Шломо Занд

От Уикицитат
Направо към: навигация, търсене
Шломо Занд

Шломо Занд (нем. Shlomo Sand, иврит: שלמה זנד‎, р.1946 в Австрия) е професор по история в Университета в Тел Авив, чиито основни области на интерес са национализмът и френската интелектуална история. Автор е на спорната книга "Изобретяването на еврейския народ", издадена на иврит през 2008 г., която въпреки крайно противоречивите мнения за нея, оглавява 19 седмици класацията за бестселъри в Израел. На български език книгата излиза през 2011 г. (издател БГкнига, превод Росен Люцканов, ISBN: 9789548628068).

Из "Изобретяването на еврейския народ"[редактиране]


  • Все още можем да си затваряме очите за истината. Много гласове ще продължат да настояват, че
"еврейският народ" е съществувал в продължение на четири хиляди години, а „Ерец Израел” винаги му е принадлежала. Въпреки че историческите митове, подплатени с голяма доза въображение, успяха да доведат до създаването на израелското общество, днес те са част от силите, пораждащи възможността за неговото унищожение.
Шломо Занд, "Изобретяването на еврейския народ", книжна борса "Искър"


  • Тук е мястото да бъде направено едно пояснение: противно на твърденията на различни критици, причина за написването
на книгата ми не беше желанието да отрека историческото право на евреите върху Цион. Допреди няколко години самият аз наивно вярвах, че изгнанието наистина се е случило в ранните години на християнската епоха, но никога не ми е хрумвало, че продължилото две хилядолетия отсъствие гарантира право на собственост върху земята, като същевременно дванадесетте столетия присъствие не осигуряват същото това право на местното население.


На никого не би хрумнало да отрича съществуването на Съединените щати въз основа на това, че местните жители са били лишени от земите си по време на формирането на американската нация. Никой не би твърдял, че нормандските завоеватели трябва да бъдат прогонени от Британските острови, или пък арабите да бъдат върнати обратно в Испания. Ако искаме да избегнем превръщането на света в гигантска лудница, трябва да устоим на изкушението да преразпределяме неговото население в съгласие с определен исторически модел. Израел днес може да претендира за своето право на съществуване само приемайки, че създаването му е следствие от дълъг и мъчителен исторически процес, а също и че всеки опит за отричане на този факт ще доведе до нови трагедии.
Шломо Занд, "Изобретяването на еврейския народ", bgkniga


  • Голямата загадка: произходът на евреите от Източна Европа
Шломо Занд, "Изобретяването на еврейския народ", 2011, стр. 403 - 418


В младежките си години Артур Кьостлер е сред първопроходниците на ционизма и дори е поддръжник на водача на дясното му крило Владимир Жаботински, но постепенно се разочарова от проектите за заселване и от еврейското национално движение като цяло. (По-късно той става комунист, но изпитва истинско отвращение към Сталин, в резултат от което се превръща в един от най-острите критици на Съветския съюз.) Въпреки това, той продължава да поддържа Държавата Израел и е загрижен за тълпите от търсещи убежище евреи, които се стичат към нея. През целия си живот той воюва с всички разновидности на расизма изобщо и антисемитизма в частност, впрягайки в борбата си срещу тях целия си талант на писател. Голяма част от книгите му са преведени на иврит и се радват на голям успех. Един от мотивите за написването на Тринадесетото племе е свързан с решимостта му да разгроми последните остатъци от влиянието на Хитлер върху умовете на хората по света. Той пише следното:


"Мнозинството от оцелелите евреи в света са с източноевропейски – а съответно, вероятно и с предимно хазарски – произход. Ако наистина е така, това би означавало, че техните предци не произхождат от района на река Йордан, а от поречието на Волга, не от Ханаан, а от Кавказ, за който се е считало, че е люлката на арийската раса и съответно те са по-сродни в генетично отношение с хунските, уйгурските и маджарските племена, отколкото със семето на Авраам, Исак и Иаков. Ако това наистина е така, то терминът "антисемитизъм" е напълно лишен от смисъл и употребата му е следствие единствено от неразбиране, което споделят както жертвите, така и техните убийци. Историята на Хазарската империя, която бавно изплува от мрака на миналото, изглежда като най-жестоката шега, която историята си е правила някога с нас" [439].


През 70-те години Кьостлер не можел да бъде сигурен, дали евреите, които не са ашкенази, наистина са потомци на юдеите и дали приобщаването на хазарите към юдаизма не е било изключение в еврейската история. Той не разбирал също, че битката му срещу антисемитския расизъм би могла да нанесе смъртоносен удар в самото сърце на ционизма. Всъщност, може да се твърди, че той едновременно е разбирал и не разбирал, тъй като наивно вярвал, че ако обяви еднозначно своята политическа позиция в края на книгата си, ще бъде реабилитиран: "Съзнавам опасността резултатите от това изследване злонамерено и погрешно да бъдат интерпретирани като опит за отричане на правото на съществуване на Държавата Израел. Това право обаче, не се основава на хипотетичния произход на еврейския народ, нито на митичния завет, който Авраам сключил с Бог, а на международното право – на решението на Обединените нации от 1947 г. Какъвто и да е расовият произход на израелските граждани и каквито и илюзии да хранят те по отношение на него, тяхната държава съществува de jure и de facto и не може да бъде премахната по друг начин, освен чрез геноцид" [440].


Това, разбира се, не върши работа. През 70-те години израелската териториална експанзия набира инерция, а без Стария завет в ръка и без спомена за "изгнанието на еврейския народ" не би имало оправдание за анексирането на арабската част на Йерусалим и за изграждането на поселища в Западния бряг, ивицата Газа и Голанските възвишения, а дори и на Синайския полуостров. Авторът на Здрач по пладне, който успява да разгадае енигмата на комунизма, не се справя толкова добре с ционизма и става жертва на митологията на извечното "етническо" време. Той не успява да предвиди също, че след 1967 г. ционистите ще заприличат на сталинистите в жестокия отпор, който оказват на книгата му и единодушно ще го обявят за непоправим предател.


Когато книгата излиза от печат, израелският посланик във Великобритания я характеризира като "финансирана от палестинците антисемитска провокация" [441]. Официалният орган на световната ционистка организация, В диаспорите на изгнанието, изказва предположението, че "вероятно този космополит в крайна сметка е започнал да изпитва съмнения по отношение на своите собствени корени", но по-вероятно е Кьостлер да е започнал да се страхува да не бъде забравен и "така му е хрумнало, че еврейската тема, поднесена по парадоксален и необичаен начин, още повече, ако това бъде направено умело, може да възстанови обществения интерес към него" [442]. Ционисткото издание изразява дълбока загриженост, провокирана от това, че "благодарение на засегнатите в нея екзотични въпроси и репутацията на Кьостлер, книгата би могла да се хареса на еврейските читатели, които без наличието на исторически познания и критично мислене, лесно биха могли да приемат буквално както самата теза, така и произтичащите от нея изводи"[443].


Професор Цви Анкори от Катедрата по еврейска история към Университета в Тел Авив (работещ и в редица други институции) сравнява Кьостлер с Якоб Фалмерайер, немски учен, който още през ХІХ в. твърди, че съвременните гърци не са потомци на древните елини, както те си мислят, а са разнородна смес от славяни, българи, албанци и други народности, навлезли на територията на полуостров Пелопонес и смесили се постепенно с неговото коренно население. По думите на Анкори, можем само да предполагаме какви са психологическите мотиви на Кьостлер да възприеме старата теза на Авраам Полак, която е била отречена в миналото и би могла да навреди на Израел в настоящето [444]. По-късно, професор Шломо Симонсон, уважаван колега на Анкори от Университета в Тел Авив, също изразява съмнение, че причините, определящи спецификата на съчиненията на Кьостлер за еврейските хазари, вероятно са свързани с двойствената му идентичност в качеството му на имигрант от Източна Европа, живеещ в рамките на британското културно пространство. "Съвсем не е изненадващо", добавя възрастният израелски учен, "че в наскоро публикувана работа, посветена на историята на самоомразата на евреите, тъкмо на Кьостлер е отделено значително място" [445]. Също като Анкори, Симонсон отбелязва, че източник на този поставен под съмнение разказ за произхода на източноевропейските евреи, е работата на техния колега от същия университет, професор Полак. Нито професионалният историк Полак, нито Кьостлер, който не претендира да бъде такъв, са автори на теорията, че голяма част от източноевропейското еврейство произхожда от територията на Хазарската империя. Трябва да подчераем, че тази хипотеза – отхвърлена категорично след 70-те години и заклеймена като скандална, безсрамна и антисемитска – преди това се приема в различни научни кръгове, част от които са про-ционистки ориентирани. По този въпрос така и не се установява консенсус, преди всичко поради опасенията, които той събужда сред етноцентристите.


Още през 1867 г., например, великият еврейски учен Аврам Харкави пише във въведението на книгата си Евреите и славянските езици, че "първите евреи, които пристигнали в южните части на Русия, не произхождат от Германия, както много автори са склонни да вярват, а идват от гръцките градове по бреговете на Черно море и от Азия, преминавайки през Кавказките планини" [446]. Харкави твърди, че по-късните имиграционни вълни са довели в Русия и немски евреи, които били по-многочислени и в резултат от това езикът идиш станал основен език сред евреите в Източна Европа, които през ХVІІ в. все още говорели славянски. Преди да стане прочут и благонадежден историк, Дубнов също се питал в едно свое ранно произведение, "Откъде произхождат първите евреи, които пристигат в Полша и Русия – от западните държави, или от земите на хазарите и Кримския полуостров?" [447]. Според него, отговорът на този въпрос може да бъде осигурен само от бъдещото развитие на археологията, която подкрепя с научни свидетелства историческите хипотези.


Ицхак Шипер, специалист по социоикономическа история и влиятелен полски ционист, дълго време поддържал "хазарската теза", тъй като според него тя обяснява твърде добре демографската тежест на евреите в Източна Европа. В това отношение той следвал идеите на редица полски учени, както евреи, така и неевреи, изследвали първите поселища на практикуващи еврейската вяра в Полша, Литва, Беларус и Украйна. Шипер допуска също, че в юдеизираното Хазарско царство е имало и "истински" евреи, които са допринесли за развитието на занаятите и търговията в тази мощна империя, която се простирала от Волга до Днепър. Той бил също убеден, че влиянието на юдаизма върху хазарите и източните славяни е истинската причина за формирането на големи еврейски общности в Източна Европа [448].


Видяхме, че Сало Барон, следвайки Полак, отделя доста страници на хазарската тема. Въпреки акцента върху етническия произход, който той поставя в трудовете си, посветени на хазарите, Барон успява да се отклони от магистралата на историята. Неспособен да зачеркне с лека ръка идеите на повечето полски историци, работили между двете световни войни, а още по-малко мащабното изследване на израелския историк Полак, Барон пише следното: "Преди катаклизмите, предизвикани от монголското нашествие, хазарското родословно дърво се разклонило и пуснало корени във все още непокорените славянски земи, като в резултат от това се появили големите еврейски центрове в Източна Европа... По време на първото хилядолетие от своето съществуване (740-1250), а също и във формираните впоследствие еврейски общности в Източна Европа, този забележителен образец на еврейското държавническо изкуство без съмнение е оказал много по-голямо влияние върху историята ни, отколкото днес сме в състояние да предположим.


От Хазарското царство евреите поемат из откритите степи на Източна Европа, както в периода на разцвет на своята държава, така и след нейния упадък... След победите на Святослав и последвалия крах на Хазарската империя, бежанците от опустошените региони на страната, сред които имало и евреи, потърсили убежище в земите на своите завоеватели. Тук те срещнали други еврейски групи и отделни индивиди, мигриращи от запад и юг. Заедно с пришълците от Германия и Балканите, те започнали да полагат основите на една нова еврейска общност, която засенчва всички останали еврейски поселища, особено в Полша през ХVІ в., тъй като ги надминава значително по отношение на гъстотата на населението и своето икономическо и културно влияние." [449] Барон не е разяждан от омраза към самия себе си и определено не е враждебно настроен към ционисткия проект, същото се отнася и за неговия колега от Йерусалим Бен-Цион Динур. Въпреки това последният – министър на образованието в Израел през 50-те години – без колебание се присъединява към Барон и Полак, изразявайки еднозначната си позиция по въпроса за произхода на източноевропейските евреи: "Руското нашествие не е унищожило напълно Хазарското царство, но го е разпокъсало и довело до намаляване на територията му. То е приело търсещите убежище евреи-имигранти от различни страни и вероятно на свой ред се е превърнало в източник на една от най-големите диаспори на Израел – в Русия, Литва и Полша" [450].


Днешните читатели може би са удивени, че израелският първожрец на историческата памет през 50-те години, без капка колебание описва Хазарското царство като "майка на диаспората" на източноевропейското еврейство. Не е нужно да уточняваме също, че в реториката му се е просмукал един типичен етнобиологизаторски начин на мислене. Също като Барон, Динур се нуждае от историческата връзка с "родените евреи", които според него присъствали в Хазарското царство още преди неговата юдеизация. Въпреки това е факт, че до 60-те години допускането, че мнозинството от говорещите идиш евреи произхождат не от Германия, а от Кавказ, степите на Волга, района на Черно море и населените със славяни земи, изглеждало приемливо, не предизвиквало възмущение и не било смятано за проява на антисемитизъм, както става от началото на 70-те години нататък.


Твърдението на италианския философ Бенедето Кроче, "всяка история е преди всичко продукт на времето, в което е писана", отдавна се е превърнало в азбучна истина, но то с особена сила важи за ционистката историография на еврейското минало. Завладяването на "Града Давидов" през 1967 г. трябвало да бъде осъществено от потомци на дома Давидов, а не от наследниците на жилавите ездачи от степите на Волга и Дон, жителите на арабските пустини или населението на крайбрежието на Северна Африка. Иначе казано, "цялата и неделима Земя на Израил" се нуждаела повече от всякога от "цялостния и неделим Народ на Израил".


Традиционната ционистка историография винаги е поддържала тезата, че евреите от Източна Европа произхождат от Германия (а преди това същите са прекарали "известно време" в Рим, където били изтласкани от "Земята на Израил"). Есенциалисткото разбиране за осъдения на изгнание, скитащ народ, съчетано с престижа на "цивилизована" страна като Германия, обосновава чувството за превъзходство над онези низши и недоразвити части на Европа (също както евреите от арабските страни са склонни да считат сами себе си за сефаради, така и евреите от Източна Европа предпочитат да се самоопределят като ашкенази). Макар да отсъстват исторически свидетелства, доказващи наличието на миграция на евреи от Западна Германия към източните части на континента, обстоятелството, че евреите в Полша, Литва и Русия говорят идиш изглежда доказва, че по своя произход източноевропейските евреи са немски евреи-ашкенази. След като речниковият състав на езика, говорен от тях, е съставен от 80 процента германски думи, как е възможно хазарите и различните славянски племена, които преди това са говорели тюркски или славянски диалекти, в крайна сметка да започнат да говорят идиш?


Исак Бер Левинзон, считан за баща на еврейското Просвещение в Русия, в книгата си Teuda Beisrael, публикувана през 1828 г., твърди: "Според старейшините ни преди няколко поколения тукашните евреи говорели само руски език, а езикът на евреите-ашкенази, който говорим сега, все още не бил разпространен сред евреите, живеещи по тези места" [451]. Харкави също бил убеден, че преди ХVІІ в. повечето източноевропейски евреи са говорели различни славянски диалекти.


Полак, който дълго разсъждава над този въпрос, предлага редица възможни обяснения, някои от които звучат по-убедително от останалите. Сред не особено убедителните е допускането, че голяма част от жителите на юдеизираното Хазарско царство, особено онези, които обитавали Кримския полуостров, говорели древен готски език, който бил разпространен в тази част на света чак до ХVІ в. и приличал на езика идиш повече от немския, който се говорел по това време в Германия. По-правдоподобно изглежда допускането, че вълната на германската колонизация на изток от ХІV и ХV в., която отвела множество говорещи немски търговци и занаятчии в тази част на света, била съпътствана от разпространението на езика им сред онези, които играели ролята на посредници между икономическите центрове и местните благодорници и селяни, които продължавали да говорят на славянски диалекти [452]. Около 4 000 000 души мигрирали от Източна Германия в Полша, където поставили началото на формирането на източноевропейската буржоазия. Сред тях имало и представители на римокатолическата църква, а евреите, които идвали преди всичко от изток и юг – не само от земите на хазарите, а също и от населените със славяни земи, намирали се някога под тяхно влияние – изпълнявали такива функции в общественото разделение на труда, формирали се успоредно с първите стъпки на модернизацията. Приемайки ролята на бирници и секачи на монети (откривани са сребърни монети, в които думи на полски език са изписани с ивритски букви), както и обикновени колари, резбари и кожухари, евреите заели междинна позиция в производствения процес и възприели част от културата и езика на различните класи (вероятно част от тези занаяти те са овладели още в Хазарската империя). Кьостлер описва твърде живописно този исторически епизод:


"Човек би могъл да си представи щетлския занаятчия, обущар или търговец на дървен материал, говорещ на развален немски с клиентите си, на развален полски с крепостните селяни от недалечното имение, а вкъщи смесващ в неразбираема за външите хора комбинация най-експресивните фрази от тези два езика с иврит. Как този тюрлюгювеч е бил обобществен и стандартизиран в познатата ни днес степен, могат да кажат само лингвистите" [453].


По-късно се надига нова имиграционна вълна, този път съставена от представители на еврейския елит в Германия – равини и талмудисти, млади и стари, – която завърша започнатото от предишната, като допринася за установяването на нов общностен език и модифицира и консолидира ритуалните практики. Този религиозен елит от запада се радва на социален престиж, който много други членове на общността искали да придобият и вероятно това е довело до разширяване на речниковия състав на езика им с думи от германски произход. Въпреки това, основна дума като "моля се" – заемаща ключово място в ритуалната образност – била запазена в своята тюркска диалектна форма: davenen. Като много други думи в идиш, тя също не води началото си от какъвто и да било германски диалект [454].


Макар имигрантите от запад да допринасят съществено за формирането му, езикът идиш не прилича на еврейския диалект, формиран в гетата на Западна Германия. Там еврейската популация е концентрирана основно в района на Рейн, поради което в езика ѝ са вложени много думи и изрази от местните френски и немски диалекти, които напълно отсъстват от източния идиш. Още през 1924 г. филологът Матиас Мизес твърди, че езикът идиш не би могъл да води началото си от Западна Германия, макар в този период основната част от евреите да живеят тъкмо там, а не в източната част на ареала, в който са разпространени немските диалекти [455].


Относително неотдавна, лингвистът от Тел Авив, Паул Векслер публикува подробно изследване, подкрепящо допускането, че разпространението на езика идиш не е свързано с миграция на евреи от запада. Неговата основа е славянска, а речникът му е свързан основно с говора в югоизточна Германия. По своя произход, идиш прилича на езика на сорбите, който се развива в пограничните области между славянската и германската езикова зона, като и двата езика практически престават да бъдат говорими през ХХ в. [456].


Тезата, че източноевропейските евреи произхождат от Западна Германия изглежда проблематична и от демографска гледна точка. В периода между ХІ и ХІІІ в. броят на изповядващите еврейската вяра в териториите между Майнц и Вормс, Кьолн и Страсбург е изключително малък. Отсъстват точни данни за това, но оценките варират между няколкостотин и няколко хиляди души. Възможно е част от тях да са се отправили на път в източна посока по време на кръстоносните походи, макар да отсъстват исторически свидетелства в подкрепа на такова допускане. Освен това е известно, че обикновено при погром бегълците не стигат далече и често се връщат в домовете си. Така или иначе, толкова малък брой имигранти не биха могли да поставят началото на огромните еврейски общности в Полша, Литва и Русия. Ако техен източник е Западна Германия, както твърдят официалните историци в днешен Израел, защо те са се множели така бързо на изток, като от друга страна популацията им е оставала демографски стабилна на запад, много преди въвеждането на средства за контрол на раждаемостта? Със сигурност количеството храна и санитарните условия на живот в Източна Европа едва ли са превъзхождали тези в "изтощената, гладна и нехигиенична" Западна Европа. Така или иначе, животът в бедните малки градчета на изток не би могъл да съдейства повече за увеличаването на еврейската популация в сравнение с този в градовете на Великобритания, Франция и Германия. Въпреки това, тъкмо на изток протича истински демографски "голям взрив", в резултат от който в зората на ХХ в., говорещите някакъв идишки диалект съставляват 80 процента от всички евреи по света.


Хазарското царство рухва известно време преди появата на първите знаци за присъствието на евреи в Източна Европа, поради което е трудно да не предположим наличието на някаква връзка между тези две събития. Изглежда, че изповядващите еврейската вяра в Русия, Украйна, Полша, Литва и Унгария са заличили своето хазарско или славянско минало от паметта си, и също като потомците на юдеизираните жители на Химяритското царство и Северна Африка са предпочели да вярват, че произлизат "от Египетската земя, от дома на робството". Въпреки това, до нас са достигнали различни останки от тяхното истинско минало. Те все още личат край пътя, който те са изминали в преселението си на запад.


През 20-те години, Ицхак Шипер открива в Украйна, Трансилвания, Истрия, Полша и Литва различни топоними, които съдържат някаква форма на думите "хазар" или "каган" [457]. Има също собствени и фамилни имена, които препращат към хазарския или славянския изток, а не към западните части на Германия. Имената на животни като ястреба (balaban), сърната, вълка и мечката не са били известни в Юдейското или Химяритското царство, нито пък сред евреите в Испания и Северна Африка, които достигат доста късно Западна Европа. Освен тези наглед незначителни белези, налице са някои социологически и антропологически маркери, които характеризират източноевропейското еврейство, но не се срещат никъде на запад.


Онзи начин на живот, който е типичен за идишките градчета и вероятно е допринесъл за запазването на самия диалект, никога не е съществувал в околностите на Рейн. От ІІ в. пр. н. е., когато юдаизмът започва да се разпространява по целия свят, той процъфтява в малки верски общности, разположени в периферията на градовете и относително рядко в селата. В Западна и Южна Европа, евреите никога не формират самостоятелни села. Еврейското градче, което не винаги е особено малко (и не винаги е обитавано изключително от евреи), позволява на жителите си да се разграничат от съседите си, не само по отношение на религиозните си практики и норми, а също и в светско отношение, например във връзка с езика или архитектурния стил, използван при изграждането на молитвените домове.


В сърцето на еврейското градче била разположена синагогата, снабдена с двоен купол, напомнящ източните пагоди. Еврейското облекло в Източна Европа също не прилича на това на френските или немските евреи. Ярмулката (наричана още ермолка или кипа – традиционна малка еврейска шапчица – бел. пр.) която също има тюркски произход, – а също и кожената шапка, която се носи върху нея, бихме могли да свържем по-скоро с жителите на Кавказ или конниците от степите, а не с учените талмудисти от Майнц или търговците от Вормс. Този тип облекло, също като дългия копринен кафтан, който се носи обикновено на Шабат, се различава и от дрехите на беларуските и украинските селяни. Споменаванията на тези или други отлики – от храната до чувството за хумор, от облеклото до песните, които са свързани със специфичните културно-морфологични особености на тяхното всекидневие и история – не успява да привлече вниманието на учените, които всячески се стремели да изобретят историята на "народа на Израил". Затова те така и не успели да приемат проблематичния факт, че никога не е съществувала еврейска народна култура, а само популярна идишка култура, която напомняла за културата на техните съседи в много по-голяма степен, отколкото за тази на еврейските общности в Западна Европа или Северна Африка [458].


Днес потомците на евреите от "Идишландия" живеят предимно в Съединените щати и Израел. Останките на милиони други са погребани под кланиците за хора, построени от Хитлер през ХХ в. Имайки предвид отношението между грандиозните усилия, които израелските агенти на паметта са вложили за отбелязването на техния сетен час, и незначителните опити за откриване на богатия (или пък окаян, зависи от гледната точка) живот, който се води в Идишландия преди ужасната масова сеч, можем да направим твърде тъжни изводи за политическата и идеологическата роля на съвременната историография.


Също като отсъствието на така важните археологически проучвания в Южна Русия и Украйна, които биха могли да разкрият останките на Хазарското царство, липсата на социологически, лингвистични и етнографски анализи на някогашния начин на живот в полските и литовските градчета, а също на иновативни исторически изследвания, които не се свеждат до натрупване на фолклорни сказания [459], съвсем не е случайна. Никой не би искал да надзърта под камък, под който знае, че се крият отровни скорпиони, готови да атакуват саморазбирането на наличния етнос, или пък неговите териториални амбиции. Писането на националната история всъщност не си поставя задачата да разкрива миналото на древни цивилизации, неговата основна цел до този момент е конструирането на мета-идентичност и политическа консолидация в настоящето.


"Патриотичният" учен, прекарал целия си живот в проучване на религиозни, управленски и идеологически текстове, създадени в миналото от малоброен елит, би могъл да отвърне, че историята се занимава с книги, а не с неща. Това е вярно що се отнася до традиционните изследвания на миналото. След появата на антропологическата история обаче, опростенческата ционистка метаистория бавно, но сигурно започва да се разпада.


Понякога изглежда, че повечето учени, които са специалисти в областта на Народа на Израил, все още не са запознати с тази странна нова форма, която приема историографията. По-задълбоченото проучване на начините на живот и преданията за миналото на еврейските общности може да ни помогне да осъзнаем един наглед незначителен, но труден за отминаване факт: колкото повече се отдалечаваме от религиозните норми и акцентираме в изследванията си върху всекидневния начин на живот, толкова по ясно ще осъзнаваме, че никога не е имало етнографски общ знаменател от светски тип между практикуващите еврейската вяра в Азия, Африка и Европа. Еврейството винаги е било религиозна култура със световно значение. Макар тя да е разнородна, причината за това не е обстоятелството, че нейните носители са странен, странстващ народ.


Парадоксален е фактът, че хората, които са възприели Мойсеевата религия, са живеели между Волга и Дон преди там да пристигнат русите и украинците, по същия начин както приобщени към юдаизма групи са обитавали Галия преди нашествието на франкските племена. В Северна Африка пуните също приемат юдаизма преди арабското нашествие, а на Пиренейския полуостров юдейската култура пуска корени и процъфтява преди християнската Реконкиста. Това показва, че за разлика от образа, наложен от християнските юдеофоби и възпроизвеждан от днешните антисемити, никога не е съществувал прокълнат народ-раса, прогонен от Светите земи заради това, че е погубил божествения Месия и се поселил неканен сред останалите "народи".


Потомците на приелите юдаизма в Средиземноморието, в Адиабенското царство преди и след нашата ера, наследниците на химяритите, берберите и хазарите, са свързани чрез еврейския монотеизъм, който хвърля мостове между различни езиково-културни групи, процъфтяващи в далечни земи и следващи различни исторически пътища. Много от тях изоставят юдаизма, а други упорито се придържат към него и успяват да го пренесат до нашето секуларизирано време.


Непоправимо загубено ли е химяритското, берберското и хазарското време? Има ли шанс една нова историография да накара онези древни евреи, които са били забравени от техните потомци, да станат отново част от легитимната сфера на колективната памет?


Конструирането на нова система от знания винаги е пряко обвързано с националната идеология, в чиито рамки бива осъществяван този процес. Историческите прозрения, които се отклоняват от онова повествование, което води началото си още от времето на зачеването на дадена нация, могат да бъдат приети само когато стихне ужасът от техните следствия. Това може да се случи, когато настоящата колективна идентичност бъде приета за даденост и спре да се вкопчва с тревога и носталгия в митичното минало, когато идентичността се превърне в основа на живота, а не в негова цел. Само когато това се случи, могат да настъпят значими промени в историографския дискурс.:


Към днешна дата е трудно да предскажем дали в началото на ХХІ в. израелската политика на идентичност ще допусне формирането на нови парадигми, направляващи изследването на произхода и историята на еврейските верски общности.


439 Koestler, The Thirteenth Tribe, 17.
440 Пак там, с. 223.
441 Цит. в: Jacques Piatigorsky, “Arthur Koestler et les Khazars: L’historie d’une obsession", L’Empire Khazar, 99.
442 Israel Margalit, “Arthur Koestler Found the Thirteenth Tribe", In the Diaspora of the Exile, vol. 11, 83-4, 1978 (на иврит), 194.
443 Пак там.
444 Zvi Ankori, “Sources and History of Ashkenazi Judaism", Kivunim: Periodical of Judaism and Zionism 13 (1981, на иврит), 29-31.
445 Shlomo Simonsohn, “The Thirteenth Tribe", Michael: On the History of the Jews in the Diaspora, vol. 14, 1997 (на иврит), liv-lv.
446 Harkavy, The Jews and the Languages of the Slavs, 1.
447 Dubnow, Discovery and Research, Odessa: Abba Dochna, 1892 (на иврит), 10.
448 Тъй като повечето от съчиненията на Шипер са написани на полски или идиш, можем да си съставим представа за идеите му благодарение на книгата Jacob Litman, The Economic Role of Jews in Medieval Poland: The Contribution of Yitzhak Schipper, Lanham: University Press of America, 1984, 116-17.
449 Baron, A Social and Religious History, vol. 3, 206.
450 Dinur, Israel in Exile, vol. 1, 2, 5.
451 Isaac Baer Levinsohn, Document in Israel, Jerusalem: Zalman Shazar, 1977 (на иврит), 33n2.
452 Polak, Khazaria, 256-7.
453 Koestler, The Thirteenth Tribe, 176.
454 По отношение на тази дума, вж. Guy Zeiden, “Davenen: A Turkic Etymology", Yiddish: A Quarterly Journal Devoted to Yiddish and Yiddish Literature 10: 2-3, 96-9; “Khazar/Kipchak Turkisms in Yiddish: Words and Surnames", Yiddish 11: 1-2 (1998), 81-92, а също Paolo Agostini, “Once Again on the Etymology of Davenen", Yiddish 11: 1-2 (1998), 93-118.
455 Mathias Mieses, Die juddische Sprache, Berlin: Benjamin Harz, 1924.
454 По отношение на тази дума, вж. Guy Zeiden, “Davenen: A Turkic Etymology", Yiddish: A Quarterly Journal Devoted to Yiddish and Yiddish Literature 10: 2-3, 96-9; “Khazar/Kipchak Turkisms in Yiddish: Words and Surnames", Yiddish 11: 1-2 (1998), 81-92, а също Paolo Agostini, “Once Again on the Etymology of Davenen", Yiddish 11: 1-2 (1998), 93-118.
455 Mathias Mieses, Die juddische Sprache, Berlin: Benjamin Harz, 1924.
457 Tadeusz Lewicki, “Kabarowie (Kawarowie) na Rusi, na Węgrzech I w Polsce we wczesnym średniowieczu", in Studia nad etnogenezą Słowian I kulturą Europy wczesnośredniowiecznej, G. Labuda and S. Tabaczyński (eds.), vol. 2, Wrocław: Zakład im. Ossolińskich, 1988, 77-87.
458 В Съединените щати, например, е възможно да се говори за "еврейски хумор", тъй като почти всички тамошни евреи произхождат от Източна Европа. Този термин обаче изглежда напълно безсмислен в Израел, тъй като от тамошната гледна точка говоренето за типично еврейско остроумие е също толкова абсурдно, колкото това за християнско остроумие, при това по съвсем същите причини. Ето защо, може да има само идишки хумор, магребски хумор и т.н. Върхът на абсурда е покорен от американски историк, вероятно почитател на Уди Алън и Джери Зайнфелд, който се опитва да открие в древните ивритски текстове изворите на тяхното чувство за хумор и да го съотнесе със спецификата на мисловния свят на евреите от диаспората. Вж. Erich S. Gruen, Diaspora: Jews amidst Greeks and Romans, Cambridge, MA: Harvard University Press, 2002, 135-212.
459 Колебливи стъпки в тази посока могат да бъдат видени в Antony Polonsky (ed.), The Shtetl: Myth and Reality, Oxford: The Littman Library of Jewish Civilization, 2004.


Из негови интервюта[редактиране]


  • Родил съм се в лагера за бежанци в Австрия. Моите родители, евреи, бяха преживели Катастрофата. Появил съм се на бял свят в град Линц, където спорд плана на Хитлер, би трябвало да се намира столицата на Третия райх. Първата година и половина прекарах в лагерите за бежанци в Австрия и Германия. През 1948 г. моите родители правят това, което го наричат репатриация - имигрират в Израел. Именно "имигрират", защото ционизмът въобще не е бил тяхна идеология. Те просто не е имало къде другаде да отидат. Израснах в Яфо. Учех в училище, от което ме изгониха на 16 години заради лош успех. Работих няколко години в радиозавод. Влязох както всички в армията, воювах в Шестдневната война, взех участие в боевете за Йерусалим. Бях един от тези, които завзеха източен Йерусалим. Срамувах се от това, преживявах го. След войната участвах в дейноста на ляворадикално движение в Израел. Разочаровах се в Революцията и, когато разбрах, че не съм в състояние да променя историята, реших да я изучавам. В началото исках да снимам филми, но в годините, когато започнах да уча, кинофакултет все още нямаше, а аз не влязох нито в театралния, нито в литературния, затова и се запивах във факултета по философия и история. Така и станах историк. Въпреки че получих зрелостно свидетелство на 24 години, аз преуспях в областите, на които после посветих много години от своята кариера - на френската история, френската философия, на взаимоотношенията между киното и историята. Защитих докторат на европейска тематика. Дълги години живях зад граница. През 1985 г. получих предложение да работя в Телавивския университет и се върнах в Израел. Оттогава преподава в катедрата по обща история в Тел Авив. После станах щатен професор и когато осъзнах, че вече не могат да ме уволнят, взех решение да върша далече по-интересни неща, отколкото тези, с които съм се занимавал дотогава.


  • Ако някога напиша автобиография, то ще предупредя читателя, че понякога, спомняйки си за миналото, ние помним не реалните събитя, а спомените си за тях.


  • Това е книга за еврейската ционистка историография. Книгата е изначално замислена и се опитва да реализира принципа на деконструцията на ционистката историография.


  • Аз не живея в света на конспирациите. Такова сериозно явление като ционистокото движение не е конспирация. Не обвинявам ционистката историография в някакъв заговор, а я обвинявам в митотворчество. И в това отношение тя не е изключение - тя е същата, както и болшинството национални историографии. И онова, което направих в книгата, е да разруша тази историография, да я направя на пух и прах. Същото, което на времето са направили с френската, шотландската и британската…


  • Книгата имаше друго заглавие, но доста претенциозно: "Нацията като мечта". А "Кога и как е бил изобретен еврейският народ?" от самото начало беше замислено като подзаглавие. Аз не го считам за провокативно, а задавам и се опитвам да отговорв на следния легитимен въпрос: "Кога и как е бил изобретен еврейският народ?"


  • …Хората, които не са уверени в това, кои са всъщност те, си търсят надеждна самоидентификация и я намират в различните прояви на културата или историята. Когато някой утвърждава, че принадлежи към вечен народ с трихилядигодишна история, той вече се превръща от много малък в много "голям" човек.


  • Съдейки по всичко мен ме възприемат съвсем сериозно. Представи си, че можеше да се случи и въобще да не ми обърнат внимание. Има една американска буржоазна поговорка: "Лоша реклама няма!" Наистина, подобни нападки са ми крайно неприятни. Също така и обажданията и писмата със заплахи, които получавам след излизането на книгата, също са ми неприятни. Но човек, който пише подобна книга, трябва да е готов на всичко. Не мислех, че ще ядосам някого до такава степен. И не предполагах, че книгата ще се продава толкова добре. Дори пиша в предисловието, че за съжаление съвсем малко хора ще я прочетат. Много ми е неприятно, когато ме наричат негодник и лъжец. А при това много от критиците ми въобще не са чели книгата. Но най-странното е, че ме обвиняват в призиви за унищожаване на държавата Израел, при положение, че винаги съм се опитвал да убедя своите палестински приятели да приемат Израел като исторически факт. Невъзможно е да се върне времето. Последните глави, посветени на политически въпроси, добавих именно затова - за да избегна недоразуменията. Бих могъл да предположа, че ако тези глави не бяха написани, съвсем логично би било някой да си помисли, че призовавам за унищожаването на Ираел. Но след като на най-прост иврит се изказвам за принципа на двете държави, то да се утвърждава, че призовавам за унищожаване на Израел... вече излиза извън всякакви рамки. Аз съм потомък на евреи, които са били подложени на гонения в продължение на столетия и в този смисъл аз няма от какво особено да се оплаквам.


  • Преди 12 години все още виждах в Петокнижието исторически документ. Седях на лекция на най-видния изследоватал на Танаха в телавивския университет, професор Нееман. Слушах го и не вярвах! Той, в качеството си на фактически официално лице в областта на изследването на Петокнижието, говореше, че никога не е имало Изход от Египет и че царствата на Давид и Соломон никога не са съществували. В първия момент бях шокиран. Дори аз, с моите леви убеждения, не можех да повярвам, че Изходът е само фикция. Това просто не можеше да бъде! Та нали историята на Изхода не е нещо, за което само си мислим, Изходът сме самите ние! Същото и с царството на Давид. Всеки човек, който е израснал и живял тук, ще каже, че тези понятия съществуват като даденост. И до упоменатата лекция аз самият никога не ги бях подлагал на съмнение. Прочетете "Зараждането на Изреил" от Финкелщейн и Силберман. Именно той, Израил Финкелщейн, археологът ционист казва, че Изход никога не е имало. Именно той ни откри пътя към разбирането, че Петокнижието не е учебник по история.


  • Според наличните данни той (Авраам - бел.цит.) не би могъл да съществува! Не само защото е живял 120 години във времена, когато хората едва са доживявали до тридесет. Споменавам за това в книгата си. Красиво написаните истории за Авраам и камилите не съответстват на действителността. Тогава просто не е имало камили - тях са ги опитомили значително по-късно.


  • Не е имало никакво прогонване на евреите. Римляните са извършили много злини и са избили много народ, но никого не са прогонили. Римляните, за разлика от вавилонците, нямали навик да прогонват покорените елити. Да, имало е монотеистично въстание на еврейските фанатици против тях. Те са го потушили, но никого не са гонили. А и това технически е невъзможно. Римляните не биха могли да премесят население, което по мои преценки е наброявало между петстотин хиляди и един милион души, повечето от които са земеделци. Завоевателите са се нуждаели от тяхната реколта. Да изгонят евреите от местата им е било просто нелогично. Прекрасно си спомням онзи ден, когато търсех в библиотеката книги за прогонването и не намерих нито една подобна. Бях поразен. Продължавах да търся и да чета. Дори и шок не може да се нарече усещането, което изпитах, като узнах, че през тридесетте години евреите от Палестина са знаели, че не е имало никакво прогонване през 70-та година от нашата ера. Виждам как, след това, което Бен Гурион каза, че не е имало прогонване и че знае, че местните "араби" са потомци на древнтие евреи, идва Бен Цион Динор и се опитва да даде своя интерпретация на случилото се. Описва, как ние сме "били откъснати от нашата Родина" от началото на арабското въстание! Как съм правил своите открития ли? Аз буквално поглъщах цялата основна ционистка историграфия. Например на такива съвсем невторостепенни хора като Динор. Той е били министър на просветата на Израел през петдесетте години! И два пъти лауреат на държавна премия на Израел...


  • …Ционистите оправдават своето присъствие по тези земи с това, че са потомци на древните евреи. За тях, да си представят, че не са потомци на онези евреи, значи да не бъдат тук. С подобно разбиране те тук няма какво да правят. Имам предвид ционистите, а не себе си. А как е станало в действителност? Ние сме дошли, Европа ни е изхвърлила, ние не сме имали избор и сме присвоили чужда земя…?! Не, за да привлечеш хората, на тебе ти е необходим мит. Преди всичко е необходимо да кажеш, че всичко тук някога е било твое. Колективната претенция за владеене на земята е основополагаща за ционистите при обяснението им за сегашното положение на нещата. Аз не оправдавам съществуването на Израел чрез измисленото минало, а оправдавам съществуването на Израел чрез несигурното бъдеще. Тоест този, който поставя въпроса за правилността на съществуването на Израел, ще доведе до нови трагедии. Аз приемам Израел като резултат от ционисткия проект, който е създал това общество и е създал народ, който кой знае защо не се признава. Ционистите са създали тук народ, но ще се намерят и такива, които ще кажат, че е съмнителен народ - тяхно право; но нацията от израилтяни е вече факт и ционистите не го признават. Езикът, киното, театърът, литературата, армията. Но не… Ционистите казват, че няма такъв израелски народ, а има международен еврейски народ… Аз повтарям, че обяснявам своето присъствие тук не с техните митове и приказки, а защото същите тези митове и приказки, които са спомогнали да се създаде държавата Израел, те и ще я унищожат.


  • …Аз не презирам генетиката. Ако доживея до 120 години, това ще бъде благодарение на тази наука. Но да - презирам генетиката, която се занимава с демография на националните групи. Обърнете внимание! Аз бих предпочел всички онези огромни пари, които се влагат в търсенето на единно ДНК на евреите, да бяха вложени в изследването на генетични заболявания. Мисля, че ако те престанат да се занимават с този расистки идиотизъм, всички днесживеещи хора ще получат шанс на по-добра старост!


  • Когато преподвам и виждам своите толкова различни студенти, моето сърце се изпълва с радост. Мисля си: "Колко е хубаво, какво богатство". Колко красиви и различни са израилтяните! Някой е блондин със сини очи, някой напротив - смугъл и черноок, почти афиканец. Например йеменската красота… тя не е поради това, че бризът на Червено море е завил техните коси! Вчера при мен идва градинарят, йеменски евреин. Питам го дали знае как са попаднали евреите в Йемен. И какво ми отговаря той? Те били от Йерусалим… Въпреки, че обикновено се разказва за Савската царица, която отишла в Йерусалим и се отдала на цар Соломон. Етиопците между другото също претендират за същата царица… Питам го дали е чувал нещо за царството Химяр. Той казва: "Хмер Руж". Не, отговарям аз, не Кампучия, а Йемен. Как може така? Ти не се интересуваш от своите корени? Той се удиви. Разказах му, че Химяр е било еврейско царство на прозелитите в пети век от нашата ера там, където днес се намира Йемен. Но той никога не беше чувал за това. Поразително е, че ме наричат лъжец, въпреки че точно това се е изучавало преди време в горните класове. До деколонизацията в горните класове се е разказвало за еврейското царство Химяр в Йемен. Но днес никой по-млад от 70 години в Израел не знае какво е Химяр.


  • Не е имало въобще никакъв хазарски наород. Имало е хазарско царство, властващо над различни племена. От тях някои приемат юдаизма, а някои - не. Среди приелите юдаизма има … светлокожи славяни със светли очи, а има и такива като мене, турци…


  • Тези (немски - бел.цит.) фамилии са за украшение. …На времето в Израел повечето израилтяни започнали да си приписват ефектни редки фамилии от Петокнижието. И от Мойшеле Файнберг се е получл Моше Хар Тув; вземали са фамилии като Барак, Шилон, Голан. …Източноевропейските нещастни потиснати евреи, които са идваил тук, искали да вземат фамилиите на онези, които в техните възприятия се намират по-високо в обществената йерархия. Еврейските общини в Беларусия или Полша канели по-образовани евреи от Германия и ако един от тях е бил например Щайнберг, идващ от място със същото име в Германия, то цялата община в Беларусия ставала Щайнберговци. Хората винаги искат да приличат на по-силния и по-образования. Нямам дори сянка от съмнение, че евреите от Изток са канели равини от Германия, плащали са им добре и с всички сили са се стараели да заприличат на тях.


  • Еврейските общини в източна Европа започват да се оформят примерно в 12-ти век, когато монголите изтласкват част от хазарските евреи на запад, принуждавайки ги по този начин да създават еврейски общини в Латвия, Полша и Урайна. На основата на това разпространение се образува и така нареченото източноевропейско еврейство. Частично религиозните познания тези общини са получавали от немските евреи.


  • Хазарите не са чистокръвни. Еврейската религия от 8-ми до 12-ти век е много динамична и открита. На нея все още й предстои да се затвори. И евреите представляват доста нееднородна група. Мисля, че интелектуалният елит на евреите по това време се е намирал в Германия.


  • Те, (филолозите - бел.цит.) ще … кажат, че идиш не е един език. Това е маса от диалекти. Тези диалекти съвсем не приличат на този език, на който са разговаряли в еврейските гета в Германия. Етимологичната база на идиша се отличава значително от езика на немските евреи. И накрая. Това е много важно. Ако бях лъжец, то логичен щеше да бъде следният въпрос: Защо до петдесетте години най-видните ционистки историци говорят, че най-важният източник за произхода на евреите от източна Европа е Хазарското царство? Говоря за Бен Цион Динор, основателя на израелската историография. Говоря за най-големия американски еврейски историк Сало Барон. Същестува консенсус, че няма как да се обясник масовото присъствие на вярващи евреи в източна Европа само с миграция от малките западни общини. Откъде се е появил този демографски бум? И накрая - ако аз съм лъжец, то Бен Цион Динор е също лъжец, и Сало Барон е лъжец, и повечето историци са лъжци, и Марк Блох е лъжец, защото е евреите произхождат от славянските или турски племена на хазарското царство. Ако ми кажат, че от 50-те години се е появило някакво ново свидетелство за произхода на евреите, историографски материал, текстове, доказващи, че евреите са дошли на Изток от Западна Европа, то аз още утре бих напуснал универскитета.


  • Единственото, което силно ме изморява (след внезапно стоварилата се слава) са пътуванията по света. Вече година и половиан не мога да се заема с наука; заради постоянното внимание на пресата нямам време дори да напиша нещо. Само тази сутрин вече дадох интервю по телефона за австрийски вестник и участвах в телемост на първи канал на руската телевизия в предаването на Александър Гордон.


  • Искам, прочитйки книгата ми, израелците да станат по-търпими, по-открити и по-умни. За да може арабинът, живеещ тука, да се чувства по същия начин както и съседът му, евреин! Искам накрая в Израел да разрешат на евреите да се женят не само за евреи. И тук да има по-либерално, по-открито общество.


  • Еврейският народ е бил изобретен през ХIХ век - когато именно са изобретили понятията френски, руски и други народи. Разликата между тях е, че евреите не съществуват като народ.


  • Едва след като получих статуса "full professor" (съотв. на нашите професори - бел.ред.), заедно с всички съответстващи на това привилегии, аз получих и достъп до интересуващите ме материали.


  • Не претендирам, че съм открил нещо ново. Аз само реорганизирах съществуащите от по-рано исторически знания, изкарвайки на преден план онова, което досега са предпочитали да скриват.


  • Единственият народ, който би могъл да се отдели, е народът идиш, обаче този народ е били унищоен от четири исторически фактора: погромите, революцията от 1917 година, нацизма… и ционизма.


  • Погроми е имало само в ХVIII-ХIХ век. Сега на Запад не съществува дори антисемитизмът в неговото политическо разбиране. … Техните (на антисемитите - бел.цит.) разбирания са основани на предположението, че евреите са придошъл народ. Аз всъщност доказвам, че евреите не са дошли от Юдейското царство, а са произлесли от същите места, откъдето са произлезли и антисемитите.



  • Бениамин Нетанаху каза: "Ние сме построили Йерусалим." Аз не съм съгласен с него: Йерусалим не сме го построили ние. Но е възможно ние да сме построили Киев.


  • В Израел, разбира се, няма всеобща демокрация (т.е. не се предвиждат същите права за араби и чужденци - бел.цит.). Но все пак демокрация съществува: аз все още преподавам в университета и ме канят по телевизии и вестници.


  • Става дума за изобретяването на еврейския народ в съвременното разбиране на думата "народ", което се отличава от средновековното… Това е обща култура, език, храна, музика… Но повечето евреи в света не говорят на иврит, не четат книги на иврит, не знаят популярни песни на иврит, и освен това не знаят имената на футболните отбори - как могат те да принадлежат към еврейския народ?


  • Една от най-древните и важни монотеистични религии в историята е юдаизмът. Въобще религиите в историята са по-дълговечни от нациите - и когато нациите изчезнат, ще продължат да съществуват религиите. Казвам го, въпреки че не съм религиозен.


  • Идеология, основана на биологията, не е преуспявала… А аз живея в страна и работя в университет, където постоянно търсят някакво общо еврейско ДНК - това е просто казано: смешно и тъжно, и опасно.


  • …Евреите не са раса и те не са дошли от Бизкия изтока, а в Украйна са живели заедно с украинците и са съставлявали автентична част от Русия, Украйна, Кавказ.


  • Моята книга доказва, че евреите не са се "преселили тук", а са си били - и в Африка, и във Франция още преди франките.


  • Аз не искам да ликвидирам страната Израел. Аз съм за страната Израел, но искам да я изменя към по-добро - аз съм против това Израел да бъде еврейска държава… Държавата Израел трябва да принадлежи на всички граждани на Израел - тя не може да бъде страна само на евреите.


  • Разбирам, когато вярващият чичо се счита за избран. Но не разбирам, когато секулярния (нерелигиозен) човек, живеещ в Израел, се счита също за избран от Бога.

Библията[редактиране]

Ако имате съмнения за историята на Израил так както я пише в Библията, значи имате съмнения, относно Божието слово, което е безпогрешно.

Покайте се!!!

Вярвате или не съдния ден ще дойде!!!

А само тези, които вярват в Господ Исус Христос, че умря на кръста за греховете на всеки един от нас, и че възкръсна и седна от дясно на Отца те ще се спасят!!!

Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот:  Йоан 3:16

Така, че всеки има възможност да бъде от Еврейския Народ от Израил от Божия Народ!!!

Или си под Божията Благодат или под Божия гняв!!!

Ти избираш!!!

За него и за книгата[редактиране]

  • Може би книгите, които съчетават в себе си страст и ерудиция – не променят политическите ситуации – но ако можеха да го правят, тази книга би станала повратна точка.
из коментар в "Обзървър"


Други източници[редактиране]