Луис Карол
| Луис Карол | |
|---|---|
 | |
| Вижте също | |
 Статия в Уикипедия | |
 Материали в Общомедия | |
 Творби в Проект Гутенберг |
Луис Карол (англ. Lewis Carroll, 1832—1898), с истинско име Чарлс Латуидж Доджсън (Charles Lutwidge Dodgson), е британски писател, философ, математик, логик и фотограф.
Произведения
[редактиране]Алиса в Страната на чудесата
[редактиране]- — Кой път да поема от тук? — попита Алиса.
- — Зависи къде искаш да стигнеш — отговори Усмихващият се котарак.
- — Няма значение — отвърна Алиса.
- — Товага няма значение и кой път ще поемеш — усмихна се загадъчно Котаракът.
- — …стига да стигна някъде — допълни Алиса.
- — О, това със сигурност ще се случи, — каза Котаракът, — стига да вървиш достатъчно дълго.
- Алиса разбра, че това не може да се отрече, и се опита да зададе друг въпрос:
- — Какви хора живеят по тия места?
- — В тая посока — рече Котаракът, като описа кръг с десния си крак — живее един Шапкар. А в тая посока — като замахна с другия — един Великденски Заек. Иди при когото щеш. И двамата са побъркани.
- — Но аз не искам да ходя при побъркани — забеляза Алиса.
- — А! Не може иначе — рече Котаракът. — Ние всички сме побъркани. Аз съм побъркан. Ти си побъркана.
- — Откъде знаеш, че съм побъркана! — каза Алиса.
- — Сигурен съм — рече Котаракът, — иначе нямаше да дойдеш тук.
- Алиса съвсем не мислеше, че това е истинско доказателство, но…
- (из шеста глава – „Прасе и пипер“)
- — Коя си ти? — рече Гъсеницата. Това съвсем не подканваше към разговор. Алиса отговори доста свенливо:
- — Не… не зная сега, госпожо… зная само коя бях, когато станах тая сутрин, но струва ми се, че оттогава съм се изменила вече няколко пъти…
- — Какво искаш да кажеш? — рече строго Гъсеницата. — Обясни се!
- — Себе си, боя се, не мога да обясня, госпожо — каза Алиса, — защото, виждате ли, аз не съм аз!
- — Не виждам! — рече Гъсеницата.
- — Боя се, че не мога да се изразя по-ясно — отговори много учтиво Алиса, — защото аз сама не го разбирам. Да бъдеш в един ден ту голяма, ту малка е доста объркано.
- — Не е! — рече Гъсеницата.
- — Може би вие не намирате, че е тъй — каза Алиса, — но когато ще трябва да станете какавида, а това, знаете, ще се случи някой ден, и след това да се превърнете в пеперуда, мисля, и на вас ще се вижда някак странно, нали?
- — Ни най-малко! — рече Гъсеницата.
- — Може би вашите чувства да са различни — каза Алиса. — Аз зная само, че на мене би ми се видяло странно!
- — На тебе! — рече Гъсеницата възмутено. — Коя си ти?
- (из пета глава – „Съветът на една гъсеница“)
- — Мисля, че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно — каза тя, — отколкото да го хабите, като задавате гатанки, които нямат отговори.
- — Ако познавахте времето така добре, както аз го познавам — каза Шапкарят, — нямаше да кажете, че го хабим. Времето е личност. Не може да се хаби една личност.
- — Не разбирам какво искате да кажете — учуди се Алиса.
- — Разбира се, че не! — възнегодува Шапкарят, като отхвърли глава назад. — Дори бих се осмелил да кажа, че никога не сте говорили с времето!
- — Може би не — предпазливо отвърна Алиса. — Но зная, че трябва да спазвам времето, като удрям с крак, когато се уча да пея.
- — А, ето защо — каза Шапкарят. — То не обича да го бият. А ако се отнасяш добре с него, ще направи с часовника, каквото поискаш. Например, да кажем, че е осем часът сутринта, тъкмо време за училище. Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти! Един и половина, време за обяд!
- — Де да беше! — си рече шепнешком Мартенския Заек.
- — Славно щеше да бъде, разбира се — каза Алиса замислена. — Но тогава… знаете, не бих била гладна…
- — Не веднага може би — каза Шапкарят. — Но вие можете да задържите показалеца на един и половина, докогато искате.
- (из седма глава – „Една необикновена закуска“)
- — Налейте си още малко чай — рече много сериозно Великденският Заек на Алиса.
- — Аз изобщо не съм пила — отвърна докачено Алиса. — Как мога да си налея още?
- — Искате да кажете, че не можете да си налеете по-малко от нищо — каза Шапкарят. — То е лесно да си налеете, щом не сте си налели досега.
- — Никой не ви пита за вашето мнение — отсече Алиса.
- — Кой прави сега забележки на другите? — запита тържествуващ Шапкарят.
- Алиса не знаеше какво да отговори, но си наля малко чай…
- (из седма глава – „Една необикновена закуска“)
- Шапкарят отвори широко очи, като чу това, ала каза само:
- — Защо гарванът прилича на писалищна маса?
- "Ето, сега ще се позабавляваме! — помисли Алиса. — Радвам се, че почнаха да задават гатанки."
- — Мисля, че мога да отгатна — добави тя гласно.
- — Значи мислите, че можете да кажете отговора? — рече Великденският Заек.
- — Точно така — отвърна Алиса.
- — Тогава кажете това, което мислите — продължи Великденският Заек.
- — Това и правя — бърже отвърна Алиса. — Поне… поне мисля туй, което казвам… то е все едно, нали…
- — Ни най-малко не е все едно! — каза Шапкаря. — Та вие значи искате да кажете, че "Аз виждам това, което ям" е все едно като "Аз ям това, което виждам"!
- — Значи искате да кажете — добави Великденският Заек, — че "Аз харесвам това, което получавам" е все едно като "Аз получавам това, което харесвам"!
- — Значи искате да кажете — добави Катерицата, която изглежда говореше в съня си, — че "Аз дишам, когато спя" е все едно като "Аз спя, когато дишам"!
- — Все едно е при тебе — каза Шапкаря.
- (из седма глава – „Една необикновена закуска“)
- — Няма място! Няма място! — извикаха те, като видяха, че Алиса иде.
- — Има много място! — каза Алиса възмутена. И тя седна в едно голямо кресло на другия край на масата.
- — Ще пиете ли малко вино? — покани я Великденският Заек.
- Алиса огледа масата, ала на нея имаше само чай.
- — Не виждам никакво вино — забеляза тя.
- — Няма вино — рече Великденският Заек.
- — Тогава не беше толкова учтиво от ваша страна да ми предложите да пия — каза Алиса ядосана.
- — Не беше толкова учтиво от ваша страна да седнете, без да сте поканена — рече Великденският Заек.
- — Не знаех, че масата е ваша — каза Алиса. — Наредена е за повече от трима.
- — Косата ви трябва да се подстриже — каза Шапкарят. Той се бе загледал в Алиса с голямо любопитство и това бяха първите му думи.
- — Трябва да се научите да не правите забележки на хората — отсече строго Алиса. — Вие сте невъзпитан.
- Шапкарят отвори широко очи, като чу това…
- (из седма глава – „Една необикновена закуска“)
Алиса в Огледалния свят
[редактиране]- — Ти много добре знаеш, че не си истинска.
- — Истинска съм! — възкликна Алиса и се разплака.
- — Няма да станеш по-истинска, като плачеш — отбеляза Туидълди. — Излишно е да рониш сълзи.
- — Ако не бях истинска не бих могла да плача…
- Точно в този миг те започнаха да тичат. Царицата тичаше толкова бързо, че Алиса само се стремеше да не изостава. Въпреки това Царицата все викаше:
- — По-бързо! По-бързо!
- Но Алиса усещаше, че не може да тича по-бързо, макар че не й достигаше дъх да го каже.
- Най-любопитното беше, че дърветата и другите неща около тях изобщо не променяха местата си — колкото и бързо да се движеха те сякаш не отминаваха нищо.
- "Дали пък всички неща тичат заедно с нас?" — помисли бедната, озадачена Алиса.
- Но Царицата сякаш отгатна мислите й, защото извика:
- — По-бързо! Не се опитвай да говориш — и я повлече напред.
- — Близо ли сме вече до там? — успя да изпъшка най-после Алиса.
- — Близо до там! — повтори Царицата. — Ами че ние го отминахме преди десет минути! По-бързо! Сега! Сега! — извика Царицата. — По-бързо! По-бързо! — И те затичаха толкова бързо, че полетяха във въздуха, като едва докосваха земята с краката си, докато изведнъж спряха, тъкмо когато Алиса остана съвсем без сили. Тя се намери седнала на земята, задъхана и замаяна.
- Царицата я подпря на едно дърво и каза любезно:
- — Сега можеш да си починеш малко.
- Алиса се огледа крайно учудена.
- — Какво! Възможно ли е да сме стояли под това дърво през цялото време? Всичко е така, както беше.
- — Най-сетне Осмия квадрат! — извика тя. — О, колко се радвам, че най-после съм тук! Но какво е това на главата ми?
- Беше златна корона.
- — Не, това е великолепно! — каза Алиса. — Никога не съм очаквала, че толкова скоро ще стана Царица…