Александър Шурбанов

От Уикицитат
Направо към навигацията Направо към търсенето
Александър Шурбанов
Александър Шурбанов
Вижте също:
Wikipedia-logo-v2.svg Статия в Уикипедия
Commons-logo.svg Материали в Общомедия

Проф. д.ф.н. Александър Шурбанов (р. 1941) е български учен, писател и преводач на художествена литература.


От него[редактиране]

Из "Живеем в гангстерско-мафиотски булеварден роман"[редактиране]

интервю на Деян Енев, в-к "Сега", 22 юни 2007.

  • За българските политици, привикнали в огромното си мнозинство да служат на чужди за народа си интереси и загрижени единствено за собственото си благополучие, е изгодно да препращат отговорността за своите провали към външни инстанции. Няма съмнение обаче, че проблемите се коренят в тяхната корумпираност, некадърност и безхаберие.


  • Бедата е, че ние, българите, бяхме приучвани с поколения наред да разчитаме за всичко на държавата и онзи изконно наш импулс, който някога дори под чуждо робство доведе на бял свят мрежата от народни читалища и училища, комай съвсем е пресъхнал.


  • Дейността ми през годините се е развивала в няколко сродни и все пак разграничени една от друга области: литературно творчество, превод на художествена литература, литературоведски изследвания, литературна критика, преподаване на литература. Това многообразие непрекъснато ме е зареждало с идеи и настроение за работа. Днес ме потупаха по рамото и ми казаха: все пак "цялостният ти принос" не е за изхвърляне. И което е особено съществено, обявиха този принос за влог в българската книжовна култура. Това не е малко признание за човек, който често се е бъхтал на границата между езици и култури, но нито за миг не е имал съмнение, че всичките му усилия са за благото на родната култура.


  • Не само на Шекспировите – на всички издържали проверката на времето творби всяко ново поколение трябва да се опитва да намери свой прочит. Защото голямата литература продължава живота си през вековете само ако успее да заговори на езика на живите. Поредицата от преводи е едно непрекъснато усилие за приближаване към оригинала и понеже пълно тъждество между превод и оригинал никога не може да се постигне, това усилие никога не свършва. Особено е остра нуждата от нови преводи при драматичните произведения, тъй като те се осъществяват в звучащото слово, а за да въздейства, то винаги трябва да бъде съвременно, автентично.


  • Литературният ни живот все още е много затворен. Провинциален. Би трябвало включването на България в международна икономико-политическа общност да доведе и до интернационализиране на нейната култура и литература. Не до изличаване на националния й колорит, а до заговаряне на език, разбираем за всички. До преодоляване на затвореността в местния бит и до извисяване на националния опит до общочовешкия.


  • Ние сме май единствената страна без държавна политика в разпространението на националната култура по света...


  • Преди писателският Олимп почиваше върху близостта до властта, сега – върху близостта до парите (спонсорството). Нямам основания за носталгия по миналото. Но все ми се струва, че при предишните условия въпреки всичко догоре успяха да се изкачат и някои доста кадърни писатели. Просто властта се нуждаеше от представителна фасада. Е, имаше и такива като Константин Павлов и Георги Марков, на които се налагаше да запушват устата. Но къде са днешните константин-павловци и георги-марковци? В началото бе Слово. А в края – словоблудие. Единствената надежда е, че това не може да продължава вечно. Но кълновете на бъдещето още не са се показали.


Из "Ангели в подлеза"[редактиране]

в-к "Литературен форум", бр. 6, 2006 г.

  • Ние хората сме машини, проектирани да преработват безкрайно подаваното им безформено настояще в добре оформено минало. Може и така да се каже: ние сме машини за произвеждане на време. Странното е, че онова, което сами произвеждаме, макар и не по собствена воля, ни се вижда най-удивителното и най-необяснимото нещо на света.


  • Кой е по-верният път в живота – макар и опетнен, да живееш в охолство, а да осигуриш благоденствие и на близките си, или едва да връзваш двата края, да оставиш децата си недохранени, но да опазиш челото си чисто? Не опираме ли тук до въпроса за съществуването на Бога?


  • Плътта е онова, което предава душата.


  • Хрумвало ли ви е колко поучителна може да бъде една разходка по плажа? Прескачате внимателно налягалите като кебапчета на скара човешки тела и виждате как безмилостно си играе времето с нас. Колко стегната и стройна е младата плът и колко обезобразена е старата! Отвсякъде започват да провисват мехове от износена кожа, напълнени с тресящи се тлъстини. Жили и вени набъбват по повърхността, сякаш всеки миг ще се пръснат. По всички посоки плъзват морави петна. Крайниците се изкривяват и ставите щръкват. Космите окапват оттам, където са били, и никнат навред, дето не им е мястото. Ако така се отнасят годините към телата ни, какво ли правят от душите ни?


  • По електронната поща ми изпратиха хумореска за "предимствата", на които може да се радва човек, навършил 60 години. Четях, усмихвах се наполовина на духовитостите и усещах как в душата ми заедно с това се утаява някаква горчивина. Всяка човешка възраст подлежи на присмех. Има достатъчно неща, за които можем да поднасяме детската наивност, юношеската пламенност, младежката самоувереност, уталожената зрелост, но всички техни недостатъци са поправими, защото са временни, преходни и следващата възраст най-вероятно ще ги преодолее. Недъзите на старостта – това окончателно отпадане на душата и тялото – са неотстраними. Те се отменят само от смъртта, от окончателното тържество на Нищото. Затова в насмешките над старостта има нещо неприемливо, което нарушава добрия тон и свидетелства за неизтънчена чувстнвителност.


  • Докато е жив, човек притеснява дребните твари – притиска ги с нокът, настъпва ги с крак, смазва ги, разтерзава ги, трови ги. Но идва ден, когато той ляга сред тях и под тях – и те си го връщат стократно. А човекът е в тяхна власт и вече не може да си мръдне и пръста. Затова е добре да помни собствената си мъдрост: най-добре се смее онзи, който се смее последен. Големият ръст не е гаранция за крайната победа. Много често на финала най-големият се оказва най-глупав.


  • Какво е човекът – оплешивяло животно или паднал ангел? И в двата случая той е ощетен и отлъчен. В сърцето му тлее неясен спомен за някаква извечна загуба, една тъпа неотслабваща болка, една зееща рана – като следа от нещо, изтръгнато из корен.


  • Отбивам се на гроба на моите родители, за да запаля свещица за паметта им. Това е вече всичко, което мога да им дам. На тях, които ми дадоха всичко. Тук е мястото, където за последен път видях онова, което беше тленно у тях. И го предадох на земята. Защото тя си го позна и си го поиска. Нетленното остана в душите ни. И в небесния рай. То е раят в душите ни. Запалвам тази свещ и през ключалката на пламъчето й надниквам в неземната светлина, която е тяхното вечно жилище. Не виждам образите им, но знам, че те са не по-малко прекрасни, отколкото бяха тук и се моля, когато най-сетне и аз оставя на това място тленните си очи, тези образи да изгреят пред мен и да ме поведат по онзи непознат път, пред който непораслата ми душа все още тръпне.


За него[редактиране]


  • "Александър Шурбанов не остана при миналото, но не зае и креслива позиция в настоящето. Без патетика и бъбривост той съумя да демонстрира най-адекватната позиция за интелектуалеца – ангажираната, волева, но разсъдъчна, спокойна позиция, която не драматизира, а пита, която не громи, а обяснява, която не е непременно критикакрска, но и не е слагаческа. Иначе казано, успя да посочи чуваемата, но и малцинствена позиция.
"Александър Шурбанов на 60", Амелия Личева, в-к "Литературен форум", бр. 14, 2001 г.


  • "Това е поезия, която придава на родната ни традиция култивирана душа и финес. Тя доказва, че "Европа" е най-вече вътрешно състояние и личен избор за този, който иска и може, а не някаква сияйна Атлантида, отстояща на светлинни години от колективно-кармичната българска дамга... Отделните стихотворения са части от един несекващ монолог, но това е най-диалогичният монолог, който съм срещал по време на собственото си сноване из българската поезия.”
Владимир Трендафилов: За Александър Шурбанов, "Отражения", Избрано. Том 1, ИК "Жанет-45", 2011 г.


  • "Бих казал, че Александър Шурбанов принадлежи към онези, не твърде често срещани хора днес у нас, които, извършили едно или друго голямо културно дело, не смятат, че имат в това отношение някакви преимущества. Той е много скромен. Но с името на проф. Шурбанов са свързани до голяма степен: нашата англицистика, нашето шекспирознание (след смъртта на проф. Марко Минков той е всепризнатият български шекспировед номер едно), преводът на англоезичната поезия и проза. В своята област той е учен от европейска величина (високо оценен и в англоезичния свят), голям ерудит, но също така и талантлив поет, блестящ есеист и публицист."
Огнян Стамболиев: За Александър Шурбанов, "Отражения", Избрано. Том 1, ИК "Жанет-45", 2011 г.


  • "Има хора с такъв цялостен облик, че оценката на тяхната личност не предизвиква разногласия. У такива хора делото не се различава от словото, а словото им е искрено и честно, винаги продиктувано от съвестта. Към тази вече изчезваща порода хора в нашата съвременна култура бих причислил и Александър Шурбанов."
"Благородство и душевна топлина", Огнян Стамболиев, "Културни новини", 14 април 2011 г.