В омаята на преображението

От Уикицитат
Направо към навигацията Направо към търсенето
Уикипедия
Уикипедия разполага със статия за В омаята на преображението

В омаята на преображението (нем. Im Rausch der Verwandlung, 1934 г.) е роман на австрийския писател Стефан Цвайг, разказващ за безверието и безизходицата на типичните млади австрийци в периода между двете световни войни и за отчаянята надежда, която въпреки всичко проблясва у тях. Книгата е публикувана едва 40 години след трагичната кончина на автора – през 1982 г. Всъщност той така и не й поставя заглавие. В последствие редакторът я озаглавява, използвайки една фраза от текста.

(Цитатите са взети от изданието от 1987 г. на издателство "Христо Г. Данов", Пловдив. Преводач – Елена Матушева -Попова)


Цитати от книгата[редактиране]


  • Тя трепери силно, още от войната нервите й тръпнат от втълпения безсмислен и все пак непоклатим страх да не наруши някоя от хилядите наредби: та нали винаги може да се престъпи някой закон. (с.33)


  • …Как да сложи подобни разкошни и нежни богатства на беззащитните си рамене, без всеки миг да изпитва боязън? Как да върви и да се движи, обгърната от подобни багри и светлина? Човек първо трябва да се научи да носи такива дрехи. (с.44)


  • От стария си опит на манекенка … познава тези жадни погледи, тази почти чувствена възбуда, която обхваща всички жени при вида на лукса… (с.45)


  • Прекрасна игра е да откриваш сам себе си… (с.51)


  • На теб всичко ти отива. Сигурно ще бъде голямо удоволствие за всеки мъж да те издокара. (с.52)


  • Години наред хората на улицата ме подминаваха и никой не обръщаше внимание на лицето ми, с години седя на село, а никой не ми е подарил нищо и не се е заинтересувал от мен. Дали защото хората там са толкова бедни и от бедност са така уморени и недоверчиви, или у мен внезапно се е появило нещо, което винаги си е било там, но просто не се е проявявало? Нима наистина съм била по-умна отколкото съм си мислила, и по-хубава, и по-привлекателна, само дето не смеех да го повярвам? Коя съм аз, коя съм всъщност аз? (с.77)


  • Да се доверяваш е винаги опасно, защото споделиш ли някоя тайна с чужд човек, бариерата между вас е премахната. Лишаваш се от нещо и по този начин му даваш известно предимство. (с.85)


  • Емоционалните хора не са много наблюдателни; щастливите са лоши психолози. Само неспокойният напряга сетивата си до краен предел, инстинктът за опасността изостря още повече естествените му умствени способности. (с.89)



  • При нас там, отвъд, всичко се върши quick. Това е една от хубавите черти на американците: не протакаш нещо, което не ти е по сърце. Ако бизнесът не върви – зарязва го и захващаш друг, ако не ти харесва някъде – стягаш си багажа и тръгваш. (с.104)


  • Веднага й олеква щом престава да го вижда и да слуша утешително-кроткия и непоносимо смирен глас. (с.117)


  • Когато сутрин в осем часа Кристине сяда на стола си, тя вече е уморена – уморена не от някаква работа, а предварително уморена от всичко, което предстои – едни и същи лица, едни и същи въпроси, движения, едни и същи суми. (с.123)


  • Бедните хорица, та те не са виновни, че са толкова грозни, недодялани, толкова мърляви от работа и така затънали в селската кал… (с.124)


  • Мечтите са едничкото й богатство и тя не иска да се раздели с тях. (с.125)


  • …Тази липса на внимание я накара да се почувства още по-слаба. (с.128)


  • …Нито съм за болшевиките, нито съм срещу тях. Не съм вече нито комунист, нито капиталист, интересува ме само собствената ми съдба, и едничката държава, на която бих искал да служа, е моята работа. Но по какъв път следващото поколение ще извоюва щастието си – все ми е едно, единствената ми грижа е как да наредя разсипания си живот и да изпълня призванието си. Когато подредя собствения си живот и имам свободно време, тогава може би някога, след вечеря ще помисля как да сложа ред в света. Но първо трябва да си намеря мястото; вие може да имате време да се грижите за чуждите проблеми, аз – само за своите. (с.140)


  • …В това е нашата вина, нашият грях, че бяхме толкова добри, толкова доверчиви, затова другите правеха с нас всичко, каквото поискат. …Минаха тия години. Вече не се оставям да ме залъгват с приказки, че на другите им било по-зле, а аз съм се отървал леко… Няма да допусна да ме убеждават, че стига да дишаш и да имаш за ядене, всичко е наред. Не вярвам вече в нищо, нито в Господа, нито в държавата, нито в смисъла на живота, и в нищо няма да повярвам, докато не почувствам, че ми се зачита правото ми на живот, и докато това не стане, ще казвам, че са ме ограбили и измамили. Няма да отстъпя, докато не почувствам, че живея истински, а не получавам чуждите остатъци. (с.140)


  • Радвам се на щастието на всекиго, но види ли човек, че другите живеят добре, веднага си казва: защо и аз да не живея така? Един напълно естествен въпрос… (с.144)


  • Предварително зная какво ще ми кажете – "Бедността не е порок". Но това не е вярно, когато не можеш да я скриеш, тя все пак е позорна. Заслужена или не, почтена или презряна, все едно – мизерията вони. (с.148)


  • Няма защо да се залъгваме. Положението ни е дяволски сериозно и затова трябва да бъдем дяволски откровени един с друг. (с.180)


  • Искаме да избягаме не от живота, а от бедността – от затъпяващата, непоносима и неизбежна бедност. (с.181)


  • Винаги е по-трудно да издържиш неизвестното, отколкото известното, кратковременният силен страх се преживява по-лесно от дългия, непрестанния. Затова отсега трябва да обмислим дали ще ни стигнат силите да издържим това напрежение и дали си струва. (с.181)


  • У мене няма никакви нравствени угризения, чувствам се напълно свободен спрямо държавата. Тя извърши към всички ни, към нашето поколение такива чудовищни престъпления, че имаме право на всичко. … Почтеността към държавата се е проявявала едно време, когато тя е била добър настойник, пестелив, порядъчен и коректен. Сега, когато се отнесе към нас подло, всеки от нас има право да бъде подлец. (с.181)


  • В действителност ние отхвърляме само живота, който не одобряваме и отричаме – а може би съществува друг, който ще ни хареса. (с.182)


  • Идеята се ражда за секунда, но само глупаците бързат да я осъществят веднага. Затова винаги се провалят. (с.184)


  • Дали ще се справим или не – ще видим, но самият факт, че има идея и че трябва да я обмислиш, пресметнеш до всички възможни последици и комбинации ми доставя радост, за която изобщо не съм мечтал. (с.185)


  • Ние не знаем какво е истински живот. Не зная какво е да живееш без непрекъснато да мислиш: колко ли струва това? Ние никога не сме били свободни. Може би едва тогава ще узнаем цената на онова, което се нарича живот. (с.185)


  • Нощем не може да спи, а когато все пак заспи, сънува кошмари, защото намерението винаги е по-страшно от постъпката, онова, което не се е случило, вълнува повече от станалото. (с.186)


  • Всъщност едва сега разбрах колко хубаво е да обмислиш нещо свое, единствено за себе си, и то съвсем сам… Не все да прибавяш по малко към общото, което никак не ме интересува, а да изграждаш нещо от основите до върха, само за себе си, та дори и въздушен замък, който ще се срути след час. … Все пак работата ми достави удоволствие. (с.186)


  • Беше страшно весело да разработя план срещу всички: армия, държава, полиция, вестници, срещу всичката власт на земята; поблъсках си главата и сега ми се е да обява истинска война. (с.186)


  • За сетен път се убедих, че е по-лесно да живееш десет години с пари, отколкото един-единствен ден без пари. (с.187)


  • При такова рисковано начинание граници няма, няма да бъдем застраховани нито тук, нито зад граница, нито днес, нито утре, никога. (с.189)


  • Трябва да погледнеш опасността в лице, така както при дуел се гледа пистолетът на противника. Изстрелът може да те улучи, може и да не улучи, но ти си под прицела. (с.189)


  • Това е планът за цялата операция, разработих го много грижливо, четири-пет пъти го преписах, сега е напълно ясен. … Залогът е много висок, всяка импровизация е изключена. Но най-напред да поговорим за онова, което не е записано в плана. За теб и мен. Ще извършим това дело заедно – следователно ще имаме еднаква вина, макар да се боя, че според закона за пряк извършител ще сметнат теб. … Имай предвид, че това, което ще извършиш, което ще извършим, е безвъзвратно. Връщане назад няма. Дори с тези пари да спечелим милиони и петкратно да възстановим щетите, ти никога вече не можеш да се върнеш тук и никой няма да ти прости. Завинаги ще ни зачеркнат от редиците на порядъчните граждани, цял живот ще ни грози опасност. Трябва да помниш това. Колкото и да сме предпазливи, някоя случайност, някоя непредвидена и неподозирана случайност винаги може да ни изтръгне от чудесното безгрижие, да ни хвърли в затвора и да ни жигоса с онова, което наричат позор.

    …Не искам да ти вдъхвам измамни надежди. Не мога да ти дам никакви гаранции – нито на теб, нито на себе си. Ако заедно тръгнем на този риск, това не означава, че сме свързани за цял живот. Ще го извършим, за да живеем свободно, а може би някой ден ще пожелаем да се освободим и един от друг. Възможно е дори скоро. Не гарантирам за себе си, сам не се познавам, а още по-малко пък зная какъв ще стана, когато вкуся от свободата. Може би безпокойството, което се таи в мен, ще се уталожи, но може и да остане, дори да нарасне. Все още не се познаваме добре, прекарали сме заедно само няколко часа, безумие ще е да кажем, че можем да искаме да живеем вечно един с друг. Мога да ти обещая само, че ще бъда добър другар, тоест никога няма да те предам и никога няма да се опитам да те насиля за нещо, която сама не желаеш. Поискаш ли да си идеш от мен, няма да те задържам. Ала и аз не обещавам, че ще остана с теб. Нищо не мога да обещая: нито че ще успеем и че след това ще бъдеш по-щастлива и безгрижна, нито че ще заживеем заедно, нищо. Както виждаш не те увещавам, напротив, предупреждавам те: защото ти си в по-неблагоприятно положение, теб ще обвинят, а освен това си жена. Ти рискуваш много, страшно много, не бих искал да те подведа. Моля те, прочети плана, размисли и тогава решавай, но помни, че решението ще е окончателно. …

    Моля те прочети го с крайно недоверие, с изключителна предпазливост все едно някой ти предлага неизгодна сделка и опасен договор.
    (с.188–190)


  • Отсега да кроим планове за бъдещ живот е излишно. … На първо време са необходими изключителна предпазливост и постоянен най-строг самоконтрол, след половин година всички обяви за нашето издирване ще се забравят и ще можем да се движим свободно. Тогава ще се заемем с усъвършенстване на знанията си по чужди езици, със системни упражнения за промяна на собствения си почерк и преодоляване на чувството за несигурност. (с.194)


  • Ако арестуват единия от нас в отсъствието на другия, то другят е длъжен веднага да бяга. Ще е най-груба грешка в пристъп на фалшива сантименталност сам да се предаде, за да сподели съдбата на другаря си, защото всеки поотделно има по-малка вина и при предварителното следствие по-лесно може да се отърве. Освен това останалият на свобода ще има възможност да помогне, да заличи следите, да му изпрати вести, и в краен случай да му помогне при бягство. Безумие ще е доброволно да се откаже от свободата, заради която е извършил всичко. (с.195)


  • Ние предприемаме това рисковано начинание и залагаме главата си, за да живеем свободно поне за известно време. В понятието "свобода" влиза и свободата на човешките отношения. Ако по някакви вътрешни или външни причини съвместният живот се превърне за един от двама ни в непоносимо бреме, то той е в правото си да напусне другия. Всеки от нас рискува доброволно, без принуда или натиск от страна на другия, всеки отговаря само пред себе си и поради това няма право да упреква другия в каквото и да било. Както от първата минута ще делим парите, за да бъде всеки от нас свободен, така ще делим и отговорността, и опасността – всеки сам за себе си.

    Занапред ще трябва да живеем със съзнанието, че не сме извършили несправедливост нито по отношение на държавата, нито един към друг, а само онова, което е било правилно и естествено в нашето положение. Безсмислено ще е да се впуснем в подобна авантюра против съвестта си. Само ако всеки от нас независимо от другия, след зряло премисляне стигне до убеждението, че този път е единственият и правилният, само тогава имаме право и трябва да тръгнем по него.
    (с.195)


Спомени на автора за книгата[редактиране]


  • Най-напред трябва да завъша една по-голяма психологическа книга, която ме обвързва с библиотеки и градове; едва тогава, предполагам, в края на септември ще бъда вече свободен и искам да напиша един малък роман. За това няма да ми е нужно нищо друго освен пакет хартия и перо, а тях мога да намеря навсякъде. Вече изпитвам радост от този вид свобода, защото от година на година ставам вътрешно все повече номад и все по-независим от места, градове и езици.
в писмо до Максим Горки, 1930 г.


  • Работата ми върви едвам-едвам. В средата на книгата съм застанал пред широк ров, който не мога да прескоча и от един месец тъпча пред него като плах кон.
в писмо до съпругата си Фредерике Цвайг, 1931 г.


  • Тук [в Лондон] човек може да диша, да мисли и да разсъждава… Тъкмо беше излязла моята "Мария Антоанета" и аз преглеждах коректурите си на книгата за Еразъм… След завършването на това забулено самоизложение възнамерявах да напиша един отдавна намислен роман. Наситил се бях вече на биографии.
из мемоарната му книга "Светът от вчера", 1937 г.


Мнения за книгата[редактиране]


  • Това е спорна и противоречива творба, съвсем не "шедьовър" на своя автор. Но тя допълва представата за него; а освен това е характерен документ за една епоха, която разби много илюзии, но преди всичко отне окрилящите еразмовски илюзии на Стефан Цвайг, че само отделната личност може със стремежите и дейността си да допринесе нещо за общото нравствено усвършенстване на света.
Венцеслав Константинов, в предговора към изданието на романа на български от 1987 г.