Стефан Петров

Стефан Стоянов Петров (22.X.1891-27.12.1991) е български художник.

„Какъв беше някога, какъв стана моят Шумен… Ей, този блок, отсреща, дето се вижда през прозореца, е чужд за мене. Няма я топлината в еркерите, гостоприемството на стрехите, пиринчените брави на портите, канещи сякаш вместо стопаните да им отидеш на гости. Тези сиви бетонни грамади ми приличат на гълъбарници. Никога не съм посягал да ги рисувам. Няма ги и шуменските дворчета, с бухлати чимшири, до които и винце се опитваше, и политика се бистреше, пък и доста покривки се извезваха. Ами каменните чешми и кладенци във всеки един от тях?

Много шум се вдигна около сегашната реконструкция на централния площад. Ами че той бе омаскарен и по-преди с хотел „Мадара”, който закри красивата гледка, с която бяхме свикнали, откакто се помним. Да вървим ли нататък? На какво заприличаха Кьошковете? Къде не насякоха гората с асфалтови пътеки, че и ресторант-бункер в сърцето на планината издигнаха. Като влезеш в него – нищо от природата не виждаш. Сякаш си дошъл не да ѝ се любуваш, а да бягаш от нея и се тъпчеш с кебапчета. На времето ние провеждахме неделните си излети по моравите. Колко весело бе… Сега не правя разлика, кога е неделя и кога делник. Не, не че все у дома си стоя. За друго ми е приказката. Някога в почивния ден като излезеш на улицата сутрин от един прозорец долавяш акордите на пиано, от друг на мандолина, от трети на китара. Хората се събираха да общуват помежду си. Сами си правеха празника. Хич не разчитаха на телевизия…

Спомням си, когато в града ни дойдоха италианци да украсяват читалище „Архангел Михаил” – сега „Добри Войников”. Не го оградиха с въже, нито пък се заключиха с десет катинара. Всеки, който искаше ходеше при тях, гледаше що правят, цъкаше с език и пак по обратния път. Ние децата не можехме да се нарадваме на подарените ни бракувани гипсови главички на амурчета от корнизите. Пред очите ни, без да разберем, гледахме как се ражда истинското изкуство. А какво стана преди няколко години? Хората влязоха в реконструирания театър едва на откриването му. Харесва ли им този проект, ще им е приятно ли в този интериор? Никой не се интересува от това.

Ама вие да не си помислите, че като ви говоря така за миналото, всичко тогава беше ажур. Спомням си за читалищната сцена донесоха чудно красива завеса от странство. Но още на втория месец нашите актьори я направиха на решето. Да, да в истинския смисъл на думата. Всеки си проби дупчица, та да гледал преди началото на представлението дали се пълни с публика залата…”

„…През целия си живот съм работил с четката и боите над статива. В кръчма и кафене не влизам. Та те са загуби време и открадни пари. С политика също никогаж не съм се занимавал. Тя е за онези, които искат да извлекат от нея личен интерес… Ако не бях станал художник, сигурно щях да се посветя на музиката. Тя ни прави по-човечни и по-добри… На какво да се радвам сега на моите години? На това, че ги доживях и чувствам сили и дух в себе си да изживея почти наполовината им още…” - 1991 г.