Росен Коларов

Росен Коларов
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия

Проф. д-р Росен Коларов, д.м. (р. 1959) е български лекар-стоматолог и лицево-челюстен хирург. Изтъкнат художник-фотограф.

От него

В началото на миналия век моята баба е взимала изоставено дете. Тогава това е било практика. Отглеждали са го и когато си е вземало занаята в ръцете, е започвало да се грижи само за себе си. А след това идвало друго, и пак така... — "SOS управление", сп. "Мениджър", юни 2010

Децата, лишени от родителска подкрепа, винаги са били и ще бъдат проблем на всяко общество. По това как то се грижи за тях може да се съди доколко е развито и развива ли се въобще. Животът ни е натоварен и напрегнат, но има нужда от промяна на нагласите. Хората търсят развитие, работа, но бягат от общочовешки ценности. Децата сираци имат нужда от подкрепа и ние трябва да им я даваме. — "SOS управление", сп. "Мениджър", юни 2010

Техният брой е трагично голям. Аз не разбирам родителите, които извършват такова тежко престъпление. Трябва по някакъв начин да реагираме на него. Иначе ще приличаме на хора, които са изоставили душата си да подтичва след тях. — "Племенник на Иларион Макариополски е управител на селищата SOS Kinderdorf", в-к "Сега, 10.05.2003

Стори ми се по-страшно и от казарма. — За посещенията си като лекар в домове за изоставени деца, в-к "Стандарт", 3 октомври 2010 г.

Снимките бяха в минорна, но много реална светлина — За фотоизложбата му "Непожеланите" (1988): "SOS управление", сп. "Мениджър", юни 2010

С фотография се занимавам вече 25 години, за мен тя е повече от хоби. Моят зодиакален знак е Близнаци – единият предпочита хирургията, а другият – фотографията. — "Д-р Росен Коларов: В мен живеят лекар и фотограф", Novinar.net, 12.02.2005

Във филмите с побоища често виждаме как физиономията на жестоко пребития остава непокътната. Това е научна фантастика. Лицево-челюстната област е изключително нежна. Един по-силен удар може да предизвика сериозни увреждания. За препоръчване е бабаитите да мерят силите си, удряйки се по задните части. Е, няма да могат да седят на тях известно време, но и няма много да увредят здравето си. — "Д-р Росен Коларов: В мен живеят лекар и фотограф", Novinar.net, 12.02.2005

Отидохме с приятел в едно софийско село, където имаше пазар на животни. Някакъв мъж спря край камион, пълен с прасета, посочи едно от тях и каза на стопанина: "Това ми харесва, я му измери талията." Друг мъж се поинтересува: "Защо ще му мериш талията, костюм ли ще му шиеш?" Първият настояваше: "Измери му талията." Собственикът изпълни заръката и съобщи резултата. Кандидат-купувачът отсече: "Добре." Прасето бе свалено от камиона и тутакси бе заклано пред многобройната публика. За съжаление българинът все още не се е отървал от атавизма. — "Д-р Росен Коларов: В мен живеят лекар и фотограф", Novinar.net, 12.02.2005

От 15 години събирам снимки по тази тема. Обходил съм цялата страна. Исках да уловя скрития нрав на народа ни, който присъства в ежедневието – онова, което някои наричат народопсихология, а други - обичаи. За мен това е упорството да живееш празнично в делника и да не забравяш на празника, че и утре е делник. — За фотоизложбата му "Нрави български" (2005): "Зъболекар показва лика на България", в-к "Сега", 20.01.2005

Може би затова по-голямата част от фотографията ми е насочена към социалните проблеми, защото при нас пациентът идва с болка. За да помогнеш, трябва да влезеш в неговото “пространство” и в същото време да го пуснеш “в своето”. Затова повечето от моите снимки носят хуманистично послание и социална ангажираност. — "Борим се, както можем - един с перото, друг с камерата", в-к "Политика", 31 декември 2010

Дълги години преподавам в Стоматологичния факултет... Едновременно с това съм и председател на Управителния съвет на SOS Детски селища – България. Там ме заведе фотографията. И сега след 20 години от прехода на България, си мисля, че трябва да си дадем сметка, че все още има нещо неизживяно от този период. И нещо не е доизказано. — "Борим се, както можем - един с перото, друг с камерата", в-к "Политика", 31 декември 2010

Вярвам, че всички ние трябва да се борим с това, което не одобряваме, един с перото, друг с камерата. За мен това, което се показва, не трябва да бъде преднамерено. То трябва да бъде максимално обективно спрямо нашето съзнание. Въпреки емоциите трябва да се придържаме към обективността. Фотографията е достатъчно обективно изкуство, колкото да може да изкривява образите и да манипулира средата. Но тя носи в себе си характера на документа. — "Борим се, както можем - един с перото, друг с камерата", в-к "Политика", 31 декември 2010

Книгата ми – това са моите изложби през годините. “Лица” са събрани по време на пътуванията ми извън България. Те са от моментите, в които съм искал не просто да докажа, че съм бил пред Айфеловата кула в Париж или на Тауър бридж в Лондон. Хората там имат същите проблеми, които имам аз, ежедневни радости или скърби. Хубаво е да ги носим със себе си. И да ги показваме, когато можем. Така обединих един мой репортаж от Ирак, след това от Ню Йорк и от европейски столици. Вторият цикъл е “Съдби”, в него е животът на децата, лишени от родителска подкрепа, и възрастните хора, които са сами. Последният цикъл е “Нрави”, това са нравите ни български... В българския бит има още много неща, които ще ги има и при това доста дълго време. Но вярвам, че тези нрави постепенно ще започнат да отмират. Пример са селските събори – важно събитие за местната общност с традиционна програма, веселба, кебапчета и бира. Но пък в България започнаха да изчезват селата. — За книгата му “Лица, съдби и нрави” (2010): "Борим се, както можем - един с перото, друг с камерата", в-к "Политика", 31 декември 2010

Човек не бива да слуша само разума си, а и инстинкта си. Емоцията не е случайна у нас и не може да я пренебрегваме. — "Племенник на Иларион Макариополски е управител на селищата SOS Kinderdorf", в-к "Сега, 10.05.2003

Когато снимам, в главата ми обикновено се върти диск с класическа музика – на Моцарт, Бетховен и Бах, но харесвам и джаза, и автентичния фолклор. — "Д-р Росен Коларов: В мен живеят лекар и фотограф", Novinar.net, 12.02.2005

Майсторството се състои в това, да уловиш онзи миг, който съдържа в себе си цялата история – всички емоции, всички страсти и надежди. — в-к "Стандарт", 3 октомври 2010 г.

Красотата трябва да се улови, докато нещата се случват. — в-к "Стандарт", 3 октомври 2010 г.

За него

Д-р Росен Коларов е мениджър като другите, когато търси пари, за да осигури дом за изоставените деца. Но намира и майки, които да ги направят добри хора. — "SOS управление", сп. "Мениджър", юни 2010

Като запален фотограф още от ученическите си години д-р Коларов винаги носи апарата си. — в-к "Стандарт", 3 октомври 2010 г.

Любимите герои на д-р Коларов са обикновените хора с необикновени мечти. Запечатал е лицата на стотици хора от различни страни, дори и от несъществуващите вече ГДР и СССР. — в-к "Стандарт", 3 октомври 2010 г.

Една изложба без сантимент и потрес, без страх и състрадание, без въодушевление и печал, без вкус към екзотиката и без туристическа умиленост пред отпадащия бит. От пейзажите му струи бистър студ, който обгръща стъписващо ведрото съприсъствие на мъртво и кълнящо, на обезцветено движение край избуяла застиналост. При този почти свенлив отказ от романтически клишета спонтанното движение се спогажда с почти притеснената геометрия на каменистата вода, а споделените наклони веят върху копите сено и корията зад тях направо от окото. И все пак фокусът на експозицията е чернобялата работа върху материалната плътност на света и съществуването преди всяка идея и опит. Изкуството му спасява каквото може и каквото е останало за спасяване от неща и хора, белязани от печата на отминалостта. За целта те са показани в пределната им единичност, в жилавата им несклонимост към символики и обобщения, в неспособността им да се произнасят общо и по принцип. Фотографиите му бързо ни извеждат от лесните изкушения на носталгиите или чувствата за загуби: биващото е непомерно за суетата на скръбта по изчезването и изличимостта му, винаги вече преувеличена. От фотографиите ни гледат най-вече хора от друго време; или по-точно, през фронталните им погледи към нас наднича друго време: отминало, изчезнало, безвъзвратно, каквото е всяко време. Дори човешкото слиза до основанията на биването преди съзнанието и опита, дори преди усещането и погледа: отказаната емоция пред един непосилен, едновременно непоклатим и неизброим свят на оставащото, след изненадващо ограничената ни мимолетност, се смирява с нищетата на съществуването, докато се покланя пред достойнството на безсмъртното човешко същество. Тези работи на Росен Коларов, които във фактичната си безкомромисност внимават да не изпаднат в патоса на недодялана суровост, са стъписващо свидетелство за това как може и трябва да се бяга от репортажа и цитата при работа с делника извън всекидневника. — За фотоизложбата му "Нрави български" (2005): "Костта на окото", Димитър Камбуров, в-к "Култура", 4 февруари 2005 г.

От обикновения на пръв поглед кадър Росен Коларов умее да изтръгне метафора като искра от камък... На пръв поглед ненатрапчивите му внушения оставят после задълго горчивия вкус на дисонанса. — За фотоизложбата му "Нрави български" (2005): "Зъболекар показва лика на България", в-к "Сега", 20.01.2005

Росен Коларов улавя творческите предмети от всекидневието, които запечатват интимния, съкровен и топъл свят. — За фотоизложбата „Поглед в три посоки” (2010): "Български фотографи превзеха Виена", Novinar.net, 03.12.2010