Атанас Хранов

Атанас Хранов
Вижте също
	Статия в Уикипедия

Атанас Хранов (р. 1961) е български художник и мореплавател.

От него

Художниците са очите на света. Те съзерцават и описват света вместо другите около тях. Когато хората разглеждат картина, виждат света през очите на художника. Ако това, което видят, ги развълнува, значи творецът е успял да сподели с тях своя малък личен свят.

Арт галерия „Le Papillon“ представя Атанас Хранов – „Завръщане в Халдея“, Културни новини, 21 юли 2015

Светът не е това, което е, а това, за което мечтаем.
Ние трябва да се стремим да виждаме извайването на красотата. Въпрос на избор е да погледнеш на света през ключа на красивото. Красотата e форма на съпротива срещу грозното и бездушното. Сблъсъкът със злото действа някак отрезвяващо, събуждат се съпротивителните сили на доброто, за да стане Светът още по–добър и съвършен.

Теодора Константинова, „Атанас Хранов и Чайниците на Балтазар“, artnewscafe, 8 април 2016

Не страдам от скромност, но не искам да си правя музей предварително. Не си пазя картините, а ги продавам. Успявам да живея от рисуване и се надявам и в бъдеще да е така.
Всяка вечер при мен идва една Пепеляшка. Правим един танц и след това заспиваме.

Деляна Лукова, „Атанас Хранов: Нощем танцувам с Пепеляшка“, в-к „Марица“, 12 октомври 2016

Търсенето на предизвикателства е професия. По какъвто и начин да го погледнеш. Ако веднъж проявиш афинитет и храброст да се захванеш с нещо, което хората определят като приключение, е много вероятно да го направиш отново. За мен морето е точно това - начин да преодолея страховете си, да наложа волята си. Неповторимо изживяване. Сред необятната шир човек изпитва характера си.
Морето е необятно и там няма нещо, което да ти се случи два пъти като повторение. Рутината обаче все пак помага. Ако видиш сто бури и ги преживееш – 101-ата макар и различна, ще е комбинация от други две, които вече са ти се случвали.
Да създадеш нещо е много красиво, съкровено, сакрално действие. Миг на върховно щастие, любов, която искаш да споделиш с хората. Съвсем осъзнато е, а колкото по-интересен е животът и колкото по-богат е бекграундът на един творец, толкова по-интересно е това, което рисува.
Мълниите в живота ми на приключенец са причината да правя омагьосващо изкуство.

Мария Луцова, „Атанас Хранов – Художникът, ударен от три мълнии“, в-к „Марица“, 13 март 2017

Начинът ми на рисуване е магически реализъм - определението лежи в литературата, а не в изобразителното изкуство. Приказките не се делят на детски и за възрастни - те са за всички. Приказката е навсякъде, стига човек да има силите и времето да я открие за себе си.
Най-вълнуващ е слънчевият залез – мигът, разделящ деня и нощта. Преданията казват, че тогава излизат приказни създания като самодивите.
В много от картините ми присъства онази светлина на Средиземноморието, на онова щастливо лято, което можеш да видиш само на лодка в открито море или на островите.
По обяд морето и небето се сливат в маранята. Цветовете им са избледнели и не са така наситени. През голямата част от деня тази неземна светлина ти е пред очите.

Парашкева Иванова, „Атанас Хранов отваря врата към своя приказен свят в U Park“, trafficnews.bg, 30 ноември 2017

Из интервюта

Искам да вярвам че, ако ти се случи нещо хубаво, трябва да очакваш да ти се случи нещо още по-хубаво. И че щастието не идва само.
Човек черпи енергия от какво ли не, но нищо не е толкова разтърсващо като един качествен неуспех.
Нямам някакви особени приключения с интернет – поща, социални мрежи, по малко новини.
Искам да живея на яхта и да се скитам по всички топли морета и океани. Нищо не ми дава повече усещане за свобода от шума на водата под силно накренената палуба.
Бил съм на много места, но най-интересно и любимо място за мен е красивото зелено тепе, на което живея. Бунарджика е една прекрасна малка планинка в центъра на града.
Имах един скъп приятел – отец Васил Цветков, който казваше: „Доброто също има юмруци.“ Доброто не е беззащитно, не чака подаяния и за щастие често побеждава.

„20 въпроса: Атанас Хранов“, в-к „Капитал“, 24 април 2015

Пловдив е границата, където се сблъскват прагматичният подреден и богат Запад и другият – мистичният, объркан, дълбок и хаотичен Ориент. Сблъсъкът на тези два океана ни ражда нас. Ние сме по средата – нито от едните, нито другите. От известно време по понятни причини напираме да се дръпнем към по-цивилизованата, по-рафинираната и печеливша култура на Запада. Опитваме се да забравим лекичко откъде сме. Не трябва – кръвта ни не е синя, тя е гъста, червена, прекрасна. Аз се опитвам да се върна към тази пищност, към орнамента, към изобилието и в цвета, и във формата, така характерни за Ориента.
Пластичното изкуство е игра на светлината и сянката. Когато се появят повече цветове, на скулптурата става малко неудобно. Използвам това противоречие съвсем целенасочено. Според мен, губейки се в цвета, пластиката неочаквано се появява. А цветът – завивайки покрай формата, изниква някъде другаде. Точно като онези необясними нишки, които ни свързват с двете култури на Изтока и на Запада.
Не само аз пътешествам в света на любовта. Правим го всички. Аз чисто и просто я виждам и рисувам. Други я пишат, трети я играят или танцуват. Най-много хора чисто и просто я изживяват. Аз също съм сред тях. Между емоционалните ми състояния на влюбен мъж и на художник няма никаква разлика. Как ще нарисуваш любовта на влюбения леопард, ако не си я преживял? Искреният художник винаги рисува себе си, собствените си емоции. Не може да гледа през друга бленда или да шпионира през чужда ключалка.
Ако живея скучно, картините ми ще са такива. Моят живот е пъстър, изпълнен с приключения и предизвикателства. Като ги няма, си ги измислям.
Човек разполага с някакво количество емоция, темперамент, дадени му свише. Същото важи и за въображението. Човек прави нещата по своя начин, със своя светоглед, със своето темпо. Убеден съм, че хората не виждат по еднакъв начин цветовете, не чуват еднакво звуците. Всеки си обитава своята вселена и оцелява в нея по силите си.
Не мисля, че човек трябва да се съпротивлява безкрайно много на изкушението. Дори хич не ми се ще да устоявам. Предпочитам да му се отдам. Човек трябва да е достатъчно храбър, за да си позволи да бъде щастлив. Щастието също изисква доста храброст, точно както е в бедата и нещастието. Когато страдаш, трябва да намериш сила, за да продължиш. Когато си щастлив, трябва да съумееш да пребориш страха. Страх, че нещо ще се случи, че нещо ще го прекъсне. Най-сигурният начин да прогониш щастието е, като живееш в страх. Чувство, което сковава духа и не дава възможност на художника да твори. Затова предпочитам да бъда прелъстен, да живея в щастие.
Животът на художника в никакъв случай не е цветя и рози. Точно обратното. Цветята и розите са колкото да не се откажеш. Чувството, че си пропуснал нещо или не го правиш както трябва, е ежедневие, постоянно. Другото е рядко – на доволния художник, който стои пред произведението си и се почесва. Търсенето, борбата е основното състояние на твореца.
Всъщност аз много се страхувам някой да ме сложи в някаква тясна рамка. Страхувам се най-много от това на мен да ми стане скучно от това, което правя. Опитвам се да предизвиквам сам себе си и възможностите си, за да държа нещата живи. Иначе неминуемо идва леността, отпускането.
Аз не искам да се оплаквам, не смятам, че държавата трябва постоянно да ни обгрижва и да ни глези. Достатъчно е да не ни пречи. Светът не е длъжен да прави живота на един художник по-добър. Единственото нещо, което творецът е длъжен да прави, е да работи. Когато произведенията му са достатъчно добри, всичко ще си дойде на място.
Вярата обединява всичко, тя е фундаментът – не големите дувари, не сградите, не материалното. Просто трябва да разберем, че времето не е пари, а щастие.

„Атанас Хранов: Времето не е пари, а мигове щастие“, интервю на Мария Луцова, в-к „Марица“, Пловдив, 14 октомври 2016

Няма как просто да минеш покрай картината и тя да ти въздейства. Трябва да се спреш срещу нея, да я погледнеш и да помислиш. Не е като музиката – искаш или не искаш, тя ти влияе. По тази причина аз не слушам музика, докато рисувам, особено когато съм в някакъв важен етап от работата си. Искам да е тихо, за да слушам себе си.
Казват, че всеки художник рисува себе си. Това е напълно вярно. Не можеш да избягаш от това, което имаш в себе си като идея, наслагвания. Поводът за последната ми изложба между другото беше точно този. Казва се „Закуска в ателието“. Естествено, нямам предвид нито закуска, нито ателие. Това са метафори. Ателието не е физическото пространство, в което се намираме в момента, а онова, другото ателие, което нося със себе си. То е един духовен лабиринт, състоящ се от всички неща, които слагаш вътре и съхраняваш във времето. То определя твоя вътрешен свят и всичко, което излиза от теб.
Не обичам и не участвам в никакви сдружения, пък било то и на художници. Отвътре ми идва да страня от тях. Не ми е в натурата. Предпочитам да правя нещата сам. Не че имам нещо против тези сдружения, напротив, много са добри и смислени, най-вече когато са на някаква принципна основа. Много е готино, приветствам ги, харесват ми, но аз няма да съм вътре, не знам защо. Нито съм си го обяснявал, нито искам да си го обяснявам. Вероятно е въпрос на светоглед и характер.
Напълно достатъчно е да имаш самочувствие, когато застанеш срещу платното. Тогава ти трябва цялото самочувствие на този свят, за да нямаш респект и страх. Но извън това можеш да прехвърлиш границата много лесно, да вземеш да се приемеш на сериозно, а това никак не е добре. Истината е, че няма картина, която да промени света.
Всъщност художниците са очите на другите хора. Ние се учим да гледаме повече от другите – това е нашата професия.
Понякога съзнанието ни крои интересни клопки. Виждаш някъде – по телевизията, в музей, галерия, ходейки по улицата, някаква картина или образ, който ти харесва. Приемаш го като нещо хубаво и смислено. Минават няколко години, вече си го забравил отдавна, и нещо съвсем подобно ти изплува в съзнанието. И ти го нарисуваш с пълното съзнание, че то е твое.
Идеите според мен витаят в някакъв ментален, духовен космос, до който търсещите хора имат достъп. Докосват се до него и взимат от тях. И така съвсем нормално и без никаква лоша мисъл една идея може да хрумне на няколко души по света, без те да имат никаква връзка помежду си.
Едно от нещата, които са важни за мен, е, че се опитвам да рисувам доброто. Има много начини да нарисуваш грозното, лошото, злобата, омразата... Според мен обаче светът не е изтъкан само от страдания и нещастия. Добротата и красотата не са сладникави и повърхностни усещания. Те си имат своята дълбочина, сила. Имат и своята съпротива към злото.
Страхът е най–чистият наркотик. Когато свикнеш с него, постоянно го търсиш. Знаете ли едно бушуващо море каква дивашка гледка е?! Направо ти спира сърцето. Не можеш да излезеш от киното и да кажеш – този филм не ми харесва.
Да обичаш жена, е най–хубавото нещо. Пък дай боже да е взаимно – от това по–хубаво няма. Но и да не е, не е беда. Много хубаво не е на хубаво.

„Атанас Хранов: Злото се рисува по–лесно от доброто“, интервю на Илияна Караланова, в-к „Марица“, Пловдив, 19 май 2018

За него

„В платната му се носи бавен, метафизичен вятър, който отнася парчета от материалния свят, прави видими процепите и ключалките, отвъд които смътно се досещаме, че има друга действителност, непознати светове, и това ни плаши и очарова едновременно. За скитниците между световете, които носят в кожените си торби далекогледи, лупи, стъкленици с отвара за гадаене, звездни карти, чайници за пустинята,стриващи се на прах ръкописи, нокти от черни котки, е изложбата на Атанас Хранов. За племето на мъжете, които делят времето според приумиците и фантазиите си, но го правят толкова красиво, че всички им вярват и никой не се пита какво би станало, ако минутата е разделена не на шестдесет, а на шест единици, или пък на сто и двадесет? И какво би станало, ако това племе от сънуващи с отворени очи бе нарекло с други имена съзвездията над себе си? Каква ли би била съдбата на човека, ако над главата му се въртят механизмите на съдбата, но не с приетите от всички наименования? Как силата на нечия фантазия, волята да нарече, да провиди, да изпее, изплаче, нарисува, се превръща в неотменима реалност, реалност отвъд мисълта за Бога? В съзерцанието на процепите във времето,вглеждането в празните пространства е силата и магията на тази изложба на Атанас Хранов. И докато стоиш пред картините му, тревогата по изтичащото време утихва, а звездната бездна над главата ти сякаш започва да пее“

Александър Секулов, „Халдейците“ – Галерия „Ракурси“, 15 април 2015

„Творчеството на Атанас Хранов пленява. То е като любимата детска книга с вълшебни приказки, към която, дори и пораснали, обичаме да посягаме, за да се откъснем от реалното битие и да потънем в обятията на магичното и съкровеното. Когато разглеждам негови картини, винаги изпитвам едно уютно чувство, че съзирам детските си мечти, пресъздадени наяве – отнасят те и те пренасят в други вселения, онези, за които копнеем и ни карат да се усмихваме. Страната на чудесата и благата, усещането за спокойствие и хармония, доброта и мир, безтегловност и летливост ни обгръщат и нежно ни прегръщат.“

Теодора Константинова, „Атанас Хранов и Чайниците на Балтазар“, artnewscafe, 8 април 2016

„Закуска в ателието“ е заглавие, което привидно успокоява драматичната тревожност в картините от новата изложба на Атанас Хранов. Бавният вятър на носталгията и копнежа от предишните творби е заменен от внезапно отворени процепи в пространството, от резки замахвания на четката, от частично маркирани силуети на сгради и хора. Непозната страна на таланта си показва в тази колекция Атанас Хранов: способност да изживява и показва разпъването на човешкото битие между страданието и утехата. Великата илюзия на красотата отново е тук, отново пълни очите и вълнува сърцето, но някъде зад ъгъла се усеща напрежение, минава сянка на колебание, чува се човешка въздишка. И толкова по-силно зрителят на изложбата възжелава светът да върне баланса си, да възстанови вертикалите си, да изживее целостта между човешката душа и божествения дъх. Човекът се бори с разрухата около и в себе си. Закуската в ателието на съзнанието е опит на художника да преодолее забравата, да надмогне умората, да запали отново кандилото на вярата, да намери чистия звън на думите, да ни подари блясъка на света.“

Александър Секулов, Атанас Хранов представя „Закуска в ателието“, Sofiapress, 15 април 2018