Павел Тодоров

От Уикицитат
Направо към: навигация, търсене

Павел Тодоров (р. 1965 г. в София) е галерист и търговец на произведения на изкуството. Завършил е педагогика, специалност дефектология в СУ "Св. Климент Охридски", но от началото на 90-те години на 20-ти век работи като експерт-оценител на изобразително изкуство. Собственик е на аукционна къща "Виктория", една от първите в България след демократичните промени, лицензирани да провеждат търгове. Същото име носи и дъщеря му. Един от основателите (през 2010 г.) и пръв председател на Асоциацията на търговците на произведения на изкуството.



  • Много е хубаво, че повече от половината картини се продадоха (на току-що отминалия търг). Хубаво е и когато се постигнат високи цени, това помага за развитието на пазара.[2]


  • Не е правилно да се сочи: "Еди-кой си художник струва толкова, а другият върви толкова". Пазарът зависи от момента, а всяка картина е сама за себе си. Една картина на Мърквичка е може да 12 000 лева, а друга да е 120 000.[2]


  • Той (конкретен художник – бел.цит.) не е популярен, няма го на пазара и трудно може да постигне високи цени. Картината беше изключително хубава. Хората наддаваха не за името и подписа, а за произведението. Това показва, че пазарът (на произведения на изкуството – бел.цит.) се развива в положителна насока. Спираме да продаваме автографи, а продаваме произведения.[2]


  • Аз никога не съм имал клиенти от тези, които казват: "Тази картина ще ми отива на тапета и килима". Публиката, с която контактувам, освен финансови възможности, има доста добър художествен вкус. Те знаят, че не са купили картини на ниско ниво. Не смятам, че купили картини само заради имената. Смятам, че всеки е харесал неща, към които има отношение.[2]


  • Снобизмът не е лошо нещо. Ако сте средна класа в Германия, ще бъдете задължени да имате в къщата си картини, независимо дали ви харесват или не. Ако някой влезе във вашата къща и види, че няма картини, ефектът ще е толкова отрицателен върху целия ви служебен и социален статус, колкото в България не може да си представите. Тези неща, донякъде са снобизъм. Но това е положителен снобизъм, защото в крайна сметка трябва да се започне отнякъде. Някой в семейството трябва да започне да се занимава с изкуство, култура. При децата на тези хора няма да е снобизъм, а натрупване. А внуците вече ще имат истинско отношение.[2]


  • Пазарът се съобразява с парите, предназначени за него. Ние можем да оценяваме една картина за хиляди, а да няма кой да я купи.[2]


  • Търсят се и имена, търсят се и хубави картини. Но какво значи "не е продадена"? "Кей" на Бенчо Обрешков не се продаде, но това не компрометира картината и не значи, че няма да се продаде в бъдеще. Просто картината не е срещнала своя клиент, своя меценат. Това е едно от най-камерните изкуства. Една картина е достатъчно да бъде харесана от един единствен човек. Точно това е много трудно и това е ролята на галериста – да срещне точно този човек с това произведение в подходящата обстановка.[2]


  • Цената на една картина не се определя нито от художника, нито от галериста – тя се формира от пазара и от колекционерите. Моето желание е да работя за максимално високи цени, но няма как. Моментната стойност на дадена творба е такава, след няколко месеца тя рязко се качва – такъв е пазарният механизъм, на който се подчиняват и аукционите. Днес вие ще купите Дечко Узунов за 300 лева, но след пет месеца ще дойдете при мен и ще поискате 1200, аз ще я продам на търг за толкова и вие ще спечелите – това си е просто борса.[3]


  • Разбрах, че арт пазарът е много тясно профилиран. Навремето Стенмарк го бяха питали защо не участва и на ски спусканията в състезанията, а само в слалома. Той отговори – ако карах добре кънки, това не означава, че трябваше да играя фигурно пързаляне и хокей едновременно. При нас е същото. Избрах да премина към друг сегмент – старото изкуство. Това е различно от арт мениджмънта и организирането на изложби. Търся начин да вкарам регламент на пазара, за да не е той някакъв гешефт между двама души, на тайно място, с неизвестни последици.[4]


  • (Трябва) да имаш усет към изкуството – правилата могат да се научат и за две години. Да си избрал правилно линията и посоката, в която ще се развиваш, защото пътища има много. И да работиш много.[4]


  • (Най-много се страхувам) от нелоялната конкуренция, липсата на правила на арт пазара, невежеството и непрофесионализма, особено когато те са войнстващи – тогава ударите са под кръста.[4]


  • Нямам любими картини – гледам на всички по един и същ начин. Позволявам ли си да вложа емоции в някоя картина, вече няма да съм добър търговец, а колекционер. Търговецът трябва да бъде абсолютно безпристрастен.[4]


  • Луксът е един от катализаторите на развитието.[4]


  • В бизнеса на арт пазара тя (свободата) е само привидна – че нямам работно време, определени рамки и срокове. Човек сам си извоюва параметрите на свободата. Въпросът е: да е в хармония със себе си, да е доволен от тези параметри и те да не му тежат. Когато си във вътрешно равновесие, в сговор със света и околните, ти си свободен.[4]


  • Най-разпространената заблуда в професията е, че това е една много лесна и доходна професия. Работата в една аукционна къща трае по 10-15 часа на ден. И продължава 365 дни в годината.[4]


  • Ние робуваме на безкрайно много заблуждения, които спират развитието ни.[5]


  • Винаги съм искал да стана собственик на банка. Беше ми детска мечта – да имам най-голямата банка на Балканите! Но не се осъществи. После исках да съм петролен магнат. Пак не стана. Затова, като по-скромно, се спрях на картините.[5]


  • На работата не трябва да се гледа като на сложна, несложна, престижна или не. Или си професионалист, или не.[5]


  • …Aко играта я няма на един аукцион, то той няма да е такъв, а ще е най-обикновена продажба. Напрежението идва от факта, че картините са пуснати на минимални цени – 20-30% под пазарната им стойност. Тръпката е дали човек ще се вмести в тези проценти и ще купи творбата изгодно, дали ще надкачи цената и ще се пребори със съответните конкуренти. Това е полето за изява на водещия. Той трябва да може да провокира тази игра на съперничество. Защото именно от нея идва печалбата на организаторите.[5]


  • Факторът информация в търговията с изкуство е ключов. Затова и аукционите са затворени за зяпачи. Допускат се само участници срещу определена такса. Към външния човек има подозрение, че може да събира впечатления за цените, интересите, клиентите, с което да повлияе на движението на целия пазар. Българските търгове се различават от прочутите аукциони по света главно по умалените мащаби, които не допускат тематичност.[5]


  • Наддаването е като покера. Някои участници разиграват небрежност, сякаш произведението не ги интересува особено, а всъщност дебнат момента, в който чукчето ще удари в тяхна полза. Да запазиш хладнокръвие е и начин да се предпазиш от подставените лица, които никак не се толерират в бранша. Те могат да бъдат агенти на собствениците на творбата или на самата аукционна къща. И ако някой демонстрира огромно желание за дадена картина, да вдигат изкуствено цената й, като предлагат все повече и повече.[5]


  • Наскоро един търг на "Виктория" предложи гравюра на Рембранд с начална цена 650 лв. Лаикът би подскочил – та тази цена е по джоба на всеки. "Да, но тези "всеки" не идват на аукциона. Ако дойдат 200-300 души и наддават, графиката ще стигне 4000 лв., което е реалната й цена. Рембранд има гравюри, вадени от плочите през 2001 г. в тираж по 150 бройки на цена 200 евро. Има и такива от ХVI в., по времето, когато е живял, собственоръчно подписани, и те струват 300 000 евро. Една творба може да се продаде за 100 лв. и да е безумно скъпо, ако оценката й е 1 лв., и за 5 000, което е скандално евтино, ако струва 500 000. Така че само по себе си името Рембранд не е стока.[5]


  • "'Как да кажа защо една от две жени е по-хубава? Тази професия неслучайно в западния свят е много високо платена. Оценителите, първо, имат име на пазара. Второ, те са перфектно запознати с творчеството на даден художник и могат да преценят една творба къде стои в него. Много хора питат: "Колко струва един Владимир Димитров-Майстора, 30 на 40 см.?" Как да ви го сметна – отвръщам – на квадратен метър или на килограм?! Има и някои точни параметри – авторът, размерът на творбата, техниката, сюжетът, състоянието и т. н., но другото е... интуиция, магия. Има, да речем, две работи на един и същ художник, и двете масло, от един период, всичко е еднакво, но едната струва 1000, а другата – 3000. Така че в изкуството, както и в любовта няма точни мерки.[5]


  • Първо те (колекционерите) не си показват сбирките, не дават интервюта по вестниците и влагат парите си в художествени произведения, а не в коли и телефони. Да не говорим, че им се налага да отговарят на въпроси като: "Ама ЗА КАКВО са ти тези картини?"[5]опровергавайки предубеждението, че колекционерите на изкуство са предимно сноби


  • Много хора смятат, че ако си добър художник, ще станеш добър галерист. Напротив, най-добрите художници са най-лошите галеристи по цял свят. А ако си изкуствовед – ще си добър оценител. Същата заблуда. В моята работа ползвам и художници, и изкуствоведи, и реставратори. Те се занимават със специфичните области. Но са обединени от търговската страна на въпроса.[5]


  • Този, който продава творбата, трябва да си направи сметка и на кого би могъл да я продаде. Това изисква детайлно познаване на пазара. Като анекдот в бранша се разказва случаят с някой си български колекционер, който замислил голям удар в "Сотбис". Прочутата аукционна къща продала книга от голяма поредица от ХIХ в. за цели 12 000 паунда. Същия том открил в сбирката си и нашият човек. Стегнал си куфарите и право в Лондон, а там му казват: "Благодарим ви, господине, за вашите старания, но не се интересуваме от книгата." "Ама аз ще предложа много по-ниска цена", упорства той. "Тенк ю, няма нужда", отвръщат. И така, докато нашенецът не избухнал: "А онзи случай?" "В онзи случай, сър – обяснили от "Сотбис" – знаехме, че на лорд Х тази книга му липсва в библиотеката. И той много искаше да я има. Затова тя достигна тази цена.[5]


  • То (българското изобразително изкуство – бел.цит.) няма цена извън България! За колко мислите, че можете да продадете платно на Майстора или на Златю Бояджиев в чужбина? За николко. Защото там никой не ги познава.[6]


  • Трябва да развиваме търговията цялостно, а не в посока да спечелим един-двама клиенти, да продадем една или друга картина.[7]


  • Пазарът е функция на цялата икономическа ситуация. Влагането на пари в изкуство е последната стъпка в една икономически развита държава и финансово стабилна система. Изобразителното изкуство е елитарно, това не е като да си купите билет за концерт. Купувате си оригинал, уникат, сумите са по-сериозни и не всеки може да си ги позволи. Лошото е, че в момент на финансова криза и богатите хора имат проблеми в бизнеса. Това неминуемо рефлектира върху пазара на изкуството.[7]


  • Ние (галеристите – бел.цит.) на практика не сме конкуренти. Приемам всички останали аукционни къщи и търговци като партньори. Ние не продаваме банани или картофи, а произведения на изкуството, всяко от които е уникално. Ако сте харесали картина при моите колеги, няма как да я купите от мен. Дори да съм ви много симпатичен. Така че всички трябва да работим за този пазар, той е много консервативен и крехък като майсенски порцелан. Едно невнимателно действие води до почти необратими последици.[7]


  • Предимно колекционери, хора с възможности, които събират определени произведения (купуват изкуство в Бългрия – бел.цит.), но те не гледат на картините като търговци. Но на търга предложихме цени, които бяха изключително атрактивни за дилъри търговци. Както се прави навсякъде по света. Една от основните характеристики на търговете е, че там се пускат творби на много по-ниска от реалната пазарна цена. Затова на наддаванията присъстват куп дилъри. Ако към някое произведение няма интерес, те веднага го купуват. После то се продава на следващ търг или в галерия, но на друга цена. Този механизъм у нас все още липсва.[7]


  • Бих платил някой да ми каже какво точно се търси (на пазара – бел.цит.)! Звучи глупаво и непрофесионално, но се търсят хубави картини от изявени художници. Обаче какво значи “хубава картина”? Това е най-глупавото определение за едно произведение на изкуството. А и е много трудно да се хване тенденцията, вкусът.[7]


Източници
  1. цитат от в-к "Труд", 10.2006
  2. 2,0 2,1 2,2 2,3 2,4 2,5 2,6 Павел Тодоров, собственикът на аукционна къща "Виктория", Монитор, 10.12.2005
  3. Дечко Узунов за 100 лева, 30.07.2009
  4. 4,0 4,1 4,2 4,3 4,4 4,5 4,6 Другото лице на Павел Тодоров, Капитал Light, 21.03.2008
  5. 5,00 5,01 5,02 5,03 5,04 5,05 5,06 5,07 5,08 5,09 5,10 Оценителят на картини е спец по търговете, Сега, 06.01.2006
  6. Търговията с картини е на ръба на закона, Труд, 25.03.2011
  7. 7,0 7,1 7,2 7,3 7,4 1800 лв. за “Бик” на Асен Пейков е срам, Труд, 17.12.2010