Летопис на кървави злодеяния

От Уикицитат
Направо към навигацията Направо към търсенето
Спомени на Петър Василев Стойчев, жител на село Равногор за партизанската борба в Родопите през Втората световна война.
Там, в колибата, са те – отрудени селяци, мъж и жена, че зимата тук е по-мека и тук зимуватдобичетата. Подканяни от ужасени свои братя да бягат, че иде буря страшна, потоп кървав, взел много жертви, наближава и ужас, страх цари навред. Но милите чеда на родното ми село остават там, не помнейки някому зло да са сторили, а щом е тъй, защо да бягат, не знаейки, че кървав меч надвиснал е над тях. Остават в унес и надежда плаха, че ще ги подмине кървавият погром и с трепет чакат неизвестността.


А глутницата идва, банда главорези партизани влизат от колиба в колиба, ограбват оскъдната храна и дрехите на тези бедняци и след това ги съсичат, сякаш са ордите на Ахмед Барутанлията, изклали Батак и Тамръшлията от Перущица. Нахлуват те и в колибата на Тодор и Софка Томови и с бесен вой събличат съпружеската двойка, навличат дрехите им, чорапите, омитат оскъдната храна и подкарват мъжа напред – да ги води, че той знае пътеките балкански.


– Не ми го вземайте, че той е моята подкрепа в живота непосилен. Без него що ще правя аз? – с ужасени, обилно леещи сълзи очи тя вика, моли, увещава, но глухи остават за воплите, че за убийците думата “милост” е непозната. – Не ми го взимайте, че скоро аз майка ще бъда.


– Ти няма да родиш! – изсъсква змийски убиецът садист, поваля немощната женица и с нож нанася удари жестоки. Но как да опиша туй, що следва? Разпаря той жената и изважда кървав къс от майчината утроба, нероденото дете. Бъдещата утеха на майка и баща. Притихнала е вече убитата, но вперил кървави очи в майчината гръд, със зловещ глас отново изръмжава: – Щом няма да родиш, ти няма и да кърмиш, затуй гърдите ще отрежа аз, че вече не са ти нужни те! – и кървавият нож отново се забива и пада майчината гръд обляна в кръв и мляко. Убиват и мъжа и бягат да спасяват жалкия си живот.


Дете аз бях тогава, в оня зловещ февруарски ден, докара ги в село с каруци и коне и ги оставиха полуголи на площада в двора на старото училище. Страх и ужас скова селото. Само кучетата, усетили смъртта, кръвта, виеха провлачено, зловещо. Заклани са лични, мирни и трудолюбиви люде, наши близки и роднини от червените злодеи – партизаните. О, злодеи, не сте ли и вие от майка раждани или от майчина гръд не мляко сте сукали, а само жлъч, отрова вместо кръв е изпълвала грешните ви тела?


Но познавайки ви като убийци садисти, верни на своята нечовешка болшевишка идеология, знам, че през цялото си паразитно съществуване сте се занимавали само със заговори, палежи, грабежи, атентати и безбройни убийства, убийства, убийства… За награда от узурпираната власт от подобни вам изчадия вие, малцината останали живи палачи, вместо да получите заслуженото в “Сухото дере”, където приключи тази ваша кървава “епопея”, бяхте удостоени с пагони и лампази генералски, за да продължавате своята кървава вакханалия десетилетия след това над обезкръвения, потиснат и измъчен наш народ. Но паметта на избитите мои скъпи съселяни ме задължава да спомена в този кървав летопис едно зловещо име, един от главните герои на тези злодеяния – Пашката. Това е Георги Серкеджиев, който за своите заслуги към партията бе удостоен с генералски чин и за срам и ужас на малко останалите равногорци в селото преди няколко години една невзрачна и простовата личност, заемаща кметска длъжност, предостави на наследниците на убиеца Серкеджиев общинско място (парцел) да си построят вила. Народното поверие казва никога да не забравяме, че рано или късно убиецът идва на мястото на извършеното от него злодеяние. И ето това се потвърждава като истина. Това е факт – за срам на цялото село, гавра с паметта на закланите чеда на Равногор.


Един потиснат, обезправен народ с небивала принуда и репресии трябваше да повтаря гнусните лъжи десетилетия наред – за “борците за свобода”, за “славните партизани”, не знаейки колко нечовешки злодеяния са вършили. Но Равногор не забравя, че сенките на неговите невинни жертви ще витаят, докато съществува. А ние, останалите живи – свидетели на тези ужаси, на тези нечовешки престъпления, ще строим кръст с десница и ще се помолим Богу за тях. Но същевременно ще произнесем и своето проклятие и вечна анатема за убийците! И ако по-горе написаното се прочете от равногорец, независимо къде се намира той, да знае и да се бори за това: потомците на убийците да бъдат прогонени от селото ни като бесни кучета.


Изнесеното в този кървав летопис може да бъде потвърдено от всички останали живи свидетели на тези събития.


Връщайки се към тези страшни времена, аз не мога да се помиря с мисълта, че много хора, дори близки на избитите, забравят, че убийците все още са ненаказани. Нещо повече – някои от тях лакейничат и превиват гръб пред тях. Но жестоката истина е пред очите ни. Равногор е раждал много доблестни синове и дъщери, но за жалост е раждал и продажници, предатели. Събитията през изминалите години ни дават достатъчно материал за това.


А сега, в заключение, за прословутия отряд “Антон Иванов”. Патронът на това сборище от престъпници продава себе си, целия им централен комитет и всички тайни квартири, явки и т.н. на директора на полицията Н. Гешев. През цялото съществуване на отряда агентите на Гешев са сред тях, за да може с тяхна помощ четите да бъдат събрани заедно и ликвидирани. Бутилка мастика за Антон Иванов върши най-добре работата. Те имаха за баща-вожд най-големия убиец кръволок – Й. Сталин, а майка и дете – партията терорист. За съжаление и днес издънките на това змийско котило разкъсват без милост снагата на България. Докога?


Източник