Атанас Далчев

Атанас Христов Далчев (1904 – 1978) е български поет и преводач.

• Богатият скърби по-силно и по-дълго от бедния, защото има повече време за това. На другия ден след смъртта на майка си или на жена си бедният е принуден да изтрие сълзите си и да тръгне да се бори за хляба си.

• Всяко силно чувство е суеверно.

• Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.

• Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.

• Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това,което може да каже.

• Критикът не бива да има очите на влюбения: той трябва да е способен да се възхищава, без да престава да вижда и различава недостатъците.

• Малокултурният е склонен към разни теории и теоретизация. Истинският учен цени повече от всичко факта.

• Никой не осъществява себе си напълно. Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.

• Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.

• Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.

• Частта е по-малка от цялото, но може да бъде по-хубава от него.

• Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му приятели го напускат. Едни от завист, други от страх да не помисли, че му се докарват.

За него

• Далчев изрази драмата на човешката самота, открита от символистите, с една нова предметно-веществена образност, съхранявайки психологическите състояния и моралните интенции от началото на века — от Яворов до Лилиев. Неговата предметна образност само по друг начин изразява познати — и откривани по нов начи — състояния. „Мъртвите къщи“ са своеобразен пандан на Елиътовите „кухи хора“. А „балконът“ — друг от любимите му предметни символи — не е нищо друго освен излязлата навън — в стремеж да познае света извън себе си — душа, надвесена над пустотата на света.

  — Светлозар Игов

• Далчев разколебава не съществуването на предметността, а външното познание за нея. Той воюва срещу известното, тривиалното и формално виждане на предметите и търси техните скрити същности и значения, създава напрежение между различните пластове на нещата — между външния и скрития, вътрешен, същностен пласт. По този начин границата между обект и субект се стопява, предметът започва да изразява погледа, виждането на самия автор.

  — Розалия Ликова

• Линията на вечния живот лъкатуши между вечни проти­воречия. Но докато за едни примирението между тях се осъществява с лекота, за други, между които е и Далчев, това е дълъг процес на отчаяна вътрешна борба за постигане на духовна яснота, а не на житейско равновесие. Поезията и философията се раждат от нарушеното равновесие в човешката душа. Философът търси причините, а поетът — утехата. Но ако за философа Далчев причините донякъде се изясняват, за поета Далчев утехата е мираж в пустинята на самотата — това е самотата на индивида, дръзнал да се оттласне от спасителния бряг на настоящето и по бързея на своето лично време да предприеме най-дългото и най-опасното пътешествие — навътре към себе си

  — Светлозар Жеков