Вадей Ратнър

Вадей Ратнър (Vaddey Ratner) (1970) е камбоджийско-американска писателка.

Думите, разбирате ли - каза той, поглеждайки ме отново, - позволяват ни да направим постоянно това, което по същество е преходно. Превърнете свят, изпълнен с несправедливост и нараняване, на място, което е красиво и лирично.
Познаването идва от ученето, намирането от търсенето.
Всички ние сме ехо един на друг, Раами.
Разказвах ви истории, Рами, за да имате крила и нищо на света да не може да се превърне в клетка за вас: нито име, нито титла, нито собственото ви тяло, нито страданието на този свят.
...можете да скърбите не само за мъртвите, но и за живите. Ние предварително усещаме празнотата, която оставят след себе си, въпреки че все още не знаем със сигурност, че вече ги няма.
Можеш да изкопаеш дупка в сърцето ми и да погребеш цялата си тъга. Ще ти бъда гроб.
Преди да кажете каквото и да било, преместете езика си от страна на страна седем пъти - така ще имате време да помислите дали изобщо да си отворите устата.
История, която бях научил, чрез собственото ми постоянно плетене и повторно рецитиране на запомнени думи, може да ни върне към себе си, към нашата изгубена невинност и в сянката, която хвърля върху сегашния ни свят, ние започваме да разбираме това, което само сме интуитивно в нашата наивност - че докато всичко останало може да изчезне, любовта е нашата една вечност.
Мълния удари, небето избухна и нощта извика сълзи на гигант, гръмотевична и неутешима.
Отсъствието е по-лошо от смъртта. Ако изведнъж изчезнеш безследно, все едно никога не си живял.
- Животът е такъв. - татко се обърна за пореден път към Меконг. - Всичко е свързано и понякога ние, като рибки, сме смаяни в тези големи и мощни течения. Носена далеч от дома...
Винаги някъде имаше светлина и макар и преходна, тя проблясваше още по-блестящо заради заобикалящата тъмнина.
...беше достатъчно, че знаех, че не съм сам, че най-малкото до мен стоеше този един човек, който, без да ми е известен досега, през цялото време пътуваше със същото това пътуване, само от обратната посока.
При всички загуби и трагедии, които познавам, животът ми ме научи, че човешкият дух като вдигнатите ръце на слепите ще се издигне над хаоса и разрухата като крила в полет.
Животните не са като хората. Ако ги оставите на мира, те няма да ви наранят. Но хората ще го направят, дори и да не сте сгрешили. Те ви нараняват с пистолетите си, с думите си, с лъжите и неспазените си обещания, с мъката си.
Веднъж вярвах, че ще живея вечно. Смъртта никога не ми е влизала в съзнанието. Тогава един ден смъртта ме изненада!
Без значение на какви грозоти и разрушения можете да станете свидетели около себе си, искам винаги да вярвате, че най-малкият поглед на красотата тук и там е отражение на обитаването на боговете.
- Ако реката ни доведе тук, - осмелих се аз, - тогава, когато обърне курса, ще ни върне обратно.
- Когато обичаш цвете, - каза той, сякаш искаше да обясни промененото си преживяване, - и изведнъж тя си отиде, всичко изчезва с нея. Живях, защото тя живееше. Сега я няма. Без нея аз съм нищо.
- Проблемът със ставането на седем години - помня себе си на тази възраст - е, че сте наясно с толкова много неща и въпреки това разбирате толкова малко. Така че вие си представяте най-лошото.
Няма по-голямо унижение от глада.
Твоята скръб ще избледнее... Трудно е да повярваш в това сега, приятелю..., но ще изсъхне и като цвете винаги ще остави семе от възможност.
Може би е естествено за баща, за всеки родител, да вижда в детето си всичко непокътнато и добро.
Истината, вярва тя, се крие както в казаното, така и в онова, което не е, по същия начин, по който мелодията не само е поредица от звукови ноти, но обхваща пространствата и паузите между тях. Когато слушате музика, трябва да се научите да приемате дори атмосферата на ехо.
Ако обърнеш достатъчно внимание, Раами, ще разбереш, че един лист може да съдържа безброй животи, имитиращи нашия собствен, и ще знаеш, че винаги има други, които пътуват по този свят с теб.
Той често изглежда така - сякаш искаше да избяга, но знаеше, че не може.
Татко каза, че когато иска да избяга от нещо неприятно или тъжно, всичко, от което се нуждае, е да намери пукнатина в стената и да се преструва, че това е вход към друг свят, свят, в който всичко това, което е загубено - включително и вие - отново ще бъде намерено.
Любовта се крие на всякакви места, в най-скръбния ъгъл на сърцето ви, в най-тъмната и безнадеждна ситуация.
Една група ме разпита, а другите убиха семейството ми. Между тях никога не е имало никаква комуникация. Всичко беше игра.
Да скърбиш тогава, мислех си, означава да усетиш собственото си нищожество.
Дар е да можеш да си представиш небето и прераждане, за да го видиш.
САЩ бомбардираха Индокитай с три пъти по-голям тонаж от бомби, използвани през цялата Втората световна война; Само Камбоджа беше засегната с три пъти повече тонаж от Япония.
Има такова място, такова свещено пространство. Трябва само да си го представите, да се осмелите да го сънувате. Това е във вас, във всички нас.
Нищо не казах. Дълбоко в мен гласът ми изкрещя от дупка, където го бях заровил.
Без значение на какви грозоти и разрушения можете да станете свидетели около себе си, искам винаги да вярвате, че най-малкият поглед на красотата тук и там е отражение на обиталището на бога. Истински е, Раами. Има такова място, такова свещено пространство. Трябва само да си го представите, да се осмелите да го сънувате. Това е във вас, във всички нас.
Лъжете дори когато се страхувате - особено когато се страхувате.
Ако те искат и не сте извършили никакво престъпление, в това ще ви обвинят, че работите за ЦРУ. Предполагам, че това е нещо, което не можете да опровергаете, дори и да опитате.
Той предполага, че по този начин се е научил да се моли не както би могъл на боговете, а както прави, просто спирайки от време на време да мисли за другите.
Мъртвите се взират право във времето и виждат как насилието се извършва отново и отново.
Сестрата каза, че историите са като пътеки, оставени от боговете. Те ни позволяват да се движим във времето и пространството, свързвайки ни с Вселената, с хора и същества, които не виждаме, но чувстваме, че са такива.
Бедността и страданията състаряват.
Надеждата си отиваше и стъпките й бяха силно запечатани в сърцето му.
От праха къде бихме могли да се движим, освен нагоре?
Мъката е неочакван, неподходящ гост, за чието пристигане е невъзможно да бъдете подготвени.
Движим се толкова бързо, сякаш стоим на едно място.
Студът в края на януари, според Яйи, е благословия, защото той карат хората да търсят топлината на огнището и семейството.
Призраците са навсякъде - срещат я, където и да отиде, сядат на масата. Може би все пак не е толкова самотна.
Тъгата е привилегията на безгрешния; той не смее да я изиска.
- Надеждата също е вид бижу, не сте ли съгласни? Младият лекар разсъждаваше на глас. - В същото време е твърд, като метал и пластична.
- Предадохте партията! Ако започнете да отричате, следователно партията греши и подобни твърдения сами по себе си са предателство!
Опасността, както Тайра вече знаеше, не е да си спомня, а да пожелае неизпълненото, да схване неясните възможности, които се умножават в неясни вероятности.
Може би въпросът не е как можете да живеете в постоянна лишения и безсърдечие на някой друг, а какво кара тези хора да продължат да живеят в свят, който е безразличен към техните проблеми.
Трябва да е дом, в елементарния и най-дълбокия му смисъл, това е същността на всяка вяра като сигурно убежище за душа, хвърлена в открито море.
- Болестта ми се струва единствената стабилна демокрация. Тя поразява всички.
- Няма нищо по-мирно и спокойно от смъртта, - каза тя добродушно.
Нужна е много смелост, за да не загубите самообладание под градушката на летящите думи.
Погледнете отблизо - и ще разберете, че не сте сами. Някой или нещо винаги ще ви покаже пътя.
С думи можем да уловим това, което по своята същност е мимолетно. Превърнете свят, пълен с несправедливост и болка, в красиво място, където цари любовта. Нека бъде само на хартия.
Ако от самото начало не знаете кой кой е, тогава как можете да различите доброто от злото?
Дори да разкъсате или изгорите книга, разказаните в нея истории няма да изчезнат и няма да бъдат забравени - те ще останат с вас.
- Желанието е причината за страданието. - Какво е желанието? - Когато искате нещо толкова лошо, че душата ви боли.
Бездната е по-лоша от смъртта. Ако изведнъж изчезнеш, изглежда сякаш никога не си бил.
Привилегии, богатство, нашите титли и имена - днес са, а утре ще изчезнат. А благоприличието и честността са вечни, те ни правят хора.
Но това е естеството на избора - дали сте постъпили правилно или не, научавате само след факта, ако изобщо го направите.
Едно просто заминаване, един полет през границата, е достатъчно, за да загубите дом, но може да отнеме цял живот, за да намерите дом отново.
Колко живота са свързани с нашия, а ние не знаем нищо за това?
Истинската любов е проста и ясна. Тя е в обикновените неща, които могат да се видят и докоснат.
Научих проста мисъл: стига да има храна, която подхранва телата ни и ни дава сили да живеем и работим, трябва да мълчим - това е единственият начин да оцелеем. Всичко останало - скръб, съжаление, желания - е недопустим лукс.
...че когато хората започнат да играят на богове, последицата е война. Не можете да решите всичко за друг и да не срещнете съпротива. Рано или късно ще има сблъсък, сблъсък толкова ужасен и мащабен, че ще засенчи всяка война от миналото...
Вероятно по този начин той се е научил да се моли - не както се молят на богове, а просто прави паузи от време на време и мисли за другите.
...в тази страна на войни, революции и кървави преврати политиката не е просто реторика, а по-скоро тояга, която оформя съдбата на човек.
Скрихме чувствата си от всички, като елегантни рокли. Едва когато останаха сами, те ги извадиха, изгладиха най-тънкия плат, възхитиха се на ярките цветове и след това ги махнаха отново и се върнаха към ежедневните грижи.
Други хора ще се появяват и изчезват като светулки и най-много това, което всеки от тях може да ми даде - малко светлина, с която ще мина през мрака и неизвестността. Останалото ще трябва да го направя сам. И моята самота ще бъде моята сила.
Да скърбиш, означава да усетиш собствената си нищожност.
Ще има толкова много от нас, колкото ще се поберат в сянката на дърво банян.
Способни сме да създадем невероятна красота, ако не се страхуваме да мечтаем.
Този, който вижда рая във въображението, е надарен с дарбата и този, който го е видял в действителност, се е родил отново.
Помислете само, живяхме толкова близо! Не разстоянието - страхът ни разделяше, пречеше ни да се опитваме да се намерим.
Истината се чува дори изпод цяла планина от изтръгнатите със сила признания.
Банян е дърво, което може да нарасне до невероятни размери. Свещено дърво в будизма и индуизма, символ на живота и плодородието.
Всички сме просяци... без значение какво носим.
Хаосът е в основата на всяка революция.
Погребете ме в земята - ще пусна корени в земята. Нито твоята воля, нито цевта на пистолета са за мен указ. Ако потъпчете пепелта ми, няма да крещя, няма да потръпна - за мен няма нито болка, нито страх. Твоята сянка над гроба никога няма да блокира слънцето за мен.
...и за миг ми се стори, че сред изображенията на убитите монаси, монахини и сираци, изплъзващи се като мъгла, виждам себе си, нашите духове. Примигнах и всичко изчезна. Татко беше прав. Няма граници между въображаемия свят и реалния свят. Това, което съществува в един свят, може лесно да бъде пренесено в друг.
Цвете, след като е изпуснало венчелистчетата си, няма да цъфти отново, Човек, идващ на този свят, неизбежно отива на смърт.
Думите могат да ни отведат до небето или да ни хвърлят в бездната, Рами. Може би затова се опитвам да не казвам твърде много.
Също така ми се стори, че числото осем не отразява реалната ми възраст. Според чувствата си бях много по-възрастен и през последните месеци, гледайки във водата, сякаш видях дух, призрак на детската си наивност.
Всичко минава с дъжда, помислих си. Поне това ни оставя тежък ден.
Пиша, защото думите ми дават крила.
Не разбирах нищо от болест и въпреки това мислех, че имам лечение: бих обичал сестра си, както никога досега, с всепоглъщаща, безкористна любов, забравяйки за завистта, което нейното съвършенство винаги ми причиняваше.
Истории, осъзнах, преплитайки се, сякаш нишките, думите, останали в паметта ми, са способни да ни върнат себе си, нашата изгубена невинност и ние осъзнаваме това, което преди сме чувствали само смътно: в свят, в който всичко може да изчезне без следа, само любовта е вечна.
Вярвах в идеалите, но не и в хората. Свят без идеали е лудост.
Червени кхмери, комунисти... думите ми се сториха причудливи, загадъчни, като имената на митични същества от любимото ми стихотворение: девараджи, потомци на боговете и техните противници Ракшаси, демони, поглъщащи деца.
Вярвах, че любовта във всичките й проявления - грижата и нежността на близките, безопасността, комфортът, красотата на света около мен - ще ме предпази от всякакви несгоди.
Каза, че думите му дават крила. Не покой, а крила. И тези крила, разбрах сега, той отряза и ми даде, за да мога да летя нататък.
Не видях ужаса в очите на близките си, не забелязах болката им, не мислех, че те може би сами търсят утеха.
Любовта им беше скрита от любопитни очи, но аз, надничайки през пукнатините по стените и вратите, го забелязах - във погледите, които те тайно си разменяха по цял ден, в сутрешните му цветя и нейните вечерни десерти.
Кой би помислил, че толкова малка стая може да съдържа толкова много мъка?
Вдигнах очи към небето и видях как една звезда падна, а друга светна. Някъде по света едно дете почина и се роди друго.
Разбрах какво представляват женските дъждове. Сълзите на майка ми.
Татко най-накрая намери покой в мислите ми. И намерих утеха. Където и да е сега, си казах, той вече не страда.