Венцеслав Николов

От Уикицитат
Направо към навигацията Направо към търсенето
Венцеслав Николов
Венцеслав Николов
Вижте също:
Wikipedia-logo-v2.svg Статия в Уикипедия
Commons-logo.svg Материали в Общомедия

Проф. Венцеслав Николов (р. 1943) е български концертиращ артист, виолончелист и диригент, професор в Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, София, писател.

От него[редактиране]

Самопризнания[редактиране]

  • Първоначално имах намерение да напиша нещо като биография, защото обичам да разказвам истории на моите приятели. Авантюрата започна в село Пърша край Дряново, където си купих къща. Много се чудих откъде идва името Пърша - дали от пършив или дори от пършинг, но после погледнах в речника и разбрах, че пърша е глагол и означава "разпервам криле". В това село сега не живее никой, само селяните идват да си поддържат къщите. Аз съм първият външен човек, който се засели там. Много исках да си купя къща на село и понеже много ходя по планините, обиколил съм много села. Но по принцип съм ленив човек и чаках да се появи къща, за чието купуване да не се преодоляват никакви трудности, документи, главоболия. Узнах от приятели, че къщата точно в това село е за продан и дори бях готов да я купя без да съм я видял.
  • По принцип любимото ми място за писане е между два камъка под един орех далече от къщата. Но нещата започнаха така - преди шест години, когато предстоеше 100-годишнината от рождението на баща ми, известен музикант, реших да напиша книга за него. Ходих до Русе, откъдето съм родом, да събера документи и после се върнах в Пърша. Беше един студен януари, бях си приготвил куп листа за писане, тогава още не пишех на компютър, дори не си бях взел челото, за да не се разсейвам със свирене. Запалих печката, първоначално тя само пушеше, защото къщата не беше отоплявана дълго време, но накрая тръгна. Аз се успокоих и седнах да пиша. Нищо не ми идваше на ум, мислех само за огъня в печката. За няколко часа написах само едно изречение, което накрая задрасках. Реших да си приготвя багажа, но по едно време забелязах, че съм седнал до масата и пиша ли пиша! Така се появи книгата "Едно учителско семейство". На следващата година, когато се върнах от Германия, продължих да пиша в Пърша. Това беше книгата "Пътуване с Венци чело". Представих я в Градската художествена галерия с концерт. Аз винаги така представям книгите си - с концерт.
  • Ако детето, което започва да свири, вижда всички проблеми и усети какъв ще му бъде животът нататък, никога не би свирило. Само заради носенето на челото, тази тежка кутия, заради която си нежелан в транспортните средства, дори само заради това изпитвам дълбоко съжаление към децата, които срещам, нарамили чело на път за Музикалното училище.
  • Хората, които не ценят така наречената сериозна музика, винаги са ни смятали за леко налудничави ентусиасти. Имаше един ансамбъл "Полиритмия". Музикантите получаваха за изпълнението хонорар около 20 лева, а за хамалуването на инструментите - около 60. Така мъкненето им носеше 3 пъти повече, отколкото самата музика.
  • Ростропович е една от големите личности, които съм имал късмета да срещна. В нашата професия, пък и в живота, човек има нужда и от малко късмет. Освен от много работа, човек трябва да има шанса да срещне някого или някой да го срещне. Аз мисля, че имах шанса да срещна много хора, които са на много високо ниво като личности. Ростропович е един от тях, другият е Янош Щаркер.
  • Личност може би не се става, може би личността се ражда. До голяма степен има "раждане". Едва ли някой може да пожелае да стане личност. В този смисъл Ростропович е един пример за това как един човек, който често пъти е вършил даже глупости, може да бъде голяма личност. Например в час дръпна стола на любимата си ученичка, тя падна и си удари главата - той имаше слабост към такива детински шеги. Въпреки това е толкова високо, толкова голям е като личност, че всички започнаха да се смеят, самият потърпевш се смееше.
  • Една от попътните мисли в последната ми книга гласи приблизително така - големите успехи в дадена област на изкуството изобщо не означават, че някой е умен. Талантът в една област не ти дава правото да се произнасяш във всички области с чувството, че си прав.
"Неуспехите удължават живота ми", интервю на Светлана Христова, "Политика", 11 април, 2008.

Разпилени мисли (2010)[редактиране]

  • Пресичахме границата на дружеска нам държава. Дълбока нощ беше, нямаше никого освен нас. В малката къщичка светеше, почуках. Отвори се прозорчето и се подаде физиономията на граничния чиновник. И на него, и на мен е ясно за какво сме там, т.е., че моето задължение е да покажа документ за самоличност, а неговото - да отвори бариерата и да ни пропусне. Само че:
- Отбийте там - казва овластеният, затръшва прозорчето и часове не се показва. А ние чакаме и се косим...
  • Мисля, че Стефан Цвайг пишеше: "Сега едва ли ще ми повярва някой, че преди Първата световна война два пъти съм обиколил света, без някой да ми поиска един-едничък документ!"
  • Тя, болестта си иска и взема своето. Понякога ми се е дощявало да легна като в детството и да се унеса, когато ми е лошо. С пълно доверие в чичко доктор, и в мама и татко - събуждаш се и до тебе има чайче, и някой нежно ти говори, слага ръка на челото, приятно хладенее; отвън вали, а в стаята мирише на ябълки и на нещо неопределимо приятно, ухае и на дом, и на грижовност... Заспиваш. И на сутринта вече нищо ти няма, животът зад прозореца отново те примамва, тичаш навън...
  • Молитвата на гражданина на Републиката:
"Господи, дано не се нуждая от медицинската им помощ! Дано не съм зависим и от здравната им каса, и от пенсионната..."
  • На някои им липсват първите седем години. Други живеят още седемдесет, без да прибавят нищо към тях... При народите мащабите са други, но също много личи, когато липсват първите 700 години.
  • Всекидневната молитва на безработния - да си намери господар, който да го експлоатира и срещу когото по-късно да протестира. Сега не може да упражнява правото си на стачка, гарантирано му от Конституцията!
  • Понякога си чудя: Как успяха властимащите да създадат държава, в която всички - угнетени и угнети-тели, жертви и техните палачи, народ и правителство... Ама наистина всички да мечтаят децата им да живеят някъде другаде и да говорят друг език, вместо майчиния?
  • Съвременният Фауст: Хваща се панически за живота. Услужливият Мефистофел предлага да му го удължат. Цената: продължителен период в чистилището, където множество мефистофелчета в бели престилки с изтънчени съвременни методи изпитват търпението му - преди неизбежното попадане в ада.
  • Болницата - лекарство срещу прекалената гордост на съвременния човек.
  • - Това е рутинна операция - казва професорът хирург, - всеки асистент може да я направи.
- Като зная колко фалшиво свирят не само асистентите, но и някои професори от Музикалната академия - отговаря пациентът, - много ме е страх!
  • Нелечимата болест разваля характера.
  • Колкото по на север отиваш, хората са по-честни. И по-сериозни, и работливи... Тогава не трябва ли да се самоопределим като една от най-южните страни? Която случайно е попаднала в Европа.
  • Отвсякъде ни заобикалят звуци, чувствам се понякога като в тресавище. Даже най-любимите и познати мелодии извадени от произведенията, оголени от оркестрация, принизени до ролята на музикален тапет, звучат пошло, напомнят разголените красавици от рекламите.
  • В казармата имаше надпис: "Защитата на отечеството е дълг и чест за всеки гражданин".
А не трябва ли да е обратното: защитата на всеки гражданин да бъде дълг и чест за отечеството и неговите институции?... Както майката пази децата си.
  • Аксиома на колоездача
Чувството на подем ни спохожда при спускане, никога при качване.
  • Когато някои бивши приятели и познати започнат да се усещат като значими съвременници, е добре сам и навреме да напуснеш компанията им.
  • В Рим на императорите
Зрелището е от нас, хлябът от вас - казал артистът, като станало дума за хонорара.
  • Легионерите от 10-и легион с прискърбие научиха за мирната инициатива на Императора и новата му политика.
  • За любителите на реформи
Интересно, откакто заговорихме за Европа като за нещо близко, европейското в нашата култура започна светкавично да намалява.
  • За новобогаташи
Откраднатата вещ издайнически крещи. Даже купената... но от крадците.
  • Твоят Дом - това си ти. Опитите да го разкрасиш с делва, колело от каруца на стената или хурка, поставена като експонат на лавицата, показва само безстилието ти.
  • Поука
Сравни откраднатите от старите къщи по селата вещи с тези, които ти си направил!
  • Утопията, че мнозинството има винаги право.
  • В живота е като с влака - изпуснеш ли този, за който си се приготвил, трябва да чакаш следващия. Само че не знаеш кога ще дойде, нямаш разписанието...
  • Чувството за неотложност на задачите ни движи през целия ни живот. Затова всички бързаме. Приближавайки старините, започваш да преосмисляш ценностите, да се погрееш на лъчите на пролетното слънчице вече не ти се струва загубено време.
  • Блаженото време, когато бяхме бедни, нямахме нищо и нищо не ни трябваше...

Из "Да бягаме ли?" (2011)[редактиране]

  • Не ни искат и това си е! Още от най-крехка възраст пречим. Докато бях ученик в музикалното училище, хазяйката ми обясняваше, че обичала да си поспива до обяд – след това можело да свиря, докато дойдат гостите за поредния жур, тогава така се казваше. В следващата квартира не харесваха пък високите тонове, дразнели ги, и тях, и кучето им. По-късно съседите оставяха възмутени бележки в пощенската кутия: “Стига вече с това пиано, като че ли 100 бизона тичат“. (И това за старинното ми италианско чело!) Че сме излишни в тази страна, започнах да се досещам още преди години: „Оплакват се от провинцията, че свирите много Бах” – скараха ми се веднъж в Концертна дирекция. Вече бях известен артист, концертирах из цялата страна: „Ама много съвременна музика слагаш в програмите си!” – сърдеха се познати и колеги.
  • Директорът на филхармонията, където бях солист, направо ме обвини, че свиря прекалено много. Забрани ми да изнасям повече от един концерт на всяка петилетка. Тогава бях на 45 години, пресметнах, че ми се полагат още 3 концерта, докато достигна пенсионната възраст...
  • Дойде новото време, вече никой не ми определяше какво и колко да свиря, даже понякога ме канеха за концерт: „Само че – разперваха извинително ръце – няма как да ти платим, нали знаеш, криза!”. Е, влизам им в положението, какво пък, ще дойда и без хонорар, след като хората искат.
  • Преди години, докато бях още в казармата, често чувах от приятелите си добродушното: “Е, Венко, стига с тая опера бе!”
  • Тайно, през оградата, бях прехвърлил челото си и използвах всяка възможност да се поддържам във форма. Бяхме в Русе, културните институти на града още функционираха, имаше публика. Даже санитарната школа, където служех, ходеше колективно в операта. Поредният спектакъл беше на “Повест за истинския човек” от Прокофиев. Войниците с удоволствие потънаха в меките кресла, топло, уютно. Осветлението бавно угасна: “Събуди ме, като свърши” – каза съседът ми, събу се и просна партенките си да съхнат на парното. После дълбоко заспа. Той беше от едно ботевградско село, там никога не е имало нито театър, да не говорим за опера или концерт, не знаеше човекът, не го беше учил това.
  • По това време и в мъжката, и в девическата гимназия в град Русе все още съществуваха и фанфарна музика, и оркестър, и хор, и драматичен състав! После дойде реформата, поредната. Беше взето решение, вероятно на най-високо място, за премахване на предмета музика от гимназиалния курс: “Достатъчно е – беше разяснено на населението, – нека си пеят песничките децата, да понаучат биографиите на по-важните композитори, а в горния курс ще се занимават вече със сериозните предмети, които ще им трябват в живота”. Разказваха ми тогава: съюзът на композиторите, овластен да се грижи за идеологическата чистота на нотното писмо и четмо (в тези странни времена деляха нотите на наши и чужди), поискал среща с министъра, натоварен да се грижи за образованието. Обаче в уречения ден и час вместо висшия сановник ги посрещнал магнетофон – да кажат каквото имат да споделят по реформата, а министърът ще го чуе в свободното си време.
  • Това бяха времената на лозунгите, един от най-популярните беше “Качество и ефективност – ефективност и качество”. Е, авторите му могат да са доволни, поне тази реформа се оказа наистина ефективна: “Че какво толкова, като няма музика, ето аз не съм учил например – учудваше се искрено един от последните министри на образованието”. Искаше да каже човекът: “Не знам и не го разбирам това изкуство!”. А в подтекста ясно се чуваше: и защо ми е да знам! Имах наскоро неблагоразумието да разгърна учебник по музика и си помислих: може и да е прав г-н министърът, това, което се преподава на децата като музика, наистина е някакво недоразумение. Популярна дива е изобразена на цяла страница, доста скъпернически облечена. Срещу нея се усмихва мускулест красавец с верига на врата. А в горния ъгъл две малки портретчета: на В. А. Моцарт – “писал симфонии”, и на Минчо Минчев – „цигулар”...
  • Добре де, разсъждавах, след като не сме нужни, защо продължаваме да упорстваме? Нотите са навсякъде еднакви, за разлика от българския лев нашата професия е конвертируема. Вече нищо не пречи всеки български музикант да си потърси късмета по света, все ще се намери някаква ниша за него. А за малкото сънародници, които се нуждаят от изкуство, струва ли си наистина да се поддържат тези скъпо струващи институции? Всеки би могъл да потърси в другите балкански столици – в Букурещ или Белград, това, което му е необходимо. Някои ще отидат даже до Виена или още по-далеч, както е било в миналото. Ще си купуват билети с българските превозвачи, ще си вземат по традиция пита-две кашкавал за из път, мускалчета с розово масло – външната търговия ще развиват...
  • Преди доста години, през 1969 г., на тържество по случай годишнината на първия български оркестър беше поканен да произнесе слово Панчо Владигеров. “Скъпи съграждани, честитя ви 120 години от основаването на Шуменския оркестър – прочете накрая той от листчето, което държеше в ръка. И хитро поглеждайки към президиума, добави – ...и 10 години от закриването му”.


За него[редактиране]

Панчо Владигеров - композитор:

„Превъзходен артист и преди всичко проникновен музикант. Безупречен инструменталист, човек с голяма ерудиция. Неговата способност да изпълнява музика от всички стилове и епохи, в това число съвременни класици е достойна за истинско възхищение.“

Константин Илиев - композитор:

„Венцеслав Николов принадлежи към онези изключителни музиканти, които съчетават виртуозността с откритата емоционалност, с богатото въображение. Неговото вдъхновено изкуство се нарежда сред постиженията на най-големите.“

Мстислав Ростропович - виолончелист и диригент (Русия):

„Българският виолончелист Венцеслав Николов се хареса с прецизното си изпълнение. Той живее на сцената в своя собствен музикален свят...“

Янош Старкър - виолончелист и музикален педагог (САЩ):

„Считам Венцеслав Николов за великолепен челист и музикант. Неговият опит като изпълнител и педагог го поставя в първите редици на съвременниците му... Всяка музикална институция може да се гордее да има в редовете си Венцеслав Николов.“


  • "50-ина години вече Венцеслав Николов и неговото чело - инструмент на Матео Гофрилер от 1726 година - са едно цяло... Една от най-интересните и стойностни личности на родната музикална култура вярва, че живее в мир със съдбата си. Съжалява понякога, че кариерата му на челист започнала така устремно и не хванал навреме диригентската палка... Прозорливите са го усетили още през 1967. Тогава студентът в Музикалната академия свири с Добрин Петков и софийските филхармоници. Първият концерт на Шостакович звучи премиерно у нас. Интензитетът, с който В. Николов попълва сетне списъка с концертни изяви, смайва дори скептиците. Упреквали са го във всеядност, а той отгръща нотите на следващата творба. На определен етап не се задълбава прекомерно в даден автор, за да не притъпи свежестта на усещанията. Това е големият му коз на сцената, останалото е... приключение."
Ивета Грънчарова - музиколог, 1999.