Атанас Натев

Атанас Натев
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия

Проф. д.ф.н. д.и. Атанас Натев (1929 – 1998) е български философ, изкуствовед, литературен теоретик. Член-кореспондент на Българската академия на науките.

От него

Из различни изказвания

Лиричната пиеса прави централния си герой не участник, а по-скоро съучастник в действието. Той наблюдава и преживява в следствие на това, което става пред очите му... За лирика на сцената главно са преживяванията, които случката оставя у героите.

— "Между спорното и безспорното", Атанас Натев, 1961.

За нас, противно на Кант, няма никакво съмнение, че е възможна и наука за изкуството...

— "Прагът на чоглавото", Атанас Натев, "Литературна мисъл", кн. 6, 1974.

Същинското равнище на критиката зависи от способността й да оползотвори мнението на малцинството... Критиката е винаги с недоказани пълномощия. С всяко свое съждение тя се самоподлага на изпит за правоучастие в литературния живот.

— "Прагът на чоглавото", Атанас Натев, "Литературна мисъл", кн. 6, 1974.

Въздействието на творбата зависи от пораждането на потребност от него. Тази потребност от своя страна трябва да бъде подтиквана не от странични фактори [...], а да е в синхрон с градивния принцип на творбата и потенциалната му въздейственост. Иначе няма да бъде действителна художествена потребност."

— "Беседи върху самобитността на изкуството", Атанас Натев, 1988.

"Изкуство и културна концепция"

— Атанас Натев, сп. "Литературна мисъл", София, кн. 2, 1975.

Деидеологизацията на изкуството, неговата "емиграция върху гледищата без гледна точка" се съпътства от разрастване на "масовата култура" и нейната псевдоидеологизация. Съвременната западна естетика не е в състояние да се справи с художествените и антихудожествените феномени на своето време – от една страна "масовата култура" се подлага на остра критика, а от друга се подкрепя всячески. И това е характерен белег за идеологическата хипертония на западната естетическа мисъл.

"Абсурдизмът" в съвременното изкуство създаде и силни художествени творби. Но тъй като абстрактното изкуство изоставя "всяка гледна точка", пази се да не се превърне в "пощальон на идеи", неговите произведения внушават, че злото е непоправимо, че единственото "защитно" средство на човека в буржоазния свят е неговото бездействие. Силата на абстрактното изкуство е в безпощадността на критиката, в неговото противопоставяне на потребителските ламтежи, поощрявани от "масовата култура". Но оттук започва и неговата реакционна страна – неговата безогледна и деструктивна критика довежда до "изкуство против възприемателя" и в последна сметка до "изкуство против себе си".

Изкуството се вижда принудено да пародизира самото себе си, за да не се подчини на потребителското нашествие. Походът срещу "консуматорското общество" доведе до открита възхвала на левичарството, което вече не се схваща като "детска болест", а като лек за "старческата болест на комунизма".

Всяко тълкуване на художествената творба, предназначено за обществеността, е всъщност импровизация, която обаче разчита на известна доказателствена сила. И в стремежа да се разкрие художественото своеобразие тези доказателства се дирят в различни направления, както "вън от", така и "вътре във" творбата. Опитите да се търсят успоредици между душевния живот на твореца и особеностите на творбата не са загубили и до днес почва, понеже осигуряват изводи, съвсем не ненужни при обяснението на творбата. Но в последна сметка самото произведение е далеч по-важно от собствените преживявания на художника. Подобно е положението и с усилията да се изследва генезисът на творбата: такова изследване добива смисъл само тогава, когато се постигне яснота по въпроса как художественото произведение при случайността на своето създаване се превръща в обществена необходимост. И тук се крият трудностите тъкмо на социологическия подход при изследването. Защото в художествения процес творбите не само задоволяват налични потребности, но и подбуждат нови. Тези трудности насочват изследователя да търси художествената специфика вътре в творбата, да дири напр. нейното "празно значение", което се "попълва" от различната читателска публика.

Своеобразието на художественото се корени в диалектическото триединство: градивен принцип - начин на въздействие - съответстваща на първите две възприятие потребност. И това динамично единство между тези три принципа е вътрешно присъщо, иманентно на изкуството като постоянно обществено обуславящо се. Така изкуството не само се "синхронизира" с външната действителност, но и се определя от нея; така то позволява на изследователя да обясни неповторимите му форми и похвати, без да го задължава да търси за всяка или всеки от тях пряк еквивалент някъде вън от изкуството.

Схващането за обществено предпоставеното саморазвитие на изкуството не изисква да се откажем от досегашните подходи и методи на изследване, прилагани в изкуствознанието. То единствено отрича опита да се дефинира същността на изкуството само структуралистично, психологически, генетически, гносеологически или социологически. Тук обединяването на съществуващите методи не се извършва "сумативно", а въз основа и в духа на едно монистично гледище за художествената диалектика. Единственият методологически изход за съвременната литературна наука и изкуствознание е да се намери и обоснове главното звено, което позволява да се схваща спецификата на изкуството и неговата обусловеност от обществено-историческата действителност като единно (макар и противоречиво) вътрешно сцеплено цяло.

За него

"През 1998 г. проф. Атанас Натев организира международна конференция около провокативно формулирания въпрос "Историческа злина ли е националната държава?" Провокацията до голяма степен проработи и предизвика очаквания интерес. Но, ако се приеме, че категориите добро и зло са допустими в този контекст, въпросът може да се постави и по-радикално. Например: "Историческа добрина ли е патриотизмът (национализмът)?" Поставени един до друг, двата варианта на въпроса ни подтикват да потърсим критериите, по които различаваме "доброто" от "злото". А те не са чак толкова ясни. Какво ще стане, ако наистина приемем човешкия живот за най-висша ценност? Освен всичко друго той има предимството, че е ясен, дори броим - нещо, което едва ли може да се твърди за категории като "свобода", които драстично се променят от определенията, които се поставят пред нея. Дълго може да се разсъждава за различията между "индивидуалната" и "националната" (колективната) свобода, за йерархията между тях и пр."

— "Отвъд доброто и злото. Езикови бележки за националната идентичност и глобализацията", Николай Аретов, "Литературен форум", бр. 23, 12.06-18.06.2001 г.

"Дългогодишен преподавател в Софийския университет, Великотърновския университет, Художествената академия, ръководител на секция "Теория на литературата" в Института за литература на БАН, директор на Народната библиотека, на Българския културен център в Берлин, със своята многостранна дейност проф. Натев имаше трайно и забележимо присъствие в нашата хуманитаристика и култура. Мнозина го познаваха от неговите трудове, лекции и медийни изяви. Мнозина имаха късмета да бъдат негови колеги, приятели или ученици. Проф. Натев беше задълбочен и оригинален учен, автор на над двадесет книги и множество статии в наши и чужди научни издания. През време на академичната си кариера, продължила повече от четири десетилетия и половина, той остави сериозни приноси в няколко области на хуманитаристиката: теория на драмата и театъра, литературознание, естетика, социология на изкуството, теория на културата. Широките му възгледи и научната му почтеност го караха нерядко да прави това по начин, който за времето си е бил истинско предизвикателство, при това не само интелектуално."

— "Загубихме Атанас Натев", Катедра по история и теория на културата, Софийски университет "Климент Охридски", "Култура", 13 ноември 1998 г.

"Първото, което поразява, вгледаме ли се в живота и делото на Атанас Натев, е неговата нестандартност. Не става дума за мащабите на таланта и творческото можене, или за кипежа на жизнената енергия. Не дори за житейските му избори (Натев записа философия, когато всички тичаха към инженерните науки, ориентира се към естетиката в най-тежките и объркани за изкуството години - ждановите). Нестандартно беше преди всичко научното мислене на Натев. Той си имаше една своя дума-находка (беше майстор на словесните находки и закованите формули); думата беше апостроф. Апострофът рязко нарушава инерцията на мисленето и показва опакото му. Стандартното мислене не обича апострофите, то тече в познато русло, повтаря изминати маршрути. И когато всички дълбаеха прилежно в постулата, че изкуството е отражение на действителността, Натев хвърли своя апостроф: теорията за контраадаптивната функция на изкуството. Изкуството чупи стереотипите у оня, който ги възприема, кара го да вижда света по новому, учи го на свобода."

— "Думи за Атанас Натев", Искра Панова, "Култура", 13 ноември 1998 г.

"Когато се ширеше шаблонът за масовидното, унифицирано възприемане на изкуството, Натев твърдеше, че възприемането на една художествена творба е съкровен, индивидуален акт, уникално преживяване, което неусетно, но неминуемо рефлектира върху светоотношението на възприемащия. Натев апострофираше още с дебютните си книги, когато дръзко се насочи към най-пренебрегваната изследователска задача (пренебрегвана, защото не можеше да се реши с привичния инструментарий): насочи се към спецификата на изкуството, сиреч към неговата самостойност и различност всред другите човешки дейности. До подобни научни апострофи не се стига с описание на белези и факти, макар че този тип изследване е най-разпространеният. Натев беше дълбоко антиописателен, беше антиинвентаризатор. Художественият факт за него не беше и повод, за да отключи собствените си преживявания; той беше убеден антиимпресионист в работата си. Там, където другите виждат факти и явления, той виждаше проблеми, а проблемите искат анализ и чакат решение. В това беше силата му - да открие и сграбчи проблема, да проблематизира факта. Такъв тип мислене е по природа антидогматичен. И да искаше, Натев просто не можеше да насили природата си. Доказа го, а и го показа."

— "Думи за Атанас Натев", Искра Панова, "Култура", 13 ноември 1998 г.

"Натев вървеше по пътя си уверено, стремително. Удивителното е, че този роден теоретик беше реалист в практиката си, един бликащ от енергия реалист, пълен с идеи и инициативи, с хрумвания и проекти, които с шепи раздаваше и бързаше към нови хрумвания и инициативи. Той не се боеше от младите (не толкова често срещано качество у един ръководител). Напротив, сам издирваше и събираше студенти и аспиранти, насърчаваше ги, помагаше им. Той поддържаше дух на пълна свобода, търпимост и взаимно зачитане в секцията, която създаде и дълги години ръководеше. И не е негова вината, че само частично успя да осъществи желанието си да събере в нея най-талантливите млади хора, които излизат от Университета, и най-изтъкнатите литературни теоретици."

— "Думи за Атанас Натев", Искра Панова, "Култура", 13 ноември 1998 г.