Б. А. Парис

Б. А. Парис (B.A. Paris) Бернадет Ан Парис, е псевдоним на английска писателка Бернадет Макдугал (Bernadette MacDougal) (1958)

Страхът е най-добрият инструмент за манипулация.
Не ги обвиних: те ни обичат по свой начин, както ние тях; просто някои не са създадени да бъдат родители.
Всеки отделен ден продължава безкрайно, но неделите по някаква причина минават много бързо.
Ужасно е да зависиш от някого заради обикновени битови дреболии.
Хубаво е, когато някой е щастлив.
- Не мога ли да пия уиски вместо вино? Разбира се, че не? - Уиски? - Да. - Не знаех, че пиеш уиски. - Не знаех, че си психопат. Само ми донеси уиски, Джак.
Съпругът ми се оказа различен човек; мога ли да се примиря с това?
Понякога идеалният брак е идеална лъжа.
Мъжете, виновни за домашно насилие, могат само да бъдат презирани.
Такива положителни персонажи са просто най-опасните.
Колкото по-високо излитате, толкова по-болезнено е падането и когато еуфорията отмине, меланхолията се преобръща с нова сила.
Не вярвам, че вината някога ще изчезне. Ще трябва да го пренеса през живота си - каква непосилна цена да платя за минута егоистична слабост!
Водата е гореща, но не достатъчно гореща, за да отмие изгарящата вина.
Ако можех да мисля нормално, бих намалил дозата наполовина. Но ако можех да мисля нормално, изобщо нямаше да имам нужда от хапчета.
...какво по-лошо от загубата на разума.
Джак знае много добре: нищо не е толкова успокояващо като реда и предвидимостта и затова не ми позволява да се отпусна и да свикна поне с някакъв режим. Но той не осъзнава, че с това ми помага да не се отегчавам и да не забравя как да мисля. А аз трябва да мисля.
Но беше много по-трудно да се представи подчинението: предаването без бой не е в моите правила.
Нищо не е по-успокояващо от реда и предвидимостта.
Ароматът на страха й беше по-сладък от всеки парфюм.
Звъненето на телефона ме връща в реалността, където няма мир, няма прошка - само безкраен страх и безкрайно преследване.
Предчувствие за беда висеше във въздуха. Стените сякаш се свиваха и ме заобикаляха, не ми позволяваха да дишам.
Матю ме обиколи на пръсти, сякаш бях невзривена бомба, която всеки момент можеше да детонира.
Нямам представа къде са минали последните няколко седмици. Заради хапчетата те се сляха в някакво твърдо петно, в което няма място за болка.
Знам, че не е добре да му се сърдим, защото той толкова много се опитва да не загуби оптимизма си. Но това е като да убиеш пратеник, който носи лоши новини: не можеш да бъдеш благодарен на човека, който ти е отнел последната надежда, че проблемите с паметта не са причинени от деменция.
Предполагам, че току-що се примирих. Не мога да предотвратя неизбежното, казвам тихо. - Според мен разбрах това отдавна, - тогава въздъхвам с прекъсвания. - Отначало не се съмнявах, че ще намеря някакъв изход, но сега съм уморен. Уморен до смърт. Винаги си на крачка пред мен.
Страх. Това е най-хубавото нещо на света. Обичам да го виждам. Усещам. Вдишването на аромата му. Но най-вече харесвам начина, по който звучи.
При мисълта, че преди по-малко от ден мечтаех да започна възможно най-скоро семеен живот и дори не подозирах за предстоящия кошмар, сълзите ми отново се появиха в очите ми.
- Какво стана? - попитах аз. - Страхувам се, че приказката свърши.
Досадни изчисления и безсънни нощи са моето заплащане за съвършенството.
В нейния свят, където границата между реалността и фантастиката е размита, това е просто начин за решаване на проблема.
Вратата се отваря и той застава на прага, моят красив, психопатичен съпруг.
Всичко това беше фасада, беше ли покрил истинското си аз с наметало на гениалност и добър хумор, за да ме впечатли?
Той се гордее, че изрича само истината и се радва, че аз съм единственият, който разбира значението зад неговите думи.
Изчаквам изображенията да избледнеят, слушайки звука на нечие присъствие, движение от една от стаите, дъска на пода, скърцаща горе. Но има само мълчание и прахът на надеждите никога не се изпълнява, подигравайки ме с това, което би могло да бъде, само ако бях постъпил по различен начин.
Времето е странно, когато става въпрос за спомени...
Страхът е най-добрият възпиращ фактор от всички.
Жалко, че е толкова садистичен гад, защото има прекрасни обноски.
Ако той успя да ме заблуди, ако успя дори за няколко секунди да ме накара да забравя онова, което знаех за него, как щях да успея да убедя хората, че той е вълк в овча кожа?
Ако е някаква утеха, никога не сте могли да направите нещо по въпроса. Но се радвам, че сте започнали да приемате неизбежното. В дългосрочен план всичко ще ви се улесни.