Оптимистична теория за нашия народ

От Уикицитат
Направо към навигацията Направо към търсенето

Оптимистична теория за нашия народ са група студии, писани от българския социален психолог Иван Хаджийски като сътрудник на списанието "Философки преглед" през периода 1937–1942 г. След гибелта на автора статиите са издадени съвместно под това общо заглавие.


  • Наистина никой българин досега не е дръзвал открито да пораженства с песимистични теории за българския народ. От никоя българска трибуна върху лицето на този народ не е хвърляна публична кал, която да е нужно да бъде мита с доводите на една оптимистична теория. Но това още не значи, че неразбирането на печалните материали, които дава нашият личен и обществен живот, не кара отделни лица и групи да правят повече или по-малко прикрито песмистични обобщения. (с.91)


  • Думите "българин" и "българска работа" у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. (с.91)


  • Българска работа … това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосано ръководена, коят сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои. (с.92)


  • Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният паотос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. (с.93)



  • Една оптимистична теория за българския народ днес може да има обществено значение само доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и социално въодушевление с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 г. и писанията на Раковски. (с.95)


  • Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано "докопване" е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравествено линчуване на обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? (с.96)


  • …Понятията "честност", "чест", "доблест" нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван "балама", който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. (с.96)


  • …У нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване на противното… лежи върху него. (с.96–97)


  • Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигеницята, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотията и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамние. (с.97)


  • Колко политици у нас са политици, понеже не ги бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? (с.98)


  • Нима не е вярно: когато някок се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване:
    – Е, пада ли нещо?
    (с.98)


  • Малко ли литературни критици са хора, които бащите им са искали да направят добри адвокати? Малко ли писатели живеят от залъка на жените си, които работят като учителки, чиновнички, продавачки в магазини ли имат трикотажни работилници, и чието прозвище "писател", поддържано с някой стих, с някой разказ или "роман", обикновено със статии и преводи, служи за квитанция на получаванто "жалование"? (с.98)


  • Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. (с.98)


  • Никакъв писателски съюз не обяви Ботева, Вазова, Каравелова за писатели. Никаква брада не можеше да направи главата научна. Талатите и усилията на Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов им осигуриха ръководното място в революционното движение. (с.101)


  • Достатъчно е да се разгърне "Песента на нибелунгите", за да се види, че и на немците не липсва нито един от пороците, с които те изобличават "низшите" раси. (с.107)


  • За да можем да сравняваме две величини, последните трябва да са сравними, т.е. да имат като основа за сравнение общ еднакъв знаменател. (с.107)


  • Първата работа на мнозина, сдобили се с диплом, е да променят с един нов костюм класовата си принадлежност, да прикрият с всички средства произхода си, да се отчуждят от козинявата торба на бащата, с която ги е отгледал, и да потърсят лека печалба на държавната трапеза, използвайки ней-лесния път – партизанщината. … Това хищничество на нашата полуинтелигенция е индивидуалистически схващания добива болезнен вид поради образците на филмите и романите и особено поради разширения апетит на неведомия, невкусилия, неседнали на мека мебел.

    И тъкмо тези прояви се използват от някои, за да водят борба не срещу основния въпрос – бедността ни, – а срещу образованието, парламетаризма и липста на съсловни прегради.
    (с.114–115)


  • Защо нашият народ не зачита чуждото? По същата причина, поради коят е и лош четец на книги – беднотията. (с.115)


  • Ако е въпросът за дарования, такива едва ли липсват на неизтощените сили на нашия народ. Самият факт, че въпреки всичко ние имаме такъв голям културен прогрес, показва, че това е дело повече на духа, отколкото на средствата. Талантът е съчетание на дарба и главно на подготовка. На нас обаче днес липсват материални средства, за да покрием производствените разноски на таланти от съвременен стил. (с.115)


  • Изходът е един: България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но – за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквато заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. Въпросът е: как да стане това? (с.116)


  • Най-сетне, когато искаме жертви от народа, трябва сами да сме готови да дадем такива. (с.118)


Източник
  • "Моралната карта на България", Иван Хаджийски, изд. "Захарий Стоянов", София, 2008