Димитър Благоев

От Уикицитат
Направо към навигацията Направо към търсенето
Димитър Благоев
Димитър Благоев
Вижте също:
Wikipedia-logo-v2.svg Статия в Уикипедия
Commons-logo.svg Материали в Общомедия

Димитър Благоев (18561924) е български политик, идеолог и организатор на българското социал-демократическо движение.

Из "Принос към историята на социализма в България" (1906)[редактиране]

Суеверието за освободителната мисия на Русия[редактиране]

  • Но тъкмо, когато се мислеше, че Русия е близо до целта си и че твърдо се установява на Балканския полуостров, тя трябваше да спре войната и в най-близко бъдеще да напусне завоюваните от нея области. Тя побърза да сключи мирен договор с Турция, така наречения Сан-Стефански договор, според който, между другото, Турция признаваше за свободна Сан-Стефанска България. Последното бе една доста хитра дипломатическа игра от страна на Русия. Като предвиждаше, че надеждите, които възлагаше върху руско-турската война, ще бъдат осуетени от Берлинския конгрес, от събранието на дипломатите в Берлин, Русия, очевидно, мислеше да убеди българите още повече в нейните безкористни намерения спрямо България и на Балканския полуостров с предвиждането в С. Стефанския договор една С. Стефанска България, в която да влизат всички турски области, които се смятат за български. Идеалът за С. Стефанска България, тъй тържествено признат от Русия чрез С. Стефанския договор, трябваше, от една страна, да премахне подозренията на българите частно и на народностите на Балканския полуостров спрямо тайните намерения на руската дипломация и от друга — да привърже към нейната политика българите, да увеличи суеверието в масата на българския народ за „освободителната мисия“ на Русия в света. Руският царизъм имаше твърде голяма нужда да поддържа това суеверие както на Балканския полуостров и изобщо вън от Русия, тъй и вътре сред масите на руската империя.
  • След сключването на С. Стефанския договор веднага се свика Берлинският конгрес от дипломатите на европейските държави. Според приетия от този конгрес договор Северна България биде призната за васално княжество, а Южна България — за автономна провинция с генерал-губернатор християнин и свое вътрешно управление под името Източна Румелия. На Берлинския конгрес руската дипломация имаше да защищава само руските интереси. В тях влизаше, без съмнение, да окупира Северна и Южна България, както Австрия окупира Босна и Херцеговина. Но щом руската дипломация се убеди, че окупирането на двете освободени части е невъзможно, то разделянето им от Берлинския конгрес не само не се явяваше против интересите на Русия, но, напротив, тъкмо отговаряше на бъдещите й планове на Балканския полуостров. Една С. Стефанска България, една голяма България — това не беше в неин интерес. Преди всичко една разпокъсана, следователно слаба България означаваше за руската дипломация още по-голямо привързване на масата от българския народ към Русия, още по-голямо подхранване на русофилството в България, на суеверието за „освободителната мисия“ на руския царизъм на Балканския полуостров, особено спрямо българите. От друга страна една турска област, макар и автономна, каквато се явяваше Южна България, представляваше за Русия в бъдещата й дейност против Турция една точка, населена с едно признателно към „освободителката“, следователно с приятелско население, която тя може да обърне в една много сгодна база за прехвърляне военни сили и упътването им към Цариград. Поради това руската дипломация не само не можеше да бъде против плана на Берлинския конгрес за разделянето на България на две независими една от друга части с различно политическо положение, но тя въставаше и против протестите на населението им за това разделяне. Така че освобождението на Северна и Южна България не беше всъщност плод на „освободителната мисия“ на руския царизъм, а плод на неговата завоевателна политика и на противодействието на другите европейски сили. Ако да нямаше последното, сигурно „освобождението“ щеше да се свърши с покоряването на двете части от България под руския деспотизъм.
  • Обаче руско-турската война и сключването на С. Стефанския договор закрепи в масата на българския народ суеверието за „освободителната мисия“ на Русия. Даже разделението на България на две части с различно положение руската дипломация използува за закрепването на това суеверие. Руската дипломация веднага след закриването на Берлинския конгрес затръби, че „несполуките“ на Русия в този конгрес се дължали на немците и англичаните. Впрочем, суеверието на селската маса и дребната буржоазия, т. е. на българския народ, съществуваше и преди руско-турската война, преди освобождението. Българският народ не можеше и да помисли, че той ще може някога да се освободи сам със собствените си сили от турското иго. Той очакваше спасение от север, от „Дяда Ивана“, т. е. от Русия. Войните на Русия с Турция, които се прикриваха от руската дипломация с интересите на „православието“ на Изток, вмесването й в полза на въстаналите гърци и сърби с цел да отслаби Турция и по-лесно да достигне своите планове на пътя за Цариград, създадоха в българския народ суеверието, че Русия е „освободителката“ на народите и следователно само от нея може да дойде освобождението му от турското иго. Това суеверие на масата от българския народ се подкрепваше от всички нейни представители и ръководители, с твърде редки изключения, с изключение на отделни единици. То се подхранваше и от ония, на които не беше тъй зле при турското иго и които проповядваха „мирния прогрес“, и от ония, които съставляваха революционната партия. Разликата между едните и другите беше тази, че първите бяха против всякакво въстание и проповядваха очакване на момента, когато Русия „ще извади калъча“; вторите, напротив, най-напред вярваха, че освобождението може да се постигне с едно общо въстание, чрез една „народна революция“, а по-сетне, когато изгубиха вярата в „народната революция“, проповядваха въстание, което ще се последва от големи жестокости от страна на Турция, които ще предизвикат намесата на Европа, а на Русия ще дадат повод да й обяви война, резултат на която ще бъде освобождението на България. По такъв начин всички поддържаха суеверието на масата от българския народ в безкористието и „освободителната мисия“ на Русия, главно на нейния цар. По такъв начин в селската маса и дребната буржоазия у нас се създаде представление за Русия като за най-силната и най-богата страна, а за руските царе като за „освободители“ и „покровители“ на България, без които тя не може да съществува, без които не може нищо да направи, пък и не бива да прави, за да не ги разсърди и да не си дигнат от нея своето „покровителство“. При това социалният преврат, настъпил в България след освобождението, създаде в първо време сравнително по-добро положение за селската маса и дребната буржоазия. Това още повече затвърди лъжливото им представление за Русия като „освободителка” и „покровителка” на България и на християните; то съставлява основата на русофилството у нас, което играеше и играе твърде важна роля в политическия живот на нашата страна след освобождението. Русофилското суеверие на масата се явява ръце на буржоазните партии и котерии инструментът, с който те си служат, за да изтръгват нейната поддръжка в борбите си и неусетно да я събличат.

Разни[редактиране]

— заглавие на първото оригинално марксистко съчинение в България, написано през 1891 г.


Из речта му при обсъждането на Ньойския договор в Народното събрание, 9 ноември 1919:[редактиране]

  • Само с тържеството на болшевишка Русия може да дойде обединението на българското племе, само от болшевизма, от болшевишката съветска република ще дойде мирът, който ще бъде без обезщетение и без анексии.


  • Само по пътя на болшевизма ние ще имаме обединение, ще имаме в Балканския полуостров условия за траен мир, ще имаме съветска балканска федерация, в която всички народи според своите наклонности, според своите национални тежнения, ще отидат да се обединят в тази съветска република.


  • Вие нямате право да говорите за насилие, пролетариатът ще ви насили, когато вие се появите да му пречите.