Георги Марков (писател)

От Уикицитат
Направо към навигацията Направо към търсенето
Уикипедия
Уикипедия разполага със статия за Георги Марков (писател)

Георги Иванов Марков (1929-1978) е български писател и сценарист (химик по образование), а впоследствие журналист в ББС, след емигрирането му в Англия, убит с прословутия "български чадър" от агенти на ДС.


  • И така, Партията е България. И, разбира се, България е Партията. Всеки е българин дотолкова, доколкото е в крак с Партията. Иначе не е никакъв българин - колкото и да обича родната земя, колкото и да се гордее с историята, колкото и добре да знае български език.из излъчваното по радио "Свободна Европа" предаване "Задочни репортажи за България"


  • Струва ми се, че единственото масово чувство, изразено от българския народ към чужда държава, е това спрямо СССР и то най-меко казано е чувство на неприязън (...) Постепенно антисъветската вълна стихна и чувството на ненавист премина в апатия. За огромното мнозинство от хората България е "продадена" на СССР завинаги и докато съветската държава съществува, нищо не може да бъде променено."Любовта към Големия брат"


Из "Култът" (откъс от "Задочни репортажи за България")[редактиране]

  • Култът на личността в България пристигна със самолета, с който дойде Георги Димитров. Никога преди това нашата страна не е била свидетел на такъв вулгарен маскарад на човешкото унижение. На изграждането и насаждането на култа трябва да се гледа изключително като на част от общото явление, духовно и физическо, с което се целеше сриването на самостоятелността, човешкото достойнство и самоуважението на всеки отделен българин. Култът за огромното мнозинство от нашия народ не бе израз (с изключение на шапа партийни фанатици) на фанатична почит, страстна вяра или безкрайна привързаност, а на страх. За много хора произнасянето на думите "нашият любим учител и вожд, бащата на цялото прогресивно човечество, другарят Сталин", беше нещо като ваксина срещу терора.

    Спомням си колко изумен бях по онова време, когато се появиха първите атрибути на нахлуващия култ, съветско производство. Най-напред бяха агитките: "Сталин-Тито-Димитров". После Тито излезе от обръщение. Свидетел съм бил на нескончаемо реване: "Сталин-Сталин-Сталин!" Това маршируване на човешките гласове винаги бе организирано, никога не бе спонтанно…

    Другият ритуал на култа у нас бе цитатничеството. Цитираше се до посиняване. Не си спомням събрание или заседание, на което всяка минута някой да не произнесе златното клише "Както казва другарят Сталин…или Димитров… или Червенков… Впоследствие започна да се появява името Ленин, а днес като чета българските вестници виждам, че нещата много не са се изменили, защото е "както ни учи другарят Живков".

    Цитатничеството трябваше също да се приеме като доказателство за вярност. Зная толкова много хора, които за да останат в университета или за да получат работа биха се съгласили да повтарят цял живот "както ни учи другарят…" Същевременно вървеше и друг поток - на гаврата. Той бе особено добре регистриран в кандидат-студентските писмени работи, където поголовно се цитираха несъществуващи цитати, или пък се цитираха в такъв двусмислен или многосмислен порядък, че всичко се превръщаше в явна подигравка. Много често това, което "другарят" бе казал, си беше - по критерия на нормалното човешко мислене - чиста глупост. Понякога много ми се искаше да направя каталог от пълни безсмислици, от мегаломански фрази, от неинтелигентни изрази на всички тези бивши и днешни божества. Но пък си мисля, че режимът съзнателно настояваше да повтаряме глупости, просто да убие и последната съпротива на собственото ни достойнство.

    Една от най-големите изяви на култа към личността бяха тъй наречените "червени кътове". Всяко учреждение, всяко предприятие, а също и в домовете на по-фанатизираните партийци, човек можеше да види неизбежно ъгъл, покрит с червен плат, пред който стоеше малък бюст на Сталин, Димитров, Ленин… според случая. Понякога всички светци бяха заедно. Когато нямаше бюстове, слагаха се барелефи или пък просто портрети. Отгоре на "Червения кът" винаги имаше някакъв лозунг. Това бяха своего рода комунистически олтари на култа, които впоследствие потъваха в дълбок прах…

    Но може би най-унизителната и античовешката проява на култа бяха манифестациите… Всеки по-възрастен българин помни, че явления от подобен род не бяха познати на нашия народ пред 1944г. Вие трябва да се строите в редица, да заемете своето място в стадото, след това заедно със стотици хиляди същества като вас да преминете покрай някоя далечна и висока трибуна, да се обърнете към нея, да си свалите шапката и да размахате за поздрав ръка, като лицето ви произведе възможно най-угодната усмивка. Вие трябва като дресирана маймуна да се преклоните пред други човешки същества, които често не ви превишават с нищо, освен с властта, която имат, и която са взели без да ви питат… От всички страни ви ограждат портрети на хора, които поне по биология са като вас, които вие лично не познавате, нито сте убеден в техните качества, но трябва да им се покланяте така, както не сте се кланяли на майка си и баща си. И точно този поклон е смъртта на вашето достойнство… Да признаеш и цениш качествата на едного или другиго, е нещо в реда на нормалните човешки отношения, но да паднеш на колене пред някого и да скимтиш името му, това е отрицание на всичко което си ти. Аз посочвам само този момент - на унижението, което е някакъв вид смърт. И това е главният удар, който култът на личността нанесе и продължава да нанася върху душевността на нашия народ.

    Една от най-трагикомичните прояви на култът към личността бяха наименования на улици, градове, села, фабрики, болници, училища и дори планински върхове. Смешното беше, че те получиха имена на живи партийни ръководители. Нямаше български град без улица "Сталин" или "Георги Димитров"… Спомням си, че карах стаж в завод на гара Костенец, който се казваше Антон Югов, посетих фабрика на име Цола Драгойчева, вървях по улица Вълко Червенков

    Ако отдолу отправяха фанатични погледи шепа осакатени човешки същества с партийни билети, за които партията се отъждествяваше с вожда и ако чувството на вяра и привързаност към този вожд идваше само за да запълни тясното пространство на един ограничен и празен живот, ако той удовлетворяваше инстинкта за служене и сервилност, то какво да кажем за тези, които бяха отгоре? Много пъти, наблюдавайки всички тези самопроизвели се светци, съм се питал дали те вземат насериозно цялата тази комедия? Дали вярват, че са изключителни представители на човешкия род, та трябва да им се кланя като на божества? За съжаление, отговорът е ДА. По своя характер тия партийни херцози, маркизи и барони бяха и са посредствени хора, често пъти с интелигентност под средното равнище за страната. Те бяха заели тези места по ироничната игра на случайностите, но нямаха необходимия ум да оценят това, а приписваха положението си на своята изключителност. Те си вярваха, че са нещо повече от обикновените хора и настояваха да бъдат смятани за нещо повече. Така може да си обясните цялата им недостъпност, цялото им нетърпимо понякога позьорство, ограждането с раболепни слуги, насърчаването към всякакъв вид поклонничество към тях… Прибавете в картината и факта, че те издаваха официално и български календар, в който бяха наблъскали рождените си дати и по-важните събития от живота си, внушавайки си по този начин, че са изместили напълно свети Илия, свети Никола или свети Димитър. Ние четяхме в техните календари: "роден другаря Райко Дамянов…" или "…роден другаря Добри Терпешев".

    Тъкмо провеждането и налагането на култа към себе си беше доказателство за собствената им посредственост. Нито един от тях не беше личност."

За него[редактиране]

  • "Има много митове около Георги Марков. Последните 15 години са показателен пример за това как от приоритет в държавната политика разкриването на едно от най-бруталните престъпления на българския комунизъм беше сведено до "недоказан" криминален случай." — Христо Христов, в предговора на книгата "Убийте Скитник"


  • "Изобличителните и талантливи репортажи на Георги Марков и до днес си остават почти неизвестни, некоментирани, съзнателно замитани под мокетите на писателския съюз" — Георги Мишев