Изабела Роселини

Изабела Роселини (ит. Isabella Rossellini, р. 1952) е италинаска актриса и модел, дъщеря на шведската актриса Ингрид Бергман и на италианския кинорежисьор Роберто Роселини.

Аз съм късметлийка. На моите години все още не ми е трудно да намирам работа. При това в козметиката и рекламата, където се печелят пари, които пък после ми позволяват да играя в некомерсиални независими филми. Този баланс ме устройва. Няма да забравя, майка ми казваше, че това е най-трудната възраст за една актриса, но ето че с мен не проработи точно така.

Защо да се лъжем, живеем в общество, за което много по-важно е как изглеждаш, отколкото какъв си като човек. Затова не ме учудва, че една жена може лесно да се превърне в робиня на красотата. И повярвайте ми, красотата може да донесе и много болка на жена, която реши да я преследва. Каноническата красота, тази, която идва от рекламите и която повечето хора приемат за шаблон, е нож с две остриета. Трябва да си признаем, че ти дава сигурност, увереност, но в същото време те заклеймява. Няма какво да направиш срещу възрастта, освен да я приемеш. Коя възрастна жена не би искала да изглежда като на 20 или 30? Но толкова е наивно да залагаш на младостта като единствен коз.

Симпатизирам на жените и мъжете, които работят върху себе си - не само върху опаковката, но и върху душата, върху съзнанието си. Безкрайно ценя свободния дух. Вероятно защото аз съм такава.

Странно, но откакто работя като модел, чувствам, че установих доста силна приятелска връзка с жените. Приемат ме по-скоро като една от тях. Аз винаги съм била за по-скоро оригиналната, отколкото клиширана красота. Дори и нещо, което минава за дефект, може да се превърне в част от персоналното излъчване. Много повече ме впечатлява една силна жена с присъствие, отколкото една букварна красавица. Но да не си помислите сега, че не уважавам красотата!

За мен винаги е предизвикателство да играя жена, която отвън може да е студена, но отвътре да е пълна с много нежност. Последната ми героиня, Урания, е студена и жестока като баща си, защото цял живот носи проклятието на жертвата в себе си и намира сили да се противопостави на баща си чак когато той е вече немощен.

Като по-млада изпитвах комплекса на Електра, вероятно и днес още не се е заличил. Не, в никакъв случай не съм искала да убивам майка си, много силно я обичах, но трябва да призная, че винаги съм била момичето на татко. Но това често се случва между бащи и дъщери. В спомените ми са всичките онези дрямки следобед като малка, подпряла глава на неговия огромен корем - трудно ми е сега да си представя по-щастлив момент.

Да имаш родители като моите те обогатява неимоверно, да живееш в такава среда е нещо уникално и специално. От малък започваш да улавяш например кой има талант и кой не. Отварят ти света. Но повярвайте ми, да знаеш, че цял живот ще бъдеш сравняван с родителите си и че никога няма да спечелиш от това сравнение, не е лесно за никого, понякога дори е фрустриращо.