Калин Терзийски

От Уикицитат
Направо към: навигация, търсене
Калин Терзийски
Калин Терзийски
Вижте също:
Wikipedia-logo-v2.svg Статия в Уикипедия

Калин Николов Терзийски (р.1970 в София) е български поет, писател и сценарист, лауреат на Годишната награда за литература на Европейския съюз за 2011 г. По образование е медик, специалност психиатрия, и дълги години е работил в клиника за душевно болни, но се отказва и напуска в полза на литературата.


От него[редактиране]


  • Срещу малодушието, срещу малодушното чувство на самота и отчаяние, поради липса на смисъл, срещу него може да се противопостави само велик генератор на смисъл – човекът. Няма смисъл в света. Светът не произвежда смисъл. Нито в бузоните, нито в кю-мезоните и другите елементарни частици има смисъл. Има само смисъл, който човек ражда, но той го ражда с мъжество и твърдост. Защото отпусне ли се на… това, което да го наречем тъга, човек – една река, която влече, – той естествено, че не може да роди смисъл. Той трябва да направи голямо волево усилие, за да роди смисъл и след това да живее с него.[1]


  • Ние не стигнахме до тези неща (до масови протести като в в много други през 2011 г. – бел.цит.). България се оказа едно… малко вкиснато такова, малко бедничко, но островче на стабилност – както винаги е била. Ние не стигаме до крайност. Винаги сме или така, или така, но не стигаме до някакви зловещи крайности.[1]


  • Силните, категоричните заглавия правят добро впечатление. Те са по-добри от половинчатите или от тези, с които някои млади автори правят опит за оригиналничене. В България хората имат нужда повече от някаква категоричност, от повече ясни и смели изявления.[2]


  • Българинът като цяло е песимистичен и вкиснат човек и затова е лесно податлив на депресии и психогенни разстройства, които в повечето случаи обаче не са клинични, а по-скоро продиктувани от външни фактори.[2]


  • Общо взето (продуцентът – бел.цит.) искаше да ни внуши, че от пишещия човек няма много нужда и след като не е послушен, може да бъде сменен моментално с друг. Един вид фигурата на режисьора е по-важна при правенето на телевизия от тази на сценариста. Какво да се прави – дерибейщина.[2]


  • Светът е място, което е интересно да пообиколиш. Така бих казал на всеки бъдещ човек. Но тъй като никой не ме пита – ще си мълча. Светът е място, което е изключително забавно да пообитаваш – така бих допълнил. Ако ме питаше някой.
    Странни неща се случват, всичко е оплетено, навързано, вие се и се усуква – и времето, и пространството, и съдбите, и пътищата! Чудно място е светът!
    [3]


  • Надявам се да виждам все повече хора, които усещат тая работа – с плана. Да разбират, че целият свят се движи по план; но планът е абсолютно шантав и тотално объркан. И въпреки, че разбират това – да съумяват да се смеят от сърце на тоя факт.[3]


  • Съдби се сливат и разделят, пътища се пресичат и разминават. Всички събития на света са подредени в някакъв грандиозен калейдоскоп, който искри и трещи, а нечия ръка го върти и настройва.[3]


  • Първото нещо, което ми се случи (на Панаира на книгата през 2011 г. – бел.цит.), е че се сблъсках с десетина пишещи братя. Така аз наричам тия, които вечно нещо пишат и вечно нещо издават, а никой не иска да им го прочете. Тези мили хора бързо ме надушиха и започнаха един след друг да ме дърпат настрана за кратък разговор. Всички те правеха само едно: напористо се опитваха да ме убедят да прочета книгите им.[3]


  • …Едно от нещата, които наистина смятам за най-голямо престъпление срещу литературата, е четенето насила. А четенето, когато насилието идва от собственото ти чувство за вина и гузната ти съвест (гузна от това, че евентуално може да обидиш или нараниш някого) – е най-мизерното четене!
    Да четеш, защото ако не прочетеш нещо ще обидиш някого – това е наистина безобразие. Но както и да е.
    Наистина мразя да чета книжки, които са ми набутали в ръцете, подарили, препоръчали, горещо препоръчали, ужасно горещо препоръчали и задължили с куп изнудвачески молби да прочета.[3]


  • …Въпреки че някой би изисквал от мен някаква по-голяма сложност и изисканост на представите (примерно в главата ми да се раждат предимно цитати от Сосюр, Лакан и разни деконструкции), за радост или за съжаление в моята лекарско-писателска глава се раждат картини не по-сложни от телевизионни реклами.[4]


  • Никак не обичам хитроумното писане, при което писателят навързва разни многозначителни факти, показва самодоволно богатата си ерудиция и въобще – жонглира с умствените си богатства, все едно е някакъв цирков артист, завършил Харвард или евентуално – Югозападния университет. Умберто Еко е чудесен, но донякъде досаден; Дан Браун вече наистина е непоносим. Естествено – именно високоерудираните книжни червеи и драскачи ще ме упрекнат, че въобще си позволявам да сравнявам Дан Браун с великия Умберто. Но аз не ги и сравнявам. Просто и двамата принадлежат към тая безсмислена порода автори, които взимат стотици исторически и научни факти (които – смешно наистина – но всяко дете може да изрови за секунда от Гугъл) и оплитат от тях богата черга от хитри случки. Или философски разсъждения. Смешно ми е това. Смешно ми е, защото не представлява нищо повече от судоку, от забавна гимнастика за затлъстели мозъци.[5]


  • За мен създаването на текст е акт не на жалкия и немощен човешки интелект, а акт на великата човешка воля и на прекрасната човешка вяра. Човек … трябва да пише … с възторг и неистово усилие, надхвърлящо границите на собствените му сили.[5]


  • Днес си мисля за свободата на словото. Нямам повод за това. Не се сещам – въпреки своя вечен и нездрав навик да преравям цялото си налично психично съдържание, за да търся мотиви и поводи за всяко свое действие или мисъл. По-скоро днес имам повод да говоря за несвободата на словото, но аз ще говоря именно за свободата.[6]


  • И аз се чудя: кога български журналисти и издатели ще заговорят истината – не на циганчето, но, да речем – поне своята истина. Своята. Тоест истината, погледната от тяхната гледна точка. А не тая, която е удобна на силните и богатите.
    Защото – както се опитах да покажа в горните редове – истината е въпрос на гледна точка. За издателя милионер Истината звучи така: още пари! За циганчето от Раяновци тя звучи така: нема хлеб!
    [6]


  • И така. Европа, такава, каквато я познаваме от десетки години – се тресе и пропуква по шевовете. И проблемите й не идват от новоприетите в нея полуориенталски, полусоциалистически, все още сънуващи тоталитарното си минало държави.
    А се тресе и пропуква благодарение на дълбоки противоречия и проблеми в традиционни и привидно стабилни в миналото свои представителки. Хубавата, бяла, млечна, маслена, мраморна, цивилизована, спокойна, луксозна, привлекателна, зряла и леко застаряваща, сексапилна, надменна, благородна, толерантна, модерна, консервативна, сладка и многожелана Европа се пропуква. И може би това се дължи на факта, че тя може би вече не е това, което ние си въобразяваме, че е!
    Европа – Боже, дано не съм прав! – вече може би не е островът на изисканата цивилизация, хармонията и разумното спокойствие?
    [7]


  • Страшната отговорност на новия президент не е да се справи с някаква криза (която, общо взето, е една глупава абстракция), не да се пребори с някакви конкретни проблеми. А именно да се пребори с чудовищния български негативизъм. С огромната българска недобронамереност. И то – първо у себе си.[8]


  • Да не гласуваш е едно такова особено състояние. …Позицията на слугата. На инфантилния човек. Да не гласуваш означава следното: да искаш винаги да си онеправдан, докато другите поемат отговорността за нещата. Да си винаги ощетен и даже сякаш болен.
    Запомнете – от болестта и нещастието може да се извлече много полза! Това е факт от психологията! Нещастният и онеправданият извлича следната изгода – просто никой не може да предяви към него никакви изисквания. Та нали той е толкова зле! Никой не може да иска от него нито да е трудолюбив, нито да се бори, нито да е чист, нито да е честен. Та той е толкова зле! Никой не може да изиска от нещастния и онеправдания да се грижи за себе си и да понася отговорности. Та той е зле – нека го оставим на мира!
    Вечно ощетеният не носи отговорност. За живота си, за бъдещето си, за страната си… и така нататък.

    Да не гласуваш е едно такова нещо… Да си стоиш в пасивно негодувание, докато друг управлява, а ти си седиш – недоволен, сърдит и намусен. Вечно намусен. Само изчакваш да видиш кой ще започне да управлява, да поема отговорности, за да обвиниш и намразиш и него.
    Хитър е тоя, който не гласува, защото си мисли, че каквото и лошо да стане – той ще има кого да обвини. А ако случайно стане нещо добро – той ще му се радва най-неангажирано.
    … Хитър. Защото мрази отговорността. Хитър, защото знае, че който и да седне отпред – слугата ще му служи – но немарливо и злобно. И в същото време ще го мрази. И ще саботира всичко. Включително и своя живот. За да навреди на тоя, които кара колата – отпред.
    [9]


  • Отново ме избива на поучения!
    Все забравям, че живея във време, в което малодушните и безразлични консуматори, свикнали да бродят като сенки из моловете и магазините, да поглъщат хранителни вещества безропотно – като някакви коралови полипи из заведенията за бързо хранене – та все забравям, че тези лишени от позиция, от свое мнение и своя свободна воля същества могат да се примирят много лесно с всичко, но не и с едно нещо. Те по никакъв начин не могат да търпят някой да ги поучава.
    … В същото време консуматорът въобще не се притеснява от факта, че през цялото време е под тоталния контрол на Свещената реклама, която абсолютно безцеремонно му НАЗИДАВА какво да прави в живота си. Купи си... Пийте... Вземи Новия... Грабни Новия... Не гълтай корема, гълтай... Променете живота си с...! И така нататък. Тези реклами влизат в тия сумрачни полета на предсъзнанието, в преддверието на съзнанието и там извършват своята брутална дейност – на подсъзнателно ниво рушат собствената воля на консуматора. Той принципно се гневи от всякакво наложено чуждо мнение, а в същото време е роб на безброй чужди мнения, каквито се явяват рекламите.
    [10]


  • … Българинът е подмазвач и сервилен със силните и изумително жесток и безразличен към слабите. Това съм забелязал от личната си практика и на слаб и на силен човек.
    И какво е назиданието в тоя случай? – ще попита някой. Ето какво. Смятам, че един народ, който е подмазвач към силните и жесток към слабите няма как да има достойнство. Това – тази липса, болезнена липса на достойнство – се вижда от подмазването ни през последните стотина години на: турци, руснаци и германци, а сега и на европейци и американци, както даже и на бразилци. И грозното ни, неуважително отношение към единствените по-слаби от нас – македонците.
    [10]


  • Тъй като съзнавам, че живея във време на глобален утилитаризъм, аз – виждайки каквото и да е събитие – започвам да търся ползата в него. Да – ползата. И наистина – нека ви кажа – почти винаги я намирам!
    Ще се изсмеете: Я го виж ти! Откри колелото! Всеки българин знае, че всяко зло е за добро и че от чревните газове доста добре (поне в България) се прави боя. …

    Първо нека да напомня какво е утилитаризъм. Това е учението на Джеръми Бентън, английски философ от начлото на 19 век, в което се твърди, че морално е това, което е полезно. А полезно е това, което носи повече щастие на повече хора. А щастието е удовлетворение на потребностите. И ето какво имам предвид.
    [11]


  • Мисля си тази сутрин...: Мечтата на пишещия човек е да бъде свободен. Да има оная свобода, която е като вдишване на лек планински въздух в шест сутринта – когато гледката пред нас се простира до края на света.
    Мечтата на пишещия човек е да бъде свободен – да казва точно това, което съвестта му подсказва, че трябва да каже. Свободата да казва това, което е.
    Самата Истина звънти в главата му като стотонна, лека като самия чуден свят камбана.
    Това е мечтата на честния човек, който се занимава с писане. А дали е точно това?
    А дали това не е само моята мечта? И дали и моята мечта е точно това? Дали всъщност пишещият човек – журналист или писател – по-скоро не иска да каже неща, които ще му донесат пари, слава или поне одобрението на другите? Още мисля по тоя въпрос. Тежък въпрос е това. Понякога да казваш Самата Истина и да имаш пълна свобода не е никак сладко. Робството, особено за българина, така хубаво свикнал с него – е много по-уютно и приемливо.
    [12]


  • Аз съм сигурен, че повечето хора са също като мен пълни с вълнение и радостен ентусиазъм, но за съжаление просто не са осъзнали тая своя пълнота. Човек е генератор на мисли и вълнения, той наистина винаги има цяло море от енергия и живот в себе си; но най-често те са под една дебела … кора от малодушие, рутина и безразличие.[13]


  • Езоповският стил, басните и иносказанията са за робските времена. Езоп е бил роб и ето защо е разказвал басни. За да се сетят гражданите кого критикува, кого напада с жлъч. А нападнатият да няма какво да каже, защото в баснята не е описан той, а животно. Повтарям – Езоп е бил роб.

    Аз някак си не искам да съм роб и затова ще използвам иносказанието само за да подсиля ефекта. След това ще си кажа направо. Але хоп.
    [14]


  • В българския език воля се нарича да правиш каквото не искаш, а обратното е почти инкриминирано – своеволничиш. Да имаш воля означава да искаш нещо. Да правиш каквото искаш – това е важното, и тогава ти завиждат.[15]


  • Всяко поколение има грамаден порив към антиконформизъм…[15]


  • Когато бях съвсем млад, гневът можеше да преобърне цялата ми същност. Сега може да ме разгневи всичко – като един най-обикновен кисел български чичко, – но на съвсем друго ниво. За да се поддържа човек в работно състояние, трябва да се ядосва малко. Ядосвам се за тонус само.[15]


  • На 22 години бях смел бохем и весело момче, но заболях от паническо разстройство. Тогава тази диагноза нямаше дори име и аз се влачих пет години, бях изключително зле. А алкохолът е най-силният противотревожен медикамент и аз години наред съм се "лекувал" сам, докато ходех при всякакви лекари, беше мъчително и никой не знаеше какво да направи. Накрая един много добър психиатър, доц. Михов, ми помогна. При мен нещата се развиха заради неблагополучията на времето, които обричаха нашето поколение.[15]


  • Не трудностите хвърлят човека към "спасителна" сламка (алкохола – бел.цит.), а липсата на опорно скеле от ценности, от стабилности.[15]



  • Мизерията настъпва, когато цялата енергия се насочи към материалното. Интересна страна е България. Много устойчив народ и изключително вкиснат и недоволен от всичко. България никога не е била свирепо бедна, като Ирландия примерно. Унизително е, че живеем зле, защото нямаме самочувствие и се самообвиняваме, и говорим лошо за себе си. Може и да живееш зле, но когато нямаш самочувствие, дух, радост от себе си – животът не е хубав. Гледаме нещата да минат горе-долу и да платим с достойнството си. Губили сме непрекъснато най-вече достойнство и самочувствие, за да спасим относителното си благоденствие. И сега се подмазваме като луди. Ние трябва да спечелим достойнството си - чрез поява на достойни хора. Но и обществото трябва да има воля да издига такива хора.[15]


  • За да се задвижва колелото (на развитието – бел.цит.), трябва да има винаги хора, които дават себе си за пример и другите тръгват след него.[15]



Източници[редактиране]