Никола Вапцаров

От Уикицитат

Никола Йонков Вапцаров (19091942) е български поет, обществен деец и антифашист.

От него[редактиране]


из "Вяра"[редактиране]

от стихосбирката "Моторни песни" (1940)

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него
доколкото мога.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
животът по-хубав,
животът по мъдър?

Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!


из "Завод"[редактиране]

от стихосбирката "Моторни песни" (1940)

Народът – прост,
живота – тежък, скучен.
Живот без маска и без грим –
озъбено, свирепо куче.


из "Земя"[редактиране]

от стихосбирката "Моторни песни" (1940)

Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.


из "Родина"[редактиране]

от стихосбирката "Моторни песни" (1940)

Имам си родина и над нея
денем грее синьото небе.
Вечер светят звездни полилеи
и гаси ги сутрн светъл ден.

Учеше ме, майко, ти със притчи
да обичам всички като теб.
Бих обичал, майко, бих обичал,
но ми трябва свобода и хлеб.


из "Огняроинтелигентска"[редактиране]

от стихосбирката "Моторни песни" (1940)

Зная свойто място
във живота
и напразно
няма да се дам..


из "Романтика"[редактиране]

от стихосбирката "Моторни песни" (1940)

Аз искам да напиша
днес
поема,
в която да диша
на новото време
стихът.
Да тръпнат във мен
крилата
на гордия
демон
обходил от полюс до полюс
светът.
Защо е този хленч?
Защо въздишат хората
по някаква романтика
изстинала?
Романтиката е сега в моторите,
които пеят
по небето синьо.
И не разбрали тази песен горда,
напразно
мръщите
чела.
Тя носи вечната
човешка бодрост
на яките
стоманени
крила.
Това е новата романтика,
която
се ражда
и добива своя плът.
И въплътена
в самолетно
ято,
обхожда днес
от край
до
край
светът.


из "Писмо"[редактиране]

от стихосбирката "Моторни песни" (1940)

Ти помниш ли
морето и машините,
и трюмовете пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк
не хвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?

Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери…


из "Песен за човека"[редактиране]

от стихосбирката "Моторни песни" (1940)

Ний спориме
двама със дама
на тема
"Човекът на новото време."
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! – Разказвате
сякаш
като че там сте били!"
Какъв ти тук ужас?!
Той пеел човекът. –
Това е прекрасно, нали?


из "Пролет"[редактиране]


Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънвана,
как минаваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет,
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежнена
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.


из "Ботев"[редактиране]


Идва при мене
навъсен и потен
работник
и казва:
– Пишете за Ботев!

"За Ботев ли? –
Седам.
Елате във сряда,
към седем.

Но ето че сряда отдавна премина.
Навъсен, аз пъшкам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет,
със нас
и мъглата.

И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
– Не мога!

Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищникът днеска не броди.
Не виждаш ли? – Ботев
в очте ни свети,
та Ботев е тук, при народа.

Ти падаш и Ботев ми казва:
"Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!"
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.

Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.


из "Пушкин"[редактиране]


Русия – мрак.
Русия – гнет.
Неразорана целина.
Вертеп…
Свирепа тишина.
На север – тундри, ветрове,
на юг – безкрайни диви степи.
А времето не бърза,
крета
като бездомно
старо псе.
Тогава простия народ
не знаеше за тойте песни.
Ти беше чужд и незивестен.


из "Химн"[редактиране]


Неспирно, напирай, разраствай,
издигай бетонни стени!
На робството черната напаст
потъва в далечни мъгли.
Издигай в небето антени,
с сирени покоя разбий!
И в утрото нека засмени
прогреса посрещаме ний!


из "Не бойте се, деца"[редактиране]


Работиме много
работим от сутрин до здрач.
Но хлябът е малко,
но хлябът не стига деца.

Послушайте, малки,
послушайте,мънички мои.
така е днес,
навярно било е и вчера.
И аз, понеже нямам храна,
понеже няма с какво,
ето нà:
ше ви нахраня
със вера.


из "Кино"[редактиране]


В гърдите ми опрял е за стрелба
на врмето барутно пистолета.


из "Пролет"[редактиране]


Отвънка ухае на люляк,
отвънка е синьо небе.
Приятелю, птиците чу ли?
Отвънка е пролет! Здравей

Дори през безнинните пари,
през пласт от стоманни ята
тя иде. Вратите разтваряй
и бодър срещни пролетта.


из "Антени"[редактиране]

Януари 1942

В студеното антените звънят.
Над тях небето ниско е надвиснало.
И аз не спя. И те не ще заспят –
замаяни от новини и мисли.


из "История"[редактиране]


Какво ще ни дадеш, историо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхма неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,

Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.

Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.


из "Испания"[редактиране]

от стихосбирката "Моторни песни" (1940)

Какво бе ти за мене?
Нищо.
Една загубена страна
на рицари и на платà.
Какво бе ти за мен? –
Огнище
на някаква любов жестока,
която диво се опива
от кръв,
от блясък на ками;
от шлагери
и от китари;
от страст,
от ревност
и псалми.
Сега за мене ти си участ.
Сега за мене си съдба.
И аз участвам неотлъчно
в борбата ти за свобода.

Сега горя, сега се радвам
на всеки боен твой успех.
и вярвам в силата ти млада –
във нея свойта сила влех.


"Прощално"[редактиране]

на жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Крото ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида.


из "Борбата е безмилостно жестока"[редактиране]

14 ч., 23 юли 1942

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и… толкоз.
Какво тук значи някаква си личност.


За него[редактиране]


  • Аз поне не познавам друга поезия,която да излъчва такава силна топлота, човечност, близост и честност, поезия, която да е толкова убедителна в изискванията си хуманна справедливост и мир,каквато е поезията на Вапцаров. И колко вяра в поета и в неговото бъдеще, колко копнеж за живот изразява и предава тази поезия, така проста, скромна и непосредствена като слово, поезия,която не приема красивите думи и натруфеността.
    — Арис Диктеос


  • Аз съм сигурна, че още дълго време подрастващите поколения ще черпят от неговата поезия духовна чистота, дълбок и действен хуманизъм и нравствена сила...
    — Жермен Ив Фарж


  • Да бъдеш съвременен, модерен е основно изискване към твореца. Ние не бива да оставаме при миналото, трябва да сме обърнати към бъдещето. И със своето творчество Вапцаров ни учи именно на това. Той създаде една истинска модерна поезия - и новаторска, и народна по дух и изразни средства, в това е според мен истинският смисъл…
    — Марио де Микели


  • Днес виждам как този снажен и непоколебим поет – борец на България е станал толкова голям, че не може да се задържи в географските граници на родината си.
    — Али Сардар Джафри


  • Истинските поети се раждат и остават в народната памет със своите дела, с това , което са направили през живота си. Прекрасен пример за това е Вапцаров, който така рано си отиде от нас, но никога не си отиде от литературата.
    — Сергей Михалков


  • Нека цел свет да ме чуе: "Родината на Вапцаров е България, в която той работи и умря... в почудя бех как такъв поет да е писал своите стихове на чужд език и после чуждите хора да ги превеждат на родния му език. Това пиша аз майката на поета с немощната си ръка.
    — Елена Вапцарова


  • Той е бил един прекрасен, нежен и храбър човек, и като много други хора, стана една от многобройните жертви, които даде нашия ужасен век.
    — Рафаел Алберти


  • Той не е само поет на българския народ, но един от големите поети на нашата епоха, един от най-устремените нейни певци.
    — Георге Дину