Никос Диму

От Уикицитат
Никос Диму

Никос Диму (гр.Νίκος Δήμου, Nikos Dimou, р.1935) е гръцки писател, публицист и преводач. Учи философия в Атина и в Мюнхен, а първата си книга написва и издава през 1953 г. Пише поеми, проза, есета, философски трудове, студии и коментари, журналистически рубрики. Превежда от немски, английски и латински, превеждал е включително и Елиас Канети. У нас е известен предимно със сатирично-коментарната си студия "Нещастието да си грък", написана през 1975 г. и претърпяла над 20 издания в родината си. На български е преведена и издадена през 1997 г.


Из "Нещастието да си грък"[редактиране]

  •   Има гърци, които проблематизират съществуването си, - и гърци, които не го проблематизират. Тези мисли (в книгата - бел.ред.) засягат по-скоро вторите, но са посветени на първите.
  •   Определяме като щастие състоянието - обикновено временно, - в което действителността съвпада с желанията ни.
      По аналогия нещастието трябва да бъде несъвпадането между желание и действителност.
      С други думи нещастие можем да наречем наличието на дистанция между желание и действителност. Колкото по-голяма е дистанцията, толкова по-нещастни сме.
  •   Щастието - или нещастието - ни зависи от големината, силата и броя на желанията ни, от една страна, и от характера на действителността, от друга.
      ... Тези, които дават "рецепти за щастие" се опитват обикновено да видоизменят или намалят желанията - понеже не е лесно да се въздейства на действителността. Разбира се, колкото по-малко желания имаме, толкова по-малко рискуваме да се разочароваме и да страдаме.
  •   При животните процепът между желание и действителност е минимален. Основните стремежи на животното се покриват с възможностите около него. То е абсолютно приспособено към околната си среда.
      ... Бихме могли да определим човека като животно, което винаги желае повече, отколкото постига. Неприспособимо животно. Бихме могли, с други думи, да определим човека като същество, което носи нещастието вродено в себе си.
      ... Колкото пò е човек, толкото повече копнее и иска, толкова повече зейва процепът. Ако е герой, се бори и се погубва. Ако е творец, се опитва да запълни процепа с форми.
  •   Гъркът се опитва във всяка област да бъде извън реалността. И после е нещастен, защото е извън реалността. И после е щастлив, понеже е нещастен.
  •   Принципно гъркът пренебрегва реалността. Живее два пъти над финансовите си възможности. Обещава три пъти повече, отколкото може да направи. Знае четворно повече, отколкото в действителност е учил. Чувства - и преживява - петорно повече, отколкото усеща.
  •   От волното - или неволно - игнориране на реалността в крайните й форми произлизат трагедията или комедията. И двете живеят от преувеличението и стълкновението.
      При това разликата между трагедия и комедия е по-скоро въпрос на гледна точка, отколкото на съдържание.
      И трагичният, и комичният герой нямат мярка, логика или чувство за хумор.
  •   Съществуват различни "пракити" за помирение на индивида с действителността. Най-висша е религията, а най-цивилизована - хуморът.
  •   Ново-гъркът изглежда щастлив, когато е нещастен. Когато всичко върви добре, се чувства неспокоен и непригоден. Ако няма причина за нещастие, ще се опита да я открие.
  •   За гърка отрицанието е утвърждение. Така че когато има позиция, я отрича, за да започне пак от отрицание.
  •   Гръцкият Закон на Паркинсон: "Двама гърци правят за два часа - поради разногласия - това, което един грък прави за един час."
  •   Който и да е народ, ако произхождаше от древните гърци, по презумпция щеше да е нещастен. Освен ако може да ги забрави или надмине.
  •   По въпроса за наследството бих разделил гърците на три категории: осъзнати, полуосъзнати и неосъзнаващи.
      Първите - съвсем малцина - знаят. Усетили са страховитата тежест на наследството. Разбрали са нечовешката степен на съвършенство в словото и формата на древните. И това ги съкрушава.
      Втoрите - мнозина - нямат пряко познание. Обаче са "чували". Те са като синовете на прочутия философ, които не разбират трудовете му, но виждат, че тези, които знаят, ги ценят и ги награждават. Славата ги дразни, но ги и ласкае. Винаги се надуват - когато обясняват на другите.
      Третата категория - неосъзнаващите - са невинни и непорочни (тоест неуки: Макриянис, Теофилос, Народът). Чували са за древните от митове и легенди, които са усвоили като приказки. Те са тези, които създадоха народната традиция и изкуство. Те са единствените, които живеят без грижа за наследството.
  •   Та - доколко сме европейци? От Европа ни делят много неща, може би повече, отколкото ни свъзват. Нищожни отзвуци от големите културни процеси, създали съвременната европейска култура, са стигнали до нас (не говорим за "просветеното" малцинство). Нито схоластичното средновековие, нито Ренесансът, нито Реформацията, нито Просвещението, нито Индустриалната революция. Вероятно културно сме по-близо до православна Русия на славянофилите, отколкото до Европа на рационалистите. А източните влияния?
  •   В корените на гръцкото нещастие са двата национални комплекса за малоценност. Единият е във времето - към предците. Другият в пространството - към "европейците". Неоснователни комплекси може би, но това не ги прави по-малко реални.
  •   Различни сме и въпреки това отчаяно се опитваме да се вместим някъде. Защо ли възприемаме нашата уникалност като недостатък? Защо ли се стесняваме от нея? Защото не сме достатъчно големи или силни, че да превърнем своеобразието си в знаме? Или пък понеже не сме сигурни в себе си?
      Тази липса на сигурност - а не величината ни - ни е карала винаги да търсим "покровители". Има и други малки народи, но те не висят на шията на големите.
  •   Не пожелахме никога да изясним и да осъзнаем нашето своеобразие. Все се опитвахме да принадлежим някъде - а не да бъдем себе си. Опитахме се да станем отново древни. Мъчихме се да докажем чистотата на расата ни, воювайки фанатаично с Фалмерайерите, но никога не проучихме хладнокръвно реалните й компоненти. Намразихме се и съсипахме езика си, защото не бил съвсем същият като езика на древнтие ни предци. Намразихме себе си, защото не сме високи, руси, с "гръцки нос" като Хермес на Праксител. Намразихме съседите си - защото си приличаме.
  •   Намразихме съседите си - защото си приличаме.
  •   Ние сме един народ без лице. Без идентичност. Не защото нямаме лице. А защото не смеем да се погледнем в огледалото. Защото са ни накарали да се срамуваме от истинското си лице. До такава степен, че се страхуваме да познаем себе си. Така се научихме да играем различни роли: на "античния", на "европееца".
  •   Как един народ без идентичност да няма комплекс за малоценност. Народ, комуто не позволяват да бъде това, което е, а го мерят винаги с други, чужди мерки.
  •   Прекалява този, който не се чувства сигурен, който смята, че е в неизгодно положение. Прекаляването е опит за преодоляване. Свръхкомпенсация.
  •   Често говорим - в последно време - за свобода и независимост. И имаме предвид да се спред вътрешното потискане и външната зависимост от чужди сили. Но забравяме, че потискането и зависимостта се коренят в самите нас. Ако ги нямаше в нас основанията, никой не би могъл да ни пороби, нито да ни подведе.
  •   Свободен е не този, който "прави каквото иска", а този, който знае какво иска. ... Свободата не иска само "добродетел и смелост". Иска главно знание. И критична способност.
  •   Защото да не забравяме: Зад всяко творение има една травма. Във всяка перла съществува дразнеща песъчинка.
  •   Извайваме митове за себе си. И след това сме нещастни, защото изглеждаме недостойни за митовете, които сами сме си създали.
  •   Щом - по някаква причина - паднат тираните или си отидат чужденците, скачаме отгоре (като Карагьозис върху Змея) и казваме: "Ние ги изгонихме."
  •   Никога новогърците не са могли да поемат отговорностите си. Все ни е виновен някой трети: "пръстът на Англия", Интелиджънс Сървис, НАТО, ЦРУ.
  •   Друг признак за липса на сигурност: новогръцката подозрителност. Първата реакция на каквото и да кажеш е: "Да не ме будалкаш?"
  •   Смехът обаче е сигурно доказателство за човешката свобода.
  •   Гръцките "институции"! Изтормозено, бледо подражание на институции. Хартиен тигър. Единственото, което ги спасява, е, че алтернативата им е на още по-лош хал.
  •   Единствените опасни институции в Гърция са: властта на старците, бюрокрацията и матриархатът.
  •   Гръцките предприятия са главно фамилни. Пазят топлотата, но и жестокостта на семейната атмосфера.
  •   Ромейски "мениджмънт": Вместо мотивиране - шамар зад врата.
  •   Гръцкото образование: Механизъм за масово насилствено захранване със знания, задвижван от неуки, сковани и лошо платени преподаватели.
  •   Проблемът на гръцото образование е проблем на преподаващите. Само личност може да оформи личност. Зад всеки осъществен човек стои - винаги - поне един добър учител.
  •   Само личност може да оформи личност.
  •   Помня много добре учителите, които се разтреперваха от учениците, научили се да мислят.
  •   Единственият контакт на гръцката църква с духа през последните сто години бяха отлъчванията на Роидис, на Паскаратос и на Казандзакис.
  •   Така наречените гръцки "аристократи" са в действителност малцината ни истински буржоа - от род. Новоизпечените ни буржоа са всъщност преоблечени (и замаяли се) селяни. А малцината останали селяни са може би единствените автентични гърци.
  •   Внезапно погражданеният селяк е най-жалкото създание в Гърция. Животът му съвсем е деградирал. Загубил е изцяло предишното си патриархално обкръжение - без да придобие нищо на негово място. Нито пък гръцката буржоазия имаше някаква значителна традиция, за да му я предложи. Но и да имаше, не би било възможно няколко хиляди буржоа да асимилират няколко милиона селяни в рамките на едно поколение.
  •   Сексуалният живот на гърка се движи на две нива. Реално и въображаемо. Разстоянието между тях е голямо. Сексуалният живот на гъркията се движи също на две нива. Реално и търговско. Разстоянието между тях е минимално.
  •   Експлоатирането на жената от мъжа има като естествено следствие измамването на мъжа от жената.
  •   Последната дума обаче я има жената-майка. Там, с най-недоловимото оръжие - унищожителната "любов" - тя осъществява своето отмъщение. Създавайки деца - роби или революционери.
  •   Докато гъркът трябва да се бори, за да се освободи от себе си, гъркинята трябва да воюва, за да се освободи от гърка. Слд това ще дойде времето да се бори със себе си.
  •   Цялата методичност и системност, които липсват във всекидневния ни живот и работа, са съсредоточени в тайната ни мисия: да съсипем колкото се може по-резултатно това хубаво място, което ни е отредила съдбата.
  •   Гръцката земя: нещо средно между идиличната Аркадия на Пусен и театър на абсурда. Днес: сценография за туристи.
  •   Гърция е единственото място, където авторът плаща от джоба си, за да издаде една книга и след това бива облаган с данък за "приходи от писателски труд".
  •   Хиляди пъти по-добър е суровият търговски дух, чрез който се извършва промоцията на духовни ценности на Запад - отколкото лепкавото ласкателство, низостта и покровителстването, които характеризират духовния ни живот.
  •   Нека бъде каквато иска душата на гърка, само да не е: евтина и анонимна.
  •   Трябва да сме луди ние, гърците. ... "Свещената велика лудост" бе най-вярното, което сме постигнали досега - независимо успешна или не.
      Заради това мнозина обикнаха борбата, повече от целта на борбата.
  •   Гръцкият песимизъм се ражда от прекаленото утвърждаване на живота, а не от отричането му. От невъзможността да се помири с ограниченото в живота.

Из интервю[редактиране]

  •   — С кой от двата си рода се чувствате по-свързан?
— Откъм страната на майка ми роднините ми са малцина отделни и ексцентрични личности. главно лели и един братовчед. Откъм баща ми - това, което се нарича сой. Компактна група от лели, чичовци, вуйчовци и братовчеди - Димеите. ... Класическа сплотена патриархална фамилия, където всички си помагат един на друг, но и всички се следят и се контролират. Завиждах на тяхната солидарност и единство, но се плашех от липсата на независимост и личен живот - това, което англосаксонците наричат privacy. Този страх постепенно ме отдалечи от ядрото.
  •   — Перфектни ли сте?
— Ще кажа само, че не понасям любителските занимания и затова нямам хоби, но имам шест професии. По отношение на книгите ми например се стремя да оформя едно цяло, контролирам всеки параметър на текста, което означава и вида, и организацията му. Като завършвам книгата искам да имам чувството не само че ъсм казал,каквото съм искал да кажа, по начина, по който съм искал, но и да мога да видя, да получа сетивна наслада то структурата и формата.
  •   — Наистина ли имате шест професии?
— Дълги години имах рекламна агенция, като журналист имах постоянни рубрики във вестниците "Вима" и "Катемерини", като пистел имам към 30 заглавия, като фотограф съм публикувал снимки в гръцки и чужди списания, мои фотографии са използвани за корици на книги, списания, плочи, имам две изложби и два албума. Занимавм се също с компютри, сглобявам, консултант съм към една фирма и пиша в специализираните издания. И накрая освен собственик съм коментатор и изпитател на автомобили.
  •   — Значи балансирате едното с другото?
— До известна степен. В писателската си професия всичко е променливо, абстрактно и многозначно. Затова като скептик търся изкупление в конкретното. Оттам и любовта ми към машините, котките и жените.
  •   — Има ли разнообразие в живота Ви?
— Усещам живота не като продължителност - последователност, - а като несвързана броеница от преживявания. Бих могъл да кажа, че съм живял много животи. Изпълних доста роли. Влязох в трудно достъпни пространства. Упражнявах аразлични професии, пътувах много, четох ненаситно. Израстнах без лишения (освен по време на окупацията), незапно се оказах беден и от отрицателен пак се върнах към положителен баланс. Създадох една голяма компания - и я зарязах. Усещам, че в живота ми се крият много книги. Колкото ще успея да напиша?
  •   — Нека поговорим за книгата Ви "Нещастието да си грък"... Това е най-популярната Ви книга...
— Трябва да Ви кажа, че не обичам много тази книга. Тя съсипа реномето ми на духовен човек, заради огромния си търговски успех. (Смее се.) След нея ме смятат за популярен хуморист.
  •   — И все пак не сте ли доволен, че книгата Ви се радва на постоянен интерес?
— Колкото години от първото издание - и все още се търси. ... Изглежда все още е актуална. Следователно, книгата не е сполучила. Не е поправила нищо! Гърците не се променят. Е, поне четат.