Димитър Стоевски

Димитър Стоевски
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия

Димитър Стоевски (истинско име: Димчо Стоев Чолаков) (1902 – 1981) е български писател, драматург и преводач главно на произведения от немската художествена литература.

От него

Принципът на подбора при една чуждоезична антология е: през душата на всеки отделен поет да се прозре душата на народа в нейните съкровени глъбини.

— "Антология на немската поезия" (1966) – предговор.

Ще имам само едно желание, една молба: вечният наш спътник, демонът Време, да обърне последната страница на моя живот в мига, в който в моите очи се стопи последният ред на последната хубава книга.

— "Последният ред на последната книга", сп. "Завети", кн. 2, 1937.

За нас, като оставим настрана безспорните изисквания за основно познаване на двата езика, дарование, творческа индивидуалност и др., от не по-малко значение са ТВОРЧЕСКИЯТ ПОРИВ към преводната работа и ТВОРЧЕСКАТА РАДОСТ от нея.

"TRADUTTORE-TRADITORE. Не пощенски коне, а пощенски гълъби", в-к "Литературни новини", бр. 10, 1961.

Стихове не се превеждат, а се претворяват; пресъздава се не буквалният текст, а мисълта, чувството, образът.

"За превода на „Майка Кураж“, в-к "Литературен фронт", бр. 8, 1966.

Не всеки, който владее – дори перфектно – чужд език, е годен за преводач (става дума естествено за художествена литература – белетристика, поезия, драматургия). Защото, макар да показва още някои от изискваните качества, основна необходимост за делото му е дарбата; а тази дарба следва да включва една своеобразна творческа езикова интуиция.

"Сборник "Изкуството на превода", 1976.

За него

Венцеслав Константинов: "Слово за Димитър Стоевски"

в-к "Народна култура", бр. 47, 1981.

С любов и почит ние, преводачите, помежду си го наричахме Чичо Доктор. С любов, защото не малко от нас бяха облъхнати от душевната му широта, бяха озарени от добротата и обичта на малко ироничната му усмивка – усмивка на знаещ и съчувстващ човек, на лекар, всекидневно подлаган на изпитание от човешкото страдание и физическо безсилие.

Още в първите си преводи – а това са поетични творби – "Двамата братя" от Хайне и "Песен за камбаната" от Шилер седемнайсетгодишното момче намира подкрепата на уж суровия и непреклонен проф. Константин Гълъбов. До последната си публикация, романа на Франц Кафка "Процесът", излязъл шест десетилетия по-късно, Димитър Стоевски не само претворява, но изразява чрез чуждото произведение себе си, изнася на бял свят скъпоценните залежи в собствената си душа. В благородното единоборство с автора той никога не става "предател", а е винаги "преводач", тълкувател, вдъхновен интерпретатор. Към чуждия текст той пристъпва, както диригентът към партитурата на музикална творба. Прочита го индивидуално, открива там своите прозрения, лични влечения и надежди...

Книжовното дело на Димитър Стоевски следва да се измерва с присъщ нему аршин, който малцина могат да повдигнат, камо ли да понесат. Този човек носеше в гърдите си една словесна стихия, поетична и възторжена, напориста и дръзка, първична и вечна. Иска се немалко смелост и самоувереност, за да премериш сили с великани на духа като Гьоте, Шилер и Хайне, Лесинг, Грилпарцер и Теодор Щорм, Томас Ман, Хауптман и Фойхтвангер, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг и Франц Кафка. Наред с това Стоевски превежда на български приказките на братя Грим и на Вилхелм Хауф, незабравимите за всяко дете книги на Вилхелм Буш, превежда творби на Ибсен, Тургенев, Молиер, Лопе де Вега...

Човек неволно се запитва: кога е намирал време и сили за този труд. Та той беше човек с утвърдена професия, управител-лекар на противотуберкулозен диспансер! Това би запълнило и преизпълнило не един човешки живот. Но Димитър Стоевски намираше време за всичко, той нямаше време само за едно – да се губи в трагичен размисъл за напусто изтичащото време. Той бе зает да намери излаз, художествена форма на силите, издуващи гърдите му... Той се залавяше само с големи, значителни неща, които отговаряха на едро скроената му душевност. Така се възправя пред нас този снажен, ведър човек, склонен и към пиперливи шеги, и към топло, окрилящо съчувствие.

Без да съзнава, той бе станал образец, мит за по-младите преводачи. Ние, които можехме да му бъдем синове, с трепет прочитахме името му под заглавието на някоя книга. Това бе достатъчно, за да я зачетем с настървение, дори когато името на автора още не ни говореше нищо. Димитър Стоевски е "виновен" мнозина от нас да пренебрегнат личните си творчески въжделения и да кривнат по пътя на преводаческото изкуство, за да осъзнаят с време, че това е може би дори по-благодатно поприще от собствената художествена изява.

С вълнение си спомням как този гръмогласен, някак си красиво респектиращ в своята виталност човек бе загрижен да не ме притисне, да не ме попари с критиката си заради някои недогледани места в един мой превод, на който той бе редактор. Аз стоях пред него засрамен, притеснен от неудобство и очаквах тежка дума, заслужено порицание, дори присъда, а ето че той захвана да ме защитава от самия мен, намери куп извинения, увери ме, че и той е правил и прави същите грешки, доказа ми, че те лежат в психологията на преводния акт, според която човек често прочита думи, които му се иска да види в оригинала, заслепен от унеса на претворението. И аз му повярвах не защото ме оправда, а понеже ми разкри страни от самия мен, пренесе ме напред по пътя на самопознанието.

Венцеслав Константинов: "Между пощенския гълъб и Прометей"

сп. "Панорама", кн. 2, 1984.

Всяка професия има своите митични фигури. Преводачът Димитър Стоевски беше една от тях.

За осемдесетте години на своя живот, от които пет десетилетия посветени на превода, Димитър Стоевски изгради културно дело, чието значение расте с времето. Той бе сред малцината универсални творци в това поприще, които с еднакво умение и духовен порив пресъздават и класически, и модерни автори, а освен това владеят изразните похвати на всички литературни жанрове. Д. Стоевски остави преводи на романи, повести, разкази, приказки, миниатюри, лирически поеми, стихотворения и драми в мерена реч или в свободен стих. Неговото дело респектира не само с многото претворени книги – близо осемдесет, – но и с широкия диапазон на литературните му интереси и предпочитания.

За сто и осемдесетата годишнина от рождението на Шилер Димитър Стоевски подготвя и гражданската му трагедия "Коварство и любов" (1939). С тези свои изяви той се налага в съзнанието на културната ни общественост не само като един от най-добрите познавачи и претълкуватели на Шилеровата драматургия, но и като един от най-способните преводачи на сценични произведения изобщо.

Този метод, при който се интерпретира не само СЪДЪРЖАНИЕТО на произведението, но и неговата ФОРМА, за да се постигне адекватно художествено внушение, е характерен за преводаческото майсторство на Димитър Стоевски. И днес той може да служи за образец, особено в случаите, когато формалната ТОЧНОСТ се приема като ценностен критерий за сметка на функционалната ВЯРНОСТ.

За три десетилетия и половина Димитър Стоевски пресъздава на български всичко най-значимо от любимия си поет Фридрих Шилер. Само по себе си това вече е постижение!

Портретът на Д. Стоевски няма да е цялостен, ако не се споменат преводите му на произведения за деца. Самият той е обичал небивалицата на приказките и още в началото на литературното си поприще публикува собствената си книга по немски фолклорни мотиви "Чудният роман на Кум Лисан" (1938).

Интересът към творчеството на Бертолт Брехт се свързва при Димитър Стоевски с желанието да овладее нови художествени територии от немскоезичната книжовност на XX век. Той се обръща към гротескния и многозначен свят на Франц Кафка, когото именно Брехт нарече "писател-пророк", превежда негови разкази и романа му "Процесът" (книгата излезе едва през 1980 г.). Също тъй навлиза в творчеството на Фридрих Дюренмат и превежда пиесата му "Физици", която през 1965 г. се играе едновременно върху сцените на три театъра (изданието е от 1966 г.). Интересът към съвременната драматургия подтиква преводача да се заеме и с късната пиеса на Герхарт Хауптман "Пред залез слънце" (1974).

Може да се каже, че "Ифигения в Таврида" е един от върховете в преводното дело на Димитър Стоевски. Десетилетия той е износвал под сърцето си Гьотевия духовен плод, докато е станал и негов, за да се роди в българско словесно одеяние леко и естествено. Съхраняването на всяко зрънце истина и красота на творбата прави превода му значим и устойчив във времето.

Димитър Стоевски не само претворява, чрез чуждото произведение той винаги изразява СЕБЕ СИ, изнася на бял свят залежите на собствената си душа. В оригинала той открива своите прозрения, личните си влечения и надежди, пресъздава го като отломък от собствената си същност. И странно, тъкмо тази "волност" дарява преводите му с рядко, обаятелно своеобразие, което ги прави по-верни по дух на автора от едно сухо, педантично, лишено от полет филологическо "превеждане".

Преди всичко Димитър Стоевски притежаваше в най-висока степен ДАРБАТА НА СЛОВЕСНОТО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ. И той гордо съзнаваше тази си отлика, която го издигаше над ученото занаятчийство... Преводът бе за Д. Стоевски съкровено, любовно занимание – той си остана впрочем ЛЮБИТЕЛ, който надхвърли рамките и мащабите на не един професионален преводач. Оттам идеше и нестихващата му обич и възхищение към българския език като към живо същество с могъщо и тайнствено дихание. Той бе преизпълнен от синонимика и фразеология, от народни пословици и поговорки, от сочни просторечни изрази, от доловени из народната уста словеса; той имаше прясна, свежа дума за всяко душевно състояние, за всяка болка, просветление и надежда, за природните красоти и духовните изпитания... С тази своя страст към словото Димитър Стоевски, без да го съзнава, се бе превърнал в образец, мит, пример за следване. От преводач той бе станал УЧИТЕЛ НА ПРЕВОДАЧИ!

Някога, оспорвайки определението на Пушкин за преводачите като "пощенски коне на културата", Димитър Стоевски предпочете да ги сравни с пощенските гълъби. Самият той желаеше да бъде такъв гълъб, който пренася култура, но в същото време, е и "херолд на мира". Зареял поглед в последния ред на своята последна преведена книга, Димитър Стоевски не предполагаше, че с необозримото си книжовно дело се е доближил до оня митичен титан, който подари на хората огъня...

Други

Не е необходимо читателят да владее отлично немски език, за да открие големите художествени достойнства, които направеният от Димитър Стоевски превод на "Песен за камбаната" крие в себе си. Достатъчно е той да се сравни с останалите преводи, правени от различни автори и в различни времена, за да изпъкнат неговите предимства... С това Димитър Стоевски затвърдява окончателно името си на талантлив преводач.

"Песен за камбаната от Фридрих Шилер", Петър Горянски, в-к "Литературен час", 1935.

Ако се търси спецификата в подхода на Стоевски и Разцветников към оригинала, би могло да се говори за склонността на Стоевски към патетично и поетично пресъздаване на образите, както и за стремежа на А. Разцветников към естествения език и простотата, с която майсторски постига сгъстената експресивност и ритъма на Гьотевата проза.

"За превода на "Страданията на младия Вертер" от Й.В.Гьоте", Анна Лилова, "Увод в общата теория на превода", 1981.