Христо Ботев

Христо Ботев
Вижте също
Статия в Уикипедия
Материали в Общомедия
Творби в Уикиизточник
Творби в Проект Гутенберг

Христо Ботев Петков (1848 – 1876) е български поет, публицист, национал-революционер и войвода.

Из неговата поезия

"Хаджи Димитър"

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена:
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жетва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира. Него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят.

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премяна,
чудни, прекрасни, песен подемат, –
тихо нагазват трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже, –
а той я гледа, – мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата,
аз искам, сестро, тук да загина?

И плеснат с ръце, пасе прегърнат,
и с песни хвръкват те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!

"Борба"

В тъга, в неволя, младост минува
кръвта се ядно в жили волнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде…
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
не можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът, вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на общестен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост… Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да сковен навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря –
"Бой се от бога, почитай царя!"

Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра;
мълчи, молѝ се, кога те бият,
кожата ти да одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй – грешен съм ази",
думай, молѝ се и твърдо вярвай –
бог не наказва, когото мрази…
Такъв е светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ – вечно тук пренинува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец…
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

"Моята молитва"

О, мой Боже, правий Боже,
не ти що си в небесата,
а ти що си в мене, Боже,
в мен – в сърцето и душата.

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни всеки му, о, боже!
любов жива за свобода –
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Покрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо, като през пустиня!…

из "Майце си"

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?
...
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдам.

из "Към брата си"

Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани,
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.

Отечество мило любя,
неговвият завет пазя;
но себе си, брате, губя,
тия глупци като мразя.

из "Елегия"

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
"Търпи, и ще си спасиш душата?!"

Той ли ил' някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!

Той ли? – кажи ми, Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода;
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реци и слепци с очи.

из "До моето първо либе"

Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова, –
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.

Забравѝ туй време, га плачех
за поглед мил и за въздишка;
роб бях тогаз – вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!

Забравѝ ти онез полуди,
в тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди
там, де скръб дълбока владее,
де сичко е с рани покрито
и сърце зло в злоба обвито!

Ти имаш глас чуден – млада си,
но чуйш ли как пее гората?
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата,
и там тегли сърце ранено,
там, де е сè с кърви облено!

из "На прощаване 1868"

Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина –
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат' си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище,
...
Ах, мале – майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверен.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя
за него ще се заловя,
пък… каквото сабя покаже,
и честта, майко, юнашка!
...
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина…
Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода.

из "Хайдути"

Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна – запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи –
за Чавдар страшен хайдутин,
за Чавдар вехта войвода –
синът на Петка Страшника!
Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки;
юнаци по планините,
и мъже в хладни механи
какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
Ах, че мен, дядо, додея
любовни песни да слушам,
а сам за тегло да пея,
за тегло дядо, сюрмашко,
и за свойте си кахъри,
кахъри черни ядове!
Тъжно ми й, дядо, жално ми й,
ала засвири – не бой се –
аз нося сърце юнашко,
глас имам меден загорски,
та 'ко ме никой не чуе,
песента ще се пронесе
по гори и по долища –
горите ще я поемат,
долища ще я повторят,
и тъгата ми ще мине,
тъгата, дядо, от сърце!
Пък който иска да тегли –
тежко му нима ще кажа?
Юнакът тегло не търи –
ала съм думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти –
доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава, –
пък ще си викна песента!

Кой не знай Чавдар Войвода,
кой не е слушал за него?
Чорбаджия ли изедник,
или турските сердари?
Овчар ли по планината,
или пък клети сюрмаси!
Водил бе Чавдар дружина
тъкмо до двайсет години,
и страшен беше хайдутин,
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаци
крило бе Чавдар войвода!
Затуй му пее песента
на Странджа-баир гората,
на Ирин-Пирин тревата;
меден ми кавал приглася
от Цариграда то Сръбско,
и с ясен ми глас жетварка
от Бяло море до Дунав –
по румелийски полета…

Един бе Чавдар войвода –
един на баща и майка,
един на вярна дружина…

из "Патриот"

Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
продава си и душата.

И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква за туй ходи,
че черквата й търговия!

И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
залага си и жената.

И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
а вий него със трудът си!

И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
изяда си и месата.

из "Защо не съм?"

Защо не съм аз поет,
поет като Пишурката?
Ех, че ода бих направил
на баба си на хурката!
...
Защо не стана аз Славейков,
да заплача, да запея:
"Не пей ми се, не смей ми се,
от днес вече ще блея?"

из "В механата"

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
ту, що глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти!
Аз веч нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

из "Зададе се облак тъмен"

....
Двама братя воеводи,
двамата ми верни сина:
скарали се кой да води
бащината си дружина!

Тесни били планините
за несговорна дружина!
И стърчат им днес главите,
за да плаче кой как мине.
....

из "Обесването на Левски"

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
на чий гроб тамо тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там, близо до град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Из неговата проза

из "Това ви чака"

• Пари, пари, пари! – рекъл едно време Наполеон I и запнал беше да глътне цял свят; пари, пари, пари! – думат нашите букурещки народни безиргени (търговци – бел.ред.) и слухтят, де кой ще да се гътне, за да му лапнат имотецът; пари, пари, пари! – думаше наш кир Михалаки и беше – чорбаджия. Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог. За пари Генович е станал шпионин, Найденов – мекере, а Мийахловски подлец – само нашите букурещки патриоти не работят за пари в кафенетато, а за да им се смеле ястието в стомахът. Но от сичките тия златни телци достоен за нашата дълбока почит и за нашето внимание е кир Михалаки. …
  
  Отдолу иде кир Михалаки и като върви, сякаш че и дуварите му думат: "Машаллах, машаллах! Голям човек, умен човек." А голям и умен човек беше кир Михалаки… В шкембето му свободно можеха седна пет души турци и да пият кафе; в главата му с триесет яйца гъска да насадиш…

из "O tempora! O, mores!"

• "O tempora! O, mores!" Седя и се чудя защо човек се сърди, кога му речеш: магаре, свиня или вол; и не се сърди – дору се радва, – кога му речеш: пиленце, гълъбче, славейче, дору още котенце или теленце? Дали славеят принася повече полза в обществото на човеците, отколкото благородната свиня, тази производителна сила в природата на животните, на която само като погледне човек, наумява му нещо аристократическо, нещо възпитано и на дължина, и на широчина? Дали пилето има повече мозък, повече ум, отколкото почтеното магаре, този философ не само между животните, но и между човеците? Или пък гълъбът е по-непорочен и по-достоен в нещо от скопения вол, туй подобие на нашия търпелив народ? Но иди и речи такава дума на нашите, например (ний се с примери ще говорим), литератори, поети, вестникари, чорбаджии, учители и прочии раби божии, та виж какво ще ти се струпа на главата от сичките тези труженици в полето на глупостта.

из "Длъжностите на писателите и на журналистите"

• Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане "благороден" просяк и да живее по-лесно от "неблагородните" просяци, ние го советовами или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тие три занятия са лесни и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? – Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтапотът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата, и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия колкото се може по-скоро, защото днешнйото развите на българскяит народ е най-благоприятно за врабците.
  
  Слушайте и това. Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го шпионин и народопродавец, кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на абисинците – тава е се едно, – и помолете публиката да го не слуша и да не принимава думите му за факти. Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно, вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: "сахарчица", "халвица", "високоблагородия" и пр.
  
  Слушайте братя врабци и цанцугери! Аз мога да ви уверя, че ако послушате съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток на запад. Но тежко ви и гороко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е спукана. Чорбаджиите не обичат ония писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой чорбаджия ви помоли да го не хвалите във вестникът си и да го не срамите пред ония, които познават неговите "несъществуващи" благодеяния, то вие го не слушайте. Маслото не разваля яденето, а похвалата не прозивежда пагуба за кесиите. "Кроткото агне от две майки сучи" – говори българската пословица, а в посовиците се заключават стари истини. Хвалете и не бойте се. Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат ни то гюмрюк (мито – бел.ред.), нито бедел-парасъ (пътен данък – бел.ред.) Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно – вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. А ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното течение на вестникът, то и в такъв случай вие сте обязани да пермълчите и да не говорите за това беззаконие. Ако премълчите, то няма да ви се отяде от езкът, а ако не премълчите, то няма кой да ви каже "аферим".

из "Политическа зима"

• Приятно нещо е да има човек топла соба самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тие две болести: или млада жена, или стар ревматизъм: лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук…
  
  Заспиш и сънуваш… Но какво сънуваш? – Сънуваш,, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу. …
  
  А ти, българин и патриотин, гледаш на сичкото това с особено недовеире и думаш: "Суета сует и всяческая суета." Светът е кръчма, а ти трябва да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и насън да виждаш лятото на Балканският полуостров. "Щастлив е, думаш, българският народ, щстливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в моята топла соба." Лежиш на гърбът си и благодариш всевишният таван, че по неговта непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът не те вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът не те безпокои, жената ти не те мъчи, парите ти не се губят; а на четирите стени на стаят мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език. Наместо икона, над главата ти виси портретът на н.в. султанът, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портретът е залепен ферманът с 11-те точки на българското щастие, а във ферманът волята на негово императорско величество, небесният представител на влашките българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук и чети: "Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданици да могат да помагат, доколкото им се пада на гърбовете, на ежеднвните ми царски подаяния, които полагам за достигане до по-висока степен на моето затлъстяване и за благоденствието ан моята общирна кочина."

из "Народът – вчера, днес и утре"

в-к "Дума на българските емигранти", 1871

• Мрачна и жалостна е нашата история от подпаданието ни под турците дору до днешните времена, тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ! Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли; тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в кои са заковани и ръце и нозе, и ум и воля, и в кои и до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри, дядове и синове…
  
  Дотогаз най-красноречиви ще бъдат живите рани, що зеят по тялото на народа и по гърдите на неговата емиграция, рани, на кои, като гледаме, напомнят ни всичко, що трябва да влезе в сметка за народно мщение.
  
  Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, коя го отлича като народ - дайте му да се развива по народните си начала, и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това варварско племе, с кое той няма нищо общо, и ще видите как ще той да се устрои.

из "Наместо програма"

в-к "Дума на българските емигранти", 1871

• Една от най-главните причини за неуспеха на нашите вестници, особено на тия, що са се издавали и издават отсам Дунава, е и тая, дето между програмата и съдържанието на всеки почти вестник, между обещанията и изпълнението на редакторите почти всякога е имало такава разлика, каквато има между мохамеданския рай и християнската мъка. Нашите редактори в програмите си обещавали са златни гори на читателите си, но тутакси след тези обещания, след тези сладки и медени, вестникът им замязва на голо поле без цел, без характер, на кое наместо обещаните гори читателят вижда някакви си тръни, случайно накачени с безцветни дрипи от разни материи, приготвени за дреха на оголелия народ.

из "Единственото спасение на нашия народ е в революцията"

в-к "Знаме", 1875-1875

• В първия брой на вестника си ние бутнахме тоя вопрос и казахме, че "както за една личност отделно, така и за цял народ въобще – за да може той да се развие и да достигне до известна степен в своето нравствено и материално благосъстояние, – преди сичко е потребно такова едно условие, което се нарича свобода; а защото това условие не съществува у нас, то и никакъв прогрес, като-речи, е невъзможен".
  
  Чакайте, господа, чакайте и водете народът из пътя на вашия глупав мирен прогрес и той скоро ще да заприлича на оная знаменита карикатура, с която светите отци на втората французка революция се присмяха на своето собствено дело.
  
  От сичкото това, що казахме дотука, ние не можеме да направиме друго никакво заключение, освен това, че единственото спасение на нашия народ се състои в революцията. Който има уши, той нека чуе. Нашата революционна партия скоро ще покаже де е, какво е и какво иска.

из различни произведения

• Радостта ми няма граници, като си наумя, че "моята молитва" се сбъдва.

— из писмо до БРЦК

• Знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе.

— из писмо до съпругата му Венета

• Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича своето отечество!

— из писмо до приятели

• Юнакът тегло не търи…

— из стихотворението "Хайдути"

• Блазе му, който умее за чест и воля да мъсти…

— из стихотворението "Хайдути"

• …Лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!

— из "Смешен плач", в-к "Дума на българските емигранти", 1871

• И ще бъде ден – ден първий.

— из "Смешен плач", в-к "Дума на българските емигранти", 1871

• Маслото не разваля яденето, а похвалата не прозивежда пагуба за кесиите.

— из "Длъжностите на писателите и на журналистите"

• Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.

— из негово писмо

• …Законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.

— из "Само разумният и братският съюз между народите ще унищожат теглилата", в-к "Знаме", 1874-1875

Мнения за него

• Горд отпреде им застана
     младият им вожд –
  па казà на капитана
     с гол в ръката нож:
  
  – Аз съм български войвода,
     мòмци ми са тез,
  ний летиме за свобòда
     кръв да лейме днес.

— Иван Вазов, из стихотворението "Радецки" (1876)

• Какво ще го търсиш
  в усоите, дето
  и хищникът днеска не броди.
  Не виждаш ли? – Ботев
  в очте ни свети,
  та Ботев е тук, при народа.

— Никола Вапцаров, из стихотворението "Ботев"

Външни връзки

• Христо Ботев на сайта на Словото