Единственият път

От Уикицитат
Направо към: навигация, търсене

Единственият път (тур. "Tek Yol", 1979) е сатиричен роман на турския писател сатирик Азис Несин. Произведението е пропито с много хумор, малко тъга и дълбоки житейско-философски разсъждения. Разказва в сатиричен план за турската действителност в средата на 20-ти век и осмиващо заклеймява широко разпространеното схващане, че човек постъпва по един или друг начин в зависимост от това накъде го е тласнала обкръжаващата го среда и все се оправдава, че не е имал друг избор и друг път, по който да тръгне, докато в същото време животът е предлагал много шансове и варианти. Но човекът явно е избирал най-лесният, като го е представял за "единственият".


Предговор. Светът на сатирика[редактиране]


  •        Според мен хумористът е атлант, поел върху плещите си тежестта на света… (с.5)


Встъпление[редактиране]


  •        Та нали главното условие за един добър писател е да вярва и да накара другите да повярват, че разказваното в произведението е истина. (с.9)


  •        Колкото и да измисля човек различни изтънчени лъжи за себе си, без да ще, просто неволно вмъква в разказаното своите мечти, проекти, сънища и по този начин отново описва себе си. (с.9)


  •        Човек не може да измисли такава лъжа, която напълно да е откъсната от неговата личност. (с.9)


  •        Във всяка лъжа е скрита поне частица от характера на онзи, който я разказва. (с.9)


  •         [Старият фалшификатор] не се утешаваше като другите, които искаха да се оправдаят с думите: "Що да сторя, така ми било писано… Такава ми била съдбата." За да заглуши гласа на съвестта си, той беше измислил нещо по-човешко. Често казваше: "Единственият път, който ми бе останал, бе фалшификаторството!…" (с.10)


  •        …Той като добър писател предаваше подробностите и измислиците за истина и по такъв начин те ставаха по-реални и по-приемливи от тези във всекидневния живот. (с.11)


Живот, провален заради тулумбички[редактиране]


  •        Години наред се представях за друг, сега изгубих самия себе си. Къде съм аз, истинският? (с.13)


  •        Много хора мислят, че не са си изживели живота. "Исках да си поживея живота!" – така твърдят мнозина… Но онзи живот, който те са изживели, дори да са доволни или недоволни от него, все пак е техният живот. (с.13)


  •        Не е за вярване, но истината в края на краищата си остана една – животът ми се промени, заради едни тулумбички… (с.14)


  •        Не зная по какви причини, но баща ми беше изкарал с по-късна дата акта ми за раждане, та на него фигурирах с четири години по-малък. Поради това бях най-високият и най-възрастният между своите съученици. [Така описваше живота си Пашазаде.] (с.14)


  •        Хакъ Чука беше класният ни ръководител [във военния лицей.] Той беше здрав като желязо, а юмрукът му – тежък като чук, затова така го бяхме кръстили. Понякога хващаше пушката за дулото, там, където е мушката, и без да прегъва лакътя я вдигаше във въздуха. После отново, без да го свива, я връщаше на земята.
           Едно момче от предния клас решило веднъж да избяга от училище и в усилията си да се промъкне през железните пръчки на прозорците се заклещило там – ни напред, ни назад. Не може да си провре тялото и туйто. От болка започнало да крещи, наскачали другарите му, но колкото и да се мъчели, не могли да разтворят пръчките и да го отърват. Докато тичали разтревожени насам-натам, по коридора се чули гласове: "Хакъ Чука идва, Хакъ Чука!"
           Всички се разбягали, само мочето останало примряло, приклещено между двете железни пръчки. Хакъ Чука дошъл до него, хванал с двете си ръце пръчките и ги раздалечил – точно така както се разчекват кълките на добре препечена кокошка. Изкарал от там момчето, но най-важното е какво станало след това… Тези, които крещели: "Хакъ Чука идва, Хакъ Чука идва!", след като се изпокрили по ъглите, започнали да надават глави да разберат какво се е случило. Отървало се момчето и се проснало на земята. Хакъ Чука нито нещо му креснал, нито го попитал, нито посегнал да го удари. Все едно, че нищо не е станало, обърнал се и си тръгнал. Но през ума на онова момче едва ли вече е преминала мисълта да бяга от училище. Ето, по такъв начин Хакъ Чука показа що за човек беше… И все пак, да си призная правичката, от никого не бях се страхувал и пазил така, както от него. Беше много красив, симпатичен офицер с гордо вдигната глава и лъвска осанка. Много ни беше страх от него, но много го обичахме и уважавахме. Знаехме и бяхме уверени, че без да си признава и без да прави някакви демонстрации, той също много ни обича. Тези, които закъсваха в изпитите и оставаха да повтарят класа, ги вземаха на подбив. Знаехме, че Хакъ Чука ще направи всичко възможно, за да не допусне това, трепеше се, блъскаше се, но ако все пак въпреки това някой от нас не можеше да се спаси от тази участ, той много се тормозеше.
           Когато нашият Хакъ Чука учел в първи клас на лицея, избухнала Първата световна война. В сраженията загинали много офицери. От учениците в последния клас направили подборка и ги изпратили като офицери на фронта. Те загинали, офицерите отново намалявали, така дошъл ред и на долните класове. Понеже бил едро момче, нашият Хакъ Чука се напатил едно хубаво, ето защо искаше ние да израснем, да се подготвим добре. По този въпрос не се шегуваше.
           Беше серт човек. По лицето му нямаше една заоблена черта. Не да се засмее, дори и усмивчица не се мярваше по лицето му. Видеше ли някой да се смее или да се кикоти, кипваше веднага. Често повтаряше: "Лицето на войника трябва да е мрачно!" Според онова, което ни разясняваше, на войника не му отивало да се хили като уличница. На войнишкото лице нямало усмивка – войниклъкът бил сериозна работа… На него не му приличало усмихнато и лъскаво лице. Хакъ Чука носеше на лявата си буза дълбок белег от куршум. Говореше, че имал осем следи от рани по тялото. Прасне ли те, Господ да те пази, веднага те сваляше в нокаут. Всъщност тогава боят се считаше за единственото възпитателно средство. Малцина между нас не ядяха пердах един-два пъти в седмицата.
           Както казах, Хакъ Чука рядко пердашеше, но хвърлеше ли някому един здрав бой, за това се говореше с месеци. Особено Кемал Звънеца – като изяде един пестник, отскочи като гумена топка от единия до другия край на коридора и после с трясък се стовари на земята. Хакъ Чука имаше и друг навик, странен, но добронамерен – напердашеше ли някого от учениците, после правеше, струваше, насила го караше да зубри, говореше с другите учители и в края на краищата все намираше някакъв начин, та този ученик да завърши класа. Кемал Звънеца, който беше примрял от пердаха му, още не отворил, дето се вика, очи и се ухили на заобикалящите го другари, които разтревожени се бяха скупчили над главата му.
           — Ей че хубаво стана — рече им той, — преминах в другия клас.
           По време на годишните изпити от десети за единадесети клас Реджеп Кандилото разбра, че ще го скъсат по алгебра и решил да премине на всяка цена, като потърси начин Хакъ Чука да го набие. Добре, ама каквато и дяволия да сторел, Чука се правел, че не я вижда и не го биел. Ние се готвехме като луди за изпитите, а Реджеп, зарязал всичко, се чудеше по какъв начин да предизвика Хакъ Чука да му хвърли пердах. Кандилото имаше един много особен номер. Издуваше дясната си буза, опираше длан по устата и издаваше звуци също като тромпет: "Тру-тру-тру! Труруру!…" Реджеп си представяше на какъв подбив ще го вземат, ако остане и тази година в същия клас. Затова, вземайки всички мерки пердахът да не му се размине, лекично се промъкнал зад Хакъ Чука и започнал да надува тръбата: "Тру-тру-тру! Труруру!…" Като чул неочаквано зад ухото си тези гръмки звуци, офицерът се стреснал, отскочил две крачки назад, кой знае, може би се е уплашил, после се огледал. Що да види – насреща му се мъдри Реджеп Кандилото. Не стига това, ами така протегнал главата си, че да му е по-удобно да го удари. Хакъ Чука го сграбчил за ухото и го замъкнал в стаята си. Като чухме тази извънредна новина ние захвърлихме учебниците и се струпахме в коридора. Наблюдавахме вратата на стаята на Чука да видим как той ще изхвърли Реджеп – жив или загинал… Почакахме така известно време, ослушахме се – никакъв звук. Ни плачът на Реджеп, нито пък крясъците на Хакъ…
           Кемал Звънеца се обади многозначително:
           — Готово! Сигурно е задушил момъка, та гък не може да каже.
           След малко гледаме Реджеп се изниза от стаята. От очите му текат сълзи като две чешми. Кемал, който беше твърде компетентен за качеството на пердаха на Чука, щом го зърна, веднага се провикна:
           — Не е бит! Ако го беше цапнал само веднъж, нямаше да плаче, ами щеше да е припаднал.
           Попитахме Реджеп защо реве тогава, а той ни отговори, защото Чука не го напердашил и вече предчувствал на какъв подбив ще го вземат в класа. Като го спипал за ухото, Чука го замъкнал в канцеларията и изревал: "Слушай, келеш, каквото искаш прави, само че аз няма да те напердаша и туйто!…" "Ама, господин капитан — обадил се с жален глас Реджеп, — моля ви, набийте ме, хвърлете ми един пердах, смачкайте ме, но ме направете човек…"
           Молбите му били напразни:
           "Не се моли като жена — креснал Чука, — махай се, очите ми да не те гледат!"
           "Краката ви ще целувам, господине, какво ви струва да ми сторите едно добро и да ми друснете един бой!" – жално-милно хлипал Реджеп и Чука, който никак не обичал тези работи, кипнал още повече. Така разгневен, току-виж се метнал върху него и го смазал от бой, но тогава щяло да се наложи да го пробутва в следващия клас.
           Като се намръщил, сякаш се отвращавал от него, той изръмжал: "А, бре, и вие омаскарихте военното звание! Кажи сега като мъж по кои предмети си слаб?"
           Като чул този въпрос Реджеп от радост чукнал токове, заел отново основен стоеж мирно и забърборил като картечница, все едно че докладвал някакво военно донесение:
           "Алгебра, геометрия, тригонометрия, химия, физика, космография, геология, история, география, литература, психология…"
           Видял Чука, че списъкът няма край и се провикнал:
           "Аллах да те накаже, стига! Че то, кажи-речи, нищо не остана…"
           Реджеп най-нахално се обадил:
           "А, господин капитан, по гимнастика съм добре. Даже да не помогнете, ще изкарам…"
           Все пак той криво си направил сметката, защото Чука му рекъл:
           "Хич не се и надявай, синко! Няма да те бия и толкова!…"
           "Ама защо, господин капитан?" — попитал Реджеп, без дори да му мигне окото от срам.
           "Няма да те бия, синко…"
           "Ама ще остана в същия клас, ще ми се подиграват, господин капитан…"
           "Затвори вратата отвън!" — изкрещял Чука вбесен, като излязъл вече вън от себе си.
           Когато Хакъ Чука се разсърдеше на някого, вместо да му кресне: "Марш навън!", той му казваше: "Затвори вратата отвън!", което смяташе за по-изискано.
           Затова излязъл навън Кандилото и започнал да реве.
           Изпитите приключиха. Реджеп остана на поправителни по физика и алгебра. През ваканцията другарите му плъпваха – кой при близки, кой по родните места. Той беше родом от Йодермиш. Хакъ Чука не го пусна да си отиде и го задържа в училище. Накарал двама добри ученици да висят над главата му – те си нямаха никого и през ваканцията оставаха в училище. Затварял ги всеки ден в една стая и ги карал да учат с Реджеп. А посмеел ли нещо да кръшне, му хвърлял по един тупаник. Освен това помолил учителите и те от време на време също се занимавали с Реджеп.
           Когато се завърнахме от ваканция, Реджеп ни посрещна ухилен:
           — Приятели — викна весело той. — Прогниха ми месата от бой, чак мазоли хванах, ама преминах класа.
           Попитахме го как е оцелял от толкова бой и разбрахме, че за да не го боли толкова, Хакъ чука го пердашел не с ръце, ами с тояга.
           — Като ме бъхти три седмици поред, че като ми просветна в оня ми ти мозък, че като ми се отвори един ищах за учене — разказваше Реджеп. — Това алгебра, физика – като нищо им видях сметката.
           Веднъж попитахме Реджеп как, без да се страхува, е тръбял като тромпет зад Хакъ Чука.
           — Що да сторя, приятели — отвръщаше той. — Като нищо щяха да ме скъсат от подигравки. Та си бях рекъл, каквото ще да става, ако ще да ме пребие до отказ…
           Ето такъв беше този странен Хакъ Чука. Много ме беше страх от него… Още не бях ял бой от Хакъ Чука.
           (с.16-20)


  •        Предния ден на проверка в училището беше дошъл един генерал от инспекцията на военните училища. Точно в час по химия влезе в нашия клас. Зад него се бяха наредили началникът на училището и други офицери. Щом като влезе в класа, и нашият преподавател сгласно устава изкрещя:
           — Внимание!
           "Тряс!" — отведнъж всички скочихме на крака. …
           — Какво преподавате? — обърна се той към учителя по химия.
           Учителят, още си го спомням, с тогавашните трудни арабски термини отвърна:
           — Описвам получаването на сярна киселина, господин генерал.
           По една случайност генералът ме посочи с пръст и нареди:
           — Стани и разкажи как се получава сярна киселина.
           Хич не я знаех тази пущина, ама смело рипнах и започнах да говоря по друг въпрос, който много добре знаех.
           — После? — запита генералът, като замълчах за момент.
           — Толкова, господин генерал.
           — Браво! — обади се той. — Все така прилежно да се подготвяш, но много не си изпекъл урока – като разказваш, нещо се запъваш. Още да учиш.
           Щом се насочи към вратата и учителят отново изкрещя:
           — Внимание!
           Генералът си замина…
           (с.22-23)


  •        Ние, хората, сме играчки в ръцете на невероятния случай. (с.37)


  •        То присъдата така се излежава – с лаф, с разкази, със сладки приказки и отворени уши… (с.38)


Пристигането на Пашазаде[редактиране]


  •        В затвора се четяха най-много вечерните вестници, защото там се даваха съобщения за полицейски произшествия, кражби, контрабанда и така нататък. Голяма част от затворниците познаваха героите на тези престъпления. От тази гледна точка вестниците играеха ролята на своеобразен техен бюлетин. (с.40)


  •        Нали е хитрец от класа, трябва така да се облече, че да се хване някой на въдицата му, нали така! Затова се докарва с най-скъпите шапки и обувки. (с.44)


  •        Знаете какви са ловджиите … – загиват си да се изфукат. Много повече от лова обичат да показват издутите си от убит дивеч чанти, да се поперчат със стърчащите оттам уши на зайци и крила на птици, да се хвалят с това. Повечето от тях излизат на лов не толкова, за да си хапнат дивеч, ами ей за това фукане. Това, което са животните за ловджиите, това сме ние, заловените рецидивисти, за полицията. Държат ни също като убит дивеч. Показват ни на журналистите, карат ги да ни снемат в различни пози. Показват снимките ни не са на журналистите от вестниците, ами на всеки, който поиска. Също като демонстрацията на ловджиите… Вие не сте ли виждали ловци на слонове, на тигри и лъвове как са се фотографирали заедно с убитите от тях животни? Виждали сте, разбира се… Слонът, лъвът, тигърът, който са убили, е проснат на земята. Ловджията в една ръка държи пушка, с единия крак е стъпил върху убития слон, лъв или тигър и позира пред обектива, а устата му се е разчекнала от усмивката на успеха. Символ на какво е тази снимка? На една победа или на една безмилостна демонстрация? Така както вече изтъкнах, ние, рецидивистите, изпълняваме същата роля за полицаите. … Сигурно сте виждали много такива снимки по вестниците. Ръката на полицая е хванала някакъв нещастник, все едно че държи лапата на диво животно, а той се срамува да покаже лицето си пред обектива, затова насила са го извърнали към него, като му извиват ръката и го блъскат… "Този улов е мой! — значи това иска да потвърди полицаят. — Нека всеки да види успеха ми!…" Полицаите насила карат тези нещастни жени, млади момичета, които сега са тръгнали по пътя на престъплението, да позират пред апарата. Особено пък ако има кражба, карат ги да сложат ръка върху откраднатото или да застанат до него и така ги фотографират. (с.49-50)


Кой губи[редактиране]


  •        Училището на живота, училището на живота! То е по-важно от всичко, училището на живота. Поради това, че нямах друга надежда, надявях се именно да не бъда изгонен от това училище на живота, като по този начин добия опора. (с.52)


  •        В края на третата седмица, откакто работех тук, вече бях спестил четиридесет лири от надниците си. Десет лири от спестеното щях да изпратя на майка си. След като изпратя парите, щях да напиша дълго писмо вкъщи и щях да разкажа какво е станало с мен. Знаех, че като получат парите, майка и татко много ще се зарадват. По такъв начин щях да облекча болката им [като научат], че съм изгонен от училището. (с.60)


  •        Девет отчетници се смениха, откакто започна строежът… Всичките ги заловиха в кражби и ги изгониха. Един ти се намери да не крадеш, но пък излезе такъв будала… (с.68)


Истината във всяка лъжа[редактиране]


  •        Преди това бях слушал и други хора, мечтаещи за неизживени от тях приключения да ги разказват така, сякаш наистина са ги преживели. Сред тях имаше много известни, уважавани от обществото личности, с висок престиж. Защо лъжеха? Също като някакви деца, увлечени в наивна лъжа… За да привлекат вниманието към себе си, да се издигнат, да изглеждат по-ценни в за обществото… Добре тогава, кой беше истинският живот на тези известни, уважавани личности? Този, който си бяха съчинили и разказали, или онзи, който наистина бяха преживели, но бяха изличили от спомените си и не го разказваха? (с.74)


  •        …Спомних си откъс от една книга, прочетена преди години. Забравил съм заглавието, автора, дори темата. Но в книгата имаше една част, така залегнала в съзнанието ми, че не мога да я забравя.
           Епизодът е между един китайски комунист и таен агент от полицията. В периода, когато Китайската комунистическа партия работи нелегално, този агент е натоварен със задачата да следи един от нейните функционери. Споменатият агент на политическата полиция върви съвсем плътно след него, следи всяка негова крачка. До такава степен, че китайският комунист му идва до гуша от това следене, продължаващо вече с години. Ето че един ден агентът му предлага следното:
           — Знам, че ти омръзна да те следя. Не си мисли че и на мен много ми харесва. И на мен ми дойде много, омръзна ми тази работа. Но какво да правя, за това ми плащат. Всяка вечер трябва да давам подробен доклад какво си вършил през деня. Не е лесно да те следя. Много ме затрудняваш. Влизаш например в едно здание с две врати, значи ще излезеш през другата, аз се спускам нататък, а ти излизаш пак през същата врата и ми се изплъзваш. Знам, само за да ме мъчиш, влизаш в народните библиотеки и четеш там с часове. Душата си ми извадил. Вече ми омръзна това следене. Сигурно и на теб. Ела да се споразумеем.
           Китайският комунист много добре знае, че никога не може да се вярва на един агент от политическата полиция, че не е редно да се спогажда с него.
           — Какво споразумение? — интересува се той.
           — Моето предложение е следното — казва му агентът. — От днес нататък вече няма да те следя, но хайде да се срещаме всяка вечер в някоя чайна. Ти ще ми разказваш с най-големи подробности какво си вършил през деня. Според разказаното от тебе аз ще подготвям доклада си. Как е, разбрахме ли се?
           Китайският комунист се усъмнява и пита:
           — Как да ти повярвам, че това което ми предлагаш, е истина? Ами ако те излъжа?
           — Имам ти доверие.
           Комунистът се усмихва:
           — Аз съм член на партия, която се намира извън закона. Ти много добре знаеш, че аз не мога да разкривам истината на един полицейски агент.
           — Не е важно дали ще бъде истина или не онова, което ми описваш — възразил агентът. — На мен ми стига да напиша с подробности доклада, който трябва да представя на шефовете. Ти, ако искаш, измисляй, говори каквото ти хрумне. Казвай ми каквото искаш…
           Така се споразумели комунистът и полицейският агент. Разбира се, комунистът няма и намерение да казва истината, но ако не се споразумеят, агентът отново ще тръгне подире му и като души всяка негова крачка, пак ще научава какво е правил цял ден.
           За да не попадне в някаква хитра игра, комунистът проверява дали онзи го следи. Нарежда на другарите си да го наблюдават. Най-после става ясно, че агентът наистина е спрял наблюдението си върху него.
           Всяка вечер в уречения час се срещат в чайната. Китайският комунист разказва на агента какво е правил през деня, но в това няма и частица истина, всичко е измислица. Агентът знае, че разказаното е лъжа, но си отбелязва какво му разказва. После въз основа на тези лъжи, съставя доклада.
           След сключването на това споразумение започват да стават смайващи неща. Тайните връзки на китайския комунист, който със сигурност не е бил следен от тайния агент, една след друга започват да се провалят. Това, че не е следен, е напълно установен факт. Тогава какво става! Истината е следната: агентът от политическата полиция съставя и предава своите доклади така изопачени, както му ги предава комунистът, но полицията твърде добре познава неговия характер. Там има такива специалисти, които от измислиците на следения знаят как да извлекат скритите истини. Защото нито един човек не е в състояние да съчини такава измислица, в която да не е скрита някоя негова истина. Колкото да се стреми да изопачава и да измисля, все пак оставя нещо правдиво. Всяка лъжа носи в себе си скрита истина. Във всяка измислица се крие някаква правда. Колкото и да се напъваме да лъжем, не можем да се отървем от своята истина, тъй както не можем да се отървем от времето и мястото, където живеем.
           Например в най-общи линии, ако китайският комунист е ходил този ден в източната част на града, за да не се разбере къде е бил, той казва, че ходил в западната част и всъщност истината е скрита в посоката, противоположна на лъжата. От измислиците му ставало много по-ясно какво е правил, отколкото когато го следили най-внимателно.
           
    (с.74-76)


  •        Всяка лъжа носи в себе си скрита истина. Във всяка измислица се крие някаква правда. Колкото и да се напъваме да лъжем, не можем да се отървем от своята истина, тъй както не можем да се отървем от времето и мястото, където живеем. (с.75)


  •        Никой не може да измисли за себе си такава лъжа, в която да не е скрита неговата истина. (с.76)


Да бъдеш футболна топка[редактиране]


  •        От дълго време с никого не споделям, че съм жертва на несправедливост. Знам… никой не ми хваща вяра. И аз да съм на тяхно място, и аз няма да повярвам, че всички неволи се струпват все на главата на един и същ човек. Наистина е невероятно толкова премеждия да се случат само на един човек! (с.76)


  •        В психиатрията бях излекуван, тоест вече се отказах да говоря със себе си. Но не ме изцериха лекарите, а един луд, с когото се запознах там. В помещението на затворниците психичноболни (лудите не обичат да ги назовават "луди") се сприятелих с един възрастен пациент. Защото в килията на лудите той беше най-малко луд, направо не беше луд. С него имахме еднаква съдба, много си приличахме. Аз не можех да се отърва от затвора, а той от психиатрията…
           Бил служител в съда в един провинциален областен център. И той като мене беше рецидивист. Само аз бях съден за фалшифициране, а той за нападки срещу силните на деня. Този човек имал такъв навик – се напада, осъждал големците. Това му беше прегрешението, без никакви прояви на лудост. Ако не броим упоритостта и настървението, с които се нахвърляше срещу големците, даже можеm да го смятаме за много умен и уравновесен човек. Нанасял обидите си писмено. На всички известни хора в страната изпращал писма, изпълнени с нападки и оскърбления. Четиридесет години се занимавал с подобни неща. Понеже бил рецидивист, писмата, които изпращал по пощата били спирани. Първоначално го давали под съд, после го осъждали и хвърляли в затвора. Въпреки това не могли да излязат на глава с него. Защото в деня, когато излезел от затвора, наново залягал над своите писма. Накрая им станало ясно, че този нещастник е душевноболен. Вижте какви болести имало по белия свят – да се възмущаваш от мръсотиите на големите било болест. Сега вече, като пишел обидните си писма, не го хвърляли в затвора, ами го отправяли към психиатрията. Казваше, че като излезе оттам, отново ще започне да пише своите писма. Горкият, той дори не подозираше, че няма никакви изгледи да се отърве от лудницата, защото според лекарите беше ясно, че е неизлечимо болен, неподлежащ на никакво лечение. Той дори от лудницата с чужда помощ пак изпращаше своите писма.
           Той беше семеен човек с деца, уравновесен и порядъчен. Ето защо много се чудех на тази негова мания. Един ден го запитах защо постъпва така, защо се самоунищожава.
           — Е, нищо, станах футболна топка, нямаше как!… — отвърна ми той.
           Не можах да разбера какво иска да ми каже. Понякога отново му задавах същия въпрос и той ми отвръщаше със същото:
           — Е, станах веднъж футболна топка, няма как…
           По-късно ми описа живота си. Първоначално напълно вярвах в неговото повествование, но след това ми изреди такива неща, че просто започнах да не му хващам вяра. Лъжеше. Обясняваше непрекъснато, че бил сполетян от неправди, че всеки го ощетявал. Излизаше, като че ли несправедливостта, която би могла да се случи на сто човека, се струпвала само върху него.
           Един ден докато ми изброяваше патилата си, изведнъж прекъсна разказ си на най-неподходящото място, погледна ме в очите и дълго се взира в лицето ми.
           — Ти не ми вярваш! — рече той.
           — Ами, чак толкова пък — отвърна му аз. — Да не би всички хора да са лоши? Да не би всички да са се наговорили да ти зловредят?
           Той се усмихна многозначително, сякаш ме съжаляваше като събеседник, и каза:
           — Естествено, станеш ли веднъж футболна топка, вече всеки те подритва.
           Най-после не издържах и го попитах какво означава да бъдеш футболна топка – израз, твърде често повтарян от него. А той ми обясни следното:
           — В живота си всеки човек може да се сблъска с несправедливост. Като попадне в такова положение, или се мобилизира и се съвзема, или не може да се съвземе и губи равновесие. Някои пък грохват. Ако може да се съвземе – добре. Но не всеки успява. Сполетеният от несправедливост, който не може да се окопити, да се изправи на крака, отива при някой свой предполагаем близък приятел или познат, разказва му патилата си и иска помощ, за да не затъне съвсем. Човекът го изслушва, вижда, че той се клатушка и разчита на помощта му, та от страх да не би да падне отгоре му и да стане тежест за него, тоест да запази себе си, удря и той на свой ред един шут на търсещия помощ, за да се отърве. Като получи ритника, нещастникът започва да се клатушка още повече, аха да се сгромоляса. Отива тогава за помощ при друг приятел, първо разказва какво му се е случило, а после описва второто зло, което го е сполетяло. Като го изслушва, другият си казва: "Аман, като е тръгнал да се дави, да се дави където си е, само мен да не ме завлича със себе си!" и току му удря един силен ритник. Човечецът, като види, че вместо да получава помощ, към когото и да се обърне, все ритници получава, съвсем се обърква. От ритниците, които немилостиво се сипят един връз друг по него, трудно пази равновесие. Едва се държи на крака от ударите. Втурва се за помощ при друг. Разказва за първата си неприятност, после за сполетелите го едно след друго второ и трето нещастие. Човекът го изслушва и си казва: "Щом е изял толкова ритници, изглежда, не е стока; я да се отърва от него!" Удря му и той един порядъчен ритник. Този път човекът съвсем грохва, рухва направо и така влачейки се, потънал в мисли, отива при друг и през сълзи разказва за миналите през главата му премеждия. А този не вярва. Повтаря същото, което и ти каза пред малко: "Абе всичката несправедливост все на тебе ли ще се случва!" и за да му се махне от главата, отправя един здрав ритник, от онзи – ритник… Вече става досущ като футболна топка – търкаля се от крак на крак. При когото и да отиде да се оплаче от неволите си, никой не му вярва. "Всички хора ли са лоши? Все към теб ли са несправедливи?" Все това повтарят. То ако остане само с казването – добре, но такъв ритник ти удрят, че здраве му кажи. Само да им се махнеш от главите, за да се отърват от тебе… Ето така човекът загубил своя човешки образ и подобие и също като мен се превръща във футболна топка.
           — И като мен — добавих аз.
           … Знаете ли кое е важното в случая? Ако човек изпадне някога в затруднено положение, ако върху него се стовари несправедливост, да прави, да струва, да се държи на краката си, да не се олюлява, само и само да не се търкулне на земята, да остане прав. Спънеш ли се веднъж, разколебаеш ли се, строполиш ли се, пиши се вече загубен. След това хората ще започнат да те подритват като футболна топка. Ще се постараят да се отърват от тебе.
           Аз се надявах вече да превъзмогна всичко, само и само да не ставам футболна топка в краката на другите.
           Казах на лекаря, че съм се поправил. На другия лекар, който ме прегледа, му обясних, че всъщност не съм болен. Притеснил съм се в затвора и съм решил да намеря известна промяна като се представя за луд. Така съм попаднал в психиатрията.
           — Да се направиш на луд също е лудост! — рече ми той с усмивка.
           Така рече, но нареди да ме изпишат. Върнах се в затвора. По-късно разбрах, че този лекар също ми е теглил един шут.
           
    (с.77-80)


  •        Защо човек не може да се откаже от вършенето на мошеничества? По-късно поразпитах каква била причината. Според онова, което ми разказаха, това било болест на бързото забогатяване. (с.80)


Откъде идва името Пашазаде?[редактиране]


  •        Хората проявяват интерес към всичко смайващо и необикновено. (с.81)


  •        Според онова, което [Реджан] ми разказваше, изглежда, в Германия имало един голям хотел. Там в ресторанта, в бара и в нощния клуб прислужвали монахини. Естествено, облечени в типично монашеско облекло. Всъщност те не били монахини, а леки жени, които в тези дрехи още повече привличали клиентите. Хотелът бил винаги препълнен. А пък те не били кой знае колко красиви. Даже между тях имало и доста поувехнали, попрехвърлили годините. Отгоре на всичко хотелът бил страшно скъп. На какво се дължал този интерес у хората? На това, че монашеството и онази най-древна професия са много противоположни и не могат да се съчетават. Да легнеш с монахиня, колкото и да ти струва, е особено съблазнително за мъжете. (с.81-82)


  •        У хората съществува едно скрито чувство, едно непреодолимо желание издънките на днешните величия или децата на високопоставените, да бъдат пропаднали хора, склонни към порока. Ако децата на богатите, на властващите, на известните хора тръгнат по лош път, ако станах нехранимайковци, това може да бъде възмездие за всички мъки и неправди, които народът е понесъл. (с.82)


  •        Човек не може да бъде обективен, когато говори за себе си. (с.82)


  •        Понякога, когато колят някого с тъпа костура, няма да намериш за цяр полицай, а не щеш ли, точно когато не трябва, от три страни се спускат трима пазители на реда. (с.84)


  •        Струва ми се, че потиснатите и онеправданите хора желаят тези, от по-горните класи да слязат на тяхното ниво, искат и те да бъдат потиснати и онеправдани като тях. (с.93)


Шейх Саид и Урияни от рода на Пророка[редактиране]


  •        Един път излезе ли ти име на мошеник и край, няма вече да те оставят. (с.94)


  •        То работата на разбойника е една, на бандармите – друга… Аллах е създал работа на всеки свой роб по отделен път… Като има доктори, значи ли това, че няма боледуващи? Има и доктори, слава Богу, има и болни… Ето, така стоят нещата. Работата на разбойника е една, а на жандармите – друга… Никой не се бърка в работата на другия… Ех, от като казва, че никой не се бърка, понякога се случва и това да стане… […] И разбойници си имаме, и крадци, да са ни живи и здрави, имаме си и жандарми… Всеки различно си изкарва хляба, по разни пътища… Таке наредил Аллах, трябва да му се подчиняваме… (с.95-96)


  •        Не си мислете, че лошото, което ви е сполетяло сега, е нещастие, а приятните събития – щастие. Изчакайте края на всяка работа. Може това, което смятате за щастие, да излезе нещастие, а нещастието – щастие. … Наистина, човек в началото не може да различи дали онова, което му се е случило е щастие или нещастие.(с.97-98)


  •        Че народът може ли да остане без светия? … По тез [бедни] места без хляб могат да останат, но без светия – не могат. (с.108)


  •        Големият човек, за да е голям, не трябва да се меси с хората. … Измислиха демокрацията и големството изчезна. Решиш ли веднъж да се придържаш с демокрацията, навлезеш ли сред народа, спукана ти е работата.
           Да, разбира се, демокрацията е свещена, ние прах не даваме да падне върху нея…. Понеже е демокрация, не трябва да е далеч от народа. Често трябва да се навърта из него. И, разбира се, като влезеш сред народа от името на демокрацията, веднага трябва да излезеш оттам. …Почнеш ли веднъж да го караш демократично, свършена ти е работата.

           (с.109)


  •        …Като си останал без изход, измисляш лъжи, после сам вярваш на това, което си измислил. (с.112)


  •        Тукашните хора нямат доктор, нямат акушерка, нямат лекарства, нямат път, работа, пари… Казват си: "Като нямаме нищо, нека поне да си имаме един светия!" … Ето, няма лекарства, няма пари… Що да сторят! Една надежда им остава, макар и напразна, но все пак надежда… (с.113)


  •        …Виждаш ли какво са наредили нашите деди: "Големият ум удря ритник на чудото!" (с.114)


  •        Така както ми го описаха, каймакам Бедри, който бил много умен и хитър, понеже знаел, че по тези места не може без разбойници, подчинил на волята си една разбойническа чета, хем, от една страна, възпрепятствал създаването на други чети, хем осигурявал нуждата от разбойници по тези места. Каквото и да става, чети ще се появят, поне да е една и нека да се намира под заповедите на жандармерията… Ако пожелае, и на нея може да й види сметката, ама тогава ще остане съвсем без разбойници и тогава отново ще започнат да се множат.
           … Старият шейх бил покровителствал друга една чета, ама скрил за нея. Като научил за тази подлост, каймакаминът Бедри ревнал като заклан: "Брей, ти как се осмеляваш да покровителстваш и укриваш свои хора срещу мен, като знаеш, че ние вече си имаме една." И като прибавиш към това и реакционните възгледи на шейха, който бил върл антирепубликанец и се обявявал против революцията, изпратил го на заточение. Щом си заминал, и каймакаминът Бедри рекъл: "Абе, така както си намерихме подходящ разбойник, трябва да си намерим и един подходящ светия, че то бива ли да оставаме народа без такъв човек!"
           Същото ми беше рекъл и беят: "Едно стадо не бива да се оставя на самотек. Всяко стадо добитък си има овчар, има си стопанин, има си и овчарски кучета. Овчарят и кучетата могат да са няколко, ама стопанинът е едничък. И народът прилича на такова стадо. Начело му има или бей, или някакъв ага. След това идва някой … шейх, а също така хора, които да го пазят от разбойниците…"
    (с.118)


  •        Ако старшият [на затвора] иска да грабне по-голям рушвет от някой зелен младок, който за пръв път стъпва в пандиза, наговаря се с някого, който с тази цел се върти около него, и … го псува, после жестоко го шамаросва, за да вземе страха на новодошлия… Обикновено този номер се прави още на входа, при огнището за чай, преди новодошлият да е отишъл в килията си. Старшият си има специално подготвени хора за тази работа. Хваща той човека и започва да го псува, шамарите плющят, после поднасят пред новодошлия тепсия за чай с възгласа: "Аллах да те пази!", а той под впечатлението на видяното, от което още отекват стените на затвора, пред страх от побоя хвърля я петдесетачка, я стотачка върху тепсията. (с.122)


  •        Гледай сега, и двата инструмента издават един звук: "На!" … Мъдри са те… Този народ от стотици години не може глас да издаде. Нададели глас, изяжда юмрук по главата… И той какво да направи – ето, измислил този тъпан и зурна, те да говорят вместо него. Онова, което той не може да каже, да го изрекат тъпанът и зурната. … Сега разбра ли какво означава това "Наа!". Онова, което хората стотици години не са могли да го кажат и са го трупали в себе си, сега го казват с палката на тъпана, с гласа на зурната. Нищо не е напразно на този свят. (с.141)


  •        Защо тези хора се нахвърлиха върху мен, защо искаха да ме убият? Не ме познаваха, никакъв не бях за тях… Нищо не им бях направил. Добре тогава, какво искаха от мен? Така кръвожадно се нахвърлиха отгоре ми, зажаднели за душицата ми… Струваше ми се, че те искат да си изкарат на мен и на такива като мен натрупаното през цели ми живот безправие и мъка от немотията. После да се успокоят и да им олекне. Защо се сетих за това! Нали онзи кандидат за народен представител беше ми разказал какво иска да каже тъпанът със своето "Нах!… Нах!…" и зурната също: "На!… На!…", ето за това се сетих… Тези хора бяха изпитали толкова мъка, толкова страдание, че трябваше да изкарат гнева си на някого. Не можеше да бъде демонстрация срещу правителството. Ако направеха това, още повече щяха да ги мачкат. Ето защо, когато правителството хване някого и го обвини в нещо, тогава те с подкрепата на държавната власт наготово се нахвърлят върху човека, разкъсват го, убиват го и по този начин намират успокоение. Не е важно кой е човекът, когото бият или убиват, важното е накрая правителството да не се изправя срещу тях и да им потърси сметка… Подвеждат някого под отговорност, а те се отървават невинни…
           (с.147)


  •        Знаете ли как се разкъсват един друг гладните вълци? … Досега не съм срещал нито един чиновник да си е признал вината за злоупотреби, подкупи и дългове. Ако ги запиташ, всичките са невинни и несправедливо хвърлени в затвора. Досега един единствен … стар чиновник, който ми разказа как се ядат гладните вълци, беше признал вината си …"Да – казваше той, – вземах подкуп, ама аз не съм единственият, който взема я!… После беше продължил разказа си: "Всички чиновници в нашия отдел вземаха подкуп, всеки според ранга си. След като се бяха разчули безобразията за нашия отдел, налагаше се един чиновник от отдела да поеме вината върху себе си и в ролята на изкупителна жертва, да възстанови честта на отдела и на другите чиновници. Колегите се наговориха и избраха мен. Защо? Защото измежду тях аз бях най-слабият, най-окаяният, този, който вземаше най-малко подкупи… Беше точно както правят вълците, когато огладнеят и започват да се ядат един друг. През много тежките зимни дни гладната вълча глутница търси лов от едно място на друго, а като не намери нищо, напада и малките градове и селата… Глад е това… Напада оборите и кошарите. Ако и тогава не се намери нещо за ядене, гладните вълци присядат и кръг в някоя далечна планина. Очите на всички са впити едни в други. Очите на гладните вълци… Гледат се така дълго без да мигнат, и ако се случи някой от тях да се умори или да му трепнат за миг очите, другите веднага се нахвърлят и го разкъсват на парчета.
           Ето защо от страх за живота очите на гладните вълци светят още по-силно. Това трае с часове… Накрая най-слабият между тях, най-измъченият, най-умореният не издържа и главата му бавно-бавно започва да се привежда до земята. Капнал за сън, скован от студ и глад, затваря очи. Притварянето на очите означава, че той – най-нещастният от вълчата глутница – трябва да се остави на погибел. Веднага другите вълци се хвърлят върху своя другар, който се мъчи да се съвземе от дрямката, от студа и умората, нападат го безжалостно и го разкъсват. След като го изядат, отново се събират в кръг и започват да се гледат. Така ден и нощ… Отново един от тях не може да издържи и очите му се притварят… И отново се нахвърлят върху него… За да си спасят живота, моите колеги от отдела отвориха широко очи, обърнаха се към мен, всеки впи поглед в лицето ми… Най-изпадналият, най-измореният измежду тях бях аз…

           (с.148-149)


  •        Защото хората си знаят, че каквото и да стане, накрая все нещо лошо ще им се случи и си викат: "Абе сега жълтици ще ми дават, но кой знае какво ще ми поискат насреща, през носа ще ми го изкарат, дори майчиното мляко ще ми изцедят…" Плашат се хората… Мислят си: "Щом държавата дава земя, навярно в тази работа се крие някакъв номер!" (с.152)


  •        Ти да не смяташ, че е много лесна работа да си жандармерийски командир? … Командването на жандармерията не означава да награбиш онзи гражданин, който е минал покрай управлението и е погледнал нещо накриво табелата, та да му хвърлиш един бой… (с.153)


Аз – един от нашите[редактиране]


  •        [Старшията на затвора] Дандани изпълваше дългия коридор на карантинното с гъгнещ глас, повтаряйки непрекъснато крясъците си:
           — Ей, крадци, мои нещастни братя! Приятели мои обирджии! Другари мои, мошеници! Обирачи, насилници, калпазани, кокошкари, бандити, ментърджии, шарлатани, лъжци, джебчии, негодници, хаймани, пройдохи, сводници! Хотелски плъхове, авантаджии, измамници, самохвалковци, братя мои! Дойде Дандани Фикрет! .. Приятели мои, нощни птици, неогдници, нехранимайковци, цървуланквоци, мърльовци, некадърници!… Ей, синковци!… Фалшификатори, келепирджии, посерковци, развейпраховци, изнудвачи… Да не рече някой после, че не е чул?… После да няма това, онова… Грехът няма да е мой… Събудете се, идва Дандани…
    (с.156)


  •        Външният ми вид беше много жалък. Но аз пак преминах със самочувствието на крал по един от най-оживените улици. Защото един ден болшинството от луксозните магазини и сградите от двете страни на булевардите щяха да бъдат мои… Както се казва, преди да се засили, влакът, трябва да даде заден ход един-два метра, да набере инерция и след това да тръгне напред… И този, който иска да скочи от влака, трябва първоначално да стъпи назад, за да се засили и така да скочи напред… Ето и аз така, след всички тези премеждия, които се струпаха на главата ми, се отдръпнах назад, за да набера скорост, и скачайки, да се окажа най-далеч… […] В дни, когато нямах пукнат грош, за да си напълня стомаха, с часове стоях с ръце в джобовете пред луксозните магазини, разположени пред големите здания, и най-сериозно си мислех дали трябва да купя или не тези места. (с.157-158)


Историята на мнимия лейтенант[редактиране]


  •        Чух, че някой произнася името ми зад мен. Обърнах се и погледнах. […] Беше моят съученик Скитника Реджан. […] Причината да го наричат Скитника се криеше в неговия непостоянен и колеблив характер. Имаше приятелки и любовници. Разказваше ни, че често ги сменя. Вероятно те също бяха причината да му лепнем този прякор, защото той някак много си подхождаше на Реджан (на арабски: Реджан Херджан – бел.прев.) […]
           — Дай първо да отидем да ти купя един чифт обувки и после ще отидем в къщи.
           Не можех нито да откажа, нито да се съглася. Но почувствах как лицето ми пламва от червенина. Вървяхме по търговската улица. Спряхме пред голям обущарски магазин.
           — Има ли нещо, което да ти харесва на витрината? – запита ме той.
           — Да си жив — рекох аз, — ама няма нужда…
           — Я не се превземай, какво няма нужда! Избери си едни обувки… — продължи той със същата приятелска непринуденост.
           Посочих стеснително един чифт и смотолевих:
           — Че знам ли… Тези май са хубави…
           Щом изрекох това, той отново ме хвана под ръка и тръгнахме нататък. Помислих, се че ми се подиграва. Гледаше витрините на всички обущарски магазини, край които минавахме. Така изредихме десетина витрини, взирахме се в изложените обувки. Накрая посочи обувки в една витрина, рече:
           — Погледни, това не са ли обувките, които хареса преди малко?
           Същите бяха, затова кимнах утвърдително:
           — Май са същият модел…
           Попита ме кой номер нося.
           — Четирийсет и втори…
           — Сега ще влезем в този магазин — рече ми той. — Ти ще стоиш зад мен. Кажа ли ти нещо, ти веднага ще речеш: "Слушам!"
           Влязохме в магазина. Собственикът веднага се спусна към нас:
           — Заповядайте!…
           Скитника Реджан рязко се обърна към мен:
           — Ти чакай там!
           — Слушам! — отвърнах аз, както ми беше заръчал, и застанах близо до входа.
           Посочи онзи чифт обувки, които бях харесал, и речена собственика:
           — Я изкарате тези…
           Собственикът изкара от една кутия зад тезгяха чифт подобни обувки.
           — Кой номер са?
           — Четиридесет.
           — Имате ли четиридесет и втори?
           — Има, господине.
           Собственикът тутакси изкара четиридесет и втори номер.
           — Нека да са кафяви — рече Реджан.
           Изкара му такива:
           — Нека да са малко по-светлокафяви…
           След като порови из доста кутии, собственикът му изкара един светлокафяв чифт. Той провери с ръка обувките и рече отново.
           — Няма ли от същите само че от по-мека кожа?
           — Тази е мека, господине, но имаме и от по-мека кожа!
           Собственикът изкара от исканите обувки.
           Вече започнах да се притеснявам заради главоболието, което причиняваше на собственика. Рекох си: "Ех, Аллах, що за гадна работа са тези пусти пари!… Ще ми направи добрина, ама сетне ще ми я изкара през носа."
           Реджан отново остана нещо недоволен и пак попита:
           — Да имате малко по-широки?
           — Има, господине — отвърна собственикът, но имах чувството, че ако Реджан покапризничеше още малко, или щеше да му стовари обувките по главата, или щеше да ни изгони от магазина и двамата…
           Човекът огледа кутиите по лавиците и изкара един чифт по-широки, Реджан взе обувките, огледа ги и опипа навсякъде, после попита за цената. После започнаха да се пазарят. Ама такова пазарене му хвърли, че аз, който никак не обичам да се пазаря, останах да го гледам като втрещен. Най-после се разбраха. Но по едно време той се обади:
           — Тези обувки ги вземам за баща си… — Аз останах смаян. Нали уж за мен щеше да вземе обувки? — Баща ми е болен, лежи вкъщи — продължи той след това. — Не може да излиза на улицата. Ще взема едната обувка от чифта.
           Обърна се, посочи ме и рече:
           — Моят човек ще я занесе вкъщи. Нека баща ми да я пробва. Ако му стане добре на крака, човекът ще дойде да вземе другата…
           После, без да даде възможност на продавача да отговори, ми каза:
           — Вземи една от обувките. Хвърляй се на едно такси и я занеси на баща ми.
           — Слушам! — отвърнах послушно аз.
           Той се обърна към продавача:
           — Завийте тази обувка!
           — Слушам! — отвърна също като мен продавачът.
           Реджан измъкна портфейла си попита:
           — Колко пари да оставя?
           — Като вземете и другата, тогава ще платите… — отвърна собственикът.
           — Вземи пакета! — отново ми нареди Реджан.
           — Слушам! — отвърнах аз и поех пакета от момичето, което го бе увило.
           — След час нашият човек ще дойде…
           — Работата не е бърза, господине — рече почтително собственикът, — и до довечера да дойде, бива…
           Тръгнахме да излизаме от магазина. Реджан напред, аз – мъкнейки се след него. След като повървяхме така известно време, без думичка да си кажем, той промълви:
           — Ще намерим естествено още един глупак да ни даде и другия патък…
           Купи един вестник от будката и още веднъж уви пакета с обувката. Дойдохме до магазина за обувки, чиято витрина първа ми беше задържала вниманието. И тук извъртя същия номер, както в другия магазин. Тук също известно време разиграва капризи. Поразходи се по нервите на продавача. Този вероятно не беше продавач, ами собственик. После отново започна много оживено пазарене. Като приключи с пазаренето и отново пробута приказката за болния си баща на легло вкъщи, поиска едната обувка за проба и човекът подаде на момичето да опакова дясната, но нашичкият се обади:
           — Дайте ми лявата обувка, че баща ми има на левия си край мазол. Стане ли му лявата, то и дясната ще стане…
           Отново се обърна към мен и нареди:
           — Вземай пакета!
           — Слушам! — покорно отвърнах аз, като поех увитата в пакета лява обувка. А той продължи със същите думи: "Бързо се върни, с такси… Господата да не се безпокоят…"
           — За Бога, ефендим — обади се почтително собственикът, — за какво безпокоене може да става дума… До вечерта ще донесе парите…
           Реджан отново посегна към портфейла си и онзи човек му каза, че ще плати, когато вземе и другата обувка. Той поблагодари. Купи ми от един магазин за чорапи един чифт. Влязохме в някаква междинна улица. После във входа на частна кооперация. Още на входа ми нареди:
           — Сваляй тези от краката и си обувай новите!
           Смъкнах пробитите обувки и прогизналите от влага чорапи. Навлякох новите чорапи и обух новите обувки. Двете обувки точно ми прилепнаха. Портиерът излезе от своята стая точно в този момент и Реджан го запита дали в същото знание не се намира някой лекар, на когото каза фамилията. Портиерът протегна ръка и посочи табелата, окачена на вратата на апартамента на срещуположната страна. Разбрах, че Реджан пита за кабинета на доктора, чието име бе прочел преди това на окачената табела, за да не би портиерът да се усъмни.
           Ето това беше първата добрина, която ми стори Скитника Реджан. Може да се каже, че това беше първата злина. Смятам, че дори само този случай е достатъчен да обрисува що за човек е Реджан.
           Бях целият в парцали, но на краката ми беше по-добре. Бях се стоплил в новите обувки.
           — Ех, огладняхме… — обади се той.
           Влязохме в един луксозен ресторант. Поръча скъпи ястия. Пихме и вино. Докато говорехме по време на обеда, попитах го какво би направил, ако собственикът на магазина бе поискал пари за едната обувка.
           — Щях да платя… След два часа ти щеше да занесеш обувката обратно и щеше да речеш: "Не стана на крака на стария господар. Не иска друга." После щеше да си получиш обратно парите…
           Според Реджан винаги щеше да се намери един наивен продавач или собственик, който да ви даде едната обувка, без да поиска в залог пари. Не един, двама наивни продавачи.
           Попитах го, след като нямаше да дава пари, защо толкова много капризничеше при избора на обувки и толкова дълго се пазареше. Отговори ми, че го направил, защото искал да увери продавача, че е истински купувач, иначе човекът щял да се усъмни.
           Поиска сметката от келнера. Той я остави, както му е редно на чинийка върху масата. А Реджан му рече повелително:
           — Повикай собственика!
           После, без да изчака човека, стана от мястото си. Даде ми знак да го последвам. Влязохме в кухнята на ресторанта. Още невлезли там и започна навсякъде да оглежда, да повдига капаците на тенджерите. Развика се:
           — Що за мръсотия! Безобразие…
           Главният готвач с бяла шапка обикаляше около Реджан и нещо мрънкаше за оправдание. Но Реджан непрекъснато крещеше:
           — Що за мръсотия!…
           Един човек, вероятно собственикът на ресторанта, крайно разтревожен дойде при нас. Притвори вратата на кухнята, та клиентите от залата да не чуват крясъците на Реджан. А той сякаш не го виждаше, а продължаваше да крещи:
           — Тук, нашите хора от общината не контролират ли?
           — Господине, — обади се промъкналият се зад Реджан собственик, — кухнята ни винаги е била честа, блести от ред и хигиена…
           — Това ли, това ли е чистота! — викна Реджа, като посочи две хлебарки, едната от които пъплеше на лавицата, а другата пълзеше по капака на бял фаянсов съд.
           При вида на хлебарките собственикът на ресторанта и главният готвач останаха като вкопани в земята с облещени очи, сякаш бяха видели в кухнята не хлебарки, а слон.
           — Сега ще съставим акт! — продължи Реджан.
           — Моля ви се, ефендим! — лепна се за ръкава му собственикът на ресторанта.
           — Не само глоба, но и заведението ще бъде закрито… На вратата ще се окачи решението на общината.
           Тук вече собственикът не можа да издържи и го удари на молби. Ама какви молби. Това бил стар ресторант, с репутация… Той бил готов да плати глобата, но ако се разчуело, че в кухнята имало хлебарки, това щяло да опропасти реномето му пред редовната клиентела. А Реджан отгоре на всичко допълни, че щели да пишат във вестниците. После се провикна:
           — Къде е телефонът?
           Той знаеше предварително къде е телефонът, защото отиде там, вдигна слушалката и завъртя някакъв номер:
           — Ало!… — развика се той. — Общината ли е?… Общината… Кой е насреща?
           Лицето на собственика почервеня и плувна в пот. Отиде при Реджан и му прошепна нещо на ухото. Той остави слушалката. Собственикът го хвана под ръка. Двамата се дръпнаха на една страна. След малко се върнаха.
           — Всичко хубаво господин инспекторе! — обади се собственикът, поклони се и стисна почтително ръката на Реджан.
           — Какъв инспектор! — обади се той. — Аз не съм инспектор. Аз съм обикновен гражданин, клиент на ресторанта…
           Собственикът се разстрои още повече, но не го показа и отново се поклони:
           — Отново заповядайте, уважаеми господине! Чака ме ви…
           Изпрати ни с поклони чак до входа.
           Излязохме на булеварда. От смайване при вида на всичко, което се бе разиграло пред очите ми, езикът ми се беше схванал. А Реджан се обади:
           — Хайде сега, отново вкъщи…
           Къщата му беше съвсем близко. Докато стигнем дотам или не сме си говорили или аз не мога да си спомня какво точно сме си казали. Живееше на пансионерски начала в голям апартамент в блок. Собственица на апартамента беше възрастна гъркиня. Щом като ни видя, попита Реджан:
           — Преди малко вие телефонирахте, нали вие бяхте? Ама засто все викате обстината, обстината…
           — Мадам — пресече я набързо Реджан, — ще бъдете ли така добра да сварите по едно кафенце?
           Влязохме в добре обзаведена стая. Аз не изтраях и му рекох:
           — Собственикът на ресторанта май те взе за инспектор от общината…
           — Сигурно, защото ми даде петстотин лири…
           По това време петстотин лири!!!
           — Ама ти му каза, че не си инспектор, нали?
           — Разбира се, да не съм луд да се представям за такъв… Тези негодници не само че дават рушвети, ами имат приятели сред големиците, после ще накарат да ме арестуват с обвинението, че съм се представял за фалшив инспектор…
           — Ама това, дето го направи, е шарлатанство чиста проба!…
           — Ако бях шарлатанин щях да се представя за инспектор…
           — Имаш късмет — не изтраях отново аз, — че в кухнята имаше хлебарки… Ако нямаше, трябваше да си платиш като нищо сметката…
           Той ми се усмихна подигравателно и с покровителствено изражение измъкна от джоба си кибритена кутия.
           — Никога не трябва да оставяш една работа на шанса… — рече той и като отвори кутията оттам изскочиха три големи хлебарки. Той внимателно ги напъха пак в кутията. Едва тогава разбрах защо в кухнята на ресторанта извади цигари и кутия кибрит, за да запали. Измъкнал е ловко другата кутия с хлебарките и, докато мигнеш, ги е оставил там.
           На стената беше окачена диплома за завършено юридическо образование, оградена с красива рамка. Останах смаян, когато видях върху нея снимката на Реджан. Погледнах я отблизо. На нея беше написано неговото име. Щом забеляза, че разглеждам с внимание дипломата, той рече:
           — Ако искаш, да ти изкарам една диплома.
           В този момент мадам гъркинята донесе поръчаните кафенца. Той предложи да отидем някъде да се повеселим вечерта, но кой знае защо, обхванат може би от някакво странно чувство за страх, поблагодарих и поисках да си отида.
           — Когато изпаднеш в затруднение — рече ми той благодушно, явно изпълнен с неочаквано чувство на симпатия към мен, — ако имаш нужда от нещо, заповядай, ела…
           Даде ми и пари. Не можех да не ги взема. […]
           Няколко дни след срещата ми с Реджан видях във вестника обява от една банка. Съобщаваше се, че банката търси директор, счетоводител, инспектор, помощник инспектор, чиновник и прислужници. Всички щели да бъдат приети с конкурс. Според условията за кандидатстване на чиновниците трябваше да са завършили лицей и сега да се явят на изпит. При това положение можех да се кандидатирам само за прислужник. Да, бях съгласен и на това. Само да имах там някаква работа… За мен важното беше да направя първите стъпки. Исках да ги направя. След това щях да набера скорост по някакъв начин, щях да тръгна в началото, щях да се засиля, да набера ход и да се изкача на високото. Щях да се издигна, трябваше да направя това…
           Обувките ми бяха съвсем нови, но дрехите ми бяха на парцали, просто се свличаха от гърба ми. Ако в този вид се явях на изпит, шансовете ми бяха равни на нула. Скитника Реджан беше казал сърдечно, че когато ми потрябва, винаги ще бъде на мое разположение. Трябва открито да ви кажа, че след тригодишната раздяла, след като бях усетил страшната промяна в неговата същност, доста колебливо се отправих за дома му. Когато отидох първия път, него го нямаше. Отидох вечерта. Отново го нямаше. Почаках го на входа. Пристигна късно с кола. Беше пил. Описах му положението. Дали ще може да ми услужи с един чифт стари дрехи да се явя с тях на изпит? Качихме се в стаята му. Той отвори гардероба.
           — Каквото ти харесва — вземай, обличай! Твое е…
           Може да се каже, че всичките му дрехи бяха нови. Изкарах един костюм и го облякох. Взех риза и вратовръзка. Времето беше доста студено, но вече ме беше срам да му поискам палто или пардесю. Мисля, че толкова беше пиян, че просто не се сети да ми предложи палто. Като се разделихме, той ми рече с преплетен език:
           — Съобщи ми резултата!
           Щяха да бъдат взети на работа десетина прислужници. Но за изпита се бяхме натрупали над двеста човека. Като гледах хората, с които се гласях, да се явя на изпит, засрамих се от себе си. Половината едва бяха завършили първоначалното училище или го бяха напуснали по средата. А аз бях принуден да се явявам с тях на изпит. Първо се явихме на устния. Забравил съм какво са ме питали. След подбора от устния изпит, останахме петдесетина човека. Бях абсолютно уверен, че ще успея и на писмения. При всички обстоятелства не можех да не спечеля пред тези хора. След десет-петнайсет дни щяхме да научим резултатите.
           Отидохме заедно с Реджан. Той надълго и нашироко ми обясняваше, че в никакъв случай нямало да издържа изпита, защото съм се бил явил на изпит за прислужници. Накрая се ядосах и му рекох:
           — Абе как няма да съм го спечелил, ти знаеш ли, вътре беше пълно с разни тъпаци, дори имаше такива, които не са завършили първоначалното училище. Отговорих на всички въпроси…
           — Точно така — като се заливаше от смях, ми отговори той, — точно поради това не си издържал… Съвсем ясно е… Искаш ли да се хванем на бас, ако ти си спечелил, аз ще ти дам каквото искаш угощение. Ако аз спечеля, когато се сдобиеш в бъдеще с пари, ти ще ме почерпиш…
           Отидохме на мястото, където съобщаваха резултатите от изпитите. Обърнах се към една чиновничка, която и по-напред бях зървал там. Жената изгледа спретнатото ми облекло и попита:
           — За инспектори ли?
           — Не… — отвърнах аз.
           Срамувах се да й кажа, че се отнася до изпит за прислужници.
           — За служители ли? — отново ме попита тя.
           — За прислужници…
           — За съжаление… Не сте приет… — отвърна ми тя. Ако сега ме прободяха, нищо нямаше да изтече. Как можеше аз да не издържа изпита сред тия хорица, с които се явих? Реджан насмешливо се обади:
           — Сега разбра ли?
           — Разбрах, ето, не съм приет.
           — Аз не те питам за това — продължи той. — Питам те разбра ли защо не си приет? Синко, ти никога няма да станеш човек… Я малко раздвижи тази чутура, бе!… Жената не ти знаеше името, не те знаеше какъв си, кой си, даже не знаеше дали си се явявал за инспектор или за прислужник, дори не попита за името, как тогава ще знае, че не си приет и дори ще ти каже "за съжаление"!
           — Ей, наистина е така!… Как тогава ще знае?
           — Синко, аз още преди тази жена знаех, че няма да се класираш!… Защото още преди конкурса е известно кои ще бъдат приети.
           — Защо тогава провеждат този конкурс, да не би да се подиграват с мен?
           — Не бе, човек, защо да се подиграват с чудаци като тебе? Те си гледат работата. Законът на банката, уставът изисква това: "да се проведе конкурс." И те го провеждат, нали виждаш… Ти си човек, който може да бъде директор на банка, щом си тръгнал да се хващаш за прислужник, наистина няма да издържиш конкурса.
           Реджан наистина ми даде много уроци, които след това дълго си припомнях в живота. Защото бяха верни и се покриваха с действителността.
           Този ден бях с прекършено настроение. Плачеше ми се. Но Реджан не ме остави. Рече ми:
           — Я да взема да те направя един чиновник в банката, дето дори и за един прислужник не те поискаха.
           Глас не издадох. Отидохме при един фотограф, който правеше снимки за документи за десет минути. Направиха ми дванайсет снимки. После отидохме в дома на Реджан. Протегна ми един лист хартия.
           — Пиши! — рече ми той.
           Той диктуваше, аз пишех:
           " До главната дирекция на… банка… Заявявам, че моля да бъда приет като чиновник в поверената ви…? Подписах се. За адрес посочих адреса на Реджан.
           Нямах никаква надежда. Но все пак от време на време се отбивах до дома на Реджан, за да питам дали е дошла някаква вест от банката. Бях ходил вече няколко пъти.. Просто за учудване – две седмици след като бях изпратил молбата, пристигна отговор. Щом като ме зърна, Реджан се ухили:
           — Ще черпиш!… — и ми подаде един плик.
           Бях назначен за чиновник във филиала на банката в Измит.
           […]
           Докато ме съдеха [след време] за прелюбодеяние и за обида на офицерската чест – тоест за обида на офицерската униформа, излязоха наяве още две мои фашлификации: бил съм направил фалшива диплома за завършване на лицей, използвал съм визитните картички на известни хора, подправил съм подписите им, за да получа препоръка и по такъв начин съм успял да бъда назначен като фалшив банков чиновник…
           Разбрах, че всичко това беше направил Скитника Реджан, за да ми помогне, тоест за да ми направи добро. Но докато ме съдеха, не споменах името му. Това не беше никакво геройство. Не казах името му, защото това в никакъв случай нямаше да се отрази на размера на присъдата.
           (с.160-176)


Пашазаде – похитител на жени[редактиране]


  •        Душата му беше болна, защото той вършеше всичко не заради някаква облага, не заради самата работа, ами заради злината, заради лошото, което би се породило от неговото действие. Нямаше никаква друга цел в живота, освен да сътворява злини, просто да стори някому лошо… Някои казват за такива, че са умни… Може би е така, но те имат особен злобен ум, който не се спира пред това да стори зло и на най-близките им. (с.176)


  •        Ако по цялата земя не останеше нито едничка злина, сам Реджан беше в състояние да пръсне по земята като змии всички злини в историята на човечеството. Няма гнусна постъпка, която той да не беше в състояние да извърши. Много съм мислил за това: защо този човек беше толкова лош? Според мен той искаше да докаже по-скоро на себе си, отколкото на другите, превъзходството и комбинативността на своя ум, че може да преметне всекиго, че на всекиго, че на всекиго може да извърти някой номер. Искаше да си внуши, че стои над всички тези хора.
           Един ден бяхме на площад Таксим. Постоя известно време на едно място после посочи към навалицата и ми рече:
           — Вижда ли тези хора?
           Без да издам някакъв определен звук, погледнах лицето му.
           — Всички тези глупаци и другите, които изпълват този град, заедно с всички, които живеят в тази страна, работят все за мен.
           После допълни:
           — Щом като има толкова глупаци, как може да остане без пари тоя, дето има поне малко ум…
           Съвсем явно беше, че за да ме унижи, ме поставяше в категорията на глупаците.
           Вие ще разберете какъв човек беше той, ако ви кажа че една нощ, като останал без пари, смъкнал всички цинкови тръби и олуци на къщата, където живееше на пансион. Не го направил само защото останал без пари, но и за да стори злина на собственика на пансиона – възрастната гъркиня. Не се задоволи с това, ами направи и още една низост. Една вечер продаде тази възрастна женица на един стар развратен пройдоха. Тя, горкичката, си нямаше представа за това. Той беше вече взел парите, за които я беше пазарил с този стар мръсник, и го довел вкъщи. Късно през нощта, без дори аз да го усетя, отворил вратата на жената и пуснал вътре мръсника… След малко чухме ужасните писъци на възрастната мадам и крясъците и псувните на пройдохата. Аз, докато разбера какво става, гледам Реджан се пръска от удоволствие. Легна на пода от смях. През кикот, хълцане, които не можеше да преодолее, каза, че жената ще се опъва, но после ще се съгласи и дори ще остане доволна.
    (с.177-178)


  •        Така един ден нещо му скимна и ми рече:
           — Стягай се, отиваме в Анкара!…
           Бях без работа и без пари и затова не можех да се отделя от него. Настанихме се в Анкара в един луксозен хотел. Той телефонира на рецепцията и помоли да изпратят в стаята два вестника. Като ги получи след малко, той ми подаде единият, взе другия и започна да го чете като се опъна на леглото.
           На първа страница на вестника, който държах, се говореше за разпространението на много пасна смъртоносна грипна епидемия. Министърът на здравеопазването предупреждаваше гражданите да вземат мерки против епидемията. Специалистите също бяха описали мерките, които трябваше да се вземат срещу болестта. Вирусите й се предавали от човек на човек дори от телефонните слушалки. Ето защо, когато има такава епидемична вълна, било опасно дори да се ползват обществените телефони: при необходимост да се ползват не бивало устата да се приближава много до телефонната мембрана.
           Реджан, проснал се на леглото и зачетен във вестника, изведнъж го захвърли с вика:
           — Ето, това е!
           Попитах го какво е станало.
           — Ударихме кьоравото!… — продължи моят приятел.
           Той беше луд, който желаеше да докаже, че е по-умен от всички, а най-напред искаше да увери себе си в това, и въпреки че работехме заедно, даже и на мен понякога не ми казваше какво ще правим.
           — Хайде, ставай! — провикна се той, като се надигна енергично от леглото. — Ще имаме работа.
           Кой знае каква лудост отново щеше да направи, а и мен щеше да ме използва като маша за тази работа.
           Излязохме на улицата. Попита тук-там и намери една малка печатница. Искаше да му направят двайсет кочана с квитанции. На всеки кочан щеше да има по петдесет листа. Надълго обяснява на собственика на печатницата какво ще пише на квитанциите и по какъв начин да се подредят надписите, даже върху лист хартия му ги изрисува. Заглавието на квитанцията трябваше да представлява следното: "Област Анкара – Здравна служба – Трети екип по дезинфектация". Като прочетох онова, което беше написал, казах му, че е написал погрешно думата "дезинфектация"…
           — Ти да не би да знаеш какво ще правим — опъна се Реджан, — та говориш, че е написана погрешно.
           — Не знам, но мисля, че трябва да се пише "дезинфекция"…
           Той го поправи на листа: Трети екип по дезинфекция.
           На квитанцията искаше да се изпишат още множество данни, като "Контролна дата", "Служител", "Зона на дезинфекцията" и др.
           Собственикът на печатницата каза, че след три дни ще предаде готови кочани. Нашият отново се впусна да се пазари упорито. За да даде парите, които му искаше собственикът, споразумяха се да станат след два дни.
           В деня, когато трябваше да получим квитанциите, обиколихме магазинчетата на вехтошарите. Като ровеше насам-натам, намери една машина за пръскане. Беше малко по-голяма от тези, които употребяват за пръскане на мухи. Вероятно беше пръскачка за лекарства на цветя. Напълни я с вода и я изпробва дали работи нормално. От друго вехтошарско дюкянче купи голяма стара чанта, която побираше пръскачката. После отидохме в печатницата. Собственикът ни каза, че не са успели да свършат работата, квитанциите били отпечатани, но не били свързани в кочани. Реджан толкова се ядоса, че чак се изненадах. Защото нямаше причина чак толкова да кипне. След това рече сопнато на собственика:
           — Добре, тогава ни дай десет-петнайсет парчета от отпечатаните квитанции… Няма нищо. Нека да са без кочани. Утре ще дойдем и ще получим готовите кочани.
           Собственикът ни даде едно топче квитанции. Когато се върнахме в хотела, Реджан ми рече:
           — Аз си знаех, че няма да успеят… пък и да бяха готови, аз нямах пари да ги платя…
           Разбрах, че нарочно беше вдигнал този шум, за да може да получи от собственика неподшитите квитанции, без да ги плати.
           Напълни пръскачката с вода от чешмата. Подаде ми я с думите:
           — Където ти кажа пръскай, там ще пръскаш…
           Сложихме пълната с вода пръскачка в чантата. отидохме в едно голямо учреждение. Първото място, където влязохме там, сигурно беше някакво осигурително дружество. Реджан вървеше напред. След като поздрави в подчертано уважение, запита:
           — Господине, имате телефони, нали?
           — Имаме — отвърна човекът, който се намираше в канцеларията.
           — Ние идваме от здравната служба на Анкарска област, екип за дезинфекция…
           — Така ли? — запита човекът.
           — Знаете, много е разпространена грипната епидемия… Най-много застрашава човека до телефоните… Не искате ли да ви дезинфекцираме телефона?
           Като чу това, човекът се зарадва:
           — Ама разбира се — рече той, — заповядайте!…
           Реджан се насочи към телефона върху бюрото и ми го посочи:
           — Действай, синко…
           Аз веднага измъкнах пръскачката от чантата и започнах да пръскам телефона с вода. А той с тих глас, за да не го чуе чиновникът от стаята, ми занарежда:
           — Какво правиш, глупак такъв, а?… Вдигни слушалката и напръскай говорителя!…
           Повдигнах слушалката. Докато най-старателно пръсках, изведнъж от нея се чу глас:
           — Какво става там, ей?
           Гащите ми се разтрепериха, толкова се уплаших, помислих си, че ей-сега ще ни заловят на местопрестъплението и разтреперан бързешката оставих пръскачката.
           — Ето, готово! — провикнах се към Реджан с изражение, което му казваше: "Сега се насадихме на пачи яйца!" А той без да му мигне окото не спира:
           — Не, продължавай да дезинфекцираш, облей по-добре слушалката…
           В този момент чиновникът от канцеларията протегна глава към страничната стая и се обади:
           — Няма нищо, не се безпокой… Дойдоха от здравната служба — дезинфекцират телефона!
           Вратата се отвори и оттам излезе усмихнат човек:
           — Тъкмо говорех по телефона — рече той — и неочаквано започна да се чува: "фъссс, фъсс", почудих се какво е то?
           Едва сега разбрах какво е станало. Между двете стаи имало дериват. Човекът говорел по вътрешния апарат. През това време аз съм вдигнал другата слушалка, за да я напръскам. Точно тогава човекът извикал: "Какво става там, ей?"
           От струята, с която го пръсках, телефонът бе станал вир вода. Реджан написа нещо върху квитанцията, която държеше в ръцете си, подписа се и я подаде на човека. Той взе квитанцията, протегна една десетачка и рече:
           — Много благодаря!…
           Човекът, който излезе от другата стая, се обади:
           — Моля ви, не може ли да дезинфекцирате телефона и в моята стая, бива ли?
           Още малко и щеше да започне да ни моли. Влязохме вътре. Хубавичко облях и неговия апарат с вода от пръскачката. Реджан попълни една квитанция и от него също взе десетачка. А те нямаха думи да ни благодарят…
           Влязохме в друга канцелария на същия етаж:
           — Господине — започна той, — идваме от здравната служба при Анкарското областно управление. екип по дезинфекция… Срещу микробите на грипната епидемия… Искате ли да ви дезинфекцират телефона? Знаете, че вирусът е много опасен и прилепчив…
           Повтаряхме същите думи във всяка стая. Всички ни посрещаха с внимание. Влезехме ли вътре, Реджан повтаряше:
           — Помпай, синко…
           Аз обливах, ли обливах телефоните с вода.
           Някои, след като плащаха на Реджан, като получаваха квитанцията, питаха:
           — Доколко трае ефектът от дезинфекцирането?
           Реджан дълбокомислено отговаряше:
           — Най-малко един месец…
           — А след това?
           — Отново ще се отбием, господине…
           — Молим ви, не ни забравяйте…
           Случваха се и такива, които след като дадяха десетачката, даваха още пет или десет лири да идваме по-често и да дезинфекцираме телефона. Тогава пет, десет лири бяха много пари в сравнение със сега…
           Някои ни питаха какви мерки трябва да се вземат, за да не се заразят от грипната епидемия посредством телефона. Скитника Реджан отговаряше като някой специалист лекар, сериозен и невъзмутим:
           — Когато говорите, дръжте колкото се може по-далеч устата си от слушалката… Даже по-добре ще бъде, ако закриете устата си с кърпа или марля… После особено внимавайте да не кашляте, когато говорите по телефона…
           Един от собствениците на службата, където се намирахме, щом чу тези думи на Реджан, се сопна на някакъв младеж, който, както стана ясно, работеше там:
           — А, видя ли?… Аз все ти разправям да не кашляш, като говориш по телефона… А ти вземеш ли телефона в ръцете си, все кашляш…
           Още н бяхме влезли и в половината канцеларии от това огромно здание на учреждението да им облеем телефонните апарати и наличните квитанции се свършиха. Всички се натискаха да им дезинфекцираме телефоните.
           — Квитанциите свършиха, господине — обади се Реджан. — Следобед ще дойдем отново…
           — Какво значение име — отвръщаха те, — вие карайте без квитанции…
           Но Реджан с вид на изключително добросъвестен служител им казваше, че няма да вземе пари, ако не им издава квитанции.
           Върнахме се в хотела. Джобовете на Реджан бяха пълни с пари. Разпростря ги върху постелята и рече:
           — Видя ли, всеки работи за нас!
           Казах му, че се страхувам да не бъдем заловени. Обясни ми, че не сме извършили никакво престъпление. Надписът върху квитанциите беше специален: "Здравна служба на Анкарска област". Всеки можеше да върши подобна работа. Ние не събирахме пари за някакво здравно учреждение – да не сме вършели някакво мошеничество, че да ни подведат под отговорност. Ама добре омокряхме телефоните под претекст, че ги дезинфекцираме.
           — Виж, това е вярно!… — рече той.
           Ние бяхме помпали вода поради това, че нямахме пари, но сега, след като бяхме се сдобили със средства, щяхме да купим някакъв дезинфектант като калиев перманганат и щяхме да го примесим към водата в пръскачката.
           Платихме и взехме всички квитанции от печатницата. Реджан благодари на собственика и даже му даде повече пари от уговореното. Първоначалният скандал явно беше устроен, за д увери собственика, че има работа със сериозни клиенти, за да можем да го накараме да даде предварително оня топ квитанции. Полека-лека научих вече неговите номера.
           В резервоара на пръскачката наляхме вода, примесена с калиев перманганат. Всяка сутрин излизахме на работи и по цял ден събирахме пари. Толкова, че не можехме вече да смогваме. Сдобихме се с много пари. Бях обхванат от страх, че ще ни заловят. Когато споделих тези мои страхове, той ми рече:
           — Сигурно тези дни ще изгърми бомбата, ами да пипаме по-чевръсто, да напълним джобовете, докато още тече кранът.
    (с.178-182)


Търговец на фалшиво милосърдие[редактиране]


  •        А бре ти си такава дърта крава, изяждаш десет чувала слама, двеста грама мляко ще изцеди от тебе човек и накрая ще събориш менчето на земята… (с.227)


  •        Защо четем романите дори когато знаем, че писаното в тях е измислица, съчинение! Знаем, че разказаното не е истина, че не е преживяно от автора и въпреки всичко отново се влияем от тези измислици, вълнуваме се, измъчваме се, плачем или се радваме. …Не е важно дали разказаното в романа е преживяно наистина или не, важното е да ни накара да повярваме, че е така. (с.242)


  •        Забележете, случайностите винаги са на страната на тези, които имат по-добро положение. Ето такива хора казват: "Човек сам прави живота си." (с.243)


  •        …Колкото едно общество е по-неорганизирано, колкото повече случайностите са господари на хората, толкова по-вероятно е човек да стане "играчка на съдбата"… (с.243)


  •        Всеки номер на някой факир ни се струва чудо. Но след като разберем тайната на този номер, който смятаме за нещо изключително, става ясно колко е прост. (с.245)


  •        …Един номер на някой факир, изглежда невероятен, но когато се обясни как се прави, на човек му се струва, че по-лесно няма… (с.254)


  •        Хората по-съчувствено се отнасят към простите, не сте ли забелязали това? (с.255)


  •        Хвалеше се с търговските си похвати и крещеше: "Дори сънищата ви мога да продам, ще им намеря клиент!" Разказваше за себе си, че не е просто продавач, а рекламен агент: Като говореше за себе си, изтъкваше, че е такъв специалист по рекламата, че ако няма какво да продаде, ще продава сънища, надежди, лъжи. (с.256)


  •        В известен смисъл богатите ни бакшиши представляват неизбежните ни разноски в нашата работа. (с.258)


  •        Фалшивите [жалостиво-просителски] писма оказвали различно влияние в различните квартали на Истанбул. Много повече вярвали в тях хората в богаташките квартали, отколкото бедняците.
           — Защото — рече той — когато подарят старите си дрехи, бельото, което няма да обличат на един затворник, когото смятат за беден и честен, вярват, че са допринесли за социалната справедливост и им олеква. В онова, което върша, няма никаква измама…
           — Ами какво е тогава, Пашазаде? — полюбопитствах аз.
           — Аз им давам възможност да направят нещо за социалната справедливост, да поуспокоят съвестта си, да извършат добро. А богатите са особен чувствителни към тези въпроси. Благодарение на заговорилата им съвест аз получавам пакети със старо бельо, употребявани обувки и дрехи, които те вече няма да използват, и при тези обстоятелства минатият всъщност съм аз… Не е ли така? Облекчавам съвестта им… Къде се е срещало такова евтино компенсиране на съвест?… Срещу един комплект старо бельо – опрощаване на греховете… Все едно че изплащаш грехове срещу индулгенции…

           (с.258)


Кажи си истинското име[редактиране]


  •        Докато търсех един приятел […], срещнах се с Реджан. Щом като ме видя, той рече:
           — Търсех те на небето, а те найдох на земята…
           Това бяха първите му думи. Прегърнахме се. Разбира се той съвсем не ме беше търсил, знаех това. Но държанието му винаги беше такова. Така както и по-рано, държеше се, сякаш сме се разделили преди малко. Помъчих се да му кажа, че искам да напусна Истанбул, но той дори не ме изслуша, прекъсна ми думите по средата, хвана ме под ръка и започна да говори. Разказваше такива объркани неща, толкова бързо говореше, чене успях твърде да разбера какво точно иска да каже. Щяха да идва някаква италианска делегация… Влязохме в едно здание на близо. Непрекъснато обясняваше. С италианците щели да организират някакъв съвместен бизнес… Качихме се на асансьора. Било голям удар… Защото вече бил влязъл в сила "Законът за поощряване на чуждестранния капитал". След като излязъл този закон, всички чуждестранни фирми, желаещи да ограбят страната, щели да нахлуят в Турция… Излязохме от асансьора. Влязохме в една много луксозна канцелария… След влизането в действие на този закон чуждият капитал щял да потече към Турция, щели да започнат големи удари. Но нали щели да бъдат в съответствие със закона, нямало да се смятат за престъпления. И най-сетне – не можело да се мисли все за затвора.
           Докато Реджан ми обясняваше всичко това, от една стая излезе нежно красиво момиче. В ръцете си държеше бележник и писалка.
           — Колко червен пипер купи вчера? — запита го той.
           — Един килограм… — отвърна то.
           — Малко е!
           — Казах да донесат повече. Досега сме взели над десет килограма. Поискаха си парите.
           Реджан отпрати момичето, което приех, че му е секретарка. Продължи да говори по въпроса за чуждия капитал. След като чуждестранният капитал потекъл към страната… Какво представлявало това?… Все едно, че в една голяма стая си пръснал пари на куп. Прозорците и вратите на стаята са отворени. Времето е много ветровито… Какво става… Купът от пари се разбърква, парите се разхвърчават насам-натам… Банкнотите хвръкват във въздуха. В Турция щял да стане точно такъв харман от пари. Парите ще хвърчат от човек на човек… Който няма ум в главата, ще се блъска с другите, за да хване хвърчащите пари… А умният какво ще направи? Няма да подгони хвърчащите във въздуха банкноти, а ще се втурне към купа с пари ще награби колкото може повече и ще хукне. Ето това била причината Реджан да покани тази делегация в Турция, за да може да награби от тези пари с тонове… Щели да работят съвместно с италианците…
           Носеха се птичи гласове. Той отвори вратата на една от стаите и ми я показа – беше пълно с клетки с канарчета.
           Появи се някакъв човек. Поздрави и влезе в една от стаите. Реджан също отвърна на поздрава му, но нищо не му каза. Непрекъснато ми говореше за закона за поощряване на чуждия капитал. След малко същият човек излезе от стаята. В ръцете си държеше папки. Подаваше писмата от папката на Реджан за подпис и даваше обяснения за всяко от тях:
           — До фирмата Елисън Хауарт… Това е отговорът, който изпращаме до немската фирма… съобщаваме им, че приемаме предложението… Тук искаме офертата на белгийската фирма…
           Моят приятел подписа писмата. Човекът се прибра в стаята си. когато се оттегли, Реджан ми разказа за него, че бил евреин, че знаел четири езика като майчиния си, че идвал за половин ден в седмицата и в неговата фирма, превеждал писмата му и пишел отговорите, като по такъв начин печелел колкото десет души с добри заплати.
           Излязохме от кантората на Реджан. Щом като излязохме на булеварда, с поспряхме. Пред нас минаваха коли. Доста почакахме. Попитах го какво чакаме.
           — Чакаме моята кола — отвърна ми той.
           От думите му разбрах, че има собствена кола. Доколкото схванах, щяла да мине оттук в определен час. Тогава той щял да се качи в нея. Но погледът му беше впит в минаващите автомобили. Изведнъж се провикна:
           — Такси!
           Спря една луксозна кола. Качихме се. Не издържах и го попитах:
           — Да не би да използваш колата си като такси?
           — Каква кола? — запита ме той разсеяно, сякаш беше забравил онова, което ми разказваше преди малко.
           — Нали каза, че чакаш колата си, та…
           — Ааа… Знаеш, че съм на настроения… Много бързо ми омръзва цветът и моделът на колата. Ето защо всички таксита само и, шофьорите и те… просто са като мои лични шофьори. Но не мога да се кача във всяко такси. Което си харесам за деня, на него се качвам.
           Заведе ме в дома си. Старата му квартира в пансиона не представляваше нищо пред сегашната. Беше просторен апартамент. Имаше и прислужница. Жена на средна възраст, не беше туркиня, говореше някакъв развален турски. В къщата се чуваше чуруликане и цвъртеж. Една от стаите бе отделена за канарчета.
           Казах му, че и аз обичам канарчетата, но не мога да водя редовен живот и нямам възможност да ги отглеждам. А той ми възрази:
           — Не бе, джанъм, аз изобщо не обичам канарчета…
           — Тогава сигурно се занимаваш с търговия на пойни птички…
           — И това не е… Това е моя любителска работа… За удоволствие… Но не само за удовлетворение, такова каквото си мислиш, това е друго…
           Обърна се към жената, която в този момент ни поднасяше кафе:
           — Как е мадам, зачервяват ли се?
           — Лека-полека — отвърна му тя.
           Сякаш говореше с някакъв шифър. Въобще не можех да разбера какво казва.
           — Слагаш пипер, нали?
           — Разбира се, господине, както наредихте.
           — Няма ли някое вече готово? Да се е позачервило…
           — Три от тях вече добре се зачервиха…
           Следобедите често се отбиваше в кантората си. В тези часове и аз отивах там. Разказах му, че искам да напусна областта на извънредното положение и да намеря работа в някое провинциално градче. Открито не му поисках пари, но го накарах, да почувства, че ми трябват. Скоро щяла да пристигне италианската делегация. Чакал телеграма. Веднъж да дойде италианската делегация, след това вече било лесно. Не трябвало много да чакам, само още няколко дни.
           Така и не разбрах с какво се занимава Скитника Реджан. Попитах го. На въпроса ми той отговори с въпрос:
           — Ами ти какво работиш?
           С тези думи направо ме сриваше със земята. Изкрещях:
           — Какво искаш да кажеш?
           — Чакай, не се ядосвай де — помъчи се той да ме успокои — аз върша същото като тебе, само че на много по-високо ниво…
           — Не разбрах какво работиш — попитах го още веднъж.
           Мислех, че иска да ми каже направо в лицето, че се занимава с мошеничество и затова го запитах съвсем недвусмислено:
           — Да ти кажа тогава с какво се занимавам — рече ми той. — Всякакъв вид износ, внос, производство, строителство, комисионерство, външна и вътрешна търговия, транспорт и изобщо тинтири-минтири… Разбра ли сега?
           Аз съм от толкова години ветеран-фалшификатор, утвърден с присъдите на съдии и решенията на разни касационни съдилища, но до днес нито съм направил, нито съм срещнал някой, който да е направил, нито съм чул за такива фалшификации, из толкова затвори, дето съм обиколил в цяла Турция, каквито измисляше Реджан.
           Виждате сега как ставало… Аз бях при него.. Преди един ден беше получил телеграма от италианските бизнесмени, че пристигат през деня. Знаел някакво място, където давали коли под наем. Телефонира и ангажира три коли заедно с шофьорите. Изиска трите коли да бъдат нов модел. каза на жената, която наглеждаше дома му:
           — Мадам, я виж какво хубаво времето, ела малко да те поразходя…
           По този начин я склони да излезе с него. В кантората му беше дошъл онзи човек, който знаеше четири езика. Секретарката му също беше там. Станахме пет човека. Той се обади:
           — Колкото повече хора ги посрещнем, толкова по-добре ще бъде…
           Шофьорите бяха докарали трите коли които беше наел. Качихме се. Бях в една кола с него. Отидохме на летището да посрещнем италианците. По пътя рече на шофьора да спре за малко. Викан еди човек, който минаваше към нас. Бил негов познат. Хвана го за ръкава и го повлече в колата. После кимна към шофьора:
           — Карай!
           Поне да беше обяснил работата на човека, а той само му каза:
           — Отиваме малко да се позабавляваме, ела и ти, няма да се бавим.
           Убеди го. Стигнахме до летище Йешилкьой. Прислужницата и човекът, забран по пътя, изобщо не проумяваха защо сме отишли там. Самолетът, който чакаме, пристигна. Понеже не познаваше италианците, поиска да прочетат имената им по високоговорителя. Така посрещнахме четиримата италианци. Запозна ни с тях, преди да ги качим в колите. Реджан говореше на турски, а евреинът превеждаше. Първо се насочи към мен и рече:
           — Главният директор на нашата фирма…
           Стиснах последователно ръцете на гостите.
           Посочи мадам и каза:
           — Главният директор по връзките с населението.
           Посочи човека, който беше забрал по пътя, и каза:
           — Главният консултант на нашето дружество…
           Посочи момичето:
           — Моята секретарка…
           Запознахме се и насядахме в колите. В нашата бяхме четири човека – Реджан, един от италианците, преводачът и аз. По пътя каза на италианеца, че първо ще му покаже кантората, след това ще го настанят в хотела, а на вечерта ще говорят по онези проблеми със сътрудничеството, които намерят за необходимо…
           Слязохме от колите пред зданието, където се намираше кантората. Реджан беше хванал под ръка единия от италианците, когото мислех за ръководител на четиричленната делегация, до тях беше преводачът и така вървяха най-отпред. До тях беше и секретарката. Попитах момичето с каква цел са пристигнали италианците в Истанбул. Като разбра, че не съм в течение на нещата, то направо се смая. Дошли да снемат филм. Но не един, съвместно с Реджан щели да направят доста филми и щели да вложат много капитал…
           Реджан не се насочи към страната, където се намираше асансьорът, а се отправи в обратна посока. Отвори първата врата на коридора. Там се намираше ресторантът на голямата сграда. Каза на италианеца до него:
           — Тук е столовата на нашия персонал. Всеки ден се хранят двеста наши работници.
           Преводачът преведе думите му на италиански.
           Реджан затвори вратата на ресторанта. Отвори една друга врата. Тя беше малко по-нататък. Това беше фризьорски салон. Беше разделен на две половини. От едната страна – мъже, от другата – жени. Някои жени бяха дошли да се подстригват, други да си направят фризура или маникюр. Реджан се усмихна по навик, вдигна дясната си ръка за поздрав и се провикна към фризьорките и бръснарките:
           — Добър ден! Приятна работа!…
           Те се позачудиха, но все пак някои от тях отговориха с "Мерси", други "Да си жив!", трети с "Благодаря!"…
           Реджан се обърна към италианеца до него и рече:
           — Тук е нашият фризьорски салон.
           Затвори вратата и отвори срещуположната. Там имаше тапицерско ателие. Майсторът веднага извърна глава и ни посрещна:
           — Заповядайте!
           — Лека работа, приятелю! — рече му Реджан, а после каза на италианеца, че това било едно от ателиетата за декорация и затвори вратата. Отвори следващата. Там изработваха рамки, огледала, пишеха фирми и табели. Обърна се с усмихнато лице към работещите и им рече:
           — Здрасти, приятели… — после обясни на италианеца: — Тук е едно от реквизитните ни ателиета…
           Говореше тихичко на италианеца, поради което работещите вътре не можеха да го чуят.
           Вратата, която отвори този път беше на едно шивашко ателие. Поздрави работещите вътре шивачки, лицемерно им отправи една дежурна усмивка, пожела им приятна работа. После каза на италианеца:
           — Шивашкото ателие на фирмата…
           Отвори друга врата. Там също се намираше шивашка работилница. Този път рече на италианеца, че фирмата разполага с осем-девет ателиета, а това било специално за шиене на костюми.
           Отвори една остъклена врата. Това беше голяма сладкарница в хана. Беше претъпкана и задимена от цигари. Беше и много шумна. Посетителите играеха на скамбил, на табла, на домино. Мина ми през ума: "Ха сега да те видя, този път изгърмя", но Реджан обясни картината с помощта на преводача:
           — Тук е чакалнята за нашите фигуранти… изчакват тук докато дойде часът за снимки…
           Това вече беше прекалено много за мене.
           С асансьора се качихме на втория етаж. Там имаше много адвокатски кантори. На всяка врата беше окачена табелката на адвоката, се сигурно и италианците щяха да разберат за какво става дума. Реджан каза, че хората на този етаж се занимавали с юридическите въпроси на фирмата му. Качихме се на третия етаж. Той отвори там една врата и влезе. Беше кантората на един комисионер по ипотеките. Реджан се обърна към човека в кантората като към много близък приятел и му рече:
           — Как сте господине?… После му стисна ръката.
           Комисионерът беше опитен човек. Отвърна му със същата сърдечност:
           — Слава Богу, а вие как сте?… Заповядайте какво ще обичате?
           Размахвайки дясната си ръка, Реджан рече на човека:
           — Приятна работа… — излезе навън, обясни на италианците, че тук се намирал един от секретарските отдели на фирмата. Този път италианецът, движейки се още по-уверено от Реджан, избърза и отвори отсрещната врата. О разпространилата се миризма беше ясно, че това са тоалетните. италианецът се пъхна вътре, а Реджан продължи да обяснява:
           — Тук са… онези помещения на фирмата…
           Италианецът, който явно се беше стискал досега, излезе облекчен от тоалетната, със светнало лице.
           Реджан отвори няколко врати още и обясни на италианците, че това са все работни помещения на нашата фирма. Зданието беше голямо. Не можеше да отвори всички врати, гостите щяха да се изморят. Толкова много кантори, канцеларии и ателиета показа на гостите, че не успя да покаже собствения си кабинет. Слязохме отново долу. Качиха се на колите и заминаха. Аз не отидох с тях.
           Няколко пъти ходех при Реджан, той ми отпускаше по малко пари но не такива суми, че да мога да се махна от града, да отида другаде някъде и да си намеря работа. Вероятно ми даваше толкова малко пари, за да почувствувам вкуса им и да изпитам необходимостта да изкарам повече.
           Не знаех дали ще започне съвместна работа с италианците, а дори и да беше подхванал, не знаех каква ще е тя. Но твърдо знаех едно: неговата цел не беше да свърши някаква работа, а да докаже на всекиго, че неговият ум е по-добър от ума на другите като им подложи динена кора.
           Два дни последователно ходих в кантората и намирах вратите затворени. Не издържах и попитах портиера на зданието. Каза ми, че от една седмица не бил идвал. После ме запита:
           — Вие също ли си купувахте от канарчетата?
           — Да… — отговорих аз, за да разбера за какво става дума.
           — Всеки ден от сутринта до вечерта сигурно по десет човека се изрежда да се оплакват, че канарчетата си сменили цвета… Ама и това е голяма свинщина… Да не е плат, че да избелее. Но ето че канарчетата избелели.. О, Аллах!… Един взе, че боядисал магарето си и го продал на баща си. Тия правят същия номер. Боядисват канарчетата и ги продават…
           Все още нищо не можех да разбера. Вечерта отидох в дома му. Щом като ме видя, посрещна ме, както винаги:
           — Ха, навреме идваш, добре стана, че дойде…
           И аз, както винаги, си помислих, че казва истината, та затова го попитах:
           — Какво има?
           — Утре ще правим пресконференцията…
           Напуши ме такъв смях, не можех да се сдържа, бре – щях да се спукам от смях. Скитника Реджан провеждал и пресконференция… При това в един от най-луксозните хотели на Истанбул.
           — Не се смей — рече ми той. — Ще видиш… Ти също трябва да дойдеш. Най-добре тази нощ остани при мен. Утре ще идем заедно на пресконференцията.
           — Каква пресконференция бе? — питам го аз и отново се заливам от смях.
           — Нали ти бях разказвал…
           — Какво си ми разказвал?
           — Нали ти разказвах за закона за поощряване на чуждестранния капитал?… Ха, точно за това става дума… В страната са пристигнали трима американски бизнесмени. Ще се възползват от този закон и ще вложат големи капитали.
           — Ами ти какво ще правиш?
           — Аз ще си върша работата, както всякога… С една дума – пак шмекеруване… Те ще вложат у нас капитал, а аз ще им намеря делови хора, които ще им станат съдружници.
           — Че как така ще намериш?
           — Е, нали с тази цел провеждам пресконференция?… Щом като във вестниците излязат съобщения за големите капитали, които ще бъдат вложени в работата, ла да видиш как ще се разтичат нашите хитреци.
           За пръв път в живота си влизах в онзи луксозен хотел. Пресконференцията се провеждаше в една от големите му зали. Беше пълно с журналисти и фоторепортери от големите истанбулски вестници. […] На гостите се предлагаха много напитки. Тримата американци бяха седнали заедно. Пръв взе думата нашият Реджан. След като обясни на гостите и присъстващите значението на закона за поощряване на чуждия капитал, разясни по какъв начин ще могат да се влагат капитали с помощта на този закон. Заяви че тримата поканени американски гости искат да направят големи капиталовложения в Турция. След това един след друг те взеха думата. Техните изказвания бяха превеждани от човека на Реджан, който знаеше четири езика.
           След като завършиха изказванията, заваляха въпросите на журналистите. В кой раздел на стопанството щели да направят капиталовложения? Един от тях отговори: в много широк обсег, в големи мащаби и с много големи количества. По-специално щели да строят заводи в Турция, понеже имало много суровини. Какви точно заводи? Американските бизнесмени не дадоха точни изявления относно това какви заводи имат намерение да построят. Това щяло да бъде осъществен о според дадените оферти, а също и от исканията на местните делови среди.
           Един от тях заяви, че щяло да се даде предпочитание на индустрията без комини и дим. Значи щели да влагат пари в туризма. Докато говореха, фоторепортерите непрекъснато се щураха надолу-нагоре и правеха снимки на бизнесмените.
           Пресконференцията свърши. Леките коли, натрупани пред входа, и журналистите се пръснаха. […]
           Реджан каза, че тази вечер щял да бъде с американците, но другата вечер да се срещнем в дома му.
           Във вестниците още същата вечер и на следващия ден бях поместени снимките и речите на тримата американски бизнесмени. Те призовавах местните делови среди към сътрудничество. Капиталът щеше да се даде от тях. Бяха готови на всякакви делови предложения. Щяха да останат една седмица в Истанбул в този хотел и щяха да проучват предложенията за съвместна дейност, отправени към тях.
           Вечерта отидох в къщата на Реджан. Там бяха събрани вестниците от този ден. Всички бяха отдали необходимото значение на пресконференцията с американците, само в един от тях ги бях взели на подбив. Пишеше, че тримата американски бизнесмени, заедно с индустрията без комини ще построят и индустрия за преживяне. Попитах Реджан:
           — Кака е тази индустрия за преживяне?
           — Заводи за дъвка… — отвърна ми той.
           Ядосах се на вестника, в който бяха съчинени тези лъжи и викнах:
           — Бре, негодници такива!
           Реджан тутакси ми възрази:
           — Защо им викаш негодници бре, те единствени пишат истината…
           — Що за истина е това? — възпротивих се аз. Дошли чак от Америка трима бизнесмени да вложат големи капиталовложения в страната, а вестникът, без да се засрами, пише: "Ще строят индустрия за преживяне"… Що за истина е това?…
           — Кои са тия, дето са дошли от Америка, бе? — присмя се Реджан.
           — Ами тримата бизнесмени.
           — Кои бизнесмени? Единият от тях е американски ефрейтор. Работи у нас в комисията за американска помощ. Другият е от американски корабен екипаж… Запознах се с него една вечер в бара… Помъкнах го със себе си и го хвърлих в хотела. Третият дори не е американец, но добре знае английски. Някъде от Южна Америка… Но даже не знам точно откъде е… Докарал е в Турция три-четири изпълнителки на стриптийз да работят по нощните барове и, както разбираш, е екстра класа секспродуцент…
           — Тюх, Аллах да го накаже! — изкрещях гневно аз. — Абе ти цялата нация накара да повярва, че тримата американски бизнесмени ще вложат капитал в Турция.
           — Ама ето, един от вестниците не повярва…
           — Добре де, но защо го направи това?
           — Ама аз за какво ти говоря? Излезе ли или не излезе законът за поощряване на чуждия капитал? Навсякъде са пръснати пари. Отворени са вратите прозорците. Нацията е хитра… Ще хване хвърчащите пари. Е, щом имаме закон, моето уважение към законите е голямо приятелю, и също искам да се възползвам от този закон.
           Питай колкото си искаш Скитника Реджан, ако си нямаш работа, и чакай да ти отговори истината. Да, но аз не издържах и продължих да го разпитвам:
           — Ей, ами тези от италианската делегация, дето ги подлъга, да не са и те нашенски евреи от Тепебашъ?
           — Не, те са истински италианци. Нали видя пристигнаха със самолет.
           — Какво направи с тях?
           — С тях всичко е наред. Изпроводих ги в Италия. Наскоро и аз ще отида. Ще подпишем договор, та да е вързана работата…
           Помълча известно време, после продължи:
           — Ти остави това, ами да се върнем на същинската ни работа… Нали се занимавах с канарчетата, ама и от това нищо не излезе…
           — Нищо не разбрах!
           Взе да ми обяснява. Умът ми не го побираше. Едва сега разбрах що за шифровани разговори е водил първи ден, когато отидох в кантората му, със секретарката и после с прислужницата в дома си. Купувал евтини канарчета. Хранел ги с червен пипер. Секретарката всеки ден купувала с килограми. Не й давал да купува от стрития на прах, защото вътре сигурно имало примеси. Задачата й бил а да купува изсушени чушки, да ги стрива на прах и да храни канарчетата. Мадам вкъщи също стривала чушки на прах и хранела канарчетата. Жълтите канарчета, като поглъщали червения пипер, изменяли цвета си, крилата им ставали съвсем червени. Реджан ги продавал на любителите като някакъв особен, съвсем рядък тип канарчета. Хората ги купували на твърде солен цена, отнасяли ги по домовете си, но като минели една-две седмици виждали, че перата им избледнява и крилата им пак стават жълти. Тутакси тичали да се оплакват в кантората на Реджан.
           — Сега няма да е добре да се виждаме с теб, защото ти си рецидивист…
           — Аз и без това нямам желание да се срещам с теб — отвърнах му аз, но имаше нещо, което много любопитствах да науча. След като се занимаваше с такива големи работи, Реджан нямаше нужда да продава за такива луди пари оцветените канарчета. Попитах го за това.
           — Хайде да отидем някъде и докато се храним, да ти разкажа — предложи той.
           Отидохме в една кръчма и започнахме да пием. Реджан започна да говори.
           — Като видя канарчетата в дома и в кантората ми, ти ме попита дали отглеждам канарчета. Аз ти отговорих, че това ми е хобито, нали?
           — Да…
           — Аз не го правя за пари, ами за да си начеша крастата. Да речем, че си чиновник. Но в тебе е останало желанието да бъдеш художник… Нямаш вече време кога да станеш такъв. През единствения свободен ден на седмицата седиш вкъщи и рисуваш. На такива им казват художници на панаирджийски картини. Ето, и моето е нещо подобно…
           Секретарката беше казала, че не е платил за пипера, който е купувал от бакалина… После му рекох:
           — Не съм те познавал, докато сме били в училище….
           — Ама по-късно добре се опознахме, опознахме се един друг… — рече той, като се усмихваше.
           — Не мога да се отърва от полицията, от прокурора — рекох му аз, след като доста пихме. — А всъщност не искам да върша нещо лошо. Желанието ми е да работя честно и да си печеля за хляба. толкова… Но каквото и да сторя, не мога да се отърва от фалшификаторството и шарлатанството…
           — Разбирам те — прекъсна ме той. — Искаш да кажеш, че ти извършваш престъпления, но не по твое желание… А аз лъжа с пълното съзнание за това, а мен не ме залавят… Нали това искаш да разбереш? Ще ти кажа… Причините за това са много…
           Обясни ми първо, че много обичал разнообразието и затова не вършел работи, които да си приличат. Всяка измама вършел по различен начин. Така например рецидивистите, независимо от това в кое поле действат, през целия си живот постъпват само по един и същ начин. При това положение залавянето им ставало по-лесно.
           Скитника Реджа ни разказваше това като на урок.
           — Голяма част от хората не могат да се освободят от навиците си. Обърни внимание, един човек като отиде веднъж в ресторант и седне на някоя от масите, когато отиде втори път, иска пак да седне на същата маса. Щом е седял три път на една и съща маса, като види, че на четвъртия път някой друг е седнал там, направо побеснява. И в хотелите е така.
           Реджан ми разкриваше една истина, за която не бях и помислял до оня ден. В затвора имах един познат крадец. Беше майстор в занаята си. В която и къща да влезеше през нощта, каквото и да откраднеше, имаше навик, преди да излезе от къщата, да влезе в кухнята, да хапне каквото ядене намери там и след това да се изходи по средата на стаята. Така беше свикнал. Но на полицията също и бил известен навикът му. Задържаха го веднага след всеки негов грабеж. […] Ако не постъпваше така, изобщо нямаше да го задържат, но не можеше иначе.
           Втората причина да не залавят Реджан се криеше в това, че ужасно оплитал игрите си така, че накрая нищо не можело да се разбере. Въпреки че не вземал съдружник в машинациите си, в тези объркани работи се намесвали толкова много хора, че в крайна сметка не се разбирало кой е виновен и кой не.
           Друга причина, за да не бъде залавян, била, че той забърквал други хора, но това ставало по-късно, без тяхното знание. С една дума работел самостоятелно. […] Но най-важното било, че изпитвал удоволствие от работата, която вършел, тоест обичал професията си. Просто се пристрастил към нея…
           — Не го правя за печалба — казваше той, — правя го защото ми харесва. Ех, естествено, между временно печеля и пари. Но в тези работи за мен основната работа не е да печеля пари…
           Можел да постъпи на всякаква редовна служба и да сложи ред в живота си. Вярвах му. Можел да си подсигури хубав живот с висок стандарт. Но му омръзвало да върши все една и съща работа. Искал непрекъснати промени. Непостоянният му характер се подчертаваше дори и от факта, че не искаше да си купи автомобил.
           Даде ми две хиляди лири. Смяташе, че съм прав, като исках да напусна веднага зоната на опасното извънредно положение. Особено не искаше да го виждат заедно с мен, когато до полицията завалят оплаквани от измамените собственици на червени канарчета. В случая мислеше не за мен, а за себе си. Ако го видеха с един изпечен рецидивист като мене, можеше да си навлече съмнения върху себе си.
    (с.261-272)


  •        Ако един човек каже една лъжа и успее дълго време да я поддържа, с времето сам започва да си вярва в нея. (с.285)


  •        Броят на основните учители в градчето беше много голям. Дори това място започна да става тясно за учителите.
           Получи се нещо много интересно. Току-що се беше основал съюзът на учителите и в нашето училище те се разделиха първо на две, а след това на три групи. По-късно те се разчлениха на пет-шест групи. Броят ни не позволяваше да се разделяме на повече. Всеки двама-трима учители представляваха отделна групировка. Някои от участниците от време на време я напускаха и се прехвърляха в друга. Доколкото се е запазило в паметта ми, учителите от съюза се бяха разделили на девет групировки. Но участието на един учител ту в една, ту в друга групировка осигуряваше непрекъснато оживление помежду тях.
           Преди да се създаде съюзът на учителите, между нас нямаше такова разделение. За да могат да се разделят, учителите трябваше първо да се съберат на едно място. Създаването на съюза доведе до разделянето ни на групи. Преди това не бяхме така пръснати и разделени. Причините за разцеплението бяха много. Било то заради политически спорове, привързаност към дадени футболни отбори, домашните клюки или предпочитанието към префа или покер.
           … След като се основа нашият съюз, представителите на интелигенцията и чиновниците от града започнаха предимно да посещават учителския локал. Дори по време на занятията беше невъзможно да намериш всички учители в училището. Но през седмичния почивен ден или почивния следобед, с изключение на един-двама човека, всички учители можеха да се намерят в локала. Случваше се, някои нощи локалът да остане отворен до сутринта. Това беше едно от най-представителните места в града и тук можеха да се срещнат каймакамът, прокурорът, съдиите, председателят на общинския съвет, общинският лекар, търговците и други първенци, които се събираха, за да играят комар. В отделните групировки сред локала участваха и чиновниците на града.
    (с.288-289)


  •        Ние, интелигентите, имаме неизплатени дългове към народа. Понеже не извършваме задълженията си така, както повелява дългът, всички се смятаме за фалшификатори… (с.294)


Измамата, която единствено не се смята за престъпление – фалшивият ататюркизъм[редактиране]


  •        Ние, затворниците-рецидивисти, най-добре знаем, че най-големите истинските престъпници поради естеството на престъпленията си се ползват с височайша неприкосновеност, чене може нищо да им се каже, не ги съдят, не ги подвеждат под отговорност, шляят се свободно, клатят си краката и живеят по най-добрите места, по най-добрите начини. Затворите са претъпкани от тези престъпници, които в действителност са извършили дребни престъпления, откраднали са малко пари, извършили са дребни машинации. Точно затова са ги затворили. С други думи те са в затвора не защото са извършили престъпления, а защото не са могли да извършат големи удари. Но не всеки човек има възможността, умението, опита да извърши големи престъпления и това да му се размине безнаказано. На този свят има големи хора, има и малки…
           […]
           Ако крадеш, ще крадеш милиони, милиарди, за да докажеш, че си голяма личност. Ако убиваш, няма да се задоволяваш с един, двама, ами ще обявиш война, ще изтребиш милиони, та името ти да се слави не като убиец, а като на герой и да ти издигнат паметници по площадите…

           (с.297-298)


  •        Спомних си колко затворено, колко несговорчиво момче беше [Реджан], докато бяхме в училище. Заради това не го обичахме. Може би усамотеността му беше резултат от желанието му да се самодоказва и да демонстрира превъзходството си. Обичаше да уговаря хората. Беше като онези деца, които сочат с пръст в небето и викат:
           — А, виж, виж!…
           След като не видиш нищо, ти питаш:
           — Какво има?
           А те отговарят със смях:
           — Излъгах те, излъгах те…
           Искаше все да подмами някого, да докаже своето превъзходство.
           Една нощ, когато му гостувах, бе откраднал парите от моето сако, а всъщност тези пари той самият ми ги беше дал.
           Друга нощ ме заведа на бар. Тръгнахме си чак на разсъмване. Вървяхме в ранната хладина на настъпващото утро. Край нас мина кола, намали хода и спря. След като платиха, от нея слязоха мъж и жена. Реджан неочаквано се отдели от мен и ускори крачка. Приближи се до човека, слязъл от колата. Бяха отдалечени на три-четири крачки от мен и не можех да чуя какво точно си говорят. Беше се обърнал към човека с треперещ от срам глас:
           — Много извинявайте за безпокойството, господине… Ще позволите ли, нещо искам да ви помоля…
           — Заповядайте — отвърна смаяният човек.
           — Ние сме студенти… Имах пари у себе си… Ама или са паднали с портфейла ми, или са ми ги откраднали…
           Гласът му, съвсем изтънял, трепереше.
           — Живеем в Пендик. Последният параход отдавна замина.Дали ще можете да ни окажете малка помощ, за да отседнем тази нощ в някой хотел?
           Човекът изкара портфейла си и му даде пари. Кучето Реджан благодари и взе парите.
           Защо бе направил това? Джобовете му бяха пълни с пари. За да докаже своята сила, убедителността си, способността си да използва другите… В действителност беше толкова слаб, че непрекъснато изпитваше нужда да убеждава другите в обратното.
           Щом като се върна, го запитах:
           — Не те ли е срам, Реджан?
           Щом казах тези думи, той отново хукна към човека, който заедно с жената имаше намерение да се прибере в дома си.
           — Господине — извика той, — ние ще ви изплатим дълга си. Моля ви, може ли да си дадете визитната картичка?
           Човекът му я подаде. Когато се отдалечихме, отново го запитах:
           — Каква нужда имаше да лъжеш човека?
           — Че аз не го излъгах…
           — Какво тогава направи?
           — Накарах до да изпита сладостта от една добрина, това е едно… Второ, дадох му възможност да покаже на жената, която беше заедно с него, колко е добър… Малка добрина ли е да помогнеш на двама студенти, останали посред нощ на улицата? Тази нощ той ще спи с чистата съвест на човек, извършил добрина. Утре ще разкаже какво е извършил на всеки, който дойде при него… Ако искаш да ти кажа истината, този човек не ни помогна, по-скоро аз го накарах да изпита удоволствието от оказаната помощ, така че му сторих добро.
           — Добре — съгласих се аз, — както и да е, но защо след това отиде още веднъж и му поиска визитната картичка под предлог, че ще му платиш дълга?
           — Защото — отвърна Реджан, — аз направя ли някому добрина, правя я както трябва. Нека не започне да се съмнява дали не са го метнали. Нека да спи с чиста съвест. Дали за толкова малко пари можеш да изпиташ толкова голямо удоволствие? Сега даже аз имам да вземам от този човек срещу възможността да го накарам да изпита удоволствие от извършената добрина. Аз взех картичката му, че като му дойде времето да мога да си върна дълга и това ще бъде морално удовлетворение.
           Според мен при всяко положение той щеше да намери начин да върне парите на човека, от когото взе картичката…
           Ето такъв своеобразен човек беше Реджан… Не, не защото нямаше доверие в себе си но беше от хората, които полагат усиля да докажат на самите себе си своето превъзходство. Приличаше на човек, който започва да пее в тъмното, че поне да чува гласа си.

           (с.303-304)


  •        Най-сигурното, най-полезното, най-убедителното мошеничество е фалшивият ататюркизъм. Защото не се счита за престъпление. Фалшивите ататюристи не могат да бъдат заловени, защото истинският ататюркизъм не може да бъде различен от фалшивия, а освен това с високите си крясъци фалшивите ататюристи просто потискат възхвалите на истинските. Помислете си: досега стотици пъти сте чели във вестниците, че е заловен фалшив доктор, фалшив валия, фалшив адвокат, фалшив съдия, фалшив офицер и какъв ли не? Но веднъж прочели ли сте да е заловен фалшив ататюркист? А в действителност фалшивите ататюркисти са много повече от истинските. Фалшивият ататюркизъм не може да бъде заловен, защото фалшивият ататюркизъм не е престъпление, той не може да бъде различен от истинския. (с.321)


  •        … За всичко си има причина… Виж, краката на хрътката са тънки, а задните крака са по-дълги от предните. Защо? Защото е животно, което бяха… Храни се с лов. Но за да ловува, трябва да скача, да тича, да се хвърля… След като десетки хиляди години е тичала, скачала, хвърляла се е, краката й са изтънели, удължили са се… Що се отнася до лъва, той ще награби с лапите си животното, което гони, ще го затисне, ще го удари, ще го разкъса… Така е от десетки хиляди години… Ето затова с течение на времето предните крака на лъва станали по-дълги от задните, задните му крака са по-къси, та като се бори да не се преобръща, да пази равновесие, да стои здраво на земята… Погледни лъвовете, предната им част е висока, а задната – ниска, но стоят много стабилно… Този, който е нисък и набит, много трудно ще бъде преметнат от слабия и тънкия. […] Защо чернокожите са все първи в надбягванията, на дълъг скок… Защото краката им са дълги и слаби. Защо са дълги и тънки? Защото десетки хиляди години са скачали, хвърляли са се, тичали са да настигнат лова си… Добре тогава, защо нашите крака са къси и дебели? Защото ние, турците […], от стотици години сме все на конете. Чак от далечна Азия, от Средна Азия… Все сме върху конете… Преселници… От една страна в друга…
           (с.323-324)


Единственият път[редактиране]


  •        Никога ли не е възниквало у вас желанието краят на един роман, който сте чели някога, при повторното му прочитане да излезе друг. Или на някой филм! Когато гледате за тори път някой филм, не възниква ли у вас мисълта: "Ах, да може този път краят да е друг!" Знаете ли какво представлява това – една безнадеждна надежда… В края на краищата е ясно, че тази промяна е невъзможна, но все пак ви се иска онова, което е сигурно, което е окончателно, да се промени… Много пъти ми се е случвало. Филм, който е екранизация на някой роман, или пък ако го гледам за втори път… Вече няма надежда краят да се промени, няма и такава възможност. Колко хиляди пъти е игран Хамлет, още колко хиляди пъти ще се играе, а краят ще бъде все един и същ. (с.336-337)


  •        Началото на случките, преживени от мен в миналото, е ясно, краят им също е изживян, те вече не могат да бъдат променени. Но докато ги разказвам, през мен преминава едно чувство, като че ли краят на случките, преживени в миналото, може да бъде променен и аз съм можел да го променя… Никога ли не ви е обхващало подобно чувство? (с.337)


Кралят на фалшификаторите Пашазаде[редактиране]


  •        — Много са възможностите — рече той [Пашазаде], — много… Толкова много, че нямат край… Никога няма само "една възможност", много са, безброй възможности има. Помислете си за тона на един човек, който казва по телефона: "А-а!" Една единствена сричка – "А-а". Но колко различни начини за произнасяне има тя, колко значения… За да зададете въпроса: "А?" За да потвърдите "А-а!" За да покажете смайване: "А!" За да изкажете страх: "А-а-а." Най-после като разберете нещо "А-а…" За да направите някому забележка: "А-а-а!"
           Той имитираше майсторки разговор по телефона и изговаряше по различен начин това "А". Може би успя да придаде тридесетина значения на тази гласна.
           — Помислете си — продължи той, — само един единствен звук "а" е създаден с толкова много значения, ами в едно изречение от осем-десет думи нека да пресметнем колко различни възможности и значения се предоставят при изговора на толкова звуци…
           Отново говореше с неговия си характерен начин, който ме привличаше.
           — Във всяка възможност — продължаваше той — има още стотици, хиляди скрити възможности. Имало само една възможност и това било да издадеш Богу дух! Ами! Празни приказки! Аз съм противник на единствения избор, на липсата на избор… В изявленията за липсата на избор, за единствената възможност се крие фалш и неискреност…

           (с.352-353)


  •        Аз самият лъжех себе си много повече от другите. Нали ви казах, за фалшификацията са необходими двама души. Аз олицетворявах в себе си и двамата – и мамещия, и измамения. […] Как, с какво заблуждавах себе си? Със залъгалката за "единствения път", с която месеци наред ви подмамвах в затвора. Аз вярвах в лъжата за този единствен път… На лъжата, която аз бях измислил, на собствената си лъжа… Хората лъжат сами себе си с приказката за този единствен път. Една жена, за да се оправдае, че е станала проститутка, си измисля извинение: "Що да сторя, нямах друг изход и тръгнах по кривия път!…" Наистина ли е нямала никаква друга надежда или като казва "нямах друга надежда", се извинява пред себе си. Сравнете я с някоя друга жена, която е изпаднала в по-тежко положение, но не е казала: "Нямах друг изход", намерила е начин и не е станала проститутка. "нямах друг път, принудих се да открадна… Какво можех да сторя, детето ми беше гладно, жена ми беше болна…"
           Каже ли един човек: "Нямах друг път!", тоест свърже ли всичките си възможности за спасение с този единствен път, това означава, че той започва да лъже себе си. Ето защо хората стават контрабандисти, убийци, крадци. Като казваме, че всички други пътища са затворени и ни е останал само един "единствен път", това означава, че ние сме избрали пред всички пътища този, който е най-лек, или този, който смятаме за най-лек. И понеже искаме на всяка цена да минем по този най-лек път, всички други пътища ни изглежда невидими, все едно че ги няма. Ето това е причината да изпадна във всички тези положения… Много късно разбрах, че през целия си живот съм се самозалъгвал. Освен това съм заблуждавал и другите… […]
           — Значи според вас, обществото, неговият строй не са от значение дали един човек ще изпадне в лошо положение?
           — Може ли да не са? — възрази ми той. — Разбира се, че са. Даже са от много голямо значение. Но ние не сме нито камъни, нито машини. Ние сме хора. Ако някоя машина се повреди сменя се повредената част, слага се нова на нейно място и машината заработва. Иначе машината няма да заработи. За машината има две възможности: или да се смени повредената част, да се поправи и да заработи, или въобще да не работи. Но проблемите на хората в никакъв случай не могат да се сведат до тези на машината, когато има избор на един път от два възможни. Човек е изправен пред безкрайни възможности. Затова ако избере един единствен път, казвайки: "нямам никаква друга надежда!", ако се престори, че не вижда другите по-трудни пътища и се спре на лекия път, това означава да се самозалъгва, да мами себе си. […] Втората световна война […] показа, че в болшинството си немският народ е лъгал себе си… Защото смятаха, че единственият път е войната…

           (с.356-357)


  •        И ако човек тръгнел по единствения път, като пренебрегвал многото други пътища, той губел свободата си. […] Независимо в какви условия и в каква област се оставяло пред хората правото на единствен избор при липсата на други възможности, това означавало, че те не са свободни. Да възприемаш единствения избор означавало да възприемеш робството. Само страхливите хора били хора на единствения избор. (с.357)


  •        Има толкова неща, от които човек може да изпитва страх. Страхува се от живота, страхуваме се един от друг, от трудното, хората, от търсенето на другите пътища… (с.357)


  •        Пашазаде твърдеше, че "единственият път", тоест извинението на човека, когато остане без надежда, е капан, който той сам си е поставил. След като човек не вижда друг избор, освен единствения път, той става едновременно и ловец, и плячка, и мошеник, и жертва на мошеника. Дали човекът, който твърди: "Наистина пред мен имаше един-единствен път, нямах друга надежда… ", наистина няма друг избор? […]
           — Но човек не може да върви по два пътя. Всеки човек има един-единствен път, по който би могъл да тръгне.
           — Да — отвърна ми Пашазаде, — но важното е той да може да избере именно този свой единствен път. Свободата се състои в това да можеш да вземеш решение, тя означава сред безбройно много пътища да избереш най-подходящия. Ето защо човек трябва да знае и да може сам да определя своя път в живота.

           (с.357-358)


  •        Цялата действителност, преди да е станала такава, е била само мечта. (с.358)


Кой е истинският фалшификатор[редактиране]


  •        Ако не е луд или душевноболен, никой на този свят няма да извърши престъпление доброволно. Никога не съм видял човек да краде или да мошеничества по собствено желание. Ето защо гледах на Скитника Реджан като на душевноболен. (с.358)


  •        В килията на големците в затвора имаше мнозина осъдени за подкупи. Но двама от тях бяха толкова добри и честни хора, че така и не разбрах как са могли да вземат подкуп. […] Единият от тях е финансов инспектор, а другият – митнически чиновник. […] Подобно на мнозина като него, инспекторът не казваше, че е станал жертва на донос, а твърдеше, че е взел подкуп. […] Поради това, че в неговите кръгове бил известен като човек, който не само не вземал подкупи, но дори и най-малките подаръци, винаги ги изпращали при големи финансови злоупотреби и при укриване на данъци. Било време на Втората световна война… Навсякъде беднотия. Сиромашия… Особено чиновниците преживявали много тежко.
           Получава се сигнал за един богат търговец, чер прави опити да се освободи от плащане на данъци. Той бил много известен износител… Натоварили инспектора да прегледа търговските му книги. Този износител го извикал в кабинета си. Нахвърлил върху голямо бюро търговските си книжа и му казал.
           — Моля, гледайте!
           Докато то преглеждал книжата, търговецът обикалял наоколо и оглеждал инспектора: обувките му – кърпени… Хвърлил поглед на дрехите му – стари.. Попитал го:
           — Искате ли чай?
           — Не желая.
           — Кафе?
           — Не пия.
           — Газирана вода, инспекторе?
           — Не обичам.
           Докато инспекторът произнасял "не пия", търговецът много гадно се усмихвал.
           Седнал в креслото си.
           На едната страна на голямото бюро инспекторът преглеждал книжа, на другата страна, точно срещу него седял търговецът. Зад него имало голяма каса… Търговецът я отворил, вътре било пълно с пари… Било ясно, че търговецът предварително бил подредил касата… започнал да вади оттам пари на купища, да ги подрежда и брои върху масата. Брои банкноти по петстотин лири и ги оставя настрана, после почва да брои банкноти по хиляда лири и да ги прави на пачки. При всяка пачка питал инспектора:
           — Имате ли къща?
           — Не, под наем живея…
           — О, жалко…
           Отново започвал да брои парите: четирийсет и осем хиляди, четирийсет и девет хиляди, петдесет хиляди… петдесет и…
           — Имате ли деца?
           — Имам…
           — Колко?
           — Четири…
           — Учат ли?
           — Единият е войник, другият не учи… Другите две учат…
           — Виж ти, и аз имам двама сина, единият учи в Англия, а другият – Швейцария.
           Продължава да бори: двеста четирийсет и осем хиляди, двеста четирийсет и девет хиляди, двеста и петдесет хил… Ето ти и триста хиляди…
           — Колко е заплатата ви?
           — Седемдесет и осем лири и нещо…
           — О, жалко… Сигурно много притеснено живеете… Че аз дори на портиера не давам по-малко от двеста лири на месец. Жалко! Не ви оценяват както трябва!
           Продължил да вади от касата пари на купища и да ги брои:
           — Триста четирийсет и осем хиляди, триста четирийсет и девет хиляди , триста и петдесет хиляди… Ето и четиристотин хиляди…
           Инспекторът се ядосал:
           — Моля ви, бройте си парите на друго място…
           — Вие си гледайте работата, господине, тефтерите са пред вас… Не се безпокойте, аз броя тихичко…
           Изброил парите, направил ги на пачки, след това ги изсипал пред инспектора.
           Като ми разказваше случая, бедният човек ми каза следното:
           — Гледах да не обръщам внимание на този човек, но възможно ли беше? Докато преглеждах сметките, умът ми се въртеше около другото. По едно време очите ми пламнаха, кървясаха, ръката, която държеше молива, затрепери. Цифрите по книжата също започнаха да играят. Човекът непрекъснато трупаше пред мен пачки с пари. Цифрата, която написах с писалката се разля, мастилото се размаза върху хартията. Беше паднала една сълза…
           Търговецът брои парите: четиристотин и петдесет хиляди, четиристотин петдесет и пет, шест, седем хиляди… А от очите на инспектора капят сълзи…
           Докато ми разказваше тази история, нещастният инспектор пак заплака. После каза с треперещ глас:
           — Негодникът знаеше, че ще ме победи, защото парите бяха негови, а аз нямах с какво да се съпротивлявам…
           Накрая инспекторът се оказва победен. След това добави:
           — Когато ми броеше парите, имаше такава гадна усмивка, че тя ме довърши повече, отколкото унижението от самия факт, че взех подкуп…
           След като взел първия си рушвет, последвали други… Тръгнал подкуп след подкуп… Накрая го заловили. Сега бихте ли ми казали дали този човек по собствено желание е започнал да взема подкуп? Дали у този човек, който дава подкупа и се изплъзва от закона, или у този, който сега обира праха в килията, обвинен във вземане на подкуп?

           Що се отнася до митническия чиновник от източните краища, той също беше много честен човек,какъвто рядко се среща. На една от митниците толкова много рушвети вземали, толкова много оплаквания имало, че дори министерството започнало да се тревожи от това. Взели мерки за ограничаването на тази дейност. Добре, но лесно ли е да се намери началник, който да забрани вземането на подкупи? Както и да е, търсили, дирили и най-после намерили този началник на митницата, за който ви рекох. Ако речеш за някого , че е честен, ето, той е пример за такъв човек. Прехвърлили го на тази митница и той започнал да си отваря очите на четири, на никого не позволявал да вземе рушвет. Толкова се бил напатил, че и нощем не хващал сън от страх, че другите чиновници ще подновят практиката да вземат подкупи. Спял само два-три часа. Защото само да задремел и неговите подчинени започвали с рушветчийстките си номера, позор!
           Чиновниците започнали да се оплакват от този началник: "Изгоряхме, загубени сме…", жалостиво говорели помежду си. Защото тази тяхна служба на границата за шест месеца или за една година им донасяла големи доходи. Преди това правели, стрували и откупували някое място за служба на границата. И това вървяло. След това оттам ги прехвърляли на друго място. И те каквото успеели да ударят през този период, удряли го и си заминавали. Най-загубеният от тях за една година си издигал цяла многоетажна сграда. Поради тази причина никак не се ставало лесно чиновник в митницата.
           Митничарите се страхували, че няма да могат да си изкарат парите, които платили като откуп, за да бъдат назначени на тези места, затова люто намразили началника. И знаете ли какво направили? Започнали да му слагат разслабително в яденето и пиенето. Горкият началник непрекъснато киснел в нужника. А те, докато началникът бил там, успявали да си уредят игрите с пътниците. Те винаги били готови да вземат, а пътниците – да дават рушвет. Защото пренасяли контрабандна стока…
           Накрая нашият митнически началник видял, че няма да излезе на глава с тях и му отпуснал края… И така те започнали да отделят част от получавания рушвет за началника. Вижте какви честни хора, дори частта на началника запазвали. Най-после ги заловили. Сега вие ми кажете дали този митнически началник е извършил престъплението по свое желание? Началникът е виновен, защото вземал подкуп, ама тези, които давали подкуп, не заслужават ли наказание? Според мен престъплението на митнически началник и финансовия инспектор не е в това, че са се оставили да ги подкупят, а в това, че са казали: "Що да сторя, нямам друг изход!…"
           Докато бях финансов инспектор… Да, и това съм вършил, при това дълго време… Естествено фалшив финансов инспектор. […] Като финансов инспектор влизах в работните им помещения и казвах, че ще правя проверка на сметководните им книги. Нито един… Да, нито един не се усъмни дали съм финансов инспектор, защото всеки мислеше за сметководните документи, които бе водил, за които знаеше много добре, че не са в ред. Преди да поискам още, те ми даваха подкуп. Имаше и такива, които не можех да накарам да ми дават рушвет. От такива удържах пари като равностойност на таксовите марки във връзка с данъчните задължения. Тези пари почти винаги бяха некръгли суми. За да бъде всичко по-убедително. Винаги исках незакръглени суми – например седемстотин четирийсет и четири лири и трийсет и пет куруша… Аз ли бях в случая виновният, или тези, който ми даваха подкуп, заради това, че сметководните им книги не бяха в ред. Но те не влязоха в затвора, а аз влязох. Ако не беше се случило това, никога нямаше да се разбере, че съм фалшив финансов инспектор.

           (с.359-362)


  •        Щом каза "Добре!", разбрах, че ме лъже. Защото за да приеме такова нещо, човек трябваше поне малко да се поколебае, да отказва… (с.365)


  •        Всеки човек оставя след себе си една недоизказана дума… (с.372)


Вместо послеслов[редактиране]


  •        Всеки човек оставя след себе си една недоизказана мисъл… Всеки… И затова винаги трябва да държи своята вяра, своя жизнен оптимизъм на висотата на своята най-висша задача – да изживее живота си така, както трябва… (с.373)


Моят разказ… и…[редактиране]


  •        […] Тъй като не съм имал възможност за избор, родил съм се в най-неподходящото време – най-кървавите, най-огнените дни на Първата световна война – 1915 година… И пак по липса на избор не само съм се родил в неподходящо време, ами и на най-неподходящото място, на остров Хейбели (един от Принцовите острови в Мраморно море – бел.пр.), където са отсядали най-големите богаташи на Турция. Остров Хейбели е летен курорт на аристокрацията. Но тъй като богатите не могат да съществуват без бедняците и имат голяма нужда от тях, ние също сме се настанили на острова.
           С тези мои слова не искам да изтъкна, че съм нямал никакъв шанс. Точно обратното, смятам, че много мие провървяло, че съм се родил в бедно, неизвестно и обикновено семейство.
           Кръстили ме Нурсет. Това е арабска дума, която на турски означава "Божия помощ". Едно много подходящо за мен име. Тъй като нямало никаква друга надежда, на семейството му оставало да се надява единствено на Божията помощ. […] Ако сега ви кажа, че четирима мои братя не можаха да издържат на трудните условия и се преселиха в един по-друг свят, можете да разберете колко съм бил издържлив в упоритостта си и настойчивостта да живея въпреки всичко.
           […]
           Моят инат не свърши дотук. Въпреки че се бях зарекъл да стана писател, тоест да използвам като оръдие на труд молив,влязох в едно училище, където ме караха да държа пушка. През живота си не винаги можех да върша онова, което желаех, а не исках да правя каквото ме караха; исках да стана писател, а станах военен. Защото тогава бедните деца, които нямаха пари за учене, имаха само една-единствена възможност – да учат в безплатните военни училища. Затова и аз бях принуден да постъпя във военно училище на пълен пансион.

           (с.373-374)


  •        През 1936 г. излезе законът за фамилните имена. Всеки сам си измисляше фамилното име и така се показваха всички долни страсти на хората. Най-големите скъперници на света си сложиха фамилия Елиачък (тур. "щедър" – бел.пр.), най-големите страхливци Юрекли (тур. "сърцат" – бел.пр.), най-големите мързеливци – Чалъшкан (тур. "работлив" – бел.пр.). Един наш учител, на когото трябваше толкова време, за да се подпише, колкото да се напише цяло писмо, взе фамилията Чевикер (тур. "пъргав" – бел.пр.) Това беше период, когато се разпалваха расистки настроения. Намесваше се груб национализъм и някои си поставяха фамилии, лъхащи отдалеч на отявлен расизъм. Понеже закъснях, както винаги при всеки подобен случай, сега също закъснявах и за мен не остана никаква подходяща фамилия. Помислих си и избрах фамилията Несин (тур. "какъв си" – бел.пр.). Исках като се обръщат към мене с повика "Ей, Несин?", веднага да си помисля какъв съм и да идвам на себе си.
           (с.374-375)


  •        През 1937 година станах офицер, тоест един Наполеон… По-скоро още един от наполеоновците. Всеки нов офицер се смята за Наполеон. У някои тази Наполеонова болест трае цял живот. Други пък след известно време успяват да се отърсят от нея. Наполеоновството е опасна и заразителна болест. Кои са белезите на болестта? Страдащите от това заболяване мислят само за Наполеоновите победи, а въобще не се сещат за пораженията му, много обичат като него да държат дясната си ръка отпред, разперили пръсти между копчетата на мундира, вземат пред себе си картата на света и започват с червен молив да чертаят, а след като за пет минути овладеят и окупират целия свят, започват да се терзаят, че той е толкова малък. Заразените от тази болест бълнуват като от висока температура. Болестта дава своите последици. След като я преболедуват, някои започват да се смятат за Тимур, Чингиз хан, Атила, Ханибал, Молтке, Хитлер и такива като тях…
           Като офицер на двадесет и две – двадесет и три години, още с мляко на устата, по колко пъти на ден превземах света с червен молив върху картата. Но моята Наполеонова болест трая една–две години. Никога, даже и по време на тази болест, не изпитах никакъв стремеж към фашизма…

           (с.375)


  •        От детските си години мечтаех да стана драматург. След като в армията нямаше такава категория офицери като автори на военни пиеси, а имаше пехотинци, кавалеристи, артилеристи, танкисти, потърсих пътища да напусна армията и сторих това през 1944 година. Някои, обхванати от манията да станат поети или писатели, дори след като станат генерали пишат стихове и романи и учудват с това не само себе си, но и другите. Кой знае, може би защото това е същото като налудничавото и комично желание на един петдесетгодишен поет да стане армейски генерал.
           Още по време на военната служба започнах да пиша разкази. Тогава никак не се гледаше с добро око на военните, които пишат по вестниците, затова подписвах моите писания не със собственото, а с бащиното си име – Азис Несин. Този мой пръв псевдоним замени истинското ми име и така Нурсет Несин бе забравен. Тогава ме наричаха млад творец. Баща ми беше белобрад възрастен човек. В едно държавно учреждение, където имал някаква работа, се представил като Азис Несин и там никой не можал да повярва, че този белобрад старец е Азис Несин и му създали различни трудности. До последния си ден баща ми полагаше напразни усилия да доказва на чиновниците в тези учреждения, че той е Азис Несин.
           След години, когато книгите ми започнаха да се издават на чужди езици, и аз изпитах големи затруднения да тегля сумите, които ми се изпращаха за авторското право: в картата ми за самоличност пишеше Нурсет Несин и сега вече аз полагах усили, за да докажа, че аз съм Азис Несин.
           Както и много други творци, започнах с писането на стихове. По време на една гладна стачка в затвора Назъм Хикмет ми бе препоръчал да се откажа от поезията, понеже съм пишел калпави стихове, и да се занимавам с писането на разкази и романи. От тези негови думи разбрах, че Назъм ми завижда (!) По-късно на тези, които ме питаха защо съм се отказал от поезията, отговарях, че съм направил това, защото в Турция човек не може да се издържа от поетичен труд, а всъщност оставих поезията, заради уважението, което питаех към нея. В наши дни мнозина, за които веднъж е казано, че са поети, влачат тази своя участ, като продължават да пишат стихове, но нямат уважение към поезията. […] Причината за популярността на тези мои отпечатани стихове не се коренеше в популярността, а в това, че отдолу ги бях подписал с женски псевдоним. Моите стихотворни опуси се печатаха под този псевдоним и на неговия адрес просто валяха купища любовни писма.

           (с.375-376)


  •        От детинство мен се бе загнездила мечтата да пиша за такива неща, които да разплакват хората. С това желание занесох един мой разказ в някакво списание. Главният редактор на списанието, докато четеше разказа ми, направо демонстрираше, че е много неразбран човек, защото вместо да се залива в горчиви сълзи, той се смееше до припадък и след това като изтри сълзите, които му потекоха от смях, каза: "Браво! Много добре! Пиши такива разкази и донасяй!…"
           Това първо крушение на мечтите ми в писателската кариера продължи и до ден днешен. Много от нова, което съм написал с желание да разплача читателите, постигна точно обратното – разплака ги. Дори след като си създадох име на хуморист, на мен все още не ми е ясно какво всъщност представлява хуморът. Сега също не мога да твърдя, че го зная, но доколкото съм разбрал, мога да го кажа. Аз научих хумора с работа. Много пъти ми задават въпроса как се прави хумор, тоест искат от мен рецепта или готови хапчета. Мога да дам такава рецепта – най-важното, което научих, се състои в следното: Хуморът е много сериозна работа.

           (с.376-377)


  •        Във връзка с тези псевдоними станаха твърде много недоразумения. Като пример мога да ви посоча следното: обединих имената на моите син и дъщеря и издадох детска книга под псевдонима Оя Атеш. Понеже не беше известно кой е авторът, започнаха да четат веднага книгата в първоначалните училища и да рецитират части от нея на различни вечеринки. В по-късно издадената книга "Библиография на турските писатели", фигурирах като писателката Оя Атеш.
           А един разказ, който бях отпечатал в списание под френски псевдоним, по-късно взе място в антология на световния хумор като пример за френски хумор.
           Друг един разказ, който написах с нагласено китайско име, по-късно бе отпечатан в списание като превод от китайски.

           (с.377)


  •        По времето, когато не можех да се занимавам с писателски труд, за да мога да преживявам, вършех най-различни работи – занимавах се с бакалия, търговия, счетоводство, продавах вестници, занимавах се с фотография, но не преуспях в нито една от тези професии.
           (с.377)


  •        Заради моите писания лежах пет години и половина в затвора. От този срок шест месеца дължа на египетския крал Фарук и на иранския шах Реза. С обвинението, че в един мой материал съм се отнесъл непочтително по техен адрес, чрез посолствата в Анкара двамата ме дадоха под съд. Ето затова лежах шест месеца
           (с.377)


  •        От първата си съпруга имам четири деца, от втората – също две – всичко четири деца.
           (с.377)


  •        По време на първото ми задържане (1945 година) ето какво ме разпитваше полицията непрекъснато в продължение на шест дни:
           — Кой е истинският автор на писанията, които са излезли под твое име?
           Не можеха да повярват, че аз съм ги написал.
           Не мина много време, приблизително след две години стана точно обратното: този път полицията твърдеше, че аз съм автор на статии, написани от друг. Постарах се да докажа – първите статии ги писах аз, а тези – не! По време на процеса заклетият експерт потвърди, че аз съм написал статията, написана от друг, и заради чуждата статия лежах отново шест месеца в затвора.

           (с.377-378)


  •        Мнозина се изненадват от факта, че досега съм написал над две хиляди хумористични разказа. Нов това няма нищо чудно. Ако семейството, което съм принуден да издържам, не беше дванайсет, а двайсет души, тогава сигурно щях да бъда принуден да напиша четири хиляди разказа.
           (с.378)


  •        Сега, когато пиша тези редове, съм на петдесет и три години, имам петдесет и три книги, четиридесет хиляди задължения, четири деца и един внук. Живея сам. Разказите ми са преведени на двадесет и три езика, а романите – на седемнадесет. Пиесите ми са поставени в осем страни.
           (с.378-379)


  •        Не съм от тези, които твърдят: "Ако дойда още веднъж на този свят, ще направя същото!" При второто си идване бих направил два пъти повече, много повече и много по-добре.
           Толкова много обичам хората, че заради моята прекомерна любов към тях, понякога ги намразвам.
           Ето това е моят все още незавършен разказ…

           (с.379)


…Продължение на моя разказ[редактиране]


  •        Изминаха единайсет години, откакто написах "Моят разказ", поместен по-горе.
           (с.379)


  •        В "Моят разказ" бях написал следното: "…съм на петдесет и три години, имам петдесет и три книги, четиридесет хиляди задължения, четири деца и един внук." Сега съм на шестдесет и четири. Броят на книгите ми надхвърля броя на годините, имам седемдесет книги, може да се каже, че нямам задължения, имам четири деца и три внука.
           През изминалите десет години спечелих повече пари от всеки друг писател в Турция. Но спокойствието при мен поражда неспокойствие. Създадох фондация за отглеждане на бездомни деца с помощта на нарасналия ми доход и ограничените ми разходи.
           Сега живея така, както живеех преди десет и преди двадесет години. Чакам маршрутно такси по опашките, блъскат ме по автобусите, ако искам да отида спокойно някъде, отивам пеш, пазарувам от пазара, понякога изпитвам парични затруднения, бутат ме в навалицата. Заедно с един човек, който досега никога не бе живял така, не бе носил на ръка дори най-малкия пакет, един ден обиколихме пазара, напазарувахме и аз го накарах да се нареди на опашката за таксита, а той ми рече:
           — Сега разбрах защо си все при народа…
           — Защо? – попитах го аз?
           — Защото навлизаш сред него и събираш материал за разказите си.
           Какво по-долно нещо може да има от това да виждаш народа като материал за събиране на впечатления за разказите ми? Аз съм непрекъснато сред хората, защото се смятам за един от тях, така също както рибата може да живее само сред своите родни води.

           (с.381)


  •        През последните години много се увеличиха както враговете ми, така и тяхната неприязън. Не мисля, че съм направил толкова положителни неща, че да съм заслужил такава неприязън и толкова много врагове. В действителност враговете ме главозамайват.
           Значи и приятелите ми се умножават. Нека да са живи и здрави.

           (с.381)


  •        Най-много ме тревожи, че нямам време за писане. Ох, а има толкова много неща, които трябва да напиша…
           Събрания, съвети, открити заседания, изказвания, отговори на интервюта във вестници и списания, обществени и профсъюзни дейности, културни задачи, дейности, с които сам се нагърбвам, помощи, това, онова… Добре де, кога да пиша?
           Най-много ми трябва време… Хубаво би било някой с повече свободно време да ми даде мъничко…

           (с.383)


Източници[редактиране]

  • "Единственият път", Азис Несин, изд. "Христо Г. Данов", Пловдив, 1984 г., превод: Румен Ковачев