Саламбо

от Уикицитат
Направо към: навигация, търсене
Wikipedia-logo-bg.png
Уикипедия разполага със статия за Саламбо

Саламбо е роман от Гюстав Флобер, излязъл за първи път на френски език през 1863 г.


  • Никой още не я познаваше. Знаеше се само, че живее уединено, отдадена на религиозни обреди. Някои войници я бяха зървали нощем горе, в двореца, коленичила под звездите, сред дима на запалените кадилници. Нейната бледност се дължеше на лунната светлина и нещо божествено я обгръщаше като лека пара.


  • Къде се намирате? В някой победен град или в двореца на господар? И то какъв господар? Суфетът Хамилкар, моят баща, служител на боговете Ваал! Той бе оня, който попречи на Лутаций да плени оръжията ви, сега червени от кръвта на неговите роби! Познавате ли вие някой военачалник във вашите страни, който да ръководи по-добре от него битките? Гледайте! Стъпалата на двореца са затрупани с трофеите на нашите победи! Продължете, изгорете го! Аз ще отнеса със себе си покровителя на моя дом, моята черна змия, която спи горе върху лотосови листа. Ще свирна и тя ще ме последва, а ако се кача в галера, ще тръгне след мен по браздата на кораба върху пяната на вълните.


  • О! Бедни Картаген! Окаян град! Няма ги вече твоите защитници, някогашните храбри мъже, които прекосяваха океаните, за да строят храмове по бреговете. Всички страни работеха за теб и водната шир, разорана от твоите гребла, люшкаше жътвите ти.


  • Саламбо възпяваше всичко това на старо хананско наречие, непонятно за варварите. Те се питаха, какво ли им разказва с тия ужасни жестове, които придружаваха думите й, и качени около нея на масите, леглата и клоните на яворите, със зяпнали уста и протегнати глави те се опитваха да схваната тия странни истории, които се мяркаха във въображението им през мрачния разказ за произхода и съдбата на боговете като призраци в облаци. Единствени голобрадите свещеници разбираха Саламбо. Набръчканите им ръце, отпуснати върху струните на лирите, потрепваха и от време на време изтръгваха зловещи акорди, защото по-немощни и от стари жени, те трепереха едновременно от мистично вълнение и от страха, който им вдъхваха мъжете. Варварите не им обръщаха внимание, те продължаваха да слушат песента на девицата.


  • Саламбо бе прекъснала своя свещен напев. Тя заговори последователно на всички варварски наречия – ловък женски похват, за да смекчи техния гняв. На гърците тя говореше на гръцки, после се обърна към лигурците, към кампанийците, към негрите, и като я слушаше, всеки един откриваше в тоя глас чара на своята родина. Увлечена в спомените за Картаген, сега Саламбо възпяваше миналите битки срещу Рим, войниците ръкопляскаха. При блясъка на голите мечове тя се разпалваше и викаше с разперени ръце. Лирата й падна. Саламбо млъкна и като притисна сърцето си с ръце, остана така няколко минути със затворени клепачи, за да се наслади на вълнението на всички тия мъже.


  • Като престанаха да се смеят, варварите дълго стояха смаяни от учудване. "Какъв е тоя народ – мислеха си те – който се забавлява да разпъва на кръст лъвове!" .


  • Как леко се въртиш, поддържана от неуловимия ефир! Той се изглажда около теб и твоето въртене разпределя ветровете и плодоносните реки. В зависимост от това дали растеш или намаляваш се разширяват или свиват очите на котките и петната на пантерите. Сред родилни болки жените с писъци назовават твоето име! Ти изпълваш раковините! Караш вината да кипят! Разлагаш труповете на мъртъвците! Ти създаваш бисерите в дълбоките морета! И всички зародиши, о богиньо, покълват в тъмните глъбини на твоята влага! .


  • Многобройните одежди, голямата огърлица от сини камъни, златните закопчалки и тежките обеци правеха още по-отвратителна неговата разплутост. Човек би казал, че е тлъст идол, издялан грубо от каменен блок, защото някаква отвратителна проказа, покрила цялото му тяло, му придаваше вид на нещо безжизнено! (описание на суфета Ханон) .


  • Тая гледка на Картаген дразнеше варварите. Те му се възхищаваха и в същото време го ненавиждаха – искаше им се едновременно да го унищожат и да живеят в него. Но какво ли имаше във военното пристанище, защитено от тройна стена? А някъде отвъд града, в дъното на Мегара, по-високо и от Акропола, се издигаше двореца на Хамилкар. (за гледката от хълма Белведере)


  • Краката й стигаха до горния край на стената. Тялото й заемаше целия таван. От пъпа й висеше на връв огромно яйце. Тя се спущаше с главата надолу от другата стена до каменните плочи, където се допираха острите й пръсти.


  • Когато излезе вън, той свали от врата си големия заимф и го вдигна колкото може по-високо над главата си. Развян от морския вятър, платът блестеше на слънцето с всичките си багри, скъпоценни камъни и изображения на божествени ликове. Стиснал така воала, Мато прекоси цялото поле до палатките на войниците и народът от градските стени гледаше как отлита щастието на Картаген.


  • Три часа по-късно Ханон още киснеше в канеловото масло, с което бяха напълнили басейна, а докато се къпеше, ядеше поставените върху опъната волска кожа фламингови езици с маково семе, полети с мед. До него лекарят му, неподвижен в дългите си одежди, нареждаше от време на време да се затопля банята, а две млади момчета, надвесени над стъпалата на басейна му разтъркваха краката. Но грижите за тялото не му пречеха да мисли за обществените работи. Ханон диктуваше едно писмо до Великия съвет и тъй като бяха взели също и пленници, той се питаше какво по-страшно наказание да им измисли.


  • Искам да кажа, че трябва да бъдем или по-ловки, или по-страшни! Ако цяла Африка отхвърля вашия ярем, то е, защото сте били слаби господари и не сте съумели да го закрепите здраво на плещите й. Достатъчно е Агатокъл, Регул, Сципион, всички смели хора да стъпят тук, за да я завладеят, а когато либийците от изток се разберат с нумидийците от запад, и номадите пристигнат от юг, а римляните от север … Вие ще загубите вашите кораби, ниви, колесници, вашите висящи легла и робите, които ви търкат краката! В дворците ви ще спят чакали, плугът ще разоре вашите гробове. Не ще остане нищо друго освен крясъкът на орлите и купищата развалини. Ти ще загинеш Картаген! (из речта на Хамилкар Барка пред съвета на Стоте в храма на Молох)


  • Хамилкар спря между краката на бронзовия колос, загреба с две шепи от тоя прах, видът на който караше всички картагенци да треперят от ужас, и каза: Кълна се в стоте светлини на вашия дух! В осемте огньове на Кабирите! Кълна се в звездите, метеорите и вулканите! Във всичко което гори! В жаждата на пустинята и солта на окена! В пещерата на Хадрумет и царството на духовете! Кълна се в изтребленията, в пепелта на вашите синове и пепелта на братята на вашите деди, с които сега сливам собствената си пепел! Аз Хамилкар Барка, суфетът на морето, началникът на богатите и владетелят на народа, се кълна през Молох с глава на бик, че вие, стоте старейшини от съвета на Картаген, излъгахте, като осъдихте дъщеря ми!


  • Разположените край Утика варвари, както и петнадесетте хиляди наемници около моста, с изненада забелязаха как в далечината земята се люшка. Вятърът духаше силно и носеше облаци прах. Пясъчните върхушки се издигаха, сякаш изтръгнати от земята и се изкачваха нагоре като огромни светложълти дрипи, после се разпръсваха и отново политаха нагоре, скривайки от очите на наемниците пуническата войска. Поради това, че по шлемовете на картагенците имаше рога, на някои се стори, че виждат стадо волове. Други измамени от веещите се мантии, уверяваха, че различават криле, а тия които бяха пътували много, повдигаха рамене и обясняваха всичко с присъщите на миража илюзии. Но нещо огромно продължаваше да напредва. Леки, неуловими като дихания пари се стелеха над пустинята. Слънцето, издигнало се сега по-високо, блестеше по-ярко и някаква силна, сякаш трепкаща светлина отблъскваше небето нагоре, проникваше в предметите и правеше разстоянията неизчслими. Наоколо огромната равнина се простираше до безкрая, а едва забележимите гънки на почвата продължаваха до самия хоризонт, очертан от дълга синя ивица – всички знаеха, че там е морето. Излезли от палатките си, двете войски гледаха в далечината, а жителите на Утика, за да виждат по-добре, се качваха по градските стени. Най-сетне те различиха няколко напречни ивици, осеяни с еднакви по големина точки. Редиците станаха по-плътни, увеличиха се, залюшкаха се черни хълмчета и изведнъж се появиха квадратни шубраци – бяха слоновете и копията. Чу се всеобщ вик – Картагенците!


  • Но прогърмя вик, ужасен вик – рев на болка и гняв. Седемдесетте и два слона се бяха нахвърлили в две редици срещу варварите. За да ги пусне срещу тях, Хамилкар бе изчакал всички варвари да се съберат на едно място. Индийците бяха мушкали така силно животните с куките си, че от широките им очи течеше кръв. Намазаните с червен оловен окис хоботи стърчаха във въздуха прави като алени змии, а на гърдите си имаха прикрепен по един прът с железен връх, на гърбовете си носеха брони, зъбите им бяха удължени с железни остриета, извити като саби, а за да ги направят по-свирепи, ги бяха опили с някаква смес от пипер, чисто вино и тамян. … Със своите хоботи задушаваха хората или ги изтръгваха от земята и после ги прехвърляха през главите си на картагенците в кулите. Като промушваха варварите, те ги подхвърляха нагоре и по широките им гърди висеха човешки вътрешности, надянати на зъбите им като снопове въжета на мачта. … Четиринадесет слона от десния фланг, разярени от раните си, се обърнаха срещу втората редица и индийците грабнаха чуковете и длетата и като ги поставяха по черепните шевове на животните, с все сила им нанасяха тежки удари. Огромните животни се свличаха, падаха едни върху други и образуваха нещо като планина, а над тоя куп от трупове и брони един чудовищен слон, когото наричаха "Гняв на Ваала", остана да реве там до вечерта със заплетени във веригите крака и забита в окото стрела.


  • Най-сетне Мато прошепна: – Победени! Спендий отвърна мрачно: – Да, победени!


  • Да се върнеш в Картаген?! А, ти дойде, за да вземеш заимфа, да ме победиш и да изчезнеш! Не, не, ти ми принадлежиш и никой сега не може да те изтръгне оттук! О, аз не съм забравил дръзкия поглед на твоите големи спокойни очи и как ме смазваше ти с високомерието на своята красота! Сега е моят ред! Ти си моя пленница, моя робиня, моя слугиня! Повикай, ако искаш баща си и неговата войска, старейшините, богаташите и целия твой омразен народ! Аз съм господар на триста хиляди войници! Ще ида да събера още в Лузитания, в Галия и в глъбините на пустинята. Ще смажа твоя град, ще запаля всичките му храмове, триремите ще заплуват по кървави вълни! Не искам да остане нито една къща, нито един камък, нито една палма! И ако нямам достатъчно хора, ще повикам мечките от планините, ще насъскам лъвовете! Не се опитвай да избягаш, ще те убия!


  • Жреците се появиха внезапно у Хамилкар и го намериха в градината му. Барка! Ти знаеш за какво идем … за твоя син!


  • Изтощени от свирене, музикантите понякога спираха, тогаваха се чуваха писъците на майките и пращенето на мазнината, която капеше върху въглените. Ония, които се опиваха с буника, пълзяха на четири крака, обикаляха около колоса и ревяха като тигри. Идонимите предсказваха бъдещето, обречените пееха със своите разцепени устни, решетките бяха изпочупени, всички искаха да вземат участие в жертвоприношението – бащи чийто деца бяха отдавна умрели, хвърляха в огъня техни изображения, техните играчки, техните кости. Ония, които имаха ножове, се нахвърляха върху другите. Започнаха взаимно да се колят. Храмовите служители събираха в бронзови веялки падналата пепел и я пресяваха във въздуха, за да се разпръсне жертвата по целия град, до звездните предели. Тоя голям шум и ярка светлина бяха привлекли варварите в подножието на скалите. Като се вкопчваха в развалините на хелеполата, за да виждат по-добре, те гледаха зяпнали от ужас.


  • Опиянен от гордост, Нар Хавас обгърна с лявата си ръка кръста на Саламбо в знак, че я притежава, а с дясната си ръка взе един златен потер и пи за духа-покровител на Картаген. С купа в ръка, Саламбо също се изправи, за да пие, но в същия миг се отпусна, отметна глава назад на облегалката на трона – бледа, неподвижна, с разтворени устни – и разпилените й коси увиснаха до земята. Така умря дъщерята на Хамилкар, задето се бе докоснала до мантията на Танит.