Станислав Стратиев

Вавилонска хроника

Всекидневни практики

---

Какво ли не е изтърпяла жената на Паскал, но когато го вижда едновременно на две места - в кръчмата и в обора да храни добитъка, - решава, че това вече е прекалено. Един Паскал може да изтърпи, но двама - тове е отвъд човешките възможности. Слага обувките, омотава шала и отива при кмета, за да сложи край на всичко. При кмета заварва Паскал, играят шах. Тя се пипа по челото, гледа през прозореца и ясно вижда отсреща в кръчмата Паскал. Пие вече четвърта мастика. Тъкмо да дръпне кмета за ръкава, и по улицата се задава тяхната каруца. Паскал се връща от воденица. Седи на чувалите и пуши. Жената изтръпва и се прекръства. Поглежда внимателно играещия шах Паскал - дали хвърля сянка. Хвърля. Тя се обърква съвсем, измъква се на пръсти и тича вкъщи. Там вече се е събрало половината село, гледа как Паскал вкарва каруцата през портата и в същото време как си играе с кучето на двора. Когато го виждат да идва и по улицата под ръка с кмета, те обезумяват съвсем. Едни се разбягват, други предлагат да се викне Гражданска защита, а трети - "Бърза помощ". Най-нетърпеливите вече носят дърва и ги трупат на камара. Ще горят Паскал като вещица. Жена му се е побъркала съвсем и носи кибрит след кибрит. Паскал пристига с кмета пред портата, вижда готовата клада и клати глава. - Защо хабите дървата? - пита той. - Това е най-обикновено клониране!... Вцепенени, селяните гледат в двора как Паскал си играе с кучето, а на три метра пак той разтоварва чувалите. И нямат сила въобще да погледнат третия Паскал. - Клониране! - повтаря Паскал. - Всекидневна практика! В развитите страни!... Мъртва тишина цари, чува се само как жена му безсъзнателно пали клечка след клечка. След това кибритът й свършва.

Не искам повече да съм Венета

"Мила ми Венето, знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе..." — Христо Ботев

Веднъж вече писах по въпроса.

Естествено, никой не ми обърна внимание.

Затова сега пиша пак.

Третия път просто няма да гласувам. За никого.

Аз съм най-обикновен български гражданин.

От тези, дето са милиони. Така нареченият народ.

Работя, уча, размножавам се, умирам.

Заявявам, че не искам повече да съм Венета.

Мене все ме обичат най-много, но все после нещо.

После Отечеството.

После Партията.

После Дружбата.

После победата на пролетариата в целия свят.

После колективизацията.

После линията Перник-Волуяк.

После Кремиковци.

После изграждането на комунизма.

После разграждането на комунизма.

После демокрацията.

После бюджета.

После реформата.

После Международния валутен фонд.

После пазарната икономика.

После стачките.

После изборите.

През това време животът ми изтече.

И този на моите деца.

Освен че не живяхме, излезе, че никой не ни е обичал истински.

А за "най-много", дето пише Ботев, да не говорим.

Ако някой твърди, че ме обича, нека ме обича преди всичко останало.

Или поне едновременно.

Иначе и аз няма да го обичам.

Преставам повече да съм Венета.