Калин Терзийски

От Уикицитат
Направо към: навигация, търсене
Калин Терзийски
Калин Терзийски
Вижте също:
Wikipedia-logo-v2.svg Статия в Уикипедия

Калин Николов Терзийски (р.1970 в София) е български поет, писател и сценарист, лауреат на Годишната награда за литература на Европейския съюз за 2011 г. По образование е медик, специалност психиатрия, и дълги години е работил в клиника за душевно болни, но се отказва и напуска в полза на литературата.


От него[редактиране]


  • Срещу малодушието, срещу малодушното чувство на самота и отчаяние, поради липса на смисъл, срещу него може да се противопостави само велик генератор на смисъл – човекът. Няма смисъл в света. Светът не произвежда смисъл. Нито в бузоните, нито в кю-мезоните и другите елементарни частици има смисъл. Има само смисъл, който човек ражда, но той го ражда с мъжество и твърдост. Защото отпусне ли се на… това, което да го наречем тъга, човек – една река, която влече, – той естествено, че не може да роди смисъл. Той трябва да направи голямо волево усилие, за да роди смисъл и след това да живее с него.[1]


  • Ние не стигнахме до тези неща (до масови протести като в в много други през 2011 г. – бел.цит.). България се оказа едно… малко вкиснато такова, малко бедничко, но островче на стабилност – както винаги е била. Ние не стигаме до крайност. Винаги сме или така, или така, но не стигаме до някакви зловещи крайности.[1]


  • Силните, категоричните заглавия правят добро впечатление. Те са по-добри от половинчатите или от тези, с които някои млади автори правят опит за оригиналничене. В България хората имат нужда повече от някаква категоричност, от повече ясни и смели изявления.[2]


  • Българинът като цяло е песимистичен и вкиснат човек и затова е лесно податлив на депресии и психогенни разстройства, които в повечето случаи обаче не са клинични, а по-скоро продиктувани от външни фактори.[2]


  • Общо взето (продуцентът – бел.цит.) искаше да ни внуши, че от пишещия човек няма много нужда и след като не е послушен, може да бъде сменен моментално с друг. Един вид фигурата на режисьора е по-важна при правенето на телевизия от тази на сценариста. Какво да се прави – дерибейщина.[2]


  • Светът е място, което е интересно да пообиколиш. Така бих казал на всеки бъдещ човек. Но тъй като никой не ме пита – ще си мълча. Светът е място, което е изключително забавно да пообитаваш – така бих допълнил. Ако ме питаше някой.
    Странни неща се случват, всичко е оплетено, навързано, вие се и се усуква – и времето, и пространството, и съдбите, и пътищата! Чудно място е светът!
    [3]


  • Надявам се да виждам все повече хора, които усещат тая работа – с плана. Да разбират, че целият свят се движи по план; но планът е абсолютно шантав и тотално объркан. И въпреки, че разбират това – да съумяват да се смеят от сърце на тоя факт.[3]


  • Съдби се сливат и разделят, пътища се пресичат и разминават. Всички събития на света са подредени в някакъв грандиозен калейдоскоп, който искри и трещи, а нечия ръка го върти и настройва.[3]


  • Първото нещо, което ми се случи (на Панаира на книгата през 2011 г. – бел.цит.), е че се сблъсках с десетина пишещи братя. Така аз наричам тия, които вечно нещо пишат и вечно нещо издават, а никой не иска да им го прочете. Тези мили хора бързо ме надушиха и започнаха един след друг да ме дърпат настрана за кратък разговор. Всички те правеха само едно: напористо се опитваха да ме убедят да прочета книгите им.[3]


  • …Едно от нещата, които наистина смятам за най-голямо престъпление срещу литературата, е четенето насила. А четенето, когато насилието идва от собственото ти чувство за вина и гузната ти съвест (гузна от това, че евентуално може да обидиш или нараниш някого) – е най-мизерното четене!
    Да четеш, защото ако не прочетеш нещо ще обидиш някого – това е наистина безобразие. Но както и да е.
    Наистина мразя да чета книжки, които са ми набутали в ръцете, подарили, препоръчали, горещо препоръчали, ужасно горещо препоръчали и задължили с куп изнудвачески молби да прочета.[3]


  • …Въпреки че някой би изисквал от мен някаква по-голяма сложност и изисканост на представите (примерно в главата ми да се раждат предимно цитати от Сосюр, Лакан и разни деконструкции), за радост или за съжаление в моята лекарско-писателска глава се раждат картини не по-сложни от телевизионни реклами.[4]


  • Никак не обичам хитроумното писане, при което писателят навързва разни многозначителни факти, показва самодоволно богатата си ерудиция и въобще – жонглира с умствените си богатства, все едно е някакъв цирков артист, завършил Харвард или евентуално – Югозападния университет. Умберто Еко е чудесен, но донякъде досаден; Дан Браун вече наистина е непоносим. Естествено – именно високоерудираните книжни червеи и драскачи ще ме упрекнат, че въобще си позволявам да сравнявам Дан Браун с великия Умберто. Но аз не ги и сравнявам. Просто и двамата принадлежат към тая безсмислена порода автори, които взимат стотици исторически и научни факти (които – смешно наистина – но всяко дете може да изрови за секунда от Гугъл) и оплитат от тях богата черга от хитри случки. Или философски разсъждения. Смешно ми е това. Смешно ми е, защото не представлява нищо повече от судоку, от забавна гимнастика за затлъстели мозъци.[5]


  • За мен създаването на текст е акт не на жалкия и немощен човешки интелект, а акт на великата човешка воля и на прекрасната човешка вяра. Човек … трябва да пише … с възторг и неистово усилие, надхвърлящо границите на собствените му сили.[5]


  • Днес си мисля за свободата на словото. Нямам повод за това. Не се сещам – въпреки своя вечен и нездрав навик да преравям цялото си налично психично съдържание, за да търся мотиви и поводи за всяко свое действие или мисъл. По-скоро днес имам повод да говоря за несвободата на словото, но аз ще говоря именно за свободата.[6]


  • И аз се чудя: кога български журналисти и издатели ще заговорят истината – не на циганчето, но, да речем – поне своята истина. Своята. Тоест истината, погледната от тяхната гледна точка. А не тая, която е удобна на силните и богатите.
    Защото – както се опитах да покажа в горните редове – истината е въпрос на гледна точка. За издателя милионер Истината звучи така: още пари! За циганчето от Раяновци тя звучи така: нема хлеб!
    [6]


  • И така. Европа, такава, каквато я познаваме от десетки години – се тресе и пропуква по шевовете. И проблемите й не идват от новоприетите в нея полуориенталски, полусоциалистически, все още сънуващи тоталитарното си минало държави.
    А се тресе и пропуква благодарение на дълбоки противоречия и проблеми в традиционни и привидно стабилни в миналото свои представителки. Хубавата, бяла, млечна, маслена, мраморна, цивилизована, спокойна, луксозна, привлекателна, зряла и леко застаряваща, сексапилна, надменна, благородна, толерантна, модерна, консервативна, сладка и многожелана Европа се пропуква. И може би това се дължи на факта, че тя може би вече не е това, което ние си въобразяваме, че е!
    Европа – Боже, дано не съм прав! – вече може би не е островът на изисканата цивилизация, хармонията и разумното спокойствие?
    [7]


  • Страшната отговорност на новия президент не е да се справи с някаква криза (която, общо взето, е една глупава абстракция), не да се пребори с някакви конкретни проблеми. А именно да се пребори с чудовищния български негативизъм. С огромната българска недобронамереност. И то – първо у себе си.[8]


  • Да не гласуваш е едно такова особено състояние. …Позицията на слугата. На инфантилния човек. Да не гласуваш означава следното: да искаш винаги да си онеправдан, докато другите поемат отговорността за нещата. Да си винаги ощетен и даже сякаш болен.
    Запомнете – от болестта и нещастието може да се извлече много полза! Това е факт от психологията! Нещастният и онеправданият извлича следната изгода – просто никой не може да предяви към него никакви изисквания. Та нали той е толкова зле! Никой не може да иска от него нито да е трудолюбив, нито да се бори, нито да е чист, нито да е честен. Та той е толкова зле! Никой не може да изиска от нещастния и онеправдания да се грижи за себе си и да понася отговорности. Та той е зле – нека го оставим на мира!
    Вечно ощетеният не носи отговорност. За живота си, за бъдещето си, за страната си… и така нататък.

    Да не гласуваш е едно такова нещо… Да си стоиш в пасивно негодувание, докато друг управлява, а ти си седиш – недоволен, сърдит и намусен. Вечно намусен. Само изчакваш да видиш кой ще започне да управлява, да поема отговорности, за да обвиниш и намразиш и него.
    Хитър е тоя, който не гласува, защото си мисли, че каквото и лошо да стане – той ще има кого да обвини. А ако случайно стане нещо добро – той ще му се радва най-неангажирано.
    … Хитър. Защото мрази отговорността. Хитър, защото знае, че който и да седне отпред – слугата ще му служи – но немарливо и злобно. И в същото време ще го мрази. И ще саботира всичко. Включително и своя живот. За да навреди на тоя, които кара колата – отпред.
    [9]


  • Отново ме избива на поучения!
    Все забравям, че живея във време, в което малодушните и безразлични консуматори, свикнали да бродят като сенки из моловете и магазините, да поглъщат хранителни вещества безропотно – като някакви коралови полипи из заведенията за бързо хранене – та все забравям, че тези лишени от позиция, от свое мнение и своя свободна воля същества могат да се примирят много лесно с всичко, но не и с едно нещо. Те по никакъв начин не могат да търпят някой да ги поучава.
    … В същото време консуматорът въобще не се притеснява от факта, че през цялото време е под тоталния контрол на Свещената реклама, която абсолютно безцеремонно му НАЗИДАВА какво да прави в живота си. Купи си... Пийте... Вземи Новия... Грабни Новия... Не гълтай корема, гълтай... Променете живота си с...! И така нататък. Тези реклами влизат в тия сумрачни полета на предсъзнанието, в преддверието на съзнанието и там извършват своята брутална дейност – на подсъзнателно ниво рушат собствената воля на консуматора. Той принципно се гневи от всякакво наложено чуждо мнение, а в същото време е роб на безброй чужди мнения, каквито се явяват рекламите.
    [10]


  • … Българинът е подмазвач и сервилен със силните и изумително жесток и безразличен към слабите. Това съм забелязал от личната си практика и на слаб и на силен човек.
    И какво е назиданието в тоя случай? – ще попита някой. Ето какво. Смятам, че един народ, който е подмазвач към силните и жесток към слабите няма как да има достойнство. Това – тази липса, болезнена липса на достойнство – се вижда от подмазването ни през последните стотина години на: турци, руснаци и германци, а сега и на европейци и американци, както даже и на бразилци. И грозното ни, неуважително отношение към единствените по-слаби от нас – македонците.
    [10]


  • Тъй като съзнавам, че живея във време на глобален утилитаризъм, аз – виждайки каквото и да е събитие – започвам да търся ползата в него. Да – ползата. И наистина – нека ви кажа – почти винаги я намирам!
    Ще се изсмеете: Я го виж ти! Откри колелото! Всеки българин знае, че всяко зло е за добро и че от чревните газове доста добре (поне в България) се прави боя. …

    Първо нека да напомня какво е утилитаризъм. Това е учението на Джеръми Бентън, английски философ от начлото на 19 век, в което се твърди, че морално е това, което е полезно. А полезно е това, което носи повече щастие на повече хора. А щастието е удовлетворение на потребностите. И ето какво имам предвид.
    [11]


  • Мисля си тази сутрин...: Мечтата на пишещия човек е да бъде свободен. Да има оная свобода, която е като вдишване на лек планински въздух в шест сутринта – когато гледката пред нас се простира до края на света.
    Мечтата на пишещия човек е да бъде свободен – да казва точно това, което съвестта му подсказва, че трябва да каже. Свободата да казва това, което е.
    Самата Истина звънти в главата му като стотонна, лека като самия чуден свят камбана.
    Това е мечтата на честния човек, който се занимава с писане. А дали е точно това?
    А дали това не е само моята мечта? И дали и моята мечта е точно това? Дали всъщност пишещият човек – журналист или писател – по-скоро не иска да каже неща, които ще му донесат пари, слава или поне одобрението на другите? Още мисля по тоя въпрос. Тежък въпрос е това. Понякога да казваш Самата Истина и да имаш пълна свобода не е никак сладко. Робството, особено за българина, така хубаво свикнал с него – е много по-уютно и приемливо.
    [12]


  • Аз съм сигурен, че повечето хора са също като мен пълни с вълнение и радостен ентусиазъм, но за съжаление просто не са осъзнали тая своя пълнота. Човек е генератор на мисли и вълнения, той наистина винаги има цяло море от енергия и живот в себе си; но най-често те са под една дебела … кора от малодушие, рутина и безразличие.[13]


  • Езоповският стил, басните и иносказанията са за робските времена. Езоп е бил роб и ето защо е разказвал басни. За да се сетят гражданите кого критикува, кого напада с жлъч. А нападнатият да няма какво да каже, защото в баснята не е описан той, а животно. Повтарям – Езоп е бил роб.

    Аз някак си не искам да съм роб и затова ще използвам иносказанието само за да подсиля ефекта. След това ще си кажа направо. Але хоп.
    [14]


  • В българския език воля се нарича да правиш каквото не искаш, а обратното е почти инкриминирано – своеволничиш. Да имаш воля означава да искаш нещо. Да правиш каквото искаш – това е важното, и тогава ти завиждат.[15]


  • Всяко поколение има грамаден порив към антиконформизъм…[15]


  • Когато бях съвсем млад, гневът можеше да преобърне цялата ми същност. Сега може да ме разгневи всичко – като един най-обикновен кисел български чичко, – но на съвсем друго ниво. За да се поддържа човек в работно състояние, трябва да се ядосва малко. Ядосвам се за тонус само.[15]


  • На 22 години бях смел бохем и весело момче, но заболях от паническо разстройство. Тогава тази диагноза нямаше дори име и аз се влачих пет години, бях изключително зле. А алкохолът е най-силният противотревожен медикамент и аз години наред съм се "лекувал" сам, докато ходех при всякакви лекари, беше мъчително и никой не знаеше какво да направи. Накрая един много добър психиатър, доц. Михов, ми помогна. При мен нещата се развиха заради неблагополучията на времето, които обричаха нашето поколение.[15]


  • Не трудностите хвърлят човека към "спасителна" сламка (алкохола – бел.цит.), а липсата на опорно скеле от ценности, от стабилности.[15]



  • Мизерията настъпва, когато цялата енергия се насочи към материалното. Интересна страна е България. Много устойчив народ и изключително вкиснат и недоволен от всичко. България никога не е била свирепо бедна, като Ирландия примерно. Унизително е, че живеем зле, защото нямаме самочувствие и се самообвиняваме, и говорим лошо за себе си. Може и да живееш зле, но когато нямаш самочувствие, дух, радост от себе си – животът не е хубав. Гледаме нещата да минат горе-долу и да платим с достойнството си. Губили сме непрекъснато най-вече достойнство и самочувствие, за да спасим относителното си благоденствие. И сега се подмазваме като луди. Ние трябва да спечелим достойнството си - чрез поява на достойни хора. Но и обществото трябва да има воля да издига такива хора.[15]


  • За да се задвижва колелото (на развитието – бел.цит.), трябва да има винаги хора, които дават себе си за пример и другите тръгват след него.[15]



Източници[редактиране]


  1. 1,0 1,1 "Отпечатъци: За героите на нашето време", bTV, 18.12.2011
  2. 2,0 2,1 2,2 "Психиатърът-писател Калин Терзийски: Интригантка ме скара с Карбовски", Frog.news
  3. 3,0 3,1 3,2 3,3 3,4 "История за принцеса", Новинар, 09.12.2011
  4. "Душевната пералня Европа", Новинар, 05.12.2011
  5. 5,0 5,1 "Дрането на Пан", Новинар, 02.12.2011
  6. 6,0 6,1 "Свободата на словото", Новинар, 21.11.2011
  7. "Какво бих правил, ако загине Европа", Новинар, 14.11.2011
  8. "Добронамереност", Новинар 31.10.2011
  9. "Тук ще рискувам", Новинар, 17.10.2011
  10. 10,0 10,1 "Дилма", Новинар, 10.10.2011
  11. "Каква е ползата?", Новинар, 03.10.2011
  12. "Мечта", Новнар, 26.09.2011
  13. "Хляб и зрелища", Новинар, 21.09.2011
  14. "Денят на чакала", Новинар, 06.09.2011
  15. 15,0 15,1 15,2 15,3 15,4 15,5 15,6 15,7 "Мизерията идва, ако цялата енергия…", Живот и Здраве, бр.209, 03-09.04.2012 г.