуваше за подобно нещо. Беше уверен, че е запознат с всички увеселителни заведения в Галактиката, затова предположи, че Шеметната бездна на абсолютното прозрение не е едно от тях. Попита Рууста какво е това.

— Нищо повече — отговори Рууста — от най-жестоката форма на психическо изтезание, на което може да бъде подложено едно разумно същество.

Зейфод кимна примирено.

— Значи — каза той — няма да има ядене, така ли?

— Слушайте! — каза Рууста настойчиво. — Можете да убиете човек, да умъртвите тялото му, да прекършите духа му, но само Шеметната бездна на абсолютното прозрение е способна да унищожи душата на човек! Процедурата трае само няколко секунди, но последиците остават за цял живот!

— Вие знаете — изрече Рууста, — много добре знаете, Бийблброкс. Вие искате да се срещнете с човека, който властва над Вселената.

— Може ли да готви? — попита Зейфод, но като размисли, каза: — Не вярвам да може. Ако умееше да сготви едно хубаво ядене нямаше да седне да се безпокои какво става във Вселената. Искам да се срещна с един майстор готвач.

Глава 9

Редките коментари на Марвин от рода на „Вие живите същества страшно обичате такива неща, нали? Питам просто за информация“, не спомагаха много за подобряването на душевното му състояние.

Глава 10

Вселената, както вече беше отбелязано, е едно умопомрачително голямо място, но повечето хора, за да не си нарушават спокойствието, си затварят очите пред този факт.

Мнозина биха предпочели да се заселят в някое по-малко, измислено от тях самите място, а не са малко и тези, които вече са сторили това.

Всъщност единствените огларунияни, които някога напускат дървото, са онези от тях, които биват изхвърляни от него заради това, че са извършили възможно най-отвратителното престъпление — задавали са си въпроса, дали и на другите дървета няма условия за живот и дори са се чудили дали другите дървета са нещо повече от халюцинации, предизвикани от прекомерната консумация на Оглаорехи.
Колкото и необичайно да изглежда едно такова поведение, в галактиката няма форма на живот, която да не може да бъде обвинена в нещо подобно и именно затова Шеметната бездна на абсолютното прозрение е толкова ужасяващо място. Защото когато човек попадне в Бездната, в един миг добива представа за цялата невъобразима безкрайност на мирозданието, зареяна някъде в него се вижда малка стрелкичка, която сочи към една микроскопична точица върху друга микроскопична точица и казва: „Ти си тук.“
— Преди много години това бе една процъфтяваща, щастлива планета. Имаше си хора, градове, магазини. Изобщо един нормален свят. Само дето на главните улици на градовете имаше малко повече магазини за обувки, отколкото беше необходимо. И бавно, коварно броят на тези обувни магазини започна да нараства. Това явление в икономиката е добре познато, но е истинска трагедия да го наблюдаваш с очите си, защото колкото повече обувни магазини се откриваха, толкова по-вече се увеличаваше производството на обувки, които пък ставаха все по-некачествени и негодни за носене. И колкото по-негодни ставаха за носене, толкова по-често си ги купуваха хората, за да не ходят боси, и в резултат магазините се множаха. Докато цялата икономика на планетата заработи за решаването на тъй наречения „обувен проблем“ и от икономическа гледна точка стана невъзможно да се строи каквото и да е друго освен магазини за обувки. И в резултат — упадък, разорение и глад. Голяма част от хората измряха. Малцината, които притежаваха нужната генетична неустойчивост, мутираха в птици [...]
— Трябва да се стегна и духът ми да е на място за това, което ме очаква — измърмори Зейфод.

— Духът никога не си е на мястото — сряза го Гаргравар.

— Наистина умеете да лишите човек от самочувствие.

— Аз не. Бездната прави това.

Глава 11

Шеметната бездна на абсолютното прозрение пресъздава картината на цялата Вселена въз основа на принципа, наречен анализ на екстраполирана материя.

Ето накратко същината на този принцип: тъй като всяка частица материя във Вселената се влияе по един или друг начин от всички останали частици материя във Вселената, на теория е възможно да се екстраполира цялото мироздание — всички слънца, всички планети, орбитите им, състава им, тяхната икономическа и социална история — от, да речем, едно малко парченце плодова торта.

Човекът, който изобрети Шеметната бездна на абсолютното прозрение, стори това главно за да ядоса жена си.

Трин Трагула — така се казваше той — беше един мечтател, мислител, умозрителен философ или според думите на жена му идиот.

И тя непрестанно го тормозеше заради това, че прекарва несъразмерно голяма част от времето си в съзерцаване на всемира, в размишления върху механиката на безопасната игла или в правене на спектографични анализи на парченца плодова торта.

— Имай поне малко чувство за мяра! — все му натякваше тя, понякога по тридесет и осем пъти на ден.

Ето защо той построи Шеметната бездна на абсолютното прозрение — просто за да и даде да се разбере. И в единия край на устройството включи цялата Вселена, екстраполирана от едно парченце плодова торта, а в другия — жена си. И когато натисна копчето, в един миг тя видя цялата безкрайност на всемира и какво представлява самата тя в съотношение с него.

За ужас на Трин Трагула шокът от преживяното напълно разстрои нейния разум, но затова пък с удовлетворение установи, че най-категорично е доказал следното: ако човек желае да оцелее във Вселена с такива размери, то той не може да си позволи лукса да има чувство за мяра.

— И вие видяхте цялата безкрайност на всемира?

— Разбира се. Много кокетно местенце, трябва да призная. [...]

— И с очите си видяхте — каза Гаргравар — какво представлявате в сравнение с него?

— О, да, да.

— Но… какво изпитахте?

Зейфод сви доволно рамене.

— Просто се потвърди нещо, което винаги съм знаел. Аз наистина съм един велик, знаменит човек. Нали ти казах бе, душа, че аз съм Зейфод Бийблброкс?

Глава 12

Цялата Вселена. [Зейфод] Видял бе цялата Вселена да се простира в безкрайността около него — всичко. И заедно с това бе дошла твърдата и непоклатима увереност, че той е най-важното нещо в нея. Едно е да имаш високо мнение за себе си. Но съвсем друго е, когато една машина ти го каже.
— Закъснение ли? — изкрещя той [Зейфод]. — Знаете ли какъв изглежда светът извън този кораб? Една безлюдна пустиня. Няма я вече онази цивилизация, приятел, отдавна я няма. И няма кой да ви достави напоени с лимонов сок хартиени кърпички!

— Теоретически е възможно — заяви авторитетно автопилотът — да се появят нови цивилизации. Един ден пак ще има напоени с лимонов сок хартиени кърпички. Дотогава ще имаме малко закъснение. Върнете се, ако обичате, на мястото си.

— О, и ако все още не сте разбрали — добави Зарниууп, — дължа да ви кажа, че тази Вселена беше създадена специално за вас. Следователно вие сте най-важната личност в тази Вселена. В истинската — каза той с усмивка, която направо плачеше за тухла — нямахте никакви шансове да оцелеете след Шеметната бездна на абсолютното прозрение.
На лицето му се появи същата усмивка, която Зейфод много искаше да цапардоса и този път наистина я цапардоса.

Глава 14

— Хей, Форд — каза той [Зейфод], установявайки самоличността на една от неясните фигури в мъглата около себе си, — ти изпита ли чувството, че целият ти живот преминава като на лента пред очите ти?

— Ама ти и това ли? — каза Форд. — Целия си живот?

— Да — каза Зейфод, — поне ми се стори, че е моят. Защото, знаеш ли, често имам чувството, че живея нечий друг живот.

— И така… — каза той [Зейфод].

— И така какво — попита Форд.

— И така, ето ни тук — каза Зейфод нерешително, — лежим мъртви…

— Стоим — поправи го Трилиън.

— Ъъъ, стоим мъртви — продължи Зейфод — в този злочест…

— Ресторант — каза Артър Дент, който се бе изправил на краката си и вече можеше, за своя голяма изненада, да вижда ясно. Или по-точно, изненада го не това, че е способен да вижда, а това, което виждаше.

— Ето ни тук — продължи неотстъпно Зейфод, — стоим мъртви в този злочест…

— Луксозен — каза Трилиън.

— Ресторант — завърши Зейфод.

— Странно, нали? — каза Форд.

— Ъъъ, да.

— Иначе полилеите са хубави — забеляза Трилиън.

Сервитьорът се усмихна леко и учтиво, така както подобава на един сервитьор. Но репертоарът му на учтив малък сервитьор беше вече на привършване и скоро щеше да влезе в ролята си на неразговорчив и язвителен малък сервитьор.

Глава 15

Основният проблем, с който човек се сблъсква при пътуване във времето, не е в това, че, без да иска, може да стане баща или майка на самия себе си. Да станеш баща или майка на самия себе си, не е проблем, с който едно хармонично и свободомислещо семейство да не може да се справи. Не представлява проблем и това, че може да се промени ходът на историята — защото всяко нещо си е на мястото като в картинна мозайка. Всички важни промени са станали, преди да ги има нещата, които е трябвало да променят, и в последна сметка нещата се оправят от само себе си.

Основният проблем е преди всичко и най-вече граматичен, най-значителният труд по този въпрос е НАРЪЧНИК НА ПЪТУВАЩИЯ ВЪВ ВРЕМЕТО — 1001 ГЛАГОЛНИ ВРЕМЕНА от д-р Дан Стрийтменшънър. [...]

Повечето читатели достигат едва до Бъдеще полуусловно модифицирано субинвертирано относително минало подчинително предумишлено време, преди да се откажат; затова в по-късните издания на книгата всички страници оттук нататък се оставят празни, за да се намалят разходите по отпечатването ѝ.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ прескача набързо всички тези заплетени чисто академически абстракции, като се спира съвсем накратко, за да отбележи, че терминът „Бъдеще перфектно“ е излязъл от употреба, защото е доказано, че то съвсем не е такова.
И така:

Ресторант „На края на Вселената“ е едно от най-забележителните явления в цялата история на системата за обществено хранене.

Той е построен върху частичните останки на една след време разрушена планета, която е затворена в огромно темпорално кълбо и се изстрелва напред във времето към онзи момент, в който настъпва краят на Вселената.

Можете да пристигнете за който и да е сеанс, без да имате предварителна резервация, защото бихте могли да си ангажирате места ретроспективно, когато се завърнете в своето собствено време. [...] От вас се иска само да вложите едно пени в местния клон на спестовната каса и когато пристигнете в Ресторанта за Свършека на Всемира, ще се окаже, че благодарение на действието на сложната лихва огромната сметка за вашата вечеря е вече платена. Това, твърдят мнозина, е не само невъзможно, но и абсурдно. Ето защо рекламните агенти от звездната система Бастаблон предложиха следния девиз: Ако сте извършили шест невъзможни неща тази сутрин, защо не приключите с една закуска на Милиуейз, Ресторанта „На края на Вселената?“

Глава 16

— Не знам какво представлява това място — каза Артър, — но ме побиват тръпки от него.

— Пийни още една — каза Трилиън. — Забавлявай се.

— Кое по-точно? — попита Артър. — Двете взаимно се изключват.

— Горкият Артър! Ти явно не ставаш за такъв живот!

— На това живот ли му викаш?

— Започваш да приказваш като Марвин.

— Марвин е най-трезвомислещият от всички нас.

— Невероятно! — промълви Артър. — Какви хора…! Какви неща…!

— Нещата — каза Форд тихо — също са хора.

— Какви хора… — поде отново Артър, — какви… други хора…

Според Артър масите бяха най-малко хиляда, а сред тях бяха пръснати люлеещи се палми, съскащи фонтани, причудливи статуи, с една дума, всякакви джунджурии, присъщи за онези ресторанти, за обзавеждането на които са пожалени малко средства, за да се създаде впечатлението, че не са пожалени никакви средства.
— Животът е странно нещо — каза втората игуана

— Какъвто си го направиш, такъв ще е — заключи първата и отново потънаха в мълчание.

Глава 17

— Здрасти, Форд — каза Зейфод. — Поприказва ли с оня приятел, дето дига страшна врява?

Форд поклати глава неопределено.

— С Хотблек ли? Ами да, имаше нещо такова.

— Какво ти каза?

— Нищо особено. Той е… ъъъ…

— Да?

— Решил е да бъде мъртъв една година заради данъците.

До масата на Зейфод Бийблброкс се приближи едно голямо млекодайно животно от рода на говедата — едро, добре угоено и охранено четириного, с огромни влажни очи, малки рога и с една почти подкупваща усмивка на устните си.

— Добър вечер — измуча то и се отпусна тежко на бутовете си. — Аз съм Специалитетът на деня. Мога ли да ви препоръчам някои части на тялото си? [...] Може би парче от моята плешка? — предложи животното. — Задушено в бяло вино?

— Ъъъ, ВАШАТА плешка? — прошепна Артър ужасено.

— Естествено, че моята, сър — изпръхтя доволно животното, — как мога да предлагам чужди плешки. [...]

— Да не искате да кажете, че това животно наистина иска да го изядем? — прошепна Трилиън на Форд.

— Аз ли? — каза Форд с безжизнен израз в очите. — Аз нищо не искам да кажа.

— Това е направо ужасно — възкликна Артър, — най-отвратителното нещо, което някога съм чувал.

— Какво те тревожи, землянино? — попита Зейфод, като насочи вниманието си към огромния бут на животното.

— Просто не мога да ям от животно, което стои пред мен и ме кани да го изям — каза Артър. — Жестоко е.

— А по-добре ли е да ядеш от животно, което не иска да бъде изядено? — каза Зейфод. [...]

— Само зелена салата — заяви твърдо Артър.

— Само зелена салата? — попита животното, като ококори неодобрително очи.

— Да не искате да кажете — рече му Артър, — че не бива да си взема зелена салата?

— Знаете ли — отвърна животното, — познавам много зеленчуци, които са категорични по този въпрос. Ето защо се реши веднъж завинаги да се сложи край на този заплетен проблем, като се създаде животно, което наистина желае да бъде изядено и е способно да го заяви ясно и убедително. И ето ме пред вас. [...]

— Вижте какво — каза Зейфод, — ние искаме да се наядем, а не да водим кулинарни спорове. Четири пържоли алангле, ако обичате, и по-бързо. Не сме яли от петстотин седемдесет и шест милиарда години.

Животното се изправи тежко на крака. Измуча слабо.

— Позволете ми, сър, да ви поздравя за мъдрия избор. Наистина е много добър — каза то. — Ей сега ще отида и ще се застрелям.

Обърна се и смигна приятелски на Артър.

— Не се тревожете, сър — каза му то, — ще го направя по най-хуманен начин…

Толкова много хора го преследваха сега, че им изгуби края. Не трябваше да влиза в ресторанта по този очебиен начин. Но защо пък не, по дяволите, помисли си той. Как е възможно човек да се забавлява, ако никой не го гледа?
— Ооо — каза Артър прозорливо, — значи сме пътували във времето, но не и в пространството.

— Слушай, полуеволюирала човекоподобна маймуно — сряза го Зейфод, — защо не идеш да се качиш на някое дърво?

Артър се наежи.

— А ти върви да си блъснеш главите една в друга, четириоко чудовище такова — посъветва го той.

— Знаете ли, сър — обърна се сервитьорът към ЗейФод, — вашата маймуна ме е разбрала правилно.

— Ами Края на Вселената? Ще изпуснем най-важния момент.

— Гледал съм го. Нищо не струва — каза Зейфод. — Просто един мялог.

— Какво?

— Обратното на голям взрив.

Глава 18

— Най-трудни бяха първите десет милиона години — каза Марвин. — Вторите десет милиона години също бяха най-тежки. Третите десет милиона години съвсем не бяха приятни. След това тръгнаха надолу.
— Най-интересния си разговор проведох преди около четиридесет милиона години — продължи Марвин. [...] И то с един автомат за кафе.
— Иначе е страшен кораб. Прилича на риба, движи се като риба, управлява се като крава. [Форд]
— Ела тука — каза Зейфод. — Имаме една работа за тебе.

Марвин се затътри към тях.

— Няма да ми достави никакво удоволствие — заяви той.

— Ще видиш, че ще ти достави — каза Зейфод възторжено. — Пред теб се открива един съвсем нов живот.

— Ох, още един ли? — простена Марвин.

— По-добре направо да ми бяхте заповядали, вместо да се опитвате да ме ентусиазирате — рече Марвин, — защото не можете. [...] Не ми благодарете. [...] О, ама вие и не възнамерявате.
— Ъъъ… — рече той [Великия пророк Заркуон], — здравейте. Ъъъ, съжалявам, че малко закъснях. Беше страшно напрежение, все нещо изникваше в последния момент.

Изглеждаше скован от настъпилата очаквателна, изпълнена със страхопочитание тишина. Прочисти си гърлото.

— Ъъъ, как сме с времето? — попита той. — Имам ли една мин…

И в този момент настъпи краят на Вселената.

Глава 19

НАСЕЛЕНИЕ: Не съществува. Известно е, че има безброй светове просто защото има безкрайно много пространство, в което те да съществуват. Не всеки от тях обаче е населен. Следователно трябва да има краен брой населени светове. Всяко крайно число, разделено на безкрайно дава резултат, толкова близък до нулата, че е без всякакво значение и поради това може да се каже, че средния брой на населението на всички планети във Вселената е практически равен на нула. От това следва, че броят на населението на цялата Вселена е също равен на нула и че хората, които е възможно да срещате от време на време, са просто плод на болното ви въображение.

Глава 20

— Искаш да кажеш — рече Артър, — искаш да кажеш, че можеш да четеш в мозъка ми?

— Да — отвърна Марвин.

Артър го изгледа изненадано.

— И…? — смотолеви той.

— Учудвам се как можеш да живееш с нещо толкова малко.

— Измислям ли? — каза Марвин, като въртеше глава, пародирайки учудване. — Каква полза имам да измислям нещо? Животът си е достатъчно лош и без да го доизмислям.

Глава 21

— Значи това е краят — каза Артър, — ще се мре.

— Престани, моля ти се, да повтаряш едно и също — каза Форд.

На това място си струва да изложим отново теориите, които Форд бе изградил още при първите си срещи с човешките същества, за да си обясни техния странен навик постоянно да казват и да повтарят най-най-очевидни неща, като например: „Днес денят е много хубав“, „Много си порасъл“ или „Значи това е краят, ще се мре.“

Първата му теория беше, че ако човешките същества не мърдат устните си постоянно, устата им навярно се слепват.

След неколкомесечни наблюдения той си изгради втора теория, която се състоеше в следното: „Ако не мърдат постоянно устните си, мозъците на човешките същества започват да работят.“

Едно време акъломалците предизвикваха голямо негодувание и недоверие сред съседните народи, защото бяха една от най-просветените, културни и преди всичко тихи цивилизации в Галактиката.

Като наказание за това си държание, което се възприемаше като израз на оскърбително самодоволство и предизвикателство, Галактическият трибунал ги осъди да страдат от онази най-жестока от всички социални болести — телепатията. В резултат на това, за да не допуснат и най-незначителната мисъл, която минава през главите им, да се предаде на всеки, който се намира в радиус от пет мили, сега те са принудени да говорят много високо и непрекъснато за времето, за своите малки болки и страдания, за мача днес следобед и за това, как изведнъж Какрафон стана толкова шумно място.

Глава 22

Проблемът с повечето видове транспорт е, помисли си той [Артър], че ни един от тях не си заслужава неприятностите, които причинява. На Земята — когато имаше Земя, преди да бъде разрушена, за да отвори място за нов суперкосмически околовръстен път — най-голям проблем създаваха колите. Неудобствата, свързани с извличането на огромни количества черна, лепкава и лигава течност от земята, където кротко и невинно бе престояла толкова време, с превръщането и в катран, с който покриваха земята, и в пушек, с който изпълваха въздуха, а останалото изливаха в морето, всичко това, взето заедно, вземаше превес над удобствата, създадени за по-бързото придвижване от едно място на друго — особено когато мястото, закъдето си тръгнал, вероятно е станало в резултат на гореказаното съвсем същото като това, което си напуснал, т.е. покрито с катран, пълно с пушеци и останало без риба.
Първото нещо, което се наби в очите им, много приличаше на ковчег.

Следващите четири хиляди деветстотин деветдесет и девет неща, които се набиха в очите им, също бяха ковчези.

Глава 23

Дизайнерът на пистолета явно не е имал за задача да прикрие истинското му предназначение. „Направи го да изглежда зловещ — му е било наредено. — Нека всеки му стене ясно, че този пистолет има два края, а този, който е застанал срещу него, трябва да е наясно, че не го очаква нищо добро. Ако това означава, че по него трябва да стърчат разни шипове, зъбци и почернени части, нека бъде така. Това няма да е пистолет, който ще окачиш над камината си или ще бутнеш небрежно в някое чекмедже. Това е пистолет, с който ще излезеш, за да причиняваш зло на хората.“

Глава 24

— Не желаете ли да разпитате задържаните, сър? — изквича той.

Капитанът го изгледа слисано.

— А за какъв дявол ми е притрябвало да ги разпитвам? — попита той.

— За да разследвате случая, сър! Да откриете с каква цел са дошли тук!

— О не, не, не — каза Капитанът. — Предполагам, че просто са отскочили, за да пийнем по един джинс-тоникс, не смяташ ли?

— Но, сър, те са мои пленници! Аз трябва да ги разпитам!

Капитанът ги измери с колеблив поглед.

— Е, добре — каза той, — щом трябва. Попитай ги тогава какво искат да пият.

— Е добре, нищожества — изръмжа той, — отрепки такива…

Ръгна Форд Префект със Смърт-О-Запния пистолет.

— По-спокойно, Втори — предупреди го кротко Капитанът.

— КАКВО ИСКАТЕ ДА ПИЕТЕ?!! — изкрещя Вторият.

— Ами с удоволствие бих пийнал един джинс-тоникс — каза Форд. — А ти, Артър?

Артър премига няколко пъти.

— Какво? О, ъъъ, да — рече той.

— СЪС ИЛИ БЕЗ ЛЕД?! — изрева Вторият.

— О, със, ако обичате — каза Форд.

— ЛИМОН??!!

— Да, ако обичате — каза Форд. — А да имате от ония малки бисквитки? Нали ги знаете, онези с вкус на сирене?

— ТУК АЗ ЗАДАВАМ ВЪПРОСИТЕ!!! — нададе вой Вторият, като целият се тресеше от едва сдържан бяс.

— Искам да кажа, нямаше как да не забележа — рече Форд, като също отпи една глътка — труповете в трюма.

— Трупове ли? — изненада се Капитанът. [...]

— Да — каза той, — всички онези мъртви телефонни хигиенисти и специалисти счетоводители, нали разбирате, долу в трюма.

Капитанът го гледаше втренчено. Изведнъж метна глава назад и се изсмя.

— О, ама те не са мъртви — каза той. — Боже мили, не са, разбира се, те са само замразени. По-късно ще бъдат съживени. [...]

— Искате да кажете, че трюмовете ви са пълни със замразени фризьори? — попита той [Артър].

— О, да — отговори Капитанът. — Долу има милиони фризьори, изморени телевизионни продуценти, застрахователни агенти, чиновници, служители от охраната, говорители на разни организации, експерти по организацията на труда и какви ли не още. Ще колонизираме нова планета.

Ако по време на разходките си из джунглите на Траал случайно попаднеш на легендарния Кръвожаден звяр Бъгблатер, имаш сериозни основания да се радваш, ако устата му представлява тънка, твърда рязка и не е както обикновено зейнала паст с остри, олигавени зъби.
— Проблемът при продължителни пътувания като нашето — продължи Капитанът — е, че човек в последна сметка започва да разговаря предимно със себе си, а това е ужасно скучно, защото половината от репликите ти са предварително известни.

— Само половината ли? — попита Артър учудено.

Капитанът се замисли секунда-две.

— Да, горе-долу половината, струва ми се.

— Значи все пак след малко кацаме? — попита Артър.

— Ами, няма да е точно КАЦАНЕ, всъщност не става дума за кацане, о не… ъъъ…

— Какви ги говорите? — попита Форд рязко.

— Ами — каза Капитанът, като подбираше думите си много внимателно, — струва ми се, ако не греша, че сме програмирани да се разбием върху нея.

— Да се разбием? — извикаха Форд и Артър.

— Ъъъ, да — каза Капитанът, — да, мисля, че това също влиза в плана. Имаше някаква важна причина, но в момента не мога да си я спомня. Нещо във връзка с това, че… ъъъ…

Форд избухна.

— Вие сте шайка гадни, ненужни идиоти! — изкрещя той.

— Да, точно така — ухили се Капитанът, — тази е причината.

Глава 25

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ дава следната информация за планетата Голгафринчъм:

Това е планета с древна, забулена в тайни история, богата на легенди, червена, а на места зелена от кръвта на тези, които от незапомнени времена са се опитвали да я покорят [...]

И в цялата тази древна и забулена в тайни история без съмнение най-тайнствените образи от всички са тези на Великите обикалящи поети на Ариум. Тези обикалящи поети са минавали по отдалечените планински проходи, където причаквали малки групички непредпазливи пътници, започвали да обикалят в кръг около тях и да ги замерят с камъни.

И когато пътниците се развиквали и ги питали защо не ги оставят на мира и не отидат да напишат някой и друг стих, вместо да тормозят хората и да ги замерят с камъни, те веднага преставали и запявали една от седемстотин деветдесет и четирите велики песни от цикъла за Василиан. [...]

Но именно един от потомците на тези чудновати поети измисли всички онези лъжливи приказки за неизбежната обреченост на планетата и тъкмо тези приказки дадоха възможност на народа на Голгафринчъм да се отърве от една цяла непотребна третина от населението си. Останалите две трети продължиха да живеят на родната планета богато, охолно и щастливо, докато не бяха пометени внезапно от някаква смъртоносна болест, прихваната от един мръсен телефон.

Глава 26

— Страшно мръсен и гаден номер — промърмори Артър.

Форд задращи по земята с една пръчка и сви рамене.

— Бих казал, едно умно и удачно разрешение на проблема — рече той.

— Защо не могат хората да се научат да живеят за едно в мир и разбирателство? — попита Артър.

Форд се изсмя много силно и кухо.

— Четиридесет и две! — каза той и се ухили злъчно. — Не, не върви. Няма значение.

Според неговите разбирания Вселената все още се делеше на две части — Земя и всичко останало. И тъй като Земята беше разрушена, за да отвори място за нов супер-космически обиколен път, това му виждане на нещата беше вече малко изопачено, но Артър продължаваше да се придържа към тази изкривена представа, защото тя бе единствената му останала връзка с неговия дом. Суб-Ета Сенс-О-Матика несъмнено принадлежеше към категорията „всичко останало“.

Глава 27

— Това е един много глупав човек — каза Зейфод, — който иска да се срещне с човека, който управлява Вселената.

— Аха — каза Трилиън, като взе бутилката от Зейфод и отпи, — парвеню значи.

Глава 28

Главният проблем — ЕДИН от главните проблеми, защото те са няколко — един от многото главни проблеми, свързани с ръководенето на хора, е този, кого да натовариш да върши тази работа; или по-точно, кой ще успее да накара хората да му позволят да върши това с тях.

Да обобщим: добре известен е фактът, че онези хора, които ЖЕЛАЯТ да управляват хората, са по правило тъкмо тези, които най-малко са способни да вършат това. Да обобщим обобщението: всеки, който е способен да направи така, че да бъде избран за президент, в никакъв случай не бива да му се позволява да изпълнява тази длъжност. Да обобщим обобщението на обобщението: хората са един голям проблем.

Глава 29

Как мога да знам, ... че миналото не е една илюзия, предназначена да обясни несъответствието между моите непосредствени физически усещания и душевното ми състояние?

— Вие ли управлявате Вселената? — прекъсна го Зейфод.

Мъжът му се усмихна.

— Опитвам се да не го правя — каза той.

— Откога се занимавате с тази дейност?

— Аааа — каза мъжът, — този въпрос се отнася за миналото, нали?

Зарниууп го изгледа учудено. Това не беше според неговите очаквания.

— Да — каза той.

— Как мога да знам — подзе мъжът, — че миналото не е една илюзия, предназначена да обясни несъответствието между моите непосредствени физически усещания и душевното ми състояние?

— Но вие знаете, че около нас има цяла Вселена! — извика Зарниууп. — Не можете да избягате от задълженията си, като се преструвате, че те не съществуват!

Властелинът на Вселената мисли дълго време, докато Зарниууп се тресеше от гняв.

— Вие сте прекалено категоричен в твърденията си — каза той накрая. — Не мога да се доверя на съжденията на човек, който приема Вселената, ако тя съществува, за даденост. [...] Аз мога да решавам само въпросите на моята си Вселена [...] Моята Вселена са моите очи и моите уши. Всичко останало е догадки.

— Не разбирате ли, че това, което решавате в тази ваша колиба, засяга живота и съдбите на милиони хора? Но това е чудовищно!

— Не съм много сигурен. Аз изобщо не познавам хората, за които говорите. А предполагам, че и вие не ги познавате. Те съществуват само в думите, които чуваме. Глупаво е да твърдите, че знаете какво става с другите хора. Това само те, ако съществуват, знаят. Те си имат свои собствени Вселени от очи и уши.

— Но не разбирате ли, че има хора, чийто живот или смърт зависи от вашата дума? [...]

— Аз не съм отговорен за това — каза той. — Аз не се меся в хорските работи. Господ ми е свидетел, че не съм жесток човек.

— Аха — изръмжа Зарниууп, — казвате „господ“. Значи вярвате в нещо!

— В моя котарак — каза мъжът благо, като го взе в ръце и започна да го гали. — Аз му викам Господ. И съм добър с него.

— Добре — каза Зарниууп, като извади най-силния си коз, — а откъде знаете, че той съществува? Откъде знаете, че той знае, че вие сте добър с него или пък му допада това, което си мисли, че е вашата добрина?

— Не знам — отговори мъжът с усмивка. — Изобщо нямам представа. Просто ми харесва да се държа по определен начин с това, което мисля, че е котарак.

Глава 30

— Онази особа, вашият господ, взема, че туря едно ябълково дърво насред градината и казва: "Правете каквото искате, момчета, но само от ябълките не яжте. И не щеш ли — изненада! Те изяждат една ябълка, а той изскача иззад храста и крещи: „Фанах ли ви!“ Нямаше да бъде по-различно и ако не бяха я изяли.

— Защо?

— Защото ако си имаш работа с такива типове, на които им доставя удоволствие да оставят на тротоара шапки с тухли под тях, можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че няма да се откажат. В последна сметка все ще те хванат.

Глава 32

Много е важно човек постоянно да очаква нещо.
Единственото нещо, което е по-хубаво от телефон, който не звъни през цялото време (по-точно изобщо не звъни), са шест телефона, които не звънят през цялото време (по-точно изобщо не звънят).
— Вижте, личи си, че сте пълен невежа по тези въпроси — обади се момичето. — Ако имахте моя опит по проблемите на пласмента, щяхте да знаете, че преди да се произведе един нов продукт, е нужно да се направят редица проучвания. Първо трябва да открием какво очакват хората от огъня, какво е отношението им към него, каква представа са си изградили за него.

Тълпата беше напрегната. Очакваха Форд да направи нещо удивително.

— Бих ви предложил да го пъхнете в носа си — каза той.

— Ето точно от такава информация се нуждаем — упорстваше момичето. — Желаят ли хората да имат огън, който да може да бъде поставян в носа? [...]

— Ами колелото — попита Капитанът, — докъде стигнахте с колелото? Проектът ми се стори страшно интересен.

— О — каза момичето от пласмента, — знаете ли, имаме известни затруднения с него.

— Затруднения? — извика Форд. — Затруднения! Какви затруднения, по дяволите? Та това е възможно най-простият уред в цялата Вселена!

Момичето от пласмента го изгледа със смразяващ поглед.

— Е добре, мистър Всезнайко — каза то, — като сте толкова умен, защо не ни кажете какъв трябва да е неговият цвят?

— Предлагам — заяви той стегнато — да преминем към обсъждането на въпросите, свързани с финансовата ни политика…

— Финансова политика? — извика Форд. — Финансова политика!

Експертът по административните въпроси му хвърли поглед, който само една риба на сухо би могла да възпроизведе.

— Финансова политика… — повтори той, — точно това казах.

— А откъде ще вземете пари — запита го Форд, — като никой от вас нищо не произвежда? Парите не растат по дърветата, както ви е известно.

— Ще ми позволите ли да продължа…[...]Благодаря. Откакто преди няколко седмици взехме решение да приемем листото за законно платежно средство, всички ние, разбира се, натрупахме огромни състояния. [...] Сблъскахме се обаче [...] с един малък проблем: поради високата степен на достъпност на листата се стигна до инфлация и доколкото ми е известно, понастоящем разменният курс е около три широколистни гори срещу един фъстък. [...] Ето защо с цел да ликвидираме този проблем [...] и ревалоризираме листото ще започнем прилагането на широка програма за обезлистяване и …ъъъ, ще изгорим всички гори. Вярвам, ще се съгласите, че при дадените обстоятелства това е най-разумното решение.

Една-две секунди тълпата се колебаеше как да реагира на това, но някой изтъкна колко много ще се покачи цената на листата в джобовете им, при което всички доволно закрещяха и удостоиха експерта по административните въпроси със ставане на крака и продължителни ръкопляскания. Счетоводителите сред тях си помислиха, че наесен ще спечелят добри пари.

Глава 33

— Не — каза Форд, — нищо не можем да направим. Не разбираш ли, това не променя историята на Земята, защото именно това е историята на Земята. Независимо от това дали ти харесва или не, вие сте произлезли от голгафринчънците. След два милиона години вогоните ги унищожават. Разбираш ли, никой не може да промени историята, в последна сметка всяко нещо си отива на мястото. Странно нещо е животът, нали?
— И все пак нещо трябва да е излязло от цялата тази работа — каза той накрая, — защото Марвин каза, че е видял Въпроса, закодиран в мозъчните вълни, които ти излъчваш. [...]Най-вероятно е грешният въпрос или изопачен вариант на правилния. Но все ще ни отведе до някоя следа, ако го научим. Само че не виждам как може да стане това.
Вдигна от земята буквата „К“ и я метна към един далечен храст, където удари един млад заек. Заекът се уплаши и търти да бяга, не спря, докато една лисица не го нападна и изяде. Тя пък се задави с един кокал и умря на брега на едно поточе, което отнесе трупа й надолу по течението.

През следващите няколко седмици Форд Префект преглътна гордостта си и се сприятели с една девойка от Голгафринчъм, работила навремето в отдел „Кадри“, но скоро ужасно се разстрои от внезапната й кончина, настъпила в резултат на това, че пила вода от един вир, замърсен от трупа на мъртвата лисица. Единствената поука, която може да се извлече от тази история, е, че човек никога не бива да хвърля буквата „К“ към далечни храсти, но за жалост понякога това е неизбежно.

— Шест по девет. Четиридесет и две.

— Точно така. Това е всичко.

Глава 34

— Вие сте много странен човек — каза тя.

— Не, аз съм най-обикновен човек — каза Артър — Но ми се случиха някои много странни неща. Може да се каже, че не аз се отличавам от другите, а другите се отличават от мене.

Вижте също