Георги Константинов

Георги Константинов Христов (р.1943 ) е български писател и поет, автор на детски книги и стихосбирки с лирична поезия.

• Боже, толкова човечен
  изглежда светът,
  щом наоколо няма
  хора!
  Няма ги
  ледените погледи.

— из "Есенно сърце"

• Вече знам,
  че и най-хубавата жена
  се състои
  от коварна усмивка
  плюс
  90% вода.

— из "Горчива шега"

• От черното небе
  вали белота.
  Любов в снега.
  И сняг в любовта ни.

— из "От черното небе…"

• Упрекван
  в недостатъчна сърдечност,
  сега си правя тъжна равносметка –
  щях да обичам
  цялото човечество,
  ако не бяха
  няколко човека...

— из "Житейска равносметка"

• Да вярвам, че съм вечен е нелепост.
  Безименна изгрява утринта...
  Но моята любов е моя крепост,
  която ме сродява с вечността.

— из "Любов"

• Колко мъдро
  обясняваш любовта!...
  А край теб
  пространството е пусто...
  Чувството
  обърква мисълта.
  Мисълта смирява всяко чувство.

— из "Мисъл и чувство"

• Отдясно
  проблясва небесен огън.
  Чер облак се срутва
  отвъд върховете.
  Отсам пък
  лявата ръка на Бога
  спокойно засява
  птици
  в полето.

— из "Лявата ръка на Бога"

• Сред толкова легенди и теории
  за смисъла на земния ни ден
  едно дърво на хълма ми говори,
  че пак е разцъфтяло зарад мен…

— из "Смисъл"

• А колко войни са започнали
  в името на прекрасен
  бъдещ мир?...
  
  Мисля си,
  че даже адът
  е зле направен рай.

— из "Несъвършенство"

• След толкова уроци по стоманен атеизъм
  и плахи мигове на разговор с отвъдното,
  аз, първобитният човек
  в компютърния век,
  свалям шапка пред своята душа
  и целувам
  нейния божествен егоизъм.
  Безсмъртна е тя, пък аз – временен!
  
  Знам, че отгоре
  космическият разум
  ме наблюдава под синята си лупа –
  как наивно се лутам
  между глад за хляб и жажда за свобода,
  между излитащи птици
  и падащи звезди.
  Как раздробявам планетарната мечта
  на дребни илюзии,
  как моето утро се ражда като светец
  и издъхва като тъмен грешник...
  
  Но понякога имам голям ден.
  Построявам пирамида.
  Или разрушавам бастилия.
  Изричам велики думи.
  Или усещам любов към цялата Вселена...
  
  Тогава всички богове,
  измислени на земята,
  се скриват под нокътя на малкия ми пръст...
  А душата ми изтръпва от гордите ми крачки.
  Само окото, само онова око,
  вторачено в синята лупа,
  дружески ми прощава всичко.

— из "Голям ден" (1995)

Външни връзки

• Георги Константинов на сайта на Словото