Сбогом, моя кралице

от Уикицитат
Направо към: навигация, търсене
Сбогом, моя кралице
Сбогом, моя кралице
Вижте също:
Commons-logo.svg Материали в Общомедия

Сбогом, моя кралице (фр. Les Adieux à la reine) е френски филм от 2012 г. Това е историческа драма за първите дни след падането на Бастилията, когато Версай е обзет от хаос, но кралят все още мисли за своята представителност, кралицата – за бродерии и бижута, а придворните дами се занимават само с клюки, любовни авантюри и планове за спасение. На този фон една всеотдайна преданост е жертвана най-безогледно за удовлетворение на лични прищевки.


Диалози[редактиране]


Версай, 14 юни 1789[редактиране]

Мадам Кампан:   (към Сидони Лабор) Как сте допуснали да с почесвате пред кралицата?! Какво значение имат комарите?!

Сидони Лабор:   Разбирам кралицата: когато с часове разглежда тъканите, тя забравя коя е.
Онорин:   А аз никога не забравям коя съм.

Братът:   Това е самоубийство!
Кралят:   Не, господин братко, това е необходимост.
Братът:   Постъпвате против здравия разум.

Сидони Лабор:   Народът аплодира краля.
Моро:   Защото държа реч прав и без шапка. Аплодираха не краля, а гражданина – такъв, както всички други.



Версай, 15 юни 1789[редактиране]

Луизон:   И ти викаш на това хляб?
Готвачка:   На много други това им е хлябът за седмица.

Сидони Лабор:   Знаете ли какво ме тревожи най-много, мосю Моро. Всеобщата недоброжелателност към кралицата.
Моро:   Знам за силните ви чувства към Мария-Антоанета.
Сидони Лабор:   Аз съм й само прислужница. Или по-точно прислужница на книгите в библиотеката на Нейно Величество. Чувствата тук нямат място.
Моро:   Толкова млада, а вече сляпа. Разберете: вашата любов към кралицата ви прави твърде снизходителна към нейните капризи. Габриел дьо Полиняк – това е прищявката, която й струва твърде скъпо. И за която тя плаща и досега.

Моро:   Преди десет години маркиз дьо Вокульор се настани в тази дупка във Версай. Макар да казват, че има прекрасен дворец. И то само за да може да вижда как два пъти седмично кралят минава по галерията…

Мария-Антоанета:   Знаете ли с какво ме очаровахте. Не толкова с вашите черти и вашата младост. Тя е пропита във всяко ваше движение.
Сидони Лабор:   Но и вие сте млада, Ваше величество.
Мария-Антоанета:   Бях млада… Искам да ви задам един въпрос.
Сидони Лабор:   Готова съм да отговарям на всеки въпрос на Ваше величество, доколкото ми позволяват скромните възможности.
Мария-Антоанета:   Случвало ли ви се е да се чувствате увлечена от жена и да страдате, ужасно да страдате, когато я няма. Затворя ли очи, дълго време си представям овалното й лице, нежната й кожа, насмешливите проблясъци в очите й.
Сидони Лабор:   Струва ми се, че се сещам за кого говорите. Завиждам на тази, която е дарена с такава страстна дружба.
Мария-Антоанета:   Дори в този труден час, си мисля само за това, че нея я няма.
Сидони Лабор:   Достатъчно е само да поискате…
Мария-Антоанета:   О, не. Габриел дьо Полиняк, не е такъв човек, на когото може да се заповядва. Именно това ме плени, когато за пръв път я видях в Трианон. Държеше се все едно че е в собствения си дом. Свободно и естествено, сякаш винаги е живяла там. Габриел никога не се е старала да ми се хареса. Но аз обичам тази нейна освободеност. Може би ви се струва странно, че сега тя не е до мене, въпреки че толкова ми е необходима. Аз съм кралица на Франция. А нейният отговор е вбесяващ. Принудена съм да призная, че съм нейна пленница. Преди два часа помолих мадам Кампан да я повика. А Габриел дьо Полиняк отговорила, че е отегчена!? Какво значи отегчена? Какво съм направила, че да й стана толкова неприятна?
Сидони Лабор:   Ако позволите, ще се опитам да постигна това, което мадам Кампан не успя. Мога по-добре да подбера думите си, за да я убедя. Тези думи са ми познати от книгите, които ви чета с такова увлечение.
Мария-Антоанета:   Опитайте.



Версай, 16 юни 1789[редактиране]

Моро:   Какво смятате да правите?
Сидони Лабор:   Ще остана с кралицата, колкото е необходимо.
Моро:   Дете мое, струва ми се, че нещо ви тежи на душата.
Сидони Лабор:   Не мога да си представя как бих се чувствала, ако кралицата беше напуснала Версай. А вие, мосю Моро?
Моро:   Аз? Аз ще водя архивите. До самия си край.

Мадам Кампан:   Във Версай аз нямам приятели.

Мария-Антоанета:   Как желаех това заминаване. Никога нищо друго не съм желала толкова силно. Изтърпях нечувани мъки. (Обръща се към Полиняк) Ако кралят се беше съгласил, ние с вас щяхме да бъдем спасени. Скъпа моя приятелко. (Отива при нея на дивана и я прегръща.) Колко се разтревожих. Помислих си, че сте болна. Гнетяха ме тежки мисли. Но вие сте тук. Такава цъфтяща. Колко сте прекрасна в тази зелена рокля. С цвят на вода, на трева…
Габриел дьо Полиняк:   С цвета на нефрита или на млад крокодил...
Мария-Антоанета:   Грешите, скъпа. Няма и помен от млад крокодил или от зелен спанак.
Габриел дьо Полиняк:   Цвета на коприната... Или цвета на завистта.
Мария-Антоанета:   Завистта е може би най-разпространеното чувство на този свят. Всички се стремят да заемат място по-горе от другите.
Габриел дьо Полиняк:   А тези най-отгоре започват да се бият.
Мария-Антоанета:   (Притиска се плътно до нея.) Бих искала винаги да сте с мене. Действате ми като ободрител. Видяхте ли тази сутрин онези мрачни лица. Те са като врани, усетили леш. (Докосват си ръцете.) И изведнъж видях вас – толкова жизнерадостна в тази рокля.
Габриел дьо Полиняк:   Нежно-зелено. Цветът на надеждата.
Мария-Антоанета:   И вие го облякохте заради мене?
Габриел дьо Полиняк:   Само заради вас, мадам.
Мария-Антоанета:   Моя любима приятелко. Трудно е да преценим ненавистта, която ни обкръжава. Аз ви я навлякох на вас. Заради мен народът иска и вашата глава. Знаете ли какво научих на сутрешното съвещание? Вчера заклали една жена – направо в каретата й. Убийците й я взели за вас. Вече не им стига да палят нашите изображения. Те искат нас самите, нашата плът и нашата кръв. (Целува й ръката.) Затова, скъпа Габриела, умолявам ви, избягайте от Франция заедно със семейството си.
Габриел дьо Полиняк:   Мадам е несъмнено права. Ще си отида, ако е необходимо.
Мария-Антоанета:   (обляга се на канапето, готова да заплаче) Не казвайте нищо. Идете си. (Полиняк става и тръгва.) Почакайте! (Полиняк спира в средата на стаята, а Мария-Антоанета се хвърля към нея и я прегръща.) Искам за последен път да вдъхна аромата на вашата младост.
Габриел дьо Полиняк:   Не мислете, че съм ви изоставила.
Мария-Антоанета:   (Все още прегръщайки я.) Но вие го направихте. Вие вече ме напуснахте. (Полиняк излиза бързо от стаята, а Мария-Антоанета се задавя в сълзи)
Мадам Кампан:   Огюстин, донесете солите.
Мария-Антоанета:   (Развиквайки се към придворните.) Не искам нищо и никого! Оставете ме! Оставете ме!

Мария-Антоанета:   (към влезлия крал) На какво дължа тази чест, мосю? Никога не насочвате пътищата си насам.
Кралят:   Само ако знаех накъде да насоча пътищата си, мадам. И аз съм също толкова объркан, колкото и вие.
Мария-Антоанета:   Имате паяжина на косите си.
Кралят:   Разхождах се.
Мария-Антоанета:   Под сводовете?
Кралят:   Е, дъждът беше твърде силен. Нямаше как да се разходя по покривите.
Мария-Антоанета:   Ето, на. Дочакахме го. Сега ние с вас сме затворници.
Кралят:   Току-що говорих с мосю Байи. Назначен е за кмет на Париж. Вчера го посрещнаха с Отел-де-Вил с голямо въодушевление.
Мария-Антоанета:   И какво ви каза мосю Байи.
Кралят:   Каза ми нещо твърде тъжно: народът иска не само хляб, но и власт. Как може да се желае власт. Мислех, че властта е проклятие, което наследяваш срещу собствената си воля. Проклятие, скрито под хермелинова мантия.
Мария-Антоанета:   И какво още каза?
Кралят:   Че трябва отново да повикам мосю Некер и да го обявя за депутат.
Мария-Антоанета:   Ще отидете в Отел-де-Вил...
Кралят:   Знаете, че не обичам насилието, но ако трябва да се върви, ще отида до края.
Мария-Антоанета:   Щом това е волята ви, ще отидем двама.
Кралят:   О, не, мадам. В Париж ще отиде само кралят, единствено кралят.
Мария-Антоанета:   Не отивайте. Моля ви. Ако ви убие някой фанатик...
Кралят:   Такъв е моят дълг.
Мария-Антоанета:   За какъв дълг ми говорите? Да ви убият? Да се окажете в плен? Да напуснете децата си? Кога отивате?
Кралят:   Утре.
Мария-Антоанета:   Ескортът ви добър ли е?
Кралят:   Ако се поява в Париж с ескорт, ще предизвикам народа. Ще ме съпроводят маршал дьо Бово и видеадмирал Д'Естер.
Мария-Антоанета:   Това е безумие.
Кралят:   Не, мадам. Това е гласът на разума.

Мадам Моро:   Кралицата през целия си живот не е отворила и не е затворила нито една врата.

Сидони Лабор:   Знаеше ли, че Алис се канеше да се омъжи?
Онорин:   Разбира се. За Антонен. Братовчед му е първи лакай на краля.
Сидони Лабор:   А на мен защо не сте ми казали?
Онорин:   Защото ти самата нищо на никого не казваш. Не знаем откъде си. Имаш ли родители? Живи ли са или не? Къде си се родила? Ние се познаваме вече четири години, а аз нищо не зная за тебе. Само тайни и тайни. Ти живееш с книгите, ни животът не е само книги. И не само кралицата.



Версай, 17 юни 1789[редактиране]

Абатът (преобличайки се в дрехите на кочияш):   Важното е да стигнем до Швейцария – цели и невредими. Как изглеждам в тези дрехи, Полиняк?
Херцог дьо Полиняк:   Времето сега е такова, че главата на кочияша се държи по-здраво за раменете му от тази на аристократа.
Абатът:   Никога не съм управлявал коне.
Херцог дьо Полиняк:   (към жена си, преоблечена като прислужница) Това боне много ви ходи. Внушавате ми доста фриволни мисли.
Габриел дьо Полиняк:   Запазете мислите си за прислужничките в хановете.
Херцог дьо Полиняк:   Скъпата ми съпруга не приема този маскарад.
Габриел дьо Полиняк:   Какво още чакаме?! Нямам търпение да се махаме оттука.
Херцог дьо Полиняк:   Виждам, че бързате да отпътувате, госпожа съпруго.
Габриел дьо Полиняк:   Аз не просто бързам. Горя от желание да се махна оттук...
Абатът:   Което едва ли радва Нейно величество, вашата приятелка.
Габриел дьо Полиняк:   Напомням ви, че напускаме по заповед на кралицата.

Мадам Кампан:   (След известно колебание.) Не правете това, което ще ви помоли кралицата.
Сидони Лабор:   Нищо не мога да откажа на кралицата.
Мадам Кампан:   Впрочем... това не би трябвало да ме засяга.

Мария-Антоанета:   Преди няколко дена ми казахте, че заради мен сте готова на всякакво пътуване. И аз ви давам тази привилегия. Ще отвличате вниманието от херцогиня и херцог дьо Полиняк. Твърде добре познават Габриел е незаслужено я хулят. За нея е опасно да се появява без маскировка. Така че тя ще се облече като прислужница, а вие – в нейните дрехи. Ако за нещастие спрат каретата, искам тя да остане жива.
Сидони Лабор:   Ваше величество, вие ме молите да послужа като стръв?
Мария-Антоанета:   Такива красиви уста, а такива грозни думи.
Сидони Лабор:   Думите са единственото ми богатство, мадам, и аз знам да го използвам.
Мария-Антоанета:   Не дръзвайте да ми се противопоставяте, когато ви давам шанс да заслужите моето благоразположение. (Обръщайки се към вратата) Мадам Кампан, повикайте мадам Бертен... (Обръща се към Сидони.) Доверих ви своята любов към Габриел, защото ви намерих достойни за това. Коя друга кралица би откровеничила до такава степен с четящата й придворна.
Мадам Бертен:   (влиза със зелена рокля и оглежда Сидони) Няма да се наложи подшиване.
Мария-Антоанета:   (към Сидони) Събличайте се! (след известно мълчание) Събличайте се! (Сидони започва да се съблича) Мадам Бертен, предайте тези луидори на вашата бродировачка и я похвалете от мое име.
Мадам Бертен:   Това е твърде щедро, Ваше величество. (Отива да помага на Сидони да се съблече, докато Мария-Антоанета се разхожда из стаята и ги наблюдава.)
Мария-Антоанета:   Сидони! (И прегръща в кръста преоблечената в дрехите на Полиняк Сидони.) Предайте на Габриел, че никога няма да я забравя.

Външни връзки[редактиране]