Рангел Вълчанов

Рангел Вълчанов
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия

Рангел Петров Вълчанов (1928–2013) е български кинорежисьор и сценарист, известен с филмите "Инспекторът и нощта", "Езоп", "Лачените обувки на незнайния воин", "А сега накъде?" и др.

От него

Аз правих филми, за да възпитавам. Какво съм възпитал?! Намигащ народ! Дълбоко погледнато, това е истината.

Ако с пот можем да оправим човешкото нещастие, тогава да ревнува целият български народ. И да се оправим. Ама не става!

Без дух нищо не става.

Без жената мъжът е нищо. Мъжът се осъществява чрез жената, не само защото се е родил от нея, а защото се връща при нея, за да продължи рода си. А за да роди жената, все при мъжа се връща.

…Българският народ – без глас. Измъчен народ. Говори нещо на някого си, а всъщност това е един монолог. Народът само си намига, псува и никой не го чува. Медиите също. Преструват се, че чуват хората. Това е абсолютна измама.

…Депресията [ми] се редува с другото ми състояние, когато си казвам: "Що да не се засмея, що се взимам толкова насериозно? Я се налези! Виж колко смешни хора има!"

Дива работа е войната! Паметниците учат на насилие. Всички герои възпитават към насилие. За първи път чух тази "дива работа" от дядо, когато бях дете, и все го крънках да ми разкаже за атаката при Люлебургас или за Одрин. Вместо да чуя, че българинът знае как да мре геройски, дядо ме гледаше усмихнат, ама тъжен. Прегърна ме и отрони: "Войната, сине, това е дива работа." Даде ми един бонбон карамел и тихо на ухото ми повтори никога да не забравя това. После ми каза: "Хайде, сине, повтори, що ти казах". Повторих го и не го забравих!

Едно време, докато бях на 31-32 години, все си мислех какво ще стане, какво ще кажат за мен. После си казах: "Я си гледайте работата! Бъди верен на себе си, работи, пък който каквото ще да говори." Ако мразиш някого, не страда този, когото мразиш, а самият ти, защото изживяваш лошите чувства. От егоизъм си рекох: "Няма да страдам, ще гледам да се веселя, пък който иска да изповядва обратната религия, да го прави!"

Живеем в страна, която мирише и която се е разгащила окончателно. Всеки ден срещам подритващи се и ядосани хора. Земята ни е обрасла с бурени. … Понякога се питам: Господи, какви хора има в тази държава?

Какво става с тези хора, които отиват във властта? Тотални идиоти. Вдигат рамене: "Не знам как съм забогатял!" Други пък се суетят: "Не може да се докаже, че съм корумпиран." Ами то от 100 км се вижда, че е престъпник.

Когато бях млад… още тогава проумях (всъщност, заблудих се), че за младостта времето е безкрайно или в краен случай "времето е наше", както пуберитетно пееше и подскачаше демокрацията ни от 89-а година! С течение на времето разбирах, че времето не може да принадлежи на никого. То е на всички и на никого. Велико и гадно! Благословено и проклето! "Оо, време, спри своя бяг", уплашено хленчи човечеството. Но явно времето е глухо, щом не ще да чуе воплите на паникьосаното човечество. Препуска си без юзди и няма кой да го спре поне за малко да си вземе поука. Така че времето е гениално! И трябва да се държим възпитано с времето. Усещам, че нямам време.

Много неизказани неща сега ме мъчат. Не знам колко са, но са много. Искам да говоря непрекъснато.

Наздраве на съдбата! Така съм по-спокоен. Каквото и да се случи, наздраве!

Настоящето би било много кофти, ако няма спомени. Без спомени човек загива прав! Затова се обръщам към читателите: Недейте да пренебрегвате вашите спомени! Без спомените хората са нищо – отворена врата в полето.

Не вярвам в нашата църква. Службите се водят на неразбираемия за нас черковнославянски език, самите свещеници са несвещени хора. Тук е моята църква, имам икони, запалвам си свещички, мисля си, говоря си с Бога. Сам искам да вляза в посредничество с Бога, с моята си приказка. Вярвам, че Той, Бог, ми помага. Защото и аз съм част от Вселената, и аз съм син на Бога, както всички останали.

Не мога да се оправя със себе си. Имам много задължения към себе си.

Нямам право да ги споделям с хората, да ангажирам вниманието им с моите терзания. Не е морално. Душата на човека не е пазар. Човек трябва да има една възглавница, да легне – там да сънува, да плаче, какво си иска, това да прави. Но там, на възглавницата!

Сега разбирам колко хубаво е човек да е графоман. Напишеш нещо, дадеш го на издателство, чакаш да излезе, после да те харесат читателите. Голям кеф е!

…Сигурно съм направил грешка. Но може би не съм разбрал и затова съм останал безразличен. В такива случаи продължаваш, а после се оказва, че отиваш към най-голямата си грешка. И дори се въодушевяваш от нея.

Скромността! Макар че тя краси човека, както казват, това е едно от най-позорните качества. На когото му липсва скромност, все му е едно, но други като мен, които са самата скромност, вечно са събуждали завист у нескромните. За мен скромността е бреме, тежка е нейната корона, но всеки е със съдбата си. Аз съм роден с нея и с нея ще си отида.

Сценарият на "Лачените обувки..." беше готов в началото на 60-те години, а ["Амаркорд"] на Фелини – в началото на 70-те. Художественият съвет на Киноцентъра обаче отхвърли моя филм. Успях да го заснема чак през 1979 г. Може пък и да е било за добро.

Съзнавам, че е малко неприлично, когато ми кажат: "ти си голям курвар". Но защо пък трябва да го крия.

Телевизиите са станали аморални. Сякаш истината е между краката на жената и мъжа. Само там я търсят.

Улицата, на която живея, е еднопосочна. А хвърчат по нея едни мерцедеси и набиват спирачки. И аз подскачам. Един закова гумите си пред мен. Казах му: "Млади господине, това е еднопосочна улица!" А той ми извика: "Искаш ли да те застрелям?" И извади пистолет. Отвърнах му: "Стреляй! Това заслужавам! Щом сме я докарали дотам, така съм те възпитал [явно с филмите си]."

Хората казват: времето е лошо. Не е вярно! Времето вечно е добро. Представете си, че само грее слънце! Или пък само да вали дъжд. Ще се побъркам! А колко е хубаво – да вали сняг, после да изгрее слънце, да задуха вятър, да завали, студено, топло. Времето е гениално.

Хората имат нужда да бъдат щастливи.

Човек трябва да обича съдбата си. Иначе ще бъде несправедлив. Всеки си има корени, точно както растенията. Ако пренесеш човека и го посадиш на друго място, трябва да преместиш и природата му. Я забучи една палма в Камчатка! Не можеш да търсиш сметка на съдбата си. Приятели, неприятели, болести, любови, всичко е вътре. Съдбата не зависи от нас, а от Бога, от близките, от случайността, от времето, в което живеем.

За него

Усещайки, че вече си отива от света, който много обичаше, Рангел Вълчанов поискал от дъщеря си Ани да предаде на близки, приятели и колеги и желанието му на поклонението му да не носят цветя. Нека ме почетат с "Наздраве", написал още режисьорът.

Една от книгите му дори бе озаглавена "Всички ще умрем, а сега наздраве!". Точно поради тази причина и Рангел предпочитал всички, които дойдат да се простят с него, да носят бутилка, а не букет.

Поклонението … е в столичната църква „Свети Георги", която Вълчанов всеки ден виждал от дома си. Той живееше в мансарда срещу храма. Приятели го чували преди години да се майтапи, че не иска да гушка букета, а предпочита да прегръща жена, опиянен след чаша хубаво вино.

— Последните думи на Рангел Вълчанов…, Vsekiden, 02.10.2013

Източници

Рангел Вълчанов: Народът ни е като мен, без глас, 01.10.2013

Рангел Вълчанов без глас: Искам да говоря непрекъснато, Нова телевизия, 15.05.2011