Бай Ганьо

Бай Ганьо е поредица от сатирични фейлетони на писателя–сатирик Алеко Константинов. Хумористичните разкази са написани в средата на 90-те години на 19-ти век и повествуват в забавна форма за сблъсъка между старото и новото в душата на бързоформиращата се българска буржоазия, за нейния манталитет, култура, стремежи и все още твърде големи задръжки и предразсъдъци. Тази поредица се счита за най-популярното произведение на своя автор, чието име неизменно се асоциира с името на главния й герой Бай Ганю. Произведението има множество филмови и театрални постановки: "Бай Ганьо", "Бай Ганьо тръгва из Европа", "Ганьо Балкански се завърна от Европа", "Ганьо Балкански" на Георги Дюлгеров и др.

Уикипедия разполага със статия за Бай Ганьо

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:

Бай Ганьо

из "Бай Ганю тръгна по Европа"

Помогнаха на Бай Ганю да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганю е вече цял европеец. (т.1, с.7)

из "Бай Ганю пътува"

Аз, грешен човек, от душа се смях на бай Ганювото приключение. Бедният! Тренът маневрирал да влезе в друга линия, а бай Ганю тичал, горкият, цели три километра да го гони – зер килимчето му вътре!... (т.1, с.8)

– Ами ти от бързане забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганю.

– Аз я платих.

– Имал си бол пари – платил си я. Я качвай се, качвай се по-скоро да не припкаме пак подир машината – каза наставнически бай Ганю. (т.1, с.9)

Имал си бол пари – платил си я. (т.1, с.9)

– Ии, ами аз що свят съм изтръшнал! Ц.. ц.. ц.. Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Мъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац – чакай да те не слъжа, в Галац не помня бях ли, не бях ли – всички съм ги изредил. (т.1, с.9)

из "Бай Ганю пътува"

Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците – и у нас има кой да ги яде… (т.1, с.11)

из "Бай Ганю в банята"

Из пътя, като срещахме нещо по-забележително, аз все считах за нужно да указвам и обяснявам на бай Ганя, но забележих, че той неохотно ме слушаше и току пропущаше сегиз-тогиз равнодушно по някое "А, тъй ли е?" или "Знам аз", с което, види се, искаше да ми се препоръча, че не е прост. Или пресичаше думата ми с някой въпрос, съвсем неподходящ с това, което му обяснявах. Разказвам му например нещо за паметника на Мария Терезия на площада между Музеите, а той ме дърпа за ръкава:

– Я виж, онази там, със синия фустан, а? Как ти се вижда? А бе я ми кажи, как ги познавате вий коя е такваз, коя не е? Аз много пъти съм се бъркал, а? – Бай Ганю допълва въпроса си с едно дяволско подмигване. (т.1, с.15)

Той се огледа по стените на коридора, потърси някой гвоздей да закачи възела си; той мисли, че щом е стена, трябва да има и гвоздей по нея, и се обръща към мене:

– Ама простя работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па казват, че ние сме били прости.

Като се убеди окончателно в простотията на немците, бай Ганю сложи нерешително кърпицата си с мускалите пред входа на стаичката си, за да му са пред очите, доде се изкъпе. (т.1, с.16)

А бай Ганю … възлезе бързешката по стълбата (на басейна – бел.цит.), изправи се малко разкрачен, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по влакнатите гърди и извика победоносно:

– Булгар! Булга-ар! – и още по-силно се удари в гърдите.

Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: "Ето го, видите ли го българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от глава до пети, в натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи! И само това ли! Ехе, на какви работи още е той способен! Прости били българите, а! Гиди, чифути с чифути!" (т.1, с.17)

Впрочем с нечистотата не можем зачуди българите: не можем накара и най разпалената фантазия да си представи нещо по-нечисто от туй, което може да ти представи самата действителност... (т.1, с.18)

из "Бай Ганю на изложението в Прага"

Из пътя не се минуваше без комедии. (т.1, с.26)

Бай Ганю от бързина, види се, беше забравил да тури в дисагите закуска. "А бе най-сетне българи сме, ще се прегледаме. От тогози къс хляб, от оногози сиренце – ще помине човек. Ами!" И наистина, той помина добре. Другарите му го угощаваха с ядене и пиене – той ги угощаваше с най-горещ патриотизъм, смесен с апетит и жажда. Но всичко си има край. Свърши се най-после провизията на съседите ни, изпразниха се галоните. …

Бай Ганю почна да се присламчва към нашето купе. Отпърво диреше разни предлози: ту кибрит ще поиска, ту една чаша коняк – че го заболял стомахът, – а сетне лека-полека усвои се, попривикна и, кажи-речи, не излиза ще от стаицата ни. Забрави другарите си, па и защо му са? – Нямат нищичко – всичко изядено, всичко изпито, – а у нас, слава богу, все се понамирваше по нещичко – купувахме си по станциите. Бай Ганю от любопитство не изпущаше случая да опита иностранните продукти:

– Туй какво е, грозде ли е? Браво! Гледай! Я дайте една чепчица. Мм! Хубаво! Браво!

Любознателността го караше да се запознава по този начин със закуските ни, с коняка ни, с табакерите ни.

– Тази табакера дали е от кавказко сребро? – любопитствува бай Ганю, като вижда едного от нас, че се готви да запуши.

– Не е, виенска направа е! – отговаря притежателят.

– Тъй ли? Я дай да я видя. Ц... ц... ц! Гледай! И тютюн има, български, нали? Браво! Я чакай да завъртя една цигарка. Аз си имам цигарени книжки, ако ви потрябват – тук съм! (т.1, с.26–27)

Ний се сговорихме да опитаме докъде може да стигне потребността на бай Ганя за удобства и той почна чистосърдечно да дава храна на нашето любопитство:

– Я се поотмести малко към края да си сложа и другия крак. Ха така! Браво! Е-е-е-х! Майка му стара! Кеф! Я чувайте машината какво прави: тупа-тупа, тупа-тупа! Фърчи!... Много обичам така да се обтегна. Отвъд тясно. Па и другарите – прости хорица, какво ще приказваш с тях?... Какво ядете там, круша ли? Браво! Я да видим, тъй както съм легнал, мога ли изяде една круша. Благодарим! Отде ги взимате вий тези неща?

– Купуваме ги – отговаря едва сдържано един от нас.

– Тъй ли? Браво! – одобрява той с пълни от сочната круша уста. – Аз обичам круши. (т.1, с.27–28)

– Аз ми дойде на ума, че е скроена работата, ама хайде, рекох. Е дайте тогаз барем една цигарка и едно коняченце.

Дадохме му цигарка и коняк и той си отиде в свойто купе, при простите хорица.

– Страшни диванета са туй учените – зачу се след малко бай Ганювият глас в съседното отделение; – аз не зная как ги търпят такива на служба. Ама чакай, ще се върне бай ти Ганю в България, па видя щем кой е кум, кой е сват. (т.1, с.29)

из "Бай Ганю у Иречека"

Минуват в приемната стая и госпожата затваря след себе си вратата, за да не се чува шумът в кабинета. Тя се старае всякак да занимае бай Ганя с нещо любопитно: предлага му разни албуми, показва му картини, слага пред него цял куп илюстрации, но умът на бай Ганя е съвсем на друго място и той на любезностите на госпожата с престорено равнодушие отговаря:

– Не ща, благодарим: гледайте вий. Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети! Не ме гледайте, че съм млад! (т.1, с.41–42)

– Аз имам чушки в дисагите си – съобщи ненадейно бай Ганю. Той гореше от желание да си разтрие една чушчица от дребните в супата, която се показа съвсем бледна за неговия стомах, но се стесняваше да извади чушки, да не го помислят за простак, та искаше по-напред да сондира стопаните.

– Да? Имате чушки? – обади се Иречек.

– Как не, нося си аз чушки; нали знаете, "Българйя майка мила" не може без лютичко – казва иронически бай Ганю и без да чака повече, скача от стола, спуска се в кабинета, домъква дисагите си, прикляква над тях гърбом към стопаните и донася на трапезата две чушки.

– Две стигат за петима ни, страшно са люти – заявява той, като изтърсва половина чушка със семките в чинията си и остатъка любезно предлага на стопаните: – На, заповядайте, разтрийте си, хе, хе, хе, по български! Не, не, разтрийте, слушайте мене и ще видите какво нещо е. Е, вий знайте: насила хубост не става. Чакайте аз да си разтрия, че да ви покажа какво се вика супа.

И наистина, бай Ганю разлюти супата си до такваз степен, щото един непривикнал човек би се отровил. И почна да сърба; ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се сдавят, не могат го заглуши. Едри капки пот му замрежиха челото и като че се стремяха да рукнат в чинията му. Бай Ганю сръбне веднъж откъм върха на лъжицата, остави лъжицата и затисне лютата влага с два-три залъка хляб; пак вземе лъжицата, сръбне супа, смръкне с носа си навътре и пак два-три залъка хляб.

– Я ми подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хляб ядете – учудва се бай Ганю. – На Българйята дай хляб; ние много хляб ядем; да не се хваля, ама с таквази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изядам. Бас държа.

Бас не държаха, но и без това бай Ганю унищожи доста хлебец.

– Туй винце отде го вземате – любопитствува бай Ганю, не че го интересува отговорът, а така, да намери предлог за още някоя чашка.

– Купуваме го – отговаря стопанинът, – добро ли е ?

– А-а! Чиста стока! Купувате го, а? Я подайте шишето насам. Каквото се е запалил стомахът ми от чушката като нажежено желязо, да ливна сега цялото шише, ще зацвърчи отвътре. Ех, у нас винце, половин лев оката, като му светнеш една окица – тука ли си!... А, оригнах се, прощавайте: туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!...

Обедът у Иречека благодарение на бай Ганя излезе доста оживен. (т.1, с.43–44)

– А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра... Знайш, алъш-вериш е то, не е шега… Па да ти кажа ли правичката… (Тука дали няма някой да ни подслушва?) Да ти кажа ли правичката? И едните, и другите са маскари!…Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!… Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!… Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата – не може. Не си ли с тях – спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка – дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам... (т.1, с.45)

из "Бай Ганю на гости"

– …Тука не можеш да ги разбереш коя е слугиня, коя е господарка, все лъскави, все чисто облечени. Изпречи се някоя насреща ти, хили се така мазно-мазно, мислиш, слугиня е, закачиш я, вземеш си беля на главата; изпречи се друга, хубавичка, смирена, мислиш, ха това е господарката, станеш й на крака, поканиш я да седне, тя се срами – хелбетя! – говориш й с политика, па сетне я видиш, че ти чисти ботушите! (т.1, с.50)

Възпитанието, нравственият мир на европееца, домашната му обстановка – плод на вековна традиция и постепенно усъвършенствуване умственото движение, – обществените борби и начинът на воденето им, музеите, библиотеките, филантропическите учреждения, изящните изкуства, хилядите проявления на прогреса не обременяват вниманието на бай Ганя. (т.1, с.56)

"Чунким баща ми все опери е слушал" – каже бай Ганю и обаян от този принцип на окаменелост и ултраретроградство, не се стряска твърде много от "новата мода", т. е. от цивилизацията. (т.1, с.56)

из "Бай Ганю в Швейцария"

Един ден … влезе в кафенето едно лице с накривен калпак, с тояга под мишница и дисаги в ръка.

– О-о! Бай Ганю! Добре дошъл! – извика цялата компания.

– Добре заварил! Как сте? – отговори новодошлият и като се отказа великодушно от любезните предложения да му направят място около техните маси, дойде и седна при моята маса и със сядането си прекатури чашата с кафето ми. Бабаитска натура!

– Пърдон!

– Нищо, не се безпокойте – побързах аз да кажа, при всичко че не забелязах той да се безпокои твърде много.

– А-а! Вий българин ли сте? Е добър ден, кога е тъй! Ганю Балкански! Отде бяхте, ваша милост? (т.1, с.64)

Аз наблюдавах отстрани как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата [из газетите], усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно "браво"! По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене:

– Ех, че ги нацапали! Я слушай да ти прочета…

– Извинете, господин Балкански, поне тука искам да успокоя ушите си от тази политика – казах аз и станах от стола си, – сбогом!

– Ама ти чуй само това: "Онази разбойническа сган от сводници, крадци и мръсници, които си въвират муцуните в нечистотиите… " Чакайте, по-нататък е още по-хубаво!…

– Не, не! Сбогом, господин Балкански – извиках аз решително и излязох. (т.1, с.68)

из "Бай Ганю в Русия"

А бай Ганю върви ли, върви подире ми и все мъмре, но остави вече бабаитския език и почна в миньорен тон: "Я чувай, бай Василе, почакай малко бе, моля ти се бе, бай Василе, българи сме най-сетне… "

И представете си, господа, в този момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите… но съжалих го: в тънките вибрации на тона, с който той изговори последните думи, моето ухо схвана една нежна нотка, която се таила и се таи в сърцето на бай Ганя, но рядко – боже, колко рядко! – се появява… Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа, господа, че в този момент аз инак погледнах на бай Ганя; като че някой ми внуши: "Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганю е деятелен, разсъдлив, възприемчив – главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганю е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила..." (т.1, с.72)

из "Бай Ганю се върна от Европа"

Същият бай Ганю, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз… като нищо. (т.1, с.82)

Слугата се приближи към пътниците и почна да изтрива масата:

– Не искате ли нещо? – попита той.

– Не щем, ний си имаме. Ама, хайде, нейсе, дай една вода и едно огънче: налей прясна вода – поръча бай Ганю. (т.1, с.83)

– …То било, каквото било. Сега не е тъй. (т.1, с.84)

Бай Ганю и неговите другари се превърнали в статуи. С разтворени уста, с облещени неподвижно очи, лицата им изобразяваха такава печална смес от страх и учудване, щото не ми оставаше освен да съжалявам, че нямах фотографически апарат… (т.1, с.85)

– … Ти знаеш ли, че аз цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво! Ти знаеш ли, че туй Иречек-Миречек ей тъй – зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден… че ти ли на ум ще ме учиш?… (т.1, с.91)

Ясно се виждаше, че авторът на писмото дълго време се е колебал кой път да хване, защото на много редове се забелязваха зачеркнати думи, заменени със съвършено противоположни тям по смисълта. Написано например "патриоти" н зачеркнато, а отгоре му написано "пладнешки хайдути" – и това зачеркнато, и пак написано "патриоти". Цялото писмо беше задраскано накръст с дебели черти, дръпнати от сърдита ръка, защото за втората черта не хванало мастило, топнато още веднъж перото в мастилото и дотеглена двойно по-дебела черта... Под зачеркнатите редове стояха следните думи:

"На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола с маскари..." (т.1, с.93)

из "Бай Ганю прави избори"

Че какво, като съм казал на Иречека, дума дупка прави ли! А бе, ахмако, че аз, един Иречек ако не метна, кого ще метна? (т.1, с.94)

– … Отговорил им: изборите са свободни, ха-ха-ха!…

– Ха-ха-ха! – кикотят се Гочоолу и Дочоолу.

– Страшен дявол, да го вземе мътната. Свобода ли? Нà-а свобода! Ще видят те в неделя една свобода, че ще я помнят до живот. (т.1, с.98)

– Страшен си дявол, бай Ганю, изучил си ги тия пущини на пръсти! – казва с благоговение Гочоолу.

– Хубава работа! Защо съм Ганю Балкански, ако няма да зная и този занаят. Ти, господине мой, тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара! Само дай ми околийския с жандармите и ми дай 1000-2000 лева. Да ти събера аз тебе, приятелю мой, ония ми ти синковци от кол, от въже, тъй 40-50 прангаджии и да ги наредя в две-три кръчми по краищата, да им подложа по ведро на глава, па да им извикам: "Ха бакалъм! Да живее България!" Хе-е! Тука ли си, Пенке ле!… Като накървят ония ми ти изпъкнали очи, като почнат да вадят от поясите ония ми ти ножове, да ги бучат по масите, като дигнат една олелия с ония ми ти прегракнали, дрезгави гласове – страх да те побие! Па земи, че поведи през нощта тази страхотия през сред града… Опозиция ли?… Дяволът не може да ти излезе насреща! Прекарай ги край къщата на някой противник… Мале мила! Като разтворят ония ми ти гърла!… От един сахат място да ги чуеш, мравки ще запъплят под кожата ти, като на таралеж ще ти настръхнат косите!… Па свикай селските кметове и писари, па им светни с очи, па им скръцни със зъби, па им посочи тия синковци… Избиратели ли?… – И сянката им няма да видиш! (т.1, с.100)

– Ц... ц... ц...! – цъка Дочоолу. – Какъв ти Бисмарк! Бисмарк не може ти обърна чехлите! (т.1, с.101)

Млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда на бъдещето, той не беше още кален в действителността, в живота. Безгрижен до самозабравяне, непоправим оптимист, привикнал на всичко да гледа от добрата му страна, той беше доверчив до наивност, до глупост. (т.1, с.107)

Ти ми казваше едно време, че вярваш още в българския народ. Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти ? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му.

Народа, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре – музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена…

Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? – Идеали? – Суета, вятър!… (т.1, с.114)

из "Бай Ганю журналист"

17 март 1895

Седим си така и по едно време флейтата задразни ухото ми с няколко фалшиви ноти, същевременно и целият оркестър сфалшиви. В този същия миг Стувенчо се изсмя и извика: "Пустият му Отело! Страшен зевзек! Я го вижте!.." Обръщаме се веднага двамата със Сенатора и какво да видим! Дявол Отело! Отде му идат на ум тия комедии. Той станал, без да го забележим, поискал едно парче лимон и като привлякъл с някои знакове флейтистката, без да го забележат други, почнал да я дразни, да й прави оскомина с лимоновия сок. Е, хелбетя, младо момиче, дощяло й се киселичко, напълнили се устата й със слюнки, свили й се устните – иди подир туй, че свири на флейта! Смях... (т.1, с.115)

От дума на дума работата кабардисала. (т.1, с.118)

– … Да ви кажа ли? А? Господа! Вестник да издаваме! – изтърсва бай Ганю и на лицето му изгрява тържество.

Ако някое морско чудовище се вмъкнеше в онзи момент в стаята на нашите събеседници, то едва ли би могло да увеличи поражающето впечатление, което произведоха последните думи на бай Ганя. В първата минута като вцепенени, в следующата – Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина почнаха да се споглеждат плахо-плахо, като че се питаха: "Да не е изхвръкнала, не дай боже, някоя чивия на бай Ганя ?" Не иде ни да се засмееш, ни да го съжалиш. Ще кипне. (т.1, с.119)

– … Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно. Ами как! … Нали е работа да омаскарим тогоз-оногоз – за туй нещо не се иска кой знае каква философия. (т.1, с.119)

– Тоз хайдучага видите ли го? – каза бай Ганю, след като излиза Данко Харсъзина. – За псувни като бъде – остави го! Ще те изпсува тъй, че бъбрека ще те смъдне. Мати-маскара направя човека. Ама било право, било криво, и окото му не мига. Страшен вагабонтин! (т.1, с.120)

Но бурята на диви страсти, бушующа в течение на цял ред години, но деморализующето влияние на деморализуваната преса, но грубият всепоглъщающ материализъм, но възможността за леко обогатяване при едно приспиване на съвестта по примера на ръководящите елементи – всички тия явления са покрили с такъв дебел слой техните по-чисти чувства, щото е нужно една цяла, не по-малко дълголетна и нова в същността си епоха да разкопава този слой от мерзости, додето изпъкнат като остатъци от минало величие тия заровени чисти чувства. (т.1, с.120)

Пуста сопа неокастрена! (т.1, с.122)

– … Знаеш ли какво? Ти седни тази вечер, па напиши една уводна статия. Тегли му едно верноподаничество, че сам княза да се слиса. Тури му там: Ваши смирени чада, Наш баща и татко, в праха на Августейшите Ви нозе, нареди ги там като броеница, ти знаеш как. Па помени и за народа една-две думи, както му е реда. Разбра ли ме? Така. Па сетне тегли един калай на опозицията. Кажи там: Онези предатели, онези...

– Предатели остаря вече, да турим мерзавци – поправя Гуньо.

– Е добре, тури мерзавци. Па да не забравиш да туриш и фаталния за българския народ. Дявол да я вземе, много ми се харесва тази дума "фаталния"! Като кажа така ф… ф… фаталния, сякаш че ффащам някого за гушата... Страшно ми се харесва!

– А пък мен най ми харесва, като напопържам някого – изтърси чистосърдечно Данко Харсъзина, – отлеква ми н'ам как на душата!

– Ашколсун бе, Харсъз, да живейш! – провиква се възхитен бай Ганю и потупва Данка по рамото. – Работата е опечена. (т.1, с.122–123)

– Ти, Данко, остани, ний с тебе ще пишем антрефилета.

– Добре. Заръчай сега да донесат мастика и мезе и да почнем работата. Па да не домъкнат пак кисела бамя, гледай там някое мезе по-като хората – тук вестник има да се пише, не е шега.

Донесоха мастика и мезе. Ама ще попита бай Манолчо, какво мезе? То не е важно, важното е, че бай Ганю и Данко Харсъзина се запретнаха да ръководят общественото мнение.

– Данко бе, нашия комшия страшно ми се пери, учен бил, честен бил и н'ам какви дивотии. Да му теглим ли един калай?

– Калай не, ами със земята барабар го направваме – заявява специалистът на псувните.

И почва се писането… "Научаваме се, че…" – пише бай Ганю и излага върху един лист бяла хартия такива черни хули срещу своя съсед, за каквито не само че не се е "научавал" някой път, но нито насън му са минавали. Пише бай Ганю, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук, но тая дума е станала обикновена, бай Ганю добавя пладнешки и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му – излизат под перото на бай Ганя феноменални изверги… Той чете своето произведение на Данка Харсъзина. Данко, със светнали от мастиката очи, поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата.

– Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскаай! – гърми Данко Харсъзина, като че командува някое артилерийско сражение… (т.1, с.124–125)

Прощавай, снизходителний читателю! Ти ще срещнеш в тази книжка някои цинични думи и сцени, аз не можах да ги избягна; ако ти можеш да изобразиш бай Ганя без цинизми – заповядай! (т.1, с.125–126)

И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. (т.1, с.126)

Европейци сме ний, ама все не сме дотам!… (т.1, с.126)

"Бай Ганю в двореца"

5 апр. 1895

– … Нейсе. Качих се аз горе, ама преди да се кача, хвърлих едно око в долните стаи – трапезите наредени чиста работа. Събра се свят. Почакахме и тука малко и излезе княза с княгинята. Този път те по християнски бяха хасъл стопанин и стопанка. Раздадоха ни по едно яйце...

– Ръка целувахте ли пак?

– Е, хелбетя… А бе аз за такваз трапеза и сто ръце би целунал. Нейсе. Мина се и туй митарство, че като се урнахме, брате мой, из стълбите надолу… Ако щеш, вярвай, ако щеш, не, аз през три стъпала се мятах, щях да се блъсна в огледалото, ама не оставих да ме превари никой. Докопах хайвера, че като задълбах лъжицата, ако е било по-малко от половин кило – грях да ми е на душата. Оная ти риба майонез, ония ми ти закуски, имената им не зная, че като зинаха ония ми ти уста… Остави се!… Ядох, ядох, тъпках… и досега се чудя как не ми се пръсна стомаха. Ами пиене… Кога съм си отишъл, как съм си отишъл – заколи ме, не помня… Уфф!… Още ме боли главата от туй пусто шампанско… Че остави това, ами като взех, че си наблъсках джебовете с пасти, па те меки, да ги вземе дявола, че като се размазаха из джеба ми… (т.1, с.128–129)

из "Бай Ганю в депутацията"

1 юли 1895

За бай Ганя е приказката… Та това де, не можеше ли, рекох, да се мине без него? Защо трябваше и той да представлява българският народ? Ама ще речете, че той не е официален делегат. Все едно. Щом ходят да го интервюират кореспонденти от важни вестници и неговите думи като оракулско предсказание се разнасят чрез печата по целия свят – иди сетне доказвай, че чрез бай Ганювите уста не глаголи народът български… (т.1, с.131)

Но аз, непоправим оптимист… (т.1, с.131)

За патриоти ако питаш, ний сме хасъл патриоти. Хубаво ме гледай! На мене не двесте – сто и петдесет рубли ми вържете на месец, че да видиш ти какво прави бай ти Ганю… (т.1, с.132)

из "Бай Ганю и опозиция – ама де-де!"

30 окт. 1895

До господина редактора на в. "Не му е времето".

А бе, кьорпе, защо си ме набедил във вестник "Не му е времето", че съм бил опозиция, а? Толкова ли ти стига ума? Хич бай ти Ганю опозиция става ли бе, момче? Или ти какво си рекъл: чакай да сме по-малко, че да делим по по-множко. Не си прост ти, знам те аз тебе. Ама пак си прост, да ти кажа правичката. Сиреч, не си прост, ами малко аджамия падаш. За тия работи ти бачка си питай. Ти вчера, казва се, докопа кокала, а бачо ти от девет години насам го е заглозгал и няма ниет да го изпуща докрай време. Па знайш ли, момче, да ти кажа чистичката: има и за тебе, има и за мене. Народната да е жива. Аз като идех още за София, като депутация да молим онзи обесник да не си дава оставката, още тогава – помниш ли, на Враждебските ханчета? – още тогава разбрах, че не си е келепир да бъдеш опозиция. Ама, ще речеш, защо? Защо ли? Твърде просто: защото ще стоиш зад метлата, а хората ще си плетат кошничката. (т.1, с.133)

…Не си е келепир да бъдеш опозиция. (т.1, с.133)

С таквиз хора да имаш работа – разбирам. Напрежните наши бяха я подкарали на акънтия, бре трепаха, бре бесиха, бре стреляха, съсипали бяха орталъка. И защо? – За вятъра. А днес видиш ли? Само по изборите не ти дават да шавнеш, а за друго – свобода! Викай, попържай, давай си зор, колкото щеш – никой нищо не ти казва. (т.1, с.134)

И защо ще бутат опозицията – тя нека си дига гюрултия, кой я слуша. Нашите си сучат мустака, па им се подсмиват. Властта в ръцете им – не искат да знаят. (т.1, с.134)

Разбирам да не беше властта в ръцете ни, да подсмърчахме отстрана – тогава хелбетя ще ти причерней и ще караш наред, с Особата барабар. Ама сега, когато сме допипали кокала с две ръце и когато тамам му е времето да се осигурим за стари години, да взема аз да кажа някоя права дума за Особата? Не е ахмак бай ти Ганю, той знае кога му е времето да се вика "да живей"! Едно да живей – хоп едно предприятие. Па когато му дойде времето – знаем и башка тюрлия да викаме. Тъй върви света. Ако не друго, барем тая философия сме я проумяли до дъно, пущината. (т.1, с.135)

Па и за почитание ако дойде думата, аз пак не се давам. Ти ще цалунеш ръка, аз – двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз – краката; ти ще цалунеш на друго място, аз – на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш бе, кьорпе? (т.1, с.135)

из "Дружество «Въздържание»"

12 май 1895

Като зинаха ония ми ти бай Ганюви уста, че то човек ли говори, славей ли пей… Той ли няма да те убеди, бай Ганю ли? А бе не за дружество, ами може да те убеди да повярваш, че твой баща е Мусала и Витоша е твоя майка… Остави се. Убедиха се всички… (т.1, с.135)

Де се е чуло-видяло избор да стане, че да няма черпня. Не може. Така си е било, така си е и тъй ще отиде. (т.1, с.139)

из "Писмо от бай Ганя до Константина Величкова"

29 окт. 1894

Идеали! Бошлаф! Личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да преследваме. (т.1, с.141)

И заслужава ли този подъл народ да се трепим за него! (т.1, с.141)

Стига подвизи! Па знаеш ли какво – я вземи, че зарежи и твоята пуста поезия. То бива, ама когато в кесията вятър вее, а пък сега, слава богу, понаредихме се. (т.1, с.141)

Те ще почнат сега, разни хлапетии, разни социалистчета, идеалистчета, да те джавкат, ама хич окото да ти не мига! Прави си оглушки, па си гледай кефа, па хем си гледай кефа, хем им се подсмивай на акъла. То се знай. Те защо ще те джавкат? Мигар за някоя твоя измяна, за измама, от разочарование? Йоо! От завист? Разбира се! Без съмнение! Без съмнение от завист! (т.1, с.141)

Правѝ си оглушки, па си гледай кефа… (т.1, с.141)

Докопа ли кокала – дръж! … Тупай брашнения чувал, майка му стара! Тупай! Той пуща… (т.1, с.142)

Голяма работа! Жандармите щяха да разстрелят най-много стотина избиратели! Е, та голяма работа ли е? Всичко на всичко щяха да се почернят около двеста къщи. Да речем, на другата неделя ще дойде войска и тя да разстреля, да избие най-много, най-много триста души. Колко къщи сирачета – петстотин къщи! Хепидже маслахат!… (т.1, с.142)

Ами те, диванетата, взели да укротяват тълпата, косъм да не падне! Как да не се възмущаваш?… Благодарение на такива мекушави диванета ти цели осем години чака в Халки… Да им пишеш толкова стихотворения за звездите и за въздишките, а те да те карат да чакаш осем години. Осем години! Срам за българския народ. Поне сто хиляди души избиратели от цяла България да бяха отишли под куршумите, ти можеше много по-рано да заемеш днешното си топло място. Ама калпав народ! Страхливци! За кой бяс е тази законност и свобода, ако не се изтребят барем хиляда избиратели?… (т.1, с.142)

За кой бяс е тази законност и свобода, ако не се изтребят барем хиляда избиратели?… (т.1, с.142)

Дръж по-често такива речи, за да вдъхнеш по-голямо доверие на големите капии... па си гледай кефа! Че щяло младото поколение да негодува, че щял народът да се вълнува – хич окото ти да не мига! Народът! Народът е стадо, като му завъртиш сопата… Па най-сетне аз ли ще те уча на тия работи!… (т.1, с.143)

Народът е стадо, като му завъртиш сопата… (т.1, с.143)

Донесох в дисагите си няколко мускала. Не можеш ли да изкалъпиш някое законче да се попръскват обществените сгради с гюлово масло? (т.1, с.143)

из "Кореспонденцията на бай Ганю Балкански"

…Но какво да правиш, пери гащичките, па си обръщай главата настрана, политиката така го изисква. (т.1, с.148)

Ний тука на орехи ли играем, или царство управяме. Каква е тази слободия? (т.1, с.150)

Какво ми дрънкаш ти на мене за турците, че биле по-милостиви. Не са те милостиви, ами са ахмаци. Ако бяха умни, нямаше да си дават другиму царството. (т.1, с.150)

Колко пъти съм те поучавал, че покорна глава сабя не я сече. Не си ме слушал – троши си сега главата. (т.1, с.150)