Анди Уорхол

От Уикицитат
Направо към: навигация, търсене
Анди Уорхол
Анди Уорхол
Вижте също:
Wikipedia-logo-v2.svg Статия в Уикипедия
Commons-logo.svg Материали в Общомедия

Анди Уорхол (Andy Warhol, 1928 - 1987) е американски художник, един от основните представители на течението поп арт.


Проверени[редактиране]

  • Всеки ще има своите 15 минути слава.
    In the future everyone will be world-famous for 15 minutes.
— от каталога на негова изложба в Стокхолм, Швеция — 1968 г.


  • Наложително е да се обзаведете със специален сандък за всеки месец, в който да захвърляте всичко, а в края на месеца да го заключвате. После отбелязвате върху него датата и го пращате в Джърси. Добре би било да се провери дали е доставен, но даже и да се загуби по пътя, не е беда ­ една грижа по-малко, един товар, свален от плещите ви.
— "Философията на Енди Уорхол"


Приписвани[редактиране]

  • Аз съм дълбоко повърхностен човек.
    I am a deeply superficial person.


  • Винаги казват, че времето променя нещата, но всъщност ти сам трябва да ги промениш.
    They always say time changes things, but you actually have to change them yourself.


  • Имам социална болест. Трябва да излизам навън всяка вечер. Ако някоя вечер си остана вкъщи, започвам да разказвам слухове на кучетата си.
    I have Social Disease. I have to go out every night. If I stay home one night I start spreading rumors to my dogs.


  • Не обръщайте внимание на това, което пишат за Вас. Просто го измервайте в инчове.
    Don't pay any attention to what they write about you. Just measure it in inches.


"Философията на Енди Уорхол"[редактиране]

Атмосфера

Б: Исках да направя филм, който да показва колко тъжен и лиричен е животът на двете възрастни дами в онези стаи, пълни с вестници и котки.

А: Не бива да изглежда тъжно. Просто трябва да кажеш: “Ето как живеят хората днес.”


Цялото пространство е само едно пространство и цялата мисъл е само една мисъл, ала моят ум ги разделя на безброй все по-малки пространства и все по-дребни мисли. Така се получава нещо като огромна жилищна сграда с множество отделни квартири. Понякога допускам в съзнанието си единственото Пространство и единствената Мисъл, но това се случва рядко. Обикновено в главата ми се върти само моята огромна сграда.

В нея има течаща вода ­ гореща и студена, има и малко туршия “Хайнц”, има и пияни вишни, а когато в магазин “Улуърт” включат автомата за сладолед с гореща карамелена заливка, тогава животът наистина си го бива.

(Тази сграда вечно тъне в медитация: следобед, вечер и сутрин обикновено е затворена.)

Твоят ум превръща едни пространства в други. Това си е трудна работа. И пространствата са сложно нещо. Колкото повече остаряваш, толкова по-многобройни стават те, с все повече отделения и все повече вещи, които да слагаш в тези отделения.

Убеден съм, че да си истински богат, означава да имаш едно пространство. Едно голямо празно пространство.

Действително съм привърженик на празните пространства, макар че като художник произвеждам много боклук.

Празното пространство никога не е похабено.

Похабено е всяко пространство, което съдържа изкуство.


Художникът е човек, произвеждащ неща, от които хората не се нуждаят, само че той ­ неизвестно защо ­ си мисли, че би било чудесно да им ги предложи.

Далеч по-добре е да създаваш комерсиално изкуство, отколкото Изкуство с главна буква, защото чистото Изкуство не подкрепя пространството, което заема, а комерсиалното го подкрепя. (Ако комерсиалното изкуство не подкрепя собственото си пространство, то престава да изпълнява комерсиалната си роля.)


И тъй, от една страна, наистина съм привърженик на празните пространства, но от друга ­ понеже все пак създавам някакво изкуство ­ произвеждам разни боклуци, за да ги поставят хората в онези пространства, които според мен трябва да си остават празни. Иначе казано, помагам на хората да похабяват пространството си, въпреки че съкровеното ми желание е да им помогна да го опразнят.

На практика се отклонявам още повече от собствената си философия, понеже не мога да опразня даже личното си пространство. Не че моята философия ми изневерява ­ напротив, аз є изневерявам. Вместо да осъществя на дело онова, което проповядвам, най-често сам го нарушавам.


Когато погледна дадена вещ, винаги виждам пространството, което тя заема. Все ми се иска това пространство да се появи отново, да си възвърне отнетите права, защото пространството е изгубено, когато е заето от нещо. Ако видя стол, поставен в някакво красиво пространство, колкото и прекрасен да е самият стол, той никога не може да се мери по красота с обикновеното, голо пространство.

Любимата ми скулптура представлява солидна стена с дупка в нея, която да очертава пространството от другата страна.


Убеден съм, че всеки трябва да живее в едно голямо празно пространство. То би могло и да е малко, стига само да е чисто и празно. Допада ми японският маниер всичко да се навива и прибира в скринове. Но аз не бих се обзавел даже със скрин, защото това си е лицемерие. Ала ако не можете да отидете до такива крайности и все пак смятате, че ви е нужен килер, то тогава нека вашият килер да е едно съвсем отделно пространство, за да не го използвате постоянно като някаква патерица. Ако живеете в Ню Йорк, килерът ви би трябвало да бъде поне в Ню Джърси. Освен избавянето от една лъжлива зависимост има и друга причина да държите килера си на порядъчно разстояние от дома си ­ надали бихте искали да живеете в непосредствена близост със собственото си сметище. Нечие чуждо сметище не би ви безпокоило толкова, защото няма да знаете точно какво съдържа, но мисълта за личния килер и за всяка дреболийка, натъпкана в него, може направо да ви побърка.

Всеки предмет във вашия килер трябва да има срок на годност или дата на производство, отбелязана върху него, точно както на млякото, хляба, вестниците и списанията, и щом този срок изтече, редно е предметът да се изхвърли.

Наложително е да се обзаведете със специален сандък за всеки месец, в който да захвърляте всичко, а в края на месеца да го заключвате. После отбелязвате върху него датата и го пращате в Джърси. Добре би било да се провери дали е доставен, но даже и да се загуби по пътя, не е беда ­ една грижа по-малко, един товар, свален от плещите ви.

Тенеси Уилямс събира вещите си в огромен сандък, а после ги праща на съхранение в склад. Аз самият отначало използвах за складиране разни сандъци и излишните мебели, но после реших да се снабдя с нещо по-подходящо и сега просто натъпквам всичко в еднакви кафяви картонени кашони, на които с различен цвят отбелязвам отстрани месеца от годината. Действително ненавиждам носталгията, затова дълбоко в себе си се надявам те да се загубят до един и никога вече да не ми се налага да поглеждам в тях. Това е друг вътрешен конфликт. Ще ми се да изхвърлям вещите направо през прозореца веднага щом ми ги подарят, но вместо това благодаря и ги прибирам в кашона, който съответства на дадения месец. От друга страна, искрено ми се иска да запазвам нещата, за да могат някой ден отново да се използват.


Би трябвало да има супермаркети, които да продават разни неща, и други супермаркети, които да ги изкупуват обратно; докато този процес не постигне пълно равновесие, ще съществуват повече отпадъци, отколкото е редно. Тогава всички ще имат нещо за продаване, тъй че всички ще разполагат с пари ­ ще продават, ще печелят. Всеки от нас притежава едно-друго, но повечето ни вещи са непродаваеми ­ днес има всеобщо предпочитание към нови-новенички неща. Хората трябва да имат възможност да продават старите си консервени кутии, оглозганите пилешки кости, употребените шишета от шампоан, старите си вестници. Налага се да се организираме по-добре в това отношение. Онези, които ви разправят, че разни неща са на изчерпване, просто имат за цел да вдигат цените. Как изобщо е възможно нещо да се свърши, щом като ­ ако не греша ­ количеството на материята във Вселената винаги си остава едно и също, с изключение на онова, което пропада в черните дупки?

Все си мисля как хората вечно ядат и ходят до тоалетната и се чудя защо от задника им не излиза една тръба, която да поема всичко изядено, да го рециклира и пак да го връща в устата им в преработен вид, тъй че никога да не им се налага да мислят за купуване и приготвяне на храна? Дори няма да е нужно да гледат тази материя, тя дори няма да е мръсна. А ако пожелаят, биха могли изкуствено да я оцветяват, преди да я глътнат пак. В розово, да речем. (Тази идея ми хрумна, когато си мислех как пчелите акат мед, но впоследствие установих, че те всъщност не го акат, а го повръщат, тъй че медените пити не са пчелни тоалетни, както смятах първоначално. Пчелите явно вършат тази работа някъде другаде.)


Свободните страни са велико нещо, защото човек може да се настани в нечие чуждо пространство за известно време и да се преструва, че е част от него. Може например да поседиш в хотел “Плаза” дори и да не живееш там. Може просто да седиш и да наблюдаваш хората, които минават покрай теб.


Отделните хора си имат различни начини да заемат и овладяват пространството. Прекалено стеснителните хора не се осмеляват да изпълнят дори пространството, което вече е заето от собственото им тяло, докато прекалено отворените се стремят да изпълнят колкото се може по-обширно пространство с присъствието си.

Преди появата на средствата за масова информация обемът на пространството, което един човек можел да заеме, бил физически ограничен. Хората, струва ми се, са единствените създания, умеещи да заемат повече пространство от онова, което реално запълват, защото с помощта на медиите можеш просто да си седиш удобно и все пак да изпълваш пространството чрез грамофонни плочи, чрез филми, избирателно ­ чрез телефона, и повсеместно чрез телевизията.

Някои хора навярно биха полудели, ако изведнъж си дадат сметка какво огромно пространство са успели да овладеят. Да речем, че сте звезда от най-популярното телевизионно шоу и се разхождате по някоя средностатистическа американска улица вечер, докато излъчват вашето предаване. Ако вземете да надничате през прозорците и се видите във всяка гостна на екрана, с чиято помощ сте заели някаква част от пространството на хората, представяте ли си как бихте се почувствали?

Според мен никой, колкото и да е прочут в своята област, не би могъл да се чувства така особен и избран, както телевизионните звезди. Дори и най-известният рок-певец, чиито записи звучат навсякъде, където и да отиде, не може да има такова усещане за изключителност като човека, който знае, че редовно се появява на всички екрани в страната. Колкото и да е дребен сам по себе си, той запълва изцяло най-желаното пространство ­ ей там, в телевизора.


С най-близките си приятели човек трябва да общува чрез най-интимното, най-избирателното средство за комуникация ­ телефона.


Винаги съм се намирал във вътрешен конфликт, защото по природа съм стеснителен, но въпреки това обичам да заемам обширно лично пространство. Мама все ми казваше: “Не бъди нахален, но дай на всички да усетят присъствието ти.” Исках да овладея по-голямо пространство от онова, с което вече разполагах, но същевременно си давах сметка, че съм твърде срамежлив, за да знам какво да правя с хорското внимание, ако изобщо успея да го привлека. Именно затова обичам телевизията. Затова и чувствам, че телевизията е онова средство за комуникация, в което най-много бих искал да блесна. Искрено завиждам на всеки, който има собствено телевизионно шоу.

Както вече казах, ще ми се и аз да водя собствено шоу, наречено “Нищо особено”.

Силно се впечатлявам от хората, които умеят да създават нови пространства с помощта на подходящи думи. Аз зная само един език и понякога, по средата на някое изречение, се чувствам като чужденец, който слабо го владее, защото получавам словесни спазми ­ изведнъж частите на някоя дума започват да ми звучат странно и още неизрекъл докрай думата, помислям: “О, това не може да е правилно, звучи прекалено странно, не зная дали да довърша тази дума, или да се опитам да я превърна в нещо друго ­ ако се получи добре, ще е чудесно, но ако не се получи както трябва, ще изглеждам като умствено изостанал.” И тъй насред някоя дума, която има повече от една сричка, нерядко се обърквам и се опитвам да присадя други думи върху нея. Понякога от това произлиза свястна публицистика и когато ме цитират, изреченото изглежда добре в отпечатан вид, но друг път бера голям срам. Никога не можеш да предвидиш какво ще се получи, когато собствените ти думи започнат да ти звучат чудато и ти се мъчиш някак да закърпиш словото си.

Наистина обичам английския език ­ както впрочем обичам всичко американско, ­ само дето не се справям особено добре с него. Моят фризьор все ми повтаря, че изучаването на чужди езици е полезно за бизнеса (той самият владее пет езика, ала в Европа дечурлигата се кикотят, когато го слушат как говори, тъй че нямам представа колко добре ги знае), и ме съветва да науча поне още един, но аз просто не мога. Едвам се оправям и с този език, който вече говоря, тъй че не ми е притрябвало да се отклонявам в други посоки.

Това обаче не ми пречи да се възхищавам на хората, които боравят добре със словото ­ Труман Капоти, да речем; според мен той така добре умееше да изпълва пространството с думи, че когато за пръв път пристигнах в Ню Йорк, започнах да му пиша кратки възторжени писъмца и да му се обаждам по телефона всеки ден, докато майка му не ми нареди да престана.

Често си мисля за “пространствените писатели” ­ тези, на които плащат според обема на написаното. Винаги съм смятал, че количеството е най-доброто мерило за каквото и да е (защото човек винаги прави едно и също, дори ако на пръв поглед изглежда, че прави различни неща), затова си поставих за цел да стана “пространствен художник”. Когато Пикасо почина, прочетох в едно списание, че през живота си е създал четири хиляди шедьовъра, и си казах: “Хей, че аз мога да направя толкова само за един ден.” И веднага се залових за работа. Скоро обаче ми стана ясно: “Хей, за четири хиляди картини ще ти трябва повече от един ден.” Виждате ли, действително си мислех, че моята техника ще ми позволи да направя четири хиляди картини само за ден. И всичките щяха да са шедьоври, защото всичките щяха да са една и съща картина. Запретнах се, направих около петстотин и спрях. Само че това ми отне повече от един ден ­ приблизително месец, струва ми се. При такъв темп на работа ­ петстотин картини месечно ­ би ми отнело осем месеца, за да направя четири хиляди картини, тоест, за да стана “пространствен художник” и да запълня онези пространства, които според мен изобщо не трябва да се запълват. Беше истинско разочарование да осъзная, че ще ми е нужно толкова дълго време.

Обичам да рисувам в квадрат, защото тогава не се налага да решаваш дали картината да е по-дълга или по-тясна, или хем по-дълга, хем по-тясна ­ просто си е квадратна, и толкова. Винаги съм искал да рисувам картини с еднакъв размер, ала все ще се намери кой да довтаса и да каже: “Трябва да я направиш мъничко по-голяма” или “мъничко по-малка”. Виждате ли, според мен всички картини трябва да са с еднакъв размер и колорит, за да бъдат взаимнозаменяеми и никой да не си мисли, че неговата картина е по-хубава или по-лоша от чуждите. И ако първоначалният “образец” е добър, тогава всички останали са добри. Освен това хората винаги рисуват едно и също, дори ако сюжетът е различен.

Когато ми се налага да мисля над картината, която рисувам, това е сигурен знак, че нещо с нея не е наред. Определянето на размера също е форма на мислене, както и изборът на колорита. Моят художествен инстинкт ми подсказва: “Ако изобщо не мислиш за картината, всичко ще се получи, както трябва.” Щом почнеш да определяш и подбираш, нещата се объркват. Колкото повече решения взимаш, толкова по-лошо става. Някои хора рисуват абстрактно, затова седят и умуват с часове над картината, понеже това им дава усещането, че вършат нещо. Моите размишления обаче никога не са ми давали усещането, че върша каквото и да е. Леонардо да Винчи успявал да убеди покровителите си, че времето, което е посветил на размисъл, струва много ­ даже повече от времето, прекарано в рисуване. В неговия случай това може и да е вярно; аз обаче зная, че моето време на размисъл не струва нищо. Очаквам да ми се плаща само за времето на “дейност”.


Когато рисувам, поглеждам платното и изграждам върху него пространството точно така, както е нужно. Мисля си: “Хубаво, ей там в ъгъла, всичко си дойде на мястото”, а после си казвам: “О, да, точно там му е мястото, отлично.” После поглеждам пак и казвам: “Пространството в оня ъгъл просто иска малко синьо”; значи мацвам синьото и премествам поглед ­ и другаде е нужно, тъй че взимам четката и мацвам синьо и там. Пространството обаче трябва да се изгради по-добре, затова взимам четчицата със синя боя и я нанасям ей там, после взимам зелената боя и я нанасям върху синьото, за да позеленее малко, после се отдръпвам и поглеждам от разстояние дали вече е построено, както трябва. Ако не се е получило добре, грабвам пак боите и отново слагам малко зелено тук-таме, и ако тогава се получи, оставям картината на мира.


Обикновено нямам нужда от нищо друго освен копирна хартия и добро осветление. Просто не проумявам, защо не станах абстрактен експресионист, при моята трепереща ръка това би било съвсем естествено.


На няколко пъти в живота си съм се залавял с разни технологии. При един от тези случаи бях решил, че е дошъл краят на моето изкуство. Мислех си, че с мен всичко, ама наистина всичко е свършено, и за да отбележа края на художествената си кариера, направих грамадни сребърни възглавници, които можеха да се напълнят с балони и да се пуснат във въздуха. Направих ги за едно представление на танцовата трупа “Мърс Кънингам”. Те обаче не полетяха, както беше замислено, и си останахме с тях, а на мен ми хрумна, че още не съм приключил с изкуството ­ ето ме отново в действие, сега пък поставям специални котви на възглавниците. Вече бях обявил официално, че се оттеглям от художествената сцена. Но Сребърните космически възглавници не отлетяха, значи и моята кариера не успя да отлети. Между другото, винаги съм казвал, че сребърният цвят ми е любим, защото ми напомня за космическото пространство, но май вече не съм сигурен в това.


Друг начин да изпълниш колкото се може по-голямо пространство е с помощта на парфюм.

Действително обичам да се парфюмирам. По отношение на флаконите, в които се продава одеколонът, не стигам чак до снобизъм, но все пак се впечатлявам от красивото оформление. Изящно изработеното шишенце някак си ти вдъхва увереност.

Казвали са ми, че колкото по-светла кожа имаш, толкова по-светъл на цвят парфюм трябва да използваш, и обратно. Аз обаче не мога да се огранича само с един диапазон. (Освен това съм убеден, че начинът, по който парфюмът мирише върху кожата ти, до голяма степен зависи от хормоните ­ определени хормони сигурно могат да накарат и “Шанел № 5” да мирише съвсем по мъжки.)

Постоянно си сменям парфюма. Ако съм употребявал някой вид в продължение на три месеца, нарочно се принуждавам да се откажа от него, дори ако все още ми се иска да го ползвам ­ така, щом го подуша отново, той винаги ще ми напомня за онези три месеца. Оставя ли някой парфюм, никога не се връщам към него; той се превръща в част от моята постоянна колекция от аромати.

Понякога, когато съм на гости, се промъквам тайничко в банята само за да видя какви видове одеколон имат домакините. Нищо друго не поглеждам ­ не си пъхам носа в чуждите работи, ­ но страдам от натрапчиво, неудържимо желание да проверя дали нямат някой неизвестен за мен парфюм, който още не съм пробвал, или пък някой любим стар одеколон, чийто аромат отдавна не съм долавял. Ако открия нещо интересно, не мога да се удържа да не си сложа малко от него. Ала през остатъка от вечерта ме гони параноичен страх, че домакинът или домакинята ще усетят полъх от мен и ще забележат, че им мириша твърде познато.

От петте сетива именно обонянието е най-тясно свързано с властта, която миналото има над нас. Миризмите наистина те пренасят къде ли не. Зрението, слухът, осезанието, вкусът просто не са така могъщи като обонянието, ако желаеш да се върнеш с цялото си същество към някой отминал миг. Обикновено нямам такова желание, но благодарение на ароматите, затворени в шишета, мога да контролирам положението и да подушвам само онези миризми, които искам и когато искам, за да върна желаните в дадения момент спомени. Само за секунда. Хубавото на тази свързана с обонянието памет е, че усещането за пренасяне изчезва мигом, щом престанеш да долавяш миризмата, тъй че няма никакви последствия. Това е един добре премерен начин да се отдаваш на спомени.

Моята колекция от наполовина използвани парфюми вече е много голяма, въпреки че започнах да употребявам повечето от тях чак в началото на 60-те години. Преди това миризмите в моя живот бяха все случайни, просто долавях онова, което достигаше до носа ми. По някое време обаче си дадох сметка, че трябва да се обзаведа с нещо като музей на ароматите, тъй че определени ухания да не пропаднат безследно. Много ми харесваше например миризмата във фоайето на “Парамаунт Тиътър” на Бродуей. Винаги, когато се намирах там, затварях очи и вдишвах дълбоко. А после го събориха. Сега мога да разглеждам до насита снимки на фоайето, но какво от това? Никога вече не ще усетя миризмата му. Понякога си представям наръчник по ботаника, издаден някъде в далечното бъдеще, в който пише нещо от сорта: “Люлякът е вид растение, което вече е изчезнало. Смята се, че уханието му е било подобно на…” ­ и после? Как ще го опишат? Може би ще съумеят да го представят като химическа формула. Нищо чудно това да е възможно и в наши дни.

По едно време се страхувах, че постепенно ще изпробвам всички добри одеколони и няма да остане нищо за купуване, само неща от рода на “Grape” и “Musk”. Ала когато посетих европейските парфюмерии и видях с какъв огромен асортимент разполагат, вече не се безпокоя за това.

Винаги ме обзема голямо вълнение, когато чета реклами на парфюми в модните списания, издавани през 30-те и 40-те години. Мъча се по названието да си представя аромата и направо полудявам от желание да ги подуша всичките:

Герлен: “Sous le Vent”

Люсиен льо Лонг: “Jabot”, “Gardenia”, “Mon Image”, “Opening Night”

Принц Мачабели: “Princess of Wales” (в чест на Александра)

Жиро: “Surrender”, “Reflexions”

Лентерик: “A Bientot”, “Shanghai”, “Gardenia de Tahiti”

Уърт: “Imprudence”

Марсел Роша: “Avenue Matignon”, “Air Jeune”

Д’Орсе: “Trophee”, “Le Dandy”, “Toujours Fidele”, “Belle de Jour”

Коти: “A Suma”, “La Fougeraie au Crepuscule” (Папратови поляни в здрача)

Корде: “Tzigane”, “Possession”, “Orchidee Bleue”, “Voyage a Paris”

Шанел: свежият “Cuir de Russie” (Руска кожа), романтичният “Glamour”, разтапящият “Jasmine”, нежният “Gardenia”

Молинел: “Venez Voir”

Убижан: “Countryclub”, “Demi-Jour” (Здрач)

Бонуит Телър: “721”

Елена Рубинщайн: “Town”, “Country”

Уейл: одеколон “Carbonique”

Катлийн Мери Куинлън: “Rhythm”

Ленжел: “Imperiale Russe”

Шьовалие Гард: “H. R. R.”, “Fleur de Perse”, “Roi de Rome”

Саравел: “White Christmas”


Когато се разхождам из Ню Йорк, винаги си давам ясна сметка за миризмите, които са навсякъде край мен: гумените изтривалки в обществените сгради; тапицираните кресла в кината; ароматът на пица, на портокалов сок “Ориндж Джулиъс”, на еспресо, чесън, риган, хамбургери; на сухи памучни фанелки; кварталните бакалнички; шикозните бакалии; уличните колички за хот-дог и кисело зеле; миризмата на магазините за железарски стоки или канцеларски принадлежности; на гръцките шишчета “сувлаки”; на кожа и килими в “Дънхил”, “Марк Крос”, “Гучи”; мароканските щавени кожи, окачени върху стойките на уличните търговци; новите списания; старите списания; магазините за пишещи машини; складовете за внесени от Китай стоки (мирис на плесен от товарните кораби); магазините за индийски стоки, за японски стоки, за грамофонни плочи, за здравословна храна; дрогериите за наливни газирани напитки; евтините дрогерии; бръснарниците; салоните за красота; деликатесните магазини; складовете за дървен материал; дървените столове и маси в Нюйоркската обществена библиотека; поничките, гевречетата, дъвката и содата в метрото; магазините за кухненско оборудване; фотолабораториите; магазините за обувки или за велосипеди; хартията и печатарското мастило в “Скрибнърс”, “Брентано”, “Дабълдей”, “Ридзоли”, “Марбъро”, “Букмастърс”, “Барнс & Ноубъл”; ваксаджийските сандъчета; миризмата на препарат за почистване на петна, на помада за коса; приятния, познат аромат на евтини бонбони пред входа на “Улуърт” и на галантерия в дъното; конете при хотел “Плаза”; изгорелите газове от автобусите и камионите; архитектурните чертежи; уханието на кимион, замбун, соев сос, канела, пържени банани; железопътните линии на “Гранд Сентръл стейшън”; банановия аромат на помещенията за химическо чистене; изпаренията от пералните в големите жилищни блокове; баровете на Ийст Сайд (сладолед); баровете на Уест Сайд (пот); вестникарските павилиони; сергиите за плодове през различните сезони ­ ягоди, пъпеши, сливи, праскови, киви, череши, грозде “Конкорд”, мандарини, портокали “Мъркот”, ананаси, ябълки ­ особено обичам начина, по който уханията на всички плодове се пропиват в грапавото дърво на щайгите и в хартиените опаковки.

От личен опит съм разбрал, че предпочитам градското пространство пред селското. Самата идея да постоя на курорт в провинцията много ми допада, но щом попадна там, веднага си спомням, че:

обичам да вървя пеша, но не мога;

обичам да плувам, но не мога;

обичам да се припичам на слънце, но не мога;

обичам да мириша цветята, но не мога;

обичам да играя тенис, но не мога;

обичам да карам водни ски, но не мога.

Списъкът би могъл да продължи, но основната идея вече е ясна: “не мога” да правя всички тези неща просто защото не съм такъв тип. Човек не може да прави неща, които не му идват отвътре. Може да говориш неща, които не ти идват отвътре, но да правиш неща, които не са ти по сърце ­ това вече е голяма грешка.

Има и друго ­ когато съм в провинцията, обичам да гледам телевизия, но и това не мога да правя, защото там телевизионният сигнал обикновено е твърде лош.

(Впрочем хората често се опитват да те склонят да направиш нещо, като разправят, че няма никакво значение дали си такъв тип, или че можеш да бъдеш такъв, стига да поискаш; не бива обаче да се съгласяваш да вършиш неща, които не ти подхождат, защото единствено ти знаеш какъв тип си, никой друг няма представа за това.)


Аз съм градско момче. В големите градове всичко е уредено ­ човек може да отиде в парка и да постои известно време сред природа, в миниатюрен провинциален пейзаж, но в провинцията няма подобни късчета от големия град, затова там винаги ме наляга голяма носталгия.

Има и друга причина да обичам града повече от селото: в града всичко е приспособено за работа, а в селото ­ за почивка. По-приятно ми е да работя, отколкото да почивам. В града дори дърветата в парковете се трудят усилено, защото броят на хората, за които трябва да произвеждат кислород и хлорофил, е направо изумителен. Ако живееш в Канада, ще имаш на разположение милиони дървета, които произвеждат кислород специално за теб, тъй че всяко от тях ще работи далеч не толкова усилено. Затова пък едно дърво, посадено на Таймс Скуеър, трябва да изработва кислород за милиони хора. В Ню Йорк действително се налага да се скъсваш от работа, това и дърветата го знаят ­ достатъчно е само да ги погледнеш. Оня ден, както си вървях по 57-а улица, се загледах в новата скосена сграда на отсрещната страна и се блъснах право в едно дърво. Смутих се, защото нямаше как да се престоря, че нищо не е станало. Просто паднах връз дървото на Петдесет и седма западна улица, защото изобщо не очаквах да се натъкна на подобно нещо.


Животът е устроен така, че хората постоянно се озовават ту в претъпкано метро или асансьор, ту сам-самички в някакви огромни стаи. Всеки трябва да разполага с голяма стая, в която да може да отиде, но добре би било и всеки понякога да се вози в претъпканото метро.


Обикновено хората са прекалено уморени, когато се возят в метрото, и хич не им е до песни и танци, но според мен, ако можеха да пеят и да танцуват в метрото, щеше много да им хареса.

Хлапетата, които нощем рисуват графити по вагоните на метрото, отлично са се научили да преработват градското пространство. Нощно време, когато вагоните са празни, те се промъкват в подземните станции и именно там пеят и танцуват. През нощта станциите са като дворци, където цялото пространство ти принадлежи.

Пространствата от типа на гетата са неподходящи за Америка. Неудачно е хора от един вид да живеят заедно. Не бива хората да се струпват в еднородни групи, да ядат една и съща храна. В Америка всичко трябва да се смесва и разбърква добре. Ако бях президент, щях да карам всички да се смесват и разбъркват помежду си още повече. Но там е работата, че Америка е свободна страна ­ няма как да принудиш някого да прави каквото и да е.


Убеден съм, че трябва да се живее в една стая. Една празна стая, в която да има само креват, поднос и куфар. Човек може да върши всичко или от леглото, или направо в леглото ­ да яде, да спи, да мисли, да прави гимнастика, да пуши, ­ а банята и телефонът трябва да му бъдат съвсем под ръка.

Така или иначе, всичко изглежда някак по-ефектно, когато го правиш в леглото. Дори беленето на картофи.


Пространството на куфара е тъй рационално. Куфар, който съдържа всичко необходимо:

една лъжица

една вилица

една чиния

една чаша

една риза

едни гащи

един чорап

една обувка

Един куфар и една празна стая. Страхотно. Направо идеално.


Живеейки в една стая, човек се отървава от безброй грижи. Но за беда основните тревоги си остават:

Изключени ли са лампите? Добре ли е затегнат кранът на чешмата? Угасени ли са цигарите? Заключена ли е външната врата? Работи ли асансьорът? Има ли някой в коридора? Кой ми е седнал в скута?

В наши дни мнозина спят в пространства с пирамидална форма, защото смятат, че така ще се запазят млади и жизнени и ще спрат процеса на стареене. Мен това не ме тревожи ­ аз си имам криле. И все пак моят идеал за пространство също напомня пирамида, защото в този случай не се налага да мислиш за таван. Ако искаш да имаш покрив над главата си, защо стените да не бъдат едновременно и таван, така ще имаш една грижа по-малко, една повърхност по-малко ­ няма ни да я гледаш, ни да я чистиш, ни да я боядисваш. Индианците, които са живеели в шатри, наречени типита, са били на прав път. Конусовидното жилище би било чудесно, ако окръжностите не изключваха ъглите и ако успееш да намериш подходяща кръгла мивка; все пак аз самият бих предпочел пирамидално помещение с равностранен триъгълник в основата, и то даже повече, отколкото пирамида с квадратна основа, защото при триъгълната основа имаш една стена по-малко и така ъглите, които трябва да метеш, също се намаляват с един.


В моите представи идеалният град се състои от една дълга улица ­ Мейн Стрийт, без никакви пресечки или странични улички, които да задръстват движението. Само една дълга еднопосочна улица. А на нея ­ една висока, източена нагоре сграда, където всички да живеят със:

един асансьор

един портиер

една пощенска кутия

една перална машина

един контейнер за боклук

едно дърво пред входа

едно кино точно до сградата

Тази улица би била много, много широка и за да зарадваш някого, ще трябва само да му кажеш: “Днес те видях на Мейн Стрийт.”

А после ще налееш бензин в колата и ще подкараш към отсрещния тротоар.

За мен идеалният град трябва да е съвършено нов. Никакви антики. Всички сгради трябва да са новопостроени. Старите здания са неестествени пространства. Сградите трябва да се строят така, че да траят кратко време. Ако са на повече от десет години, най-добре е, казвам ви, да се отървем от тях. Аз бих строил нови сгради на всеки четиринайсет години. При такова постоянно строене и събаряне никой няма да остане без работа, а и във водата няма да се процежда ръжда от старите тръби.

Рим в Италия е показателен пример за това какво става, когато зданията в един град траят прекалено дълго.

Наричат Рим “Вечния град”, защото всичко в него е толкова старо, а все още се крепи. Има и такава поговорка: “Рим не е бил построен за един ден.” Аз пък мисля, че тъкмо за един ден е трябвало да го построят, защото колкото по-бързо строиш нещо, толкова по-нетрайно е то, а колкото по-нетрайно е, толкова по-скоро на хората ще им се отвори нова работа ­ да издигнат нещо друго на негово място. Работата по задоволяване на потребностите създава постоянна заетост. Храна, подслон и облекло ­ това са основните потребности, както е добре известно. В Италия се произвеждат огромни количества храна и дрехи, ала храната и облеклото съставят само две трети от потребностите ­ последната трета са жилищата; жилища обаче не се строят, защото вече са построени. И какво става в Рим? Жените вечно киснат в кухните, за да приготвят храна, или във фабриките, за да шият дрехи, а мъжете безделничат, защото всички сгради вече са издигнати и нямат никакво намерение да се срутят! Там зданията поначало са били построени прекалено добре и никой не се е сетил да поправи тази ситуация. Ето защо по улиците на Рим се шляят толкова много мъже по всяко време на денонощието.


Най-добрият, най-нетрайният метод за строителство, за който някога съм чувал, е с помощта на светлина. Фашистите много са се занимавали с такава “светлинна архитектура”. Ако строиш сгради от светлина, която идва от външни източници, можеш да им придадеш безкрайно разнообразие, а когато вече не са ти потребни, просто изключваш източника и те изчезват. Хитлер вечно имал спешна нужда от помещения, в които да произнася речите си, тъй че архитектите му създавали специално за него такива илюзорни “здания”, изградени изцяло от светлинни ефекти, където той заемал едно наистина огромно пространство.

Убеден съм, че холограмите ще се окажат нещо вълнуващо. С тяхна помощ най-сетне ще можем да си избираме собствена атмосфера. Да речем, че по телевизията показват тържество, на което искаш да присъстваш ­ готово, с холограмата се озоваваш там. Ще можеш да наблюдаваш това триизмерно тържество в дома си, да си представяш, че си там и се разхождаш сред присъстващите. Ще можеш даже да си наемаш тържества или да си уреждаш някоя знаменитост ­ която ти душа иска ­ да седи току до теб.

Обичам да съм “на място” в неподходящо пространство и “не на място” в подходящо пространство. Само че и в двата случая хората ти обръщат гръб, оплюват те, пишат злобни статии за теб, нападат те, окалват те или те обявяват за “кариерист”. Въпреки всичко обикновено си струва да бъдеш “на място” в неподходящо пространство или “не на място” в подходящо ­ от тази работа винаги произлиза нещо забавно. Можете да ми вярвате, защото направих цяла кариера от това, да съм на място в неподходящо място и не на място в подходящо, тъй че наистина ги разбирам тия неща.

Хората, които излъчват хладна и спокойна атмосфера, обикновено изглеждат дистанцирани. Те винаги гледат точно както трябва, седят си невъзмутимо и на никого не пречат. Някои хора са така по природа, вътрешната им химия е такава, а други постигат това състояние с помощта на наркотици. Те си мислят, че мислят ­ за нещо, каквото и да е.


Енергията ти помага да изпълниш по-голямо пространство, но ако имах повече енергия от обичайното, надали щях да имам желание да си разширя пространството ­ щях просто да си седя в стаята и да я разчиствам с всички сили. Същото важи и за хапчетата за отслабване: карат те да мислиш на дребно, а когато мислиш на дребно, все се залавяш да чистиш и разтребваш. Истинската енергия ти вдъхва желание да тичаш по плажа и да правиш цигански колела, даже и да не умееш да ги правиш. Ала енергията, получена от таблетките за отслабване, ти помага да стесниш пространството, защото от тях ти се приисква да преписваш разни тефтери с адреси, докато в същото време с часове си представяш как тичаш и се премяташ по плажа. От тези таблетки ти се приисква да бършеш прах и да хвърляш разни безполезни неща в тоалетната чиния.


В Ню Йорк се налага да чистиш много, а когато приключиш, просто не е мръсно. И в Европа хората чистят много, но когато приключат, става направо чисто. В Европа като че ли е по-лесно и да посрещаш гости, отколкото в Ню Йорк. Просто отваряш вратите към градината и изнасяш храната навън, на чист въздух, сред цветята и дърветата. Ню Йорк е по-особен, там нещата обикновено не стават, както си ги замислил. В Европа е чудесно даже да пиеш чай в задния двор. В Ню Йорк всичко е сложно ­ ако ресторантът е добър, храната може да е лоша, ако храната си я бива, тогава пък осветлението не струва, а ако осветлението е подходящо, помещението може да е задушно.

Напоследък нюйоркските ресторанти са възприели една новост ­ вече не те съблазняват с храна, а ти продават атмосфера. Мотивацията им е следната: “Как смеете да разправяте, че кухнята ни не струва ­ нима някога сме твърдели, че имаме добра кухня? Имаме добра атмосфера.” Схванали са, че всъщност хората искат най-вече да сменят обстановката за няколко часа. Така ресторантите преуспяват, като просто ти продават атмосферата си плюс минимум реална храна. В най-скоро време, когато цените на хранителните продукти хвръкнат още нагоре, ще продават само атмосфера. Ако някой е наистина изгладнял, ще може да си носи храна в заведението, където отива да обядва, но иначе, вместо да “отива на обед”, ще “отива да попие атмосфера”.

Любимата ми ресторантьорска атмосфера е тази, която цари в добрата простичка американска закусвалня или даже в доброто простичко американско бистро. Старомодният “Шрафтс” и някогашният “Чок фул ъф нътс” са едничките неща на тоя свят, по които изпитвам истинска носталгия. О, какви безгрижни дни съм преживял през 40-те и 50-те години, когато можех да вляза в “Чокс” за един сандвич със сметана върху орехово хлебче с фурми и за нищо да не се кося! Независимо какви промени настъпват и с каква бързина, единственото, което винаги ще ни е нужно, е действително добрата храна ­ само така ще осъзнаем какви са промените и с каква скорост ни връхлитат. Прогресът е нещо много важно и великолепно ­ във всяко отношение, като изключим храната. Когато поискаш портокал, надали ще ти е приятно да те попитат: “Какъв да е на цвят?”

Много обичам да се храня сам. Ще ми се да открия верига заведения, предназначени за такива като мен; те ще се казват АНДИМАТИ ­ “Ресторанти за любителите на самотата”. Там човек ще може да си отнесе подноса с храна в отделна кабинка и да гледа телевизия.

Днес от всички видове атмосфера най-много обичам тази на летищата. Ако не се налагаше да мисля постоянно за самолетите, които се издигат и отлитат, това щеше да е идеалната атмосфера за мен. Самолетите и летищата предлагат любимото ми обслужване, любимите ми тоалетни, любимите ми ментови бонбони, любимите ми развлечения, любимите ми обръщения по високоговорителя, любимите ми транспортни ленти, любимите ми графични оформления и цветови решения, най-надеждните охранителни системи, най-красивите гледки, най-добрите парфюмерийни магазини, най-способните служители и най-несъкрушимия оптимизъм. Страшно ми допада това, че не трябва да мислиш къде отиваш, някой друг се грижи за тая работа, но когато погледна през илюминатора и видя облаците и знам, че наистина съм там, горе, ме обзема едно налудничаво усещане ­ не мога да го преодолея. Атмосферата е великолепна, поставям под въпрос само идеята за летенето. Мисля, че просто не си падам по него, но графикът ми е пълен с полети, тъй че се налага да водя такъв въздушен живот. Моята неприязън към летенето ме смущава, защото обичам да съм в крак с модерното време, но все пак я компенсирам със силната си любов към летищата и самолетите.


Най-добрата атмосфера, която може да ми дойде на ум, е тази във филмите, защото са триизмерни във физическо отношение, а в емоционален план имат само две измерения."