Птиците умират сами
"Птиците умират сами" (The Thorn Birds) е роман на австралийската писателка Колийн Маккълоу, издаден през 1977 г. Той се превръща в бестселър и донася славата на авторката си. Книгата се състои от 7 части, като всяка от тях разказва за различен герой. В центъра на сюжета е поставено семейство Клийри - бедни новозеландци, достигнали до Австралия и станали управители на едно от най-големите имения - Дройда.
Романът е пренесен на малкия екран през 1983 г. В телевизионния сериал главните роли се изпълняват от Ричард Чембърлейн, Рейчъл Уорд, Барбара Стенуик, Кристофър Плъмър.
- Казваш, че ме обичаш, но нямаш представа какво е любов; само редиш думи, които си научил наизуст, защото ти се струва, че звучат добре.
- Защото само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.
- Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме и това е. Като в старата келтска легенда за птичката с трън, забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе – нещо отвътре я тласка. А ние, хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и даже не се питаме защо. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава.
- Онзи, който няма какво да губи, може да спечели всичко, а човек без чувства не може да бъде наранен.
- Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние – когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.
- Обичаш ли хората – убиват те!
- Постепенно споменът за него поизбледня, както става с всички спомени, дори и с онези, свързани с много любов; сякаш в самите нас протича някакъв несъзнателен лечебен процес, който оздравява раните, въпреки отчаяната ни решимост никога да не забравим.