Пръстенът на Борджиите

От Уикицитат

Пръстенът на Борджиите (англ. "The Borgia Ring", 2009) е роман на британския писател Майкъл Уайт (Michael White). Заплетена криминална история свързваща размирната английска история от времето на Елизабет І със съвременния свят на свръхмодерни технологии и сложни психологически взаимоотношения. Едно престъпление, замислено в края на 16-ти век, продължава да покосява човешки животи и в началото на 21-ви. Една верска нетърпимост от епохата на ренесанса се трансформира в неизбити комплески в цифровата ера. Напрегнато повествование с много самоирония и задължителен английски хумор


  • Тя приличаше на някакво екзотично създание, извадено от Марианската падина. (с.93)


  • Пендрагън огледа масата. Неговите двама инспектори, Роб Грант и Кен Тауърс, му кимнаха. Между тях се бяха настанили двама от сержантите — Розалинд Маклиби и Джими Тачър. В този момент третият сержант, Тери Викърс, се върна с поднос с напитки. Когато забеляза главния инспектор, той кимна към халбата му…
    […]
    Пендрагън си свали сакото и седна до Търнър, поставяйки халбата си върху покритата с разхлопан гетинакс маса, вече отрупана с чаши и празни пакетчета чипс.
    […]
    — Каква е играта? — попита Пендрагън.
    — Главоблъсканици. Аз представям сцената, а те ми задават въпроси, на които трябва да отговарям. Опитват се да открият как е извършено престъплението.
    Пендрагън се усмихна.
    — Боже, това ме връща към младините. Играел съм го Оксфорд…
    За момент около масата настана тишина. След малко Кен Тауърс я наруши:
    — Всичко е наред, сър. Няма нужда да се извинявате а образованието си. Аз съм доволен да спомена и гимназията "Кенингтън Модърн".
    Около масата избухна смях.
    Пендрагън кимна и по устните му заигра усмивка. А Джес Търнър каза:
    — Добре. Готови ли сте? Чудесно. Така: Джон и Саманта лежат бездиханни на пода. До телата има мокро петно, а наблизо – парчета стъкло. Какво се е случило?
    Пендрагън се отпусна назад с халбата си. Знаеше тази главоблъсканица, но нямаше намерение да им развали удоволствието.
    — Има ли някой друг в помещението?
    — Не.
    — Вратите и прозорците са затворени или отворени?
    — Всички са отворени.
    — Джон и Саманта… женени ли са?
    — Може би.
    — Какво искаш да кажеш с "може би"? — озъби се Роб Грант. — Или са женени, или не са.
    Търнър вдигна рамене.
    — Живеят заедно.
    — Млади ли са или стари? — попита Маклиби.
    — На средна възраст.
    — Как са се простили с живота?
    — Задушили са се.
    — Удушени ли са?
    — Не.
    Грант се обърна към инспектор Тауърс.
    — Кен, какво ще кажеш за стъклата и водата? Някой трябва да е нахлул в къщата.
    — Да — кимна Тауърс.
    — Има ли строшени прозорци?
    — Не.
    Джими Тачър отпи голяма глътка от светлата си бира и лицето му просветна.
    — Ох! — каза той и остави чашата на масата. — Джон и Саманта… не са хора, нали?
    Търнър се опита да остане безразличен, но от него нямаше да излезе добър покерджия.
    — Става дума за риби, — и Тачър отпи още една глътка, докато другите го гледаха, а Трънър въздъхна. — Това са златни рибки. Котката е бутнала аквариума от шкафа. Той се е строшил… всичко е в стъкла. Джон и Саманта са се задушили.
    Маклиби плесна с ръце и се засмя.
    — Блестящо!
    Тачър се поклони театрално, а Джес Търнър поклати глава.
    — Знаеше я.
    — Не, — каза Тачър със самодоволна усмивка. — Просто съм гениален. Това е всичко. — И се почука с пръст по главата, за да подчертае думите си.
    (с.97-99)


  • — Значи престъпленията от страст вече са в миналото?
    — Зависи какво наричате страст, нали? — намеси се Джес. — За много хора парите са страст.

    — Айлийн, в действителния свят няма много романтика в убийствата, — обади се Пендрагън. — Винаги са отвратителни и тревожещи, каквито ще да са мотивите или средствата.
    (с.166)


  • Винаги беше мразил този апартамент, мразеше го през всичките седем години, откакто живееха тук. Особено ненавиждаше спалнята, с нейните розови стени и псевдоантикварни мебели – всичко беше избирала Пам. В помещението нямаше нищо от него… Всъщност нямаше нищо от него в цялото жилище. То беше царството на Пам. Той печелеше парите, тя избираше пердетата. Това беше спогодба, която беше приел преди много време. Но също отдавна беше стигнал до заключението, че да приемеш едно нещо, не значи да му се радваш. (с.170)


  • Бях чувал толкова ужасни истории за верския сблъсък, превърнал се голямата разделителна черта на нашия (16-ти) век. Разкази за брат, убил брат си, любовници, които се предават един друг, и родители, осъждащи собствените си деца на мъчения в името на своята вяра. В тези отвратителни времена беше трудно да разбереш на кого да се довериш и в кого да се съмняваш. (с.182)


  • — Здравей. Предполагам, че точността е част от обучението ти.
    — Съжалявам, може би трябваше да закъснея, както е модерно?
    (с.185)


  • Животът на ченгето рядко е скучен. […] Но не може да навлиза в подробности. (с.187)


  • Сякаш беше вчера, помисли си Пендрагън, когато четеше в "Момчешка книга за модерната наука" как цялата наука криминология се появява по щастлива случайност. Тя е измислена от един обикновен униформен полицай на име Сирил Кътбърт, който през 30-те години в свободното си време работил с микроскоп втора употреба, закупен за 3 лири. Началникът на столичната полиция по това време, лорд Тренчард, научил за това и посетил Кътбърт в импровизираната му лаборатория, която създал в килера на управлението. Тренчард бил толкова впечатлен от видяното, че се съгласил да бъде създадена истинска лаборатория в полицейския колеж в Хендън с бюджет 500 лири годишно. Останалото, както казват, е история. (с.203-204)


  • … "Сейнт Пол" — сградата, която някога се е издигала над всички, а сега прилича на умислена квачка, заобиколена от своите постмодерни пиленца. (с.205)


  • — Не ми харесва да се отнасят така с мен пред екипа ми.
    — Съжалих на мига, когато го казах.
    Той я изгледа студено.
    — Извинението е прието. — Обърна се и отиде в кабинета си, без да погледне назад.
    (с.213)


  • Тук [на втория етаж в тюдоровския театър ] беше претъпкано с по-заможни граждани, които си бях донесли провизии, пиеха вино и се шегуваха, като рядко обръщаха внимание на представлението. (с.229)



  • Пендрагън си спомни една стара поговорка от студентските си години: инженерните факултети винаги бяха в мазетата, така че тежките им машини да се продънят пода. Химическите факултети винаги попадаха на последния етаж, така че, ако нещо избухне, да не повреди етажите отгоре. (с.268)


  • Обаче по-лоши от съмненията в мен бяха съмненията в хората, които ми помагаха. (с.279)


  • Вдигнах рамене и изведнъж погледнах наляво, сякаш съм видял нещо странно. Пазачът проследи погледа ми и аз стоварих дръжката на пиката върху главата му. (с.286)


  • Пендрагън си [[мисли|помислищщ, че онова, което учените смятат за "вълнуващо", не е и на половина толкова интересно или полезно, колкото те си въобразяваха. (с.310)


  • — Кен смята, че има такава гатанка, че може да победи всички останали.
    Пендрагън се обърна към инспектор Тауърс и отпи още една глътка.
    — Добре, дай да я чуем.
    — Не само е най-добрата, но и е много актуална.
    — Ооо! — извикаха в един глас трима от екипа.
    — Добре. Един мъж отива на купон и си пийва малко от пунша. Тръгва си рано. Всички останали на купона, които пият от същия пунш, след това почиват от отравяне. Защо мъжът е останал жив?
    — Какво? Мисля, че това е съвсем очевидно — обади се Джими Тачър. — Първият тип е сипал отровата в пунша, след като е пил от него.
    — О, Джими, имай малко повече търпение.
    — Добре де, ще млъкна — съгласи се Тачър смутено и отпи голяма глътка бира.
    Около масата настъпи тишина.
    — Значи първият мъж не е убиец, така ли? Кен, не забравяй, че трябва да отговаряш честно — каза Маклиби.
    — Знам. Не е.
    — Някой друг е сипал отровата, след като първият е пил?
    — Не.
    — Шефе? Много си тих — внезапно се обади Търнър. — И таз ли си чувал в университета?
    Сю се усмихна и погледна Джак. Той отпи още една глътка , преди да отговори:
    — Не, всъщност не съм я чувал преди. Но мисля, че мога да се пробвам с отговора.
    Всички впериха очи в него.
    — Мисля, че отровата се е съдържала в ледените кубчета в пунша. Когато първият човек е пил от него, отровата още не се е била "размразила". Но по-късно, когато ледът се е стопил, тя е попаднала в пунша и е убила останалите гости.
    Пендрагън остави чашата си на масата и всички погледи се насочиха към Кен Тауърс, който криеше лице зад халбата си. След миг изстена и остави бирата на масата.
    — Покланям се пред теб… о, господарю, — каза той и вдигна очи към някого, който се приближаваше зад Пендрагън.
    Главният инспектор усети, че някой го потупва по рамото. Обърна се и видя началник Джил Хил.
    — Жалко, че не можеш да разрешаваш и истинските случаи толкова бързо, колкото загадките, — каза тя усмихнато.
    (с.254-256)


Източник
  • "Пръстенът на Борджиите", Майкъл Уайт, издателска къща "Бард", София, 2010, превод Асен Георгиев, ISBN 978-954-655-179-5