Станислав Стратиев
Вавилонска хроника
[редактиране]Всекидневни практики
Какво ли не е изтърпяла жената на Паскал, но когато го вижда едновременно на две места - в кръчмата и в обора да храни добитъка, - решава, че това вече е прекалено. Един Паскал може да изтърпи, но двама - тове е отвъд човешките възможности. Слага обувките, омотава шала и отива при кмета, за да сложи край на всичко. При кмета заварва Паскал, играят шах. Тя се пипа по челото, гледа през прозореца и ясно вижда отсреща в кръчмата Паскал. Пие вече четвърта мастика. Тъкмо да дръпне кмета за ръкава, и по улицата се задава тяхната каруца. Паскал се връща от воденица. Седи на чувалите и пуши. Жената изтръпва и се прекръства. Поглежда внимателно играещия шах Паскал - дали хвърля сянка. Хвърля. Тя се обърква съвсем, измъква се на пръсти и тича вкъщи. Там вече се е събрало половината село, гледа как Паскал вкарва каруцата през портата и в същото време как си играе с кучето на двора. Когато го виждат да идва и по улицата под ръка с кмета, те обезумяват съвсем. Едни се разбягват, други предлагат да се викне Гражданска защита, а трети - "Бърза помощ". Най-нетърпеливите вече носят дърва и ги трупат на камара. Ще горят Паскал като вещица. Жена му се е побъркала съвсем и носи кибрит след кибрит. Паскал пристига с кмета пред портата, вижда готовата клада и клати глава. - Защо хабите дървата? - пита той. - Това е най-обикновено клониране!... Вцепенени, селяните гледат в двора как Паскал си играе с кучето, а на три метра пак той разтоварва чувалите. И нямат сила въобще да погледнат третия Паскал. - Клониране! - повтаря Паскал. - Всекидневна практика! В развитите страни!... Мъртва тишина цари, чува се само как жена му безсъзнателно пали клечка след клечка. След това кибритът й свършва.
Не искам повече да съм Венета
[редактиране]"Мила ми Венето, знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе..." — Христо Ботев
- Веднъж вече писах по въпроса.
- Естествено, никой не ми обърна внимание.
- Затова сега пиша пак.
- Третия път просто няма да гласувам. За никого.
- Аз съм най-обикновен български гражданин.
- От тези, дето са милиони. Така нареченият народ.
- Работя, уча, размножавам се, умирам.
- Заявявам, че не искам повече да съм Венета.
- Мене все ме обичат най-много, но все после нещо.
- После Отечеството.
- После Партията.
- После Дружбата.
- После победата на пролетариата в целия свят.
- После колективизацията.
- После линията Перник-Волуяк.
- После Кремиковци.
- После изграждането на комунизма.
- После разграждането на комунизма.
- После демокрацията.
- После бюджета.
- После реформата.
- После Международния валутен фонд.
- После пазарната икономика.
- После стачките.
- После изборите.
- През това време животът ми изтече.
- И този на моите деца.
- Освен че не живяхме, излезе, че никой не ни е обичал истински.
- А за "най-много", дето пише Ботев, да не говорим.
- Ако някой твърди, че ме обича, нека ме обича преди всичко останало.
- Или поне едновременно.
- Иначе и аз няма да го обичам.
- Преставам повече да съм Венета.