Пейо Яворов

От Уикицитат

Пейо Яворов е литературен псевдоним на Пейо Тотев Крачолов (1878–1914) — български поет символист и национал-революционер.


из "Песента на човека"[редактиране]

  • Един и същ на битието с урагана,
    аз шеметно се нося, дух из океана
    на тъмнина нестресвана от сън за ден,
    без нявга мигом негде да застана,
    напред самотно устремен…


из "Аз сам не съм"[редактиране]

  • Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога,
    но тебе – да те отрека не мога.
    Тъй явно шепнеш ти! Кога ли те не чух,
    над мене – или в мене? – трезвен дух!

из "Бежанци"[редактиране]

  • Те чакат милост… Но да знам,
    че някой бог всесилен там
    стои над всичко хладен зрител,
    извикал бих отдън гърди
    към тоя тъмен промислител:
    о, господи, проклет бъди!


из "На нивата"[редактиране]

  • Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!


из "Градушка"[редактиране]

  • Една, че две, че три усилни
    и паметни години... Боже,
    За някой грях ръце всесилни
    издигна ти и нас наказа.
         Кой ли може
    неволя клетнишка изказа,
    макар и – вчерашна се дума?
    Да беше мор, да беше чума,
    че в гроба гърло не гладува,
         ни жадува!
    А то градушка ни удари,
    а то порой ни мътен влече,
    слана попари, засух беше –
    в земята зърно се опече…

    Но мина зима снеговита,
    отиде пролет дъждовита –
         и знойно лято позлати
         до вчера злъчни широти.

    Върни се облако неверен, –
    почакай, пакостнико черен,
    неделя – две... ела тогази,
    страшилище! А облак лази,
    ръсте и вий снага космата,
    засланя слънце; в небесата
    тъмней зловещо… Милост няма!


из "Арменци"[редактиране]

  • Изгнаници клети, отломка нищожна
    от винаги храбър народ мъченик,
    дечица на майка робиня тревожна
    и жертви на подвиг чутовно велик –
    далеч от родина, в край чужди събрани,
    изпити и бледни, в порутен бордей,
    те пият, а тънат сърцата им в рани,
    и пеят, тъй както през сълзи се пей.


из "Хайдушки песни"[редактиране]

  • Ден денувам – кътища потайни
    нощ нощувам – пътища незнайни;
      няма тато, нито мама –
        тато да ругае,
        мама да ридае…
      Леле моя
        ти Пирин планино!
      Море черно
        цариградско вино.

    С враг врагувам – мяра според мяра,
    с благ благувам – вяра зарад вяра;
      нямам братец, ни сестрица –
        братец да ме хвали,
        а сестра да жали...
      Леле моя
        сабя халосия!
      Море люта
        одринска ракия.

    Бог богува – нека си богува,
    цар царува – века ли царува?
      Нямам либе, първа обич –
        мене да очаква
        и да ме оплаква…
      Леле моя
        пушка огнебойка!
      Море тънка
        солунска девойка.


из "Две хубави очи"[редактиране]

  • Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!


из "Вълшебница"[редактиране]

  • Душата ми е пленница смирена,
    плени я твоята душа! – пленена,
    душата ми е в тихи две очи,
    Душата ми те моли и заклина:
    тя моли; – аз те гледам; – век измина…
    Душата ти вълшебница мълчи.


из "Сън"[редактиране]

  • Затварям пламнали очи
    ала напразно – няма сън;
    не мозък, а олово сякаш
    в разяден череп се разлива…
    Възглавието – камък същи
    леглото тръне и коприва.


из "Другари"[редактиране]

  • Живота безпощаден е смогнал да удари
    с цинична подигравка на злото си печата.