Владимир Висоцки

Владимир Висоцки
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия

Владѝмир Семьонович Висòцки (рус. Владѝмир Семёнович Высòцкий, 1938-1980) е руски поет, певец, театрален и филмов актьор и писател – един от най-известните бардове по време на съветската епоха в Русия.

из "Сутрешна гимнастика"

("Утренняя гиманстика", 1968)

Въздух поеми дълбоко.
Разтвори ръце широко.
Бодрост, сила, грация и пластика.
Общоукрепяваща,
сутрин отрезвяваща
щом си още жив –
играй гимнастика!
.....
Не ни плашат лоши вести
ние бягаме на място.
Тук печелят даже начинаещи.
И сред всички тука гледай
няма първи и последни.
Бягането тук е прими-
ряващо.
Вдох глубокий, руки шире,
Не спешите – три-четыре! –
Бодрость духа, грация и пластика!
Общеукрепляющая,
Утром отрезвляющая,
Если жив пока еще, –
гимнастика!
....
Не страшны дурные вести –
Мы в ответ бежим на месте, –
В выигрыше даже начинающий.
Красота – среди бегущих
Первых нет и отстающих, –
Бег на месте общеприми-
ряющий!

из "Балада за любовта"

("Баллада о любви", 1975)

…Защото ако ти не си обичал –
то значи, че не си живял, ни дишал.
.....
Дишам ли – значи обичам!
Обичам – значи живея!
…Потому что если не любил –
Значит, и не жил, и не дышал
....
Я дышу, и значит — я люблю!
Я люблю, и значит — я живу!

из "Кораби"

("Корабли", 1966)

А завръщат се всички, без най-добрите за нас.
Най-добрите и верни жени най-често ги няма.
Всички връщат се, но без най-нужните. Аз
на съдбата не вярвам, а на себе си – още по-малко.
Возвращаются все – кроме лучших друзей,
кроме самых любимых и преданных женщин.
Возвращаются все – кроме тех, кто нужней,
я не верю судьбе, а себе – еще меньше.

из "Аз бях душа на лошо общество"

("Я был душой дурного общества", 1961)

Защо да съм душа на обществото,
когато то самото няма въобще душа!
Зачем мне быть душою общества,
Когда души в нем вовсе нет!

из "Години блъска ни пиратския живот"

("Еще не вечер", 1968, превод Румен Леонидов)

И пак ескадра се задава подир нас.
В морето – щил... "Застигат ни!" – ругаят.
А капитанът със спокоен глас:
"Това не е краят! Казах – не е краят!"
.....
Неравен бой, изплашен екипаж...
Спасете нашите души във рая!
Тогава кресна той: "На абордаж!
Това не е краят! Казах – не е краят!"

из "Прощаване с планините"

("Прощание с горами", 1966)

А ненужния спор оставете –
всичко вече доказах си аз:
най-красиви са пак върховете
недостигнати още от нас.
Так оставьте ненужные споры –
Я себе уже все доказал:
Лучше гор могут быть только горы,
На которых ещё не бывал.

из "Песен за предсказателката Касандра"

("Песня о вещей Касандре", 1967)

Но ясновидците – а между другото и очевидците –
във всички времена са ги изгаряли на клади.
Но ясновидцев – впрочем, как и очевидцев –
Во все века сжигали люди на кострах.

из "Балада за менекените"

("Баллада о менекенах", 1974)

Че Бог създал е бил човека
подобно пробен манекен.
Бог создал человека,
Как пробный манекен.

из "Загадката на хипитата"

("Мистерия хиппи", 1974)

И ние на своите бащи сме синове,
но блудни синове сме ние.
Мы — сыновья своих отцов,
Но блудные мы сыновья.

из "Писмо до редакцията"

("Письмо в редакцию", 1977)

Удивителното е наблизо,
ала то е забранено!
Удивительное рядом –
Но оно запрещено!

из "Песента на микрофона

("Песня микрофона", 1971)

Той ще покаже на какво е способен,
ще покажа по нещо и аз.
.....
Нека бъде и моя вината,
но на себе си не измених.
По професия аз бях усилвател:
страдах, да, но лъжата усилих.
Он покажет, на что он способен,
Ну, и я кое-что покажу.
.....
В чем угодно меня обвините,
Только против себя не пойдешь.
По профессии я – усилитель.
Я страдал, но усиливал ложь.

"Муза"

("Муза", 1969, превод Владимир Левчев)

Сега като тротил ще експлодирам.
Нетворческия бяс ми вдърхна тя...
Пристигна Муза моята квартира,
пристигна, поседя и отлетя...

Уви, аз нямам право да роптая –
разбрах я, убеди ме отведнъж.
Какво ще кажат хората – бог знае! –
за Муза, дето нощем е при мъж...

Но все пак ми е болко някак, тъпо.
За тази Муза носи се мълва,
у Блок била стояла доста пъти,
у Пушкин непрекъснато била!

Аз към бюрото хукнах с нетърпение...
Но, господи, помилуй и спаси!
Тя тръгна – грабна мойто вдъхновение,
три рубли също грабна – за такси...

Сам като звяр из стаят се мятам.
Но – жива да е Музата! Простих.
Отиде тях при някой по-приятен.
Аз очевидно зле я нагостих...

А тортата с цветя слана попари –
от скръб и тя изсъхна като мен!
Допих коняка с няколко другари.
А бе за Музата предназначен.

Отиват – като хора в черен списък –
годините... Сломен съм от тъга.
Тя си отиде тихо, по английски...
Два стиха ми останаха сега.

О, два, но аз съм гений, без съмнение!
За тях ми дайте лаврови венци!
За тези два:
"Аз още помня това чудно мигновение,
когато ти пред мен се появи!"

"Аз не обичам"

("Я не люблю", от спектакъла "Свой остров", 1969, превод Румен Леонидов)

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален;
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
(Не вярвам във възторга въобще!)
през рамото ми някой да наднича,
писмата мои друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавижда – в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят – мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо ди ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие,
че чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя и манежи, и арени –
там сменят милиони за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.