Методий Кусев

От Уикицитат
Направо към навигацията Направо към търсенето
Методий Кусев
Методий Кусев
Вижте също:
Wikipedia-logo-v2.svg Статия в Уикипедия
Commons-logo.svg Материали в Общомедия

Методий Кусев (1838/1840 - 1922) е български духовник и общественик, водач на движението за българска църковна независимост и национално обединение, старозагорски митрополит от 1896 до 1904 и от 1920 до 1922 година, виден участник в обществения живот на Стара Загора, автор на много статии и брошури по църковни и национални въпроси.

Цитати от Кусев[редактиране]

За социализма[редактиране]

Идеите на измамния социализъм – да няма държавен строй и национална войска - могат да достигнат осъществяване само в един вид социален живот, който е подобен на социалния живот на катунарите. Ако обществото е в благосъстояние, ако личностите, които го съставят, са ценни хора, тогава, оставено без правителство и без войска, то ще попадне било в политическо, било в социално робство; ще го поробят, за да го експлоатират, или местни тирани или чужди държави.

За да е свободно при социален режим без господар, без правителство и без войска, обществото трябва да проявява само по себе си последната степен на снизеност, за да е крайно нищожно във всяко отношение, т.е. да има социален живот, подобен на социалния живот на катунарите. Само в такъв случай никой няма да има интерес да го завладява.

Животът на катунарите е единственият образец на такова социално съществуване. Те нямат нито отечество, нито господарство, нито правителство, нито войска, следователно са в пълния смисъл социалисти. При тях няма граждански различия – няма буржоа и пролетариат. Всички са равни – в праха.Следователно те са общност на идеалния социализъм.

Нямат и определено местопребиваване, не са им потребни къщи и покъщнина; не носят не само копринени, не носят и чисти дрехи. Косите си не режат, нито ги решат – като истински социалисти. Не притежават никакво лично имущество, нямат собственост, имот – следователно отговарят напълно на изискванията на социализма. Те не се нуждаят от никакво образование, защото образованието внася различия в социалния живот, издига учените над неуките ...

Чеда на природата, катунарите живеят безцелно в едно с нея – живеят в шатри. Единени с материята, те нямат никаква вяра, и са или безверници, или, ако има нужда, като социалисти, могат да принадлежат на всяка вяра, без обаче да са вярващи. Като имат гледната точка на атеистичното начало, според която няма безнравствени средства, употребявани за удовлетворяване на нуждите и за достигане на целите, те лъжат – като социалисти, като катунари – представители на социалната си общност.

Лъжата за катунарина е социална потребност, без която за него е немислимо да води своя социален живот – с гуляй и без труд. Оттук иде поговорката „лъже като катунарин”. Катунаринът, като последователен социалист, е враг на труда.

Къде можеш да го видиш орач, копач или работник при някоя фабрика, или в подземните мини, или в еснафските работилници? Никога катунарин работник не се наема на надница. За да избегне труда, той е поставил своето социално положение в такъв порядък, че да прекарва живот в удоволствия и без труд, като с това е достигнал апогея в осъществяването на крайната си цел. Поради това катунаринът е предаден на музиката, на песнопението, на кючека, с една дума – на гуляя – с всичките органи на плътските удоволствия.

От друга страна, като чедо на природата, на майката материя и като социалист по мировъзрение той гледа на всички природни дарове като на свои, принадлежащи му по изконно право. Затова катунаринът, каквото намери чуждо, го взема за своя собственост и не счита това действие – да прибира чуждите вещи – за кражба. Той не се срамува, когато се открие, че е откраднал нещо. Съгласно социалния си възглед катунаринът социалист не вижда нищо безнравствено както в лъжата, така и в кражбата. Влезе ли в къщата ти или в дюкяна, той все ще ти открадне нещо. „Краде – казва се – като катунарин“.

... Просията у катунарина е професия, основана на социалния възглед за изравняване в необходимото по правото на безлично равнопоставения произход от природата; по всеобщото право над даруваните от нея средства. Оттук просията на катунарина социалист не носи характер на просене на милостиня от собствеността на благотворителя, а е изискване по социално право и се е превърнала в принудително вземане на средства. Пипне ли някого, катунаринът не го оставя на мира със своето нескончаемо „дай ми, дай ми”, докато не изнуди човек да му даде макар и с гняв.

И в семейно отношение катунарите са олицетворение на социализма. Ограниченията в родствените връзки нямат смисъл за тези чеда на природата. В социалния живот на катунарите личността няма никакво значение, както и в ученията на социализма. Катунаринът взема момата насила, без да пита за нейната воля, или обществото я предава по „мунасип”.

Това социално начало се проявява особено нагледно, когато на катунарин се случи някоя беда или процес. Тогава катунарите се вдигат на крак като общество и говорят без говорител – всички като из едно гърло. Неуморно и непрекъснато всички кряскат, грачат и говорят тяхното социално говорене. Добре е, че няма камара! Какви комедии щяха да разиграват, ако имаха народно, социално представителство! Щеше да им се наложи по един въпрос да грачат и да си дерат гърлата по цели месеци – като социалисти, като народници – все за правото и за ползата на обществото!

... Нашите социалисти трябва да са или искрени, или лицемерни. Ако са искрени, ако мислят, че онова, което проповядват, е наистина полезното за народа, в такъв случай тяхното доброжелателство за него се състои в достигането на един социален живот, който е подобен на социалния живот на катунарите. Ако те наистина мислят, че щастието, призванието на човека се състоят в такъв живот, тогава защо самите те не са последователни в приложението на идеите, които проповядват? Какво чакат? Защо не образуват със своите съмишленици едно подобно общество или да се слеят с това на катунарите?

... Защо нашите социалисти не са последователни в своите учения? Докато ние виждаме лъжливите социалисти да не живеят социално, да получават стипендии на гърба на народа, да притежават имущества, да градят палати, да присвояват печатници в името на социализма, да получават заплати и да се контят и пр. и пр., в правото си сме да считаме, че те не са искрени. Следователно, че са лъжливи социалисти ...

Бащата на социализма у нас, който съумя с помощта на екзалтирани младежи да сложи ръка върху една печатница, се отнасял така жестоко със словослагателите, че те направили първата стачка в града. И какво излиза? Той бърза да извика евреи от Маджарско за словослагатели, за да смаже по този начин главите на ония, които той, докато сложи ръка на чуждия имотец, е научил да се бунтуват!

Не показва ли всичко това, че става дума за лъжливи социалисти, които слагат маската на доброжелателството към народа като средство за служене на своите инстинкти? Не се ли качиха на народната трибуна чрез това средство, за да си пълнят кесиите с дневни и пътни? Не се ли ръкуваха и целуваха със самите си довчерашни врагове, с тъй наречените либерални тирани?

Какъв разврат ще предизвика в обществото и в държавния живот на страната тази демагогия![1]

За екзарх Антим[редактиране]

На 12 април 1877 година Антим I е насилствено свален от поста си и е заточен. По този случай Методй Кусев заявява:

От днес, Ваше Блаженство, историята на Българската православна църква има един мъченик повече.[2][3]

За православието и българщината[редактиране]

Има българи помаци, българи католици, българи протестанти и българи безбожници. Те наистина по кръв и по язик са българи, но по дух, по чувства, по стремления те нищо общо нямат с българите - православни, не са следователно, истински българи, не са в собствената смисъл на думата българи, а са помаци, католици, протестанти и безбожници. Не е ли истина, че помакът българин е предаден и привързан на турчина мусюлманин? Турчина е негов брат. Не симпатизира ли той на арапина, на арнаутина мохамеданин? Не счита ли за свой черкезина, персиеца и индиеца - своите едноверци? Българинът православен не е ли за него неверник, проклет враг и душманин? Католика българин не счита ли, че той принадлежал на всичките нации, които исповядват католическата вяра, но не на българската православна? Не се ли мисли той, че е латинин - французин, италиянец, испанец, но не и българин, кара-каур? Неговите симпатии, неговите интимни сношения не са ли с хората от нациите на католишкото вероизповедание? Ако отиде някой в обществото, в семействата на павликяните или на униатите българи, не ще ли намери между тях и французи, и италианци, и испанци, и поляци, но не и българи православни? По селата между павликяните и православните българи, съжители, има ли нещо общо в празниците им, в тържествата им, по свадбите им и в хората им? Протестантина българин по чувство и симпатии е повече англичанин, повече американец, отколкото българин; той счита като че негово отечество е Англия, Америка и пр.; неговите симпатии са за успеха на протестантските инославни нации, в ущърб интересите на православните славенски нации. Защото Русия е православна, те са най отважни нейни врагове. За безбожника, за материалиста не ще и приказка, че той няма нищо общо с българина, не само с вярата му, но нито с народността му, защото той, на основание на учението си, не припознава не само никакво национално различие, нито пък лично, т.е. не признава различие между индивидумите, человеците, но нито между тези последните и животните. Нашите български безбожници са отявлени врагове на Русия, но те най-любезно дружат с руските нихилисти, като техни съмишленици. Вярата, прочее, единомислието е свърската, която прави „съединението“, която свързва членовете на един народ и ги сгрупирва в един организъм, като един человек.[4]

За Русия и русофилството в България[редактиране]

В 1915 година Методий Кусев заявява на Петър Карчев:

Русофил съм от детинство, но винаги съм разбирал, че не всякога руските интереси са съвпадали с нашите, българските. Трябва нашите политици да ги разбират тези неща и ако добре ги проумеят, няма никога да им става мъчно, когато видят, че не сме получили подкрепа от Русия. Ако добре разбираха нашите политици, че е естествено да се явят в даден момент различия в интересите ни с тази велика държава, те нямаше да очакват нейната подкрепа, щяха своевременно да си вземат мерките и нямаше да тласкат страната си слепешком към злощастия.[5]

Призив до Удроу Уилсън за българите в Македония и Добруджа[редактиране]

Из писмо от 14 март 1919 година:

... предаването освободените земи в Македония и Добруджа на враговете, сърби, гърци и румъни, е един акт на висша несправедливост, който урони авторитета на огласените от вас принципи. Страданията на нещастните българи в тия новозаробени области са ужасни толкоз повече, че сърби, гърци и румъни, вършат жестокости, като че се намират под Ваше покровителство... За да не допуснете продължението на едно подобно заробяване от характер на висша неправда, с произтичащите от него разрушителни следствия Ви моли, господин председателю, със сълзи на очи един македонски труженик, 80-годишен старец, който носи на гърба си 60-годишна усилена непрекъсната деятелност за освобождението на българите и от духовното и от политическото робство ...[6]

Цитати за Кусев[редактиране]

Екзарх Йосиф І[редактиране]

Екзарх Йосиф І в Дневника си на 25 октомври 1884 година му прави дълъг портрет (билянц):

  • Архимандрит Методий замина за Русия. Да му направя билянцът откакто го приех за протосингел. На 1880 година го повиках да ми[7] помогне като македонец за действията, които имаше да направи пред Европейската комисия за изработване на реформи за Македония. Той работи и тича насам-нататък, при тогова, при оногова, с всичката ревност, която го характеризира, при всичко че, разумява се, тия изработени проекти щяха да останат под мендеря и издействуваното относително черковния въпрос щеше тоже да остане мъртва буква. Моето намерение беше аз да направя в случая онова, което зависеше от мене. На май 1881 год., преди да замина за България, бях сполучил от Цанковото министерство за училищата в Македония до 40 000 фр. Една от причините, за които отидох в България да помагам за преврата, беше за да дойде по-консервативно министерство, по-разбрана камара, да може да отпущат пари за учебното дело в Македония, което беше единственото средство да се работи за пробуждането на народното чувство. След преврата правителството ми обеща да отпусне доста пари, колкото имаше от извънредните в иминистерствата и до гдето да се върна от Виена в София то беше отпуснало сто хиляди франка. Като се завърнах в София, при настояването ми за повече пари, министерството се съгласи да отпусне още петдесет хиляди франка. И аз му позволих [на Методий] да се простира до 150 хиляди франка, а не повече, защото правителството няма тая година повече на разположение. В Пловдив бях писал на Г. Груев, който беше председател на комитета, че няма друго спасение за българската народност в Македония освен просвещението. На това основание и ходатайството на Методий, като мой векилин в Ц-д, за купуване в Солун една къща за училищно здание се беше във внимание и комитетът отпусна количеството. Може прочие да се каже, че Методий даде тогава един подтик на учебното дело с тия пари, които се отпуснаха от София и Пловдив. Но в същото време той беше така неразположил министерството в София, щото когато се завърнах втория път от Виена, намерих, че в София бяла поставили Ризов с един комитет да разполага с помощта, а на Методий отказаха. Също и от Пловдив чакаха завръщането ми, за да отпуснат пари за училищата. Със своята буйност и прекаленост, както и със своята щедрост до разпиляване [на] парата и необмисленост в действията си, той подигна няколко от по-главните учители против себе си и големи критики по учебното дело против Екзархията, което ми причини и големи главоболия. По искането на министерството трябваше да се повери учебното дело на компетентно лице и да устрои учил[ищно] попечителство. Това му е заслугата. В отсъствието ми обаче той направи една непростителна грешка, която аз му простих в сърцето си, но която показа що за човек е той. Вместо да пази положението и честта ми, той въстана лъжливо и клеветнически да представлява и да уверява в България, Изт. Румелия и Македония, че В. порта е готова да даде и владици, и Синод и съвет, но че аз не ща, и изпрати Ганчев, секретар на Екзархията (недоволен, че не му увеличих заплатата) да работи за свалянето ми, и така работи Методий, щото като да искаше да не се върна в Ц-д, и като да вярваше, че ще може да заеме мястото ми. Ако не бях побързал да се завърна, щеше да докара затварянето на Екзархията по един стиден начин. В това положение той доказа, че поставен под заповед, той със своята пъргавина и енергия, е полезен, но самостоятелен той прави много грешки и няма сериозността и умението да играе ролята, към която се стреми.[8]

Патриарх Кирил[редактиране]

В том 1 на своята история на Българската екзархия патриарх Кирил дава следния портрет на Кусев:

Две години по-късно (1882 г.) Д. Ризов излязъл със статия по въпроса за общинския устав, който да осигури църковната независимост на македонските българи въз основа на члена 10 на фермана и на чл. 62 на Берлинския договор. Според него, Екзархията трябва да изработи проект за общински устав, който да бъде изпратен във всички македонски градове, зада се потърси мнението им. След това вече да се изработи един окончателен общински устав, който да се изпрати на общините за ръководство. В устава трябва да бъдат изложени начина на избирането на общините, състава им, правата и длъжностите, отношението към правителство, Екзархията, населението, учителите и пр.

Знаем, че въпросът за общински устав е занимавал Екзархията; тя била установила известните принципи по създаване, устройство, дейност, отношение към Екзархията и към правителствената власт на народните общини. Тук по-особено е мнението на Д. Ризов предварително да се изпрати проектът за общините за обсъждане от македонските градове, след което вече Екзархията да състави и утвърди окончателния текст. С това Д. Ризов е изразявал едно правилно схващане, но и тук проличава неговото недоволство от Екзархията, макар че той я признавал като върховен[9] представител на българщината в Македония и то не само в църковно, но и в училищно и в народно общинско отношение.

И някои от другите препоръки на Д. Ризова, в по-голямата си част уместни, не били лишени от известно скрито неразположение към някои дейци в Екзархията, които в тоя начален период на екзархийска училищна и общинска дейност бързали да създадат свършени факти, без да събуждат турската мнителност и гръцкото противодействие с разгласяне на предстоящи мероприятия. На първо място между тия екзархийски дейци е стоял архимандрит Методий Кусев. Тоя твърде смел и предприемчив прилепчанин не оставял събитията да го изпреварват, а искал сам да ги създава, познавайки не по-малко добре от Д. Ризова политическото положение в Македония, при което могло да се очаква не само противодействие от страна на турци и гърци, но и дезориентация от страна на самото българско население. Това е периодът на големи гръцко-български стълкновения по църковно-училищния въпрос и на открити вече гонения на българщината от страна на турската власт поради спомени от преминалото Кресненско-Разложко въстание и продължаването на размирието през 1881 г. Българското население в Македония било подложено на тежко гонение, затворите са били пълни, а големи групи македонски заточеници се намирали вече в Анадола. Архимандрит Методий схващал, че при такава обстановка трябва да се действува бързо решително и да се създават факти, с които турското правителство, въпреки всичко, не би могло съвсем леко да се справи. Пред него е стоял най-големият факт, създаден по същия начин, именно установяването на Екзархията в Цариград, въпреки отрицателното отношение към нея и непризнанието й от страна на турското правителство, въпреки противодействието на Цариградската патриаршия, даже въпреки не всякога определеното и благоприятно отношение на Руското посолство в Цариград. Архимандрит Методий е опитен борец, а не доктринер; той не се губи в търсене на най-правилни решения чрез обществено широко народно обсъждане на въпросите за политическото утвърждаване на българската народност в Македония.

Друг тип е Д. Ризов. Той е млад човек, нелишен от патриотизъм и от политическа смелост. Но все още не е имал достатъчна опитност не само в наблюдаване и преценяване на положението в Македония, но и в борбата, в ръководното уреждане на църковно-народните учреждения. Обсегът на неговата дейност бил по-ограничен[10] - простирал се главно върху Битоля и Битолско. Амбициите обаче на Д. Ризов са били големи; той искал да бъде безусловно ръководно лице в национално-политическо отношение, с когото не само Екзархията, но и софийското правителство да влиза в споразумение. Той бе създал и в София твърде много връзки, но и не по-малко несъгласия, негли и неприязни. С Екзархията обаче бе влязъл в много по-остри конфликти по въпроса за назначаване и издръжка на учителите в Македония. Той бе направил в София някои внушения и по тоя въпрос, който екзархът категорично бе отхвърлил, запазвайки за Екзархията пълното ведомство на училищните въпроси, считайки, че тя е единствено отговорна пред турското правителство по тях.

Впрочен за големите политически и обществени амбиции на Д. Ризов свидетелствували и борбите в Битолската община и сред битолското гражданство, той като главният двигател е бил пак тоя деен и не с малък обществен и национален престиж деятел. Битолската община изживя тежки кризи на разцепление; всъщност те отразяваха конфликта между Д. Ризов и Екзархията. Накрая Екзархията установи своето превъзходство, защото битолската общественост я подкрепи, изхождайки от национално-политически зрялата мисъл, че само тя може да възглавява голямото национално движение в Македония, поддържайки в същото време и духовното единство на българския народ в трите области - България, Източна Румелия и Македония.

Някои от идеите на Д. Ризов не са представлявали нещо ново за македонското учителство, напр. идеята за откриване на пансиони в Солун и Битоля, за единен учителски щат, за обща училищна програма, за създаване на ученически дружества и неделни училища. А в Битоля директорката Вела Живкова за кратко време бе успяла още в началото на нейното учителство да създаде забавачница, неделно училище, ученическо дружество. Тия прогресивни идеи не са били чужди и на Екзархията, особено що се отнася до създаване на обща училищна програма и неделни училища. В самата Македония сред обществеността в големите градове не е имало разбиране по тия въпроси, а оттук се явявали и противоречиви становища. Така например самата Битолска община не е била на ясно относно напредничавите училищно-преобразователни планове на Вела Живкова, и макар тя да бе поискала от Екзархията назначаването й, още в течение на първата учебна година се появило искане за сменяването й, тъй като била твърде[11] „учена“ за нуждите и възможностите на местното население. С това консервативно гледище Екзархията трябвало да се съобразява, като изхождала от разбирането, че за момента е по-важно да се пази единството на македонските общини, пък доще време за преобразования и нововъведения. Не мина много време и Екзархията пристъпи към някои от мерките за по-цялостното организиране на просветното дело в Македония.[12]

Отзиви от други съвременници[редактиране]

Добри Ганчев, секретар на Екзархията през 1879-1882 година и съратник на Кусев в просветното дело в Македония, пише за него:

Безскрупулен е Методий. Пред нищо не се спира, кога е въпрос за общото дело ... Волята у Методий от стомана скована. Неуморна, никакви препятствия не я спират. Даже и здравият разум. В очите на остепенните хора минава за лудничав ... Патриотизмът у Методия минава границите на разума. Дали тази му любов към Македония не е народностен фанатизъм? Търси българи в Албания, в Епир, в Призренско. Село българско да не остане извън пределите на родната църква. Жесток до изуверство и към верски и народни противници, ризата от гърба си дава на тези, които протягат ръка към него. В моите очи Методий Кусевич е фанатик от средновековен тип. Таквизи са и мнозинството от съвременниците му македонци. Измряха в непосилна борба. Заедно с това погубиха и България.[13]

По повод смъртта на Методий Кусев на 1 ноември 1922 година Данаил Крапчев пише в „Зора“:

Той имаше непоколебима воля и неизчерпаема енергия... Методи Кусевич, както и цялото негово поколение, беше ученолюбив и начетен. Той бе голям патриот и крупна личност не само в българската църква, а и в българския политико-обществен живот.[14]

В некролога на Светия синод пише:

Митрополит Методий бе самоотвержен народен будител и пламенен патриот, безстрашен борец за нашата духовна и политическа независимост, идеален архипастир ...[15]

Бележки[редактиране]

  1. Из „Възпитанието в духа християнството”
  2. Митрополит Методий Кусев - живот в дати. Списание „Домино“, брой 37, 1998 година. Цитирано по pravoslavieto.com. Взето на 12 май 2013 г г.
  3. Хоризонт, том 16, Дружество на писателите - Стара Загора, Издателство Български писател, 1989, стр. 118.
  4. Методий, Старозагорски митрополит. Покушенията на католическата пропаганда в гр. Стара Загора. Борба за смърт или живот на България. Ст. Загора, 1899, 8 стр.
  5. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 437. ISBN 954321056X
  6. ЦДА, ф. 420к, оп.2, а.е. 1818, л.19-24.
  7. Български екзарх Йосиф І. Дневник, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1992, стр. 131
  8. Български екзарх Йосиф І. Дневник, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1992, стр. 132
  9. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 623.
  10. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 624.
  11. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 625.
  12. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 626.
  13. Ганчев, Добри. Спомени, Слово, Велико Търново, 2005, стр. 178 - 179
  14. „Зора“, София, 4 ноември, брой 1029.
  15. Българско възраждане: идеи, личности, събития, том 3, УИ „Свети Климент Охридски“, 1998, стр. 151.