Владислав Тодоров

От Уикицитат
Направо към навигацията Направо към търсенето
Уикипедия
Уикипедия разполага със статия за Владислав Тодоров

Владислав Тодоров Тодоров (р.1956) е български културолог и политолог, който живее в САЩ и преодава в Пенсилванския университет. Автор е на романите "Адамов комплекс", "Червен площад, черен площад", "Малък парадокс за театъра и други фигури на живота", "Дзифт" (2006), вече филмиран, и "Цинкограф" (2010) и на сборника политическа публицистика "Хаотично махало".


  • Размерът на кифлата ще продължава да расте до изборите, след тях ще спихне драматично.[1]


  • Това, за което смятам себе си за лично отговорен, е фактът, че кръстът, който се озова в ръцете ни, ние (аз) използвахме като тояга, с която прескочихме границата.[2]


  • Голямото ми гражданско разочарование от вече свободна България дойде с първите парламентарни избори. Гласът на народа върна компартията във властта. Аз мислех, че е въпрос на свободен избор, за да може да се отръска България от миналото си, а тя свободно се заключи в него. Аз лично тежко преживях този факт и потърсих бъдеще другаде.[2]


  • Един човек, една нация или общество не може лесно да се разделят с миналото си, особено когато то е травматично. Травматичното минало обикновено се влачи като газена кутия, която дрънка по пътя към Европа.[2]


  • Многото неприлично обедняха, малкото неприлично забогатяха. Появиха се две Българии и популизмът хвърля едната срещу другата.[2]


  • Преходът създаде мнозинството на загубилите. Такъв тип кризисни ферментации пораждат висока социална утаечност или масово отпадане. Няма как по време на радикален преход да не се утаи и заблати едно загубило мястото си човешко мнозинство.[2]


  • Looser - това е човек, който проваля себе си, човек, оказал се никой в опита си да стане някой.[2]


  • Популизмът е антиелитен. Елитът е заподозрян в заговор срещу народа, в противонародна злоупотреба с машината на държавата. Когато това стане очевидно за всички, популизмът добива основание. А подобни очевидности в България има доста - народът се чувства обран в собствената си държава от редица правителства, партии и партийни сговори.[2]


  • В САЩ трудно може да се разбере, че я има България.[2]


  • Бъдещето на партиите и запазването на електоралната им тежест зависят от две неща - интерес и очарование, едното рационално, другото ирационално състояние. С други думи, доколко харизматичният лидер може да очарова електорат и до каква степен партията може да създава и да управлява клиентелни мрежи. Клиентела се гради, като се преразпределя власт - местна или централна. Когато една партия не може да предлага власт, клиентелите биват прекупувани от тези, които могат.[2]


  • В общественото съзнание се лутат какви ли не, заредени с историческа преломност, образи като например този на чушкопека - българското инженерно чудо на двадесети век, според зрителите на БНТ.[3]


  • Героиката в синьо е нелепа. Българският комунизъм се оказа книжен тигър. Той падна не по силата на съпротива, а на литературна поправка - отмяната на чл. 1 на Конституцията.[3]


  • Миналото е девствено. То ни влече с първична сила да го познаваме, да го откриваме и преоткриваме. То е дом, където стареят страховете ни за днешния ден, ковчег на залежали надежди, бутилка със затапени духове, извор на непочерпен смисъл, пещера с неосветени сводове, непроследени следи и недочути гласове. То ни прави следотърсачи. То е лоно на мистерии и връщането в него е винаги опасно за настоящето. … И ние газим в миналото си като "следотърсачи". Но не да го напуснем непокътнато, а да го стъпчем с нарочна цел, за да променим смисъла на настоящето в своя полза. Миналото ни се вее опетнено в простора на националната ни памет. Петната бързо избеляват.[3]


  • Кризата на българския политическия иконостас. На това, което интуитивно ни събира, слива, въпиющо обобщава. Това, което ни кара да изпаднем в чувствен мир със себе си, да се ценим отвъд рационалната причина, да се опипаме като едно голямо тяло без държавни органи. Толкова години след падането на Тодор Живков днес наблюдаваме как народът чества раждането на новия български Левиатан Бойко Борисов – максимално събирателен и гениално опростен, зрелищно стихиен, юначно силов и благодушно страховит, тялото му лъкатуши мудно, но заканително като тлъста река, в чиито брегове се мият лявото и дясното политическо пространство на България - текущо свидетелство за устройството на българския посткомунистически космос. Български Ганг с народ, нагазил до шия в целебно калните му води. Не без друго Бойко Борисов става все по-популярен предмет на спонтанно народно творчество. Народът го преражда във въображението си, преобразява го, пречиства го, помазва го. Премиерът не е просто формален избраник, а великолепен и благодатен народен помазаник. В качеството си на въобразен Крали Бойко, той стои недосегаемо разпищолен и неведом на епидермално ниво, но уютен.[3]


  • Елитът е сивото вещество на нацията и той по условие е призван, нещо повече, той е обречен да мисли и съзнава.[3]


  • Рационалният подход не е никак невинен, доколкото все повече се ползва за маскиране на лични интереси, оправдаване на лични проекти, спасяване на кожи чрез вторични нарочни рационализации на едни или други реалности. Рационалният подход наложи реформите, той въоръжи духа на промените, той оправда търпението, той подхрани надеждите. Но когато в крайна сметка стана пределно ясно, че реформите преразпределят общото благо в полза на една шепа малцинство и в ущърб на едно грамадно мнозинство, идеологията на така наречения рационален подход в очите на търпеливите става вятър и мъгла и те тръгват да търсят справедливост другаде и с други средства, остро патетични.[3]


  • Модерното управление представлява справяне с една лавинообразна действителност, която е в постоянно нарушения на реда. То е справяне с избухващи кризи, които не могат да бъдат предвидени. Предвидимата криза е оксиморон. Предвидимото не влиза в състава на кризисното и в много случаи е синоним на привидното. В справянето с кризите подходът може да бъде двояк, интуитивен или рационален. Интуитивният подход е изключително лично обусловен. Рационалният - както лично, така и институционално. Интуициите са конструкции на обществения разум в сферата на самоуправлението на нацията. Интуитивният подход не изисква компетентност. Рационалният е пряко зависим от нивата на компетентност на институциите. В този смисъл рационалният подход в справянето с кризите изисква артикулирано позоваване на обобщен опит. Така, с глобализацията на зависимостите в света, възниква необходимостта от експертна общност или групата на свръх компетентните. Картината крайно се усложнява с факта, че модерното управление не просто се справя с кризи и бори хаоса, а самото то произвежда хаос и изпада в кризи.[3]


  • Властва (в България - бел.цит.) това, което по условие саботира духа на реформите – вездесъщият ориенталски усет, който открай време вирее и сплотява обитателите на тези земи. Съгласно този усет, реформата или промяната по рационален път носи зло. Надделява табиетът на всеки комшулук да кротува на теферич, приседнал край софра, и да гледа сеир, да сърба и да се секне встрани, да одумва тия, дето пикаят на показ срещу вятъра на реформите. Тракането на броеницата отмерва времето. Денят и нощта се преживяват като седене на хлад и припек. Самосъзнанието е в плен на самоусещането. Ако преходът е реализация на рационален реформистки проект за цялостна обществено-политическа трансформация, то той е обречен да не се състои по тези краища на Европа. Самата идея съставлява предизвестена невъзможност. Тук социалните инженери споделят съдбата на доктор Франкенщайн. В усилието си научно да подобрят човека, те са обречени да сглобяват безименни чудовища и да бъдат изоставяни от тях.[3]


  • Сценариите (политическите - бел.цит.) са опити да се рационализира хаосът. Те задават палиативна валидност на иначе фалиралите политолози. Когато нещата се случат, сценариите отпадат и никой за нищо не държи отговорни сценаристите. В този смисъл, сценарното мислене е напълно безопасно. Писането на киносценарии е съвършено друг вид излагане. В тях сценаристът остава на показ завинаги.[3]


  • Въпреки модернизационните кампании на соца, аграрният характер на българския културен тип е все още доминиращ. Образността на скотовъдната и полевъдната трудова култура беше трайно по-силна от градската, та дори и от заводската, въпреки официалния й пролетарски характер, което личи най-вече в изкуството. Градските писатели и художници са малцинство, градски както в изразните средства, така и в темите си. Корените ни терзаят, а не машините.[3]


  • Очевидно е как в днешния попфолк аграрният културен тип на българина шумно мутира. Попфолкът е симптом на спонтанна и в много отношения пошла културна трансформация, на взривно разкрепостяване на колективното подсъзнателно, на сексуалните му фрустрации и секретните му помисли, на криминалните му тежнения, на сгълчаната му похотливост. Пошлостта е неизбежна, доколкото попфолкът безочливо публикува една силно угнетена и болезнено сподавяна воля за телесна колективна свобода, за обругаване на читалищното клише, за изопачаване на напетото приличие на ансамблово организираното народно творчество, за усукване на аграрното начало. И от духа на попфолка ще се роди собствено българската градска култура, от разкази за тръпнещите бедра на бърнести и едрозърнести певици в компанията на легендарни бандюги, тъпкани с грешни пари, на лъстиви гърли с раздърпани фризури и изядено червило, на хитроумни прахосници и тям подобни обитатели на градското дъно, където всеки е бил, за щяло и не щяло, поне веднъж инкогнито.[3]


  • Към днешна дата политолозите имат и добре познават чертежа на една катастрофирала кола, за който им платиха скъпо по разни външни и вътрешни направления. Те продължават да ни продават купчината старо желязо, наречено български преход. Вместо да млъкнат. Тече някакво перверзно осмисляне на очевидно отвратителното в категориите на рационалното. Събират се да боботят по семинари и кръгли маси все едно и също, все едни и същи. Водят отигран спор по изчезнал предмет. Викат в празен варел. Писнало им един от друг. Преходът ще свърши в момента, в който престанем да говорим за него.[3]


Източници