Разлика между версии на „Константин Гълъбов“

Направо към навигацията Направо към търсенето
м
м (Нова категория)
 
== От него ==
*''Ние искаме честно и сериозно отнасяне към делото на писателя[[писател]]я, проникнати от съзнанието, че ако не се извърши прелом в литературния ни живот под знака на това отнасяне, българският писател ще стане още по-ненужен, отколкото е сега. Тайна ли е, че българският писател не се чете - че и като човек той не се ползва с особено уважение? Това се дължи на нечестното и несериозно отнасяне на литературната [[критика]] - на нечестното и несериозно отнасяне на някои писатели помежду им. Ние ще се опитаме да повием кормилото в друга посока.''
 
*''През последните години се забелязва едно отпрягане на психиките от кошмара на безплодното визионерство, в което особено стихотворците ни пропиляха толкоз много творчески сили. Настъпва бавно едно опомняне и то намира израз в неоспоримото желание на някои по-млади поети да намерят изгубеното съприкосновение с родната действителност. Ние сме за това творчество. Но нека не се забравя, че то крие опасности, ако в родната действителност дирим само външното, а не съкровените глъбини на българската душа. Родно [[изкуство]] не ще рече да пишеш само за хармани, гайди и бъклици.''
 
*''Мнозина, особено когато говорят за някой млад писател, се опълчват срещу чуждите влияния, защото ги намират за несъвместими със създаването на едно родно изкуство. Това е погрешен възглед: може да се въстава само срещу известни влияния, но не изобщо срещу влиянията. Цялата немска литература през средновековието и други периоди се намира под силното влияние на френската литература и все пак тя е немска.''
 
*''Ние сме за една родна литература, приобщена с ценностите на Запада, изникнала под западно влияние. Подвиг е да помириш родното с чуждото - източното със западното. - Кой ще бъде творецът, който ще извърши този подвиг? Той може би още не е роден. Само желанието да се извърши подвига е на лице. Разбира се, не може да се завие под остър ъгъл, разбира се трябва време, докато се изравнят двете начала в душата на българския писател: източното и западното. Несправедливо е затова, когато ценим писателя, да се питаме само доколко е успял да помири в творчеството си чуждото с родното... Ние искаме да бъдем писателите на новото време: българи и все пак европейци. [[България|Българинът]] трябва да се [[Европа|европеизира]], без да изгуби ценното, което той крие в себе си като народна единица, със свой особен облик.''
:: Константин Гълъбов, [http://www.litclub.com/library/kritika/gulubov/kum_ml.htm „Към младежта“], в-к "Изток", бр. 38, 1926.
 
*''Не бива поезията и живописта да правят култ от селото, особено когато неговият [[живот]] е толкоз беден откъм съдържания и форми, колкото живота на нашето село, ала нека не се забравя, че главно в селото трябва да дирим ония черти на българския живот, които го отличават от живота на други народи. Ние сме селяни и физиономичното в душата на българина е изразено предимно в селския живот. А поезията и живописта ни, както изобщо изкуството, е длъжно да отрази физиономичното в българската душа, за да бъде българско. Но то трябва да се оглъби в него, да отиде отвъд всекидневните му прояви и ни го даде пречистено и приведено в отношение към човешката душа изобщо. Защото изкуството е длъжно да бъде национално и все пак общочовешко. Едно изкуство, завлечено в тесния кръг на националното, има значение само за народа, който го е създал; то не може да бъде вклад в общата художествена съкровищница. А ние трябва да се стремим към този идеал и то не само що се отнася до литературата ни, но и до всички културни прояви.''
 
*''Не бива поезията и живописта да правят култ от селото, особено когато неговият живот е толкоз беден откъм съдържания и форми, колкото живота на нашето село, ала нека не се забравя, че главно в селото трябва да дирим ония черти на българския живот, които го отличават от живота на други народи. Ние сме селяни и физиономичното в душата на българина е изразено предимно в селския живот. А поезията и живописта ни, както изобщо изкуството, е длъжно да отрази физиономичното в българската душа, за да бъде българско. Но то трябва да се оглъби в него, да отиде отвъд всекидневните му прояви и ни го даде пречистено и приведено в отношение към човешката душа изобщо. Защото изкуството е длъжно да бъде национално и все пак общочовешко. Едно изкуство, завлечено в тесния кръг на националното, има значение само за народа, който го е създал; то не може да бъде вклад в общата художествена съкровищница. А ние трябва да се стремим към този идеал и то не само що се отнася до литературата ни, но и до всички културни прояви.''
 
*''Аз презирам ония българи, които считат нашия народ за негоден и само хленчат. Не съм шовинист, но не виждам защо трябва да смятаме българина за по-малко способен от други. Надникнете в нашия университет - вие ще останете учудени от способностите на оня голям брой младежи, който при крайно оскъдни средства и лоши условия за научно занимание, събира градиво за бъдеща културна България. Неотдавна Ас. Златаров ми писа едно колкото хубаво, толкоз и съдържателно писмо от Париж. След като говори за живота на големия град, той добавя: “Но за България тъгувам. Не мога без нея, не мога! Мисля си за изоставената работа, за своя кабинет, за близки в нея мене хора, за моите студенти. И не ще съжалявам, когато ще си тръгна за у нас. Много нещо научих тук, но най-полезното е, че и ние не сме от последните в делото на мисълта. Нямаме само материални условия да дадем разраст на силите си. И в това е нашата трагедия”.''
 
*''Ние трябва да оглъбим културните си прояви до степента на общочовешкото и пътят за това е по-голямо приобщаване към ценностите на Запада, чиято [[култура]] е културата на цялото човечество, защото доминира над всички останали култури, защото, где повече, где по-малко, е успяла да им се наложи. Целият ни живот трябва да се превъплъти и приеме съдържанията и формите на западния, като ги обагри със своето, българското, от което трябва да запазим само несъмнено ценното. Нататък вървим!''
 
*''Нека прочее се европеизираме драговолно, съзнателно, а не както досега сляпо, подхвърлени на един процес, за който не сме си давали сметка. Преимуществото от съзнателното европеизиране е там, че ще можем да го напътваме, ако не изцяло, то поне отчасти: да се противопоставяме на влияния, които могат да спънат развитието ни - да запазим от затриване ценните и физиономични черти в нашия живот, в нашите културни прояви. Само при едно съзнателно подхвърляне на европеизирането ще бъдем в състояние да си изработим постепенно липсващия критерий за ценното и физиономичното в нашия живот, в нашите културни прояви, заслужващо да бъде запазено от похищението на западното.''
:: Константин Гълъбов, [http://liternet.bg/publish7/kgylybov/zadachi.htm „Нашите културни задачи“], в-к "Изток", бр. 44, 1926.
 
 
*''Ние трябва да се европеизираме, за да можем с помощта на западните културни ценности, както някога с помощта на византийско-мюсюлманските, да вложим нещо свое в общата културна съкровищница на народите. Но това не ще каже, че трябва да копираме безразборно всичко, както досега. Копирането обезличава, а ние не бива да се обезличаваме, защото в особеното, физиономичното на нашия народ, в онова, с което той се отличава от други народи, има множество ценни черти. Трябва да възприемем само онова от западното, което не ще заличи тия ценни черти. Обаче паралелно с европеизирането си трябва да опознаем напълно и особеното, физиономичното у нашия народ.''
 
*''У нас мнозина писатели, особено измежду новите пионери на родната литература, правят култ от безкултурността. Те се движат по линията на най-малката съпротива - смятат, че им стига само Божата дарба, за да бъдат големи писатели - че културността те прави разсъдъчен и убива непосредствеността. А истината е, че този погрешен възглед е убил не един даровит писател у нас - че продължава да взима своите жертви и сега.''
:: Константин Гълъбов, [http://liternet.bg/publish7/kgylybov/zadachi.htm „Нашата култура и най-новата ни литература“], в-к "Изток", бр. 51, 1927.
 
 
*''Ако аз съм религиозна натура и роня сълзи на състрадание пред една картина из живота на Христа - да речем Изенхаймското “Разпятие” на Матиас Грюневалд - то от това следва само, че изживявам предмета на художественото изображение в тази картина, сиреч страданията на Христа. Но моите сълзи не дават основание да се заключава, че изживявам и самото художествено изображение. Естетическото изживяване може и да липсва там, гдето предметното е на лице - и то действително липсва, когато степента на предметното изживяване е твърде висока, както в приведения пример... Твърде високата степен на предметното изживяване изключва възможността за каквото и да е било естетическо изживяване, а твърде низката - макар да не я изключва - пречи на естетическото изживяване да бъде цялостно. Когато степента е твърде ниска, съзнанието ми е заето предимно с художественото изображение, но не и с цялото художествено произведение като единство от форма и емоционално съдържание. Тогава аз нямам достатъчно предметно изживяване, за да не мога да деля формата от емоционалното съдържание, или казано иначе, да не изпадам в “естетизъм”. Затова “Разпятието” на Матиас Грюневалд бива овъншнено, превръща се в забава за окото и аз се опитвам да гледам на него тъй, както гледам на една декоративна работа. Обаче декоративна живопис то не е и аз не мога да го изживея като такава, поради което то възстава в карикатурна нелепост пред мен: дразнят ме пръстите, които се гърчат над напречната греда на кръста, дразни ме мъртвешкото лице под трънения венец, дразнят ме изкривените нозе, пригвоздени долу - дразни ме с една реч, онова, което е същественото в картината: страданието, кръстната мъка. И “Разпятието” на Матиас Грюневалд - престава да бъде за мен “Разпятие”.''
:: Константин Гълъбов, [http://liternet.bg/publish7/kgylybov/krystev.htm „Същина и задачи на литературната критика“], сп. "Философски преглед", 1929.
 
== За него ==
23 650

редакции

Навигация