Луис Карол

от Уикицитат
Направо към: навигация, търсене
Луис Карол
Луис Карол
Вижте също:
Wikipedia-logo-v2.svg Статия в Уикипедия
Commons-logo.svg Материали в Общомедия
Gutenberg ico.png Творби в Проект Гутенберг

Луис Карол (англ. Lewis Carroll, 1832—1898), с истинско име Чарлс Латуидж Доджсън (Charles Lutwidge Dodgson), е британски писател, философ, математик, логик и фотограф.

Произведения[редактиране]

Алиса в Страната на чудесата[редактиране]

— Кой път да поема от тук? — попита Алиса.
— Зависи къде искаш да стигнеш — отговори Усмихващият се котарак.
— Няма значение — отвърна Алиса.
— Товага няма значение и кой път ще поемеш — усмихна се загадъчно Котаракът.
— …стига да стигна някъде — допълни Алиса.
— О, това със сигурност ще се случи, — каза Котаракът, — стига да вървиш достатъчно дълго.
Алиса разбра, че това не може да се отрече, и се опита да зададе друг въпрос:
— Какви хора живеят по тия места?
— В тая посока — рече Котаракът, като описа кръг с десния си крак — живее един Шапкар. А в тая посока — като замахна с другия — един Великденски Заек. Иди при когото щеш. И двамата са побъркани.
— Но аз не искам да ходя при побъркани — забеляза Алиса.
— А! Не може иначе — рече Котаракът. — Ние всички сме побъркани. Аз съм побъркан. Ти си побъркана.
— Откъде знаеш, че съм побъркана! — каза Алиса.
— Сигурен съм — рече Котаракът, — иначе нямаше да дойдеш тук.
Алиса съвсем не мислеше, че това е истинско доказателство, но…

— Мисля, че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно — каза тя, — отколкото да го хабите, като задавате гатанки, които нямат отговори.
— Ако познавахте времето така добре, както аз го познавам — каза Шапкарят, — нямаше да кажете, че го хабим. Времето е личност. Не може да се хаби една личност.
— Не разбирам какво искате да кажете — учуди се Алиса.
— Разбира се, че не! — възнегодува Шапкарят, като отхвърли глава назад. — Дори бих се осмелил да кажа, че никога не сте говорили с времето!
— Може би не — предпазливо отвърна Алиса. — Но зная, че трябва да спазвам времето, като удрям с крак, когато се уча да пея.
— А, ето защо — каза Шапкарят. — То не обича да го бият. А ако се отнасяш добре с него, ще направи с часовника, каквото поискаш. Например, да кажем, че е осем часът сутринта, тъкмо време за училище. Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти! Един и половина, време за обяд!
— Де да беше! — си рече шепнешком Мартенския Заек.
— Славно щеше да бъде, разбира се — каза Алиса замислена. — Но тогава… знаете, не бих била гладна…
— Не веднага може би — каза Шапкарят. — Но вие можете да задържите показалеца на един и половина, докогато искате.

— Налейте си още малко чай — рече много сериозно Великденският Заек на Алиса.
— Аз изобщо не съм пила — отвърна докачено Алиса. — Как мога да си налея още?
— Искате да кажете, че не можете да си налеете по-малко от нищо — каза Шапкарят. — То е лесно да си налеете, щом не сте си налели досега.
— Никой не ви пита за вашето мнение — отсече Алиса.
— Кой прави сега забележки на другите? — запита тържествуващ Шапкарят.
Алиса не знаеше какво да отговори, но си наля малко чай…

Шапкарят отвори широко очи, като чу това, ала каза само:
— Защо гарванът прилича на писалищна маса?
"Ето, сега ще се позабавляваме! — помисли Алиса. — Радвам се, че почнаха да задават гатанки."
— Мисля, че мога да отгатна — добави тя гласно.
— Значи мислите, че можете да кажете отговора? — рече Великденският Заек.
— Точно така — отвърна Алиса.
— Тогава кажете това, което мислите — продължи Великденският Заек.
— Това и правя — бърже отвърна Алиса. — Поне… поне мисля туй, което казвам… то е все едно, нали…
— Ни най-малко не е все едно! — каза Шапкаря. — Та вие значи искате да кажете, че "Аз виждам това, което ям" е все едно като "Аз ям това, което виждам"!
— Значи искате да кажете — добави Великденският Заек, — че "Аз харесвам това, което получавам" е все едно като "Аз получавам това, което харесвам"!
— Значи искате да кажете — добави Катерицата, която изглежда говореше в съня си, — че "Аз дишам, когато спя" е все едно като "Аз спя, когато дишам"!
— Все едно е при тебе — каза Шапкаря.

— Няма място! Няма място! — извикаха те, като видяха, че Алиса иде.
— Има много място! — каза Алиса възмутена. И тя седна в едно голямо кресло на другия край на масата.
— Ще пиете ли малко вино? — покани я Великденският Заек.
Алиса огледа масата, ала на нея имаше само чай.
— Не виждам никакво вино — забеляза тя.
— Няма вино — рече Великденският Заек.
— Тогава не беше толкова учтиво от ваша страна да ми предложите да пия — каза Алиса ядосана.
— Не беше толкова учтиво от ваша страна да седнете, без да сте поканена — рече Великденският Заек.
— Не знаех, че масата е ваша — каза Алиса. — Наредена е за повече от трима.
— Косата ви трябва да се подстриже — каза Шапкарят. Той се бе загледал в Алиса с голямо любопитство и това бяха първите му думи.
— Трябва да се научите да не правите забележки на хората — отсече строго Алиса. — Вие сте невъзпитан.
Шапкарят отвори широко очи, като чу това…


Алиса в Огледалния свят[редактиране]

— Ти много добре знаеш, че не си истинска.
— Истинска съм! — възкликна Алиса и се разплака.
— Няма да станеш по-истинска, като плачеш — отбеляза Туидълди. — Излишно е да рониш сълзи.
— Ако не бях истинска не бих могла да плача…

Точно в този миг те започнаха да тичат. Царицата тичаше толкова бързо, че Алиса само се стремеше да не изостава. Въпреки това Царицата все викаше:
— По-бързо! По-бързо!
Но Алиса усещаше, че не може да тича по-бързо, макар че не й достигаше дъх да го каже.
Най-любопитното беше, че дърветата и другите неща около тях изобщо не променяха местата си — колкото и бързо да се движеха те сякаш не отминаваха нищо.
"Дали пък всички неща тичат заедно с нас?" — помисли бедната, озадачена Алиса.
Но Царицата сякаш отгатна мислите й, защото извика:
— По-бързо! Не се опитвай да говориш — и я повлече напред.
— Близо ли сме вече до там? — успя да изпъшка най-после Алиса.
— Близо до там! — повтори Царицата. — Ами че ние го отминахме преди десет минути! По-бързо! Сега! Сега! — извика Царицата. — По-бързо! По-бързо! — И те затичаха толкова бързо, че полетяха във въздуха, като едва докосваха земята с краката си, докато изведнъж спряха, тъкмо когато Алиса остана съвсем без сили. Тя се намери седнала на земята, задъхана и замаяна.
Царицата я подпря на едно дърво и каза любезно:
— Сега можеш да си починеш малко.
Алиса се огледа крайно учудена.
— Какво! Възможно ли е да сме стояли под това дърво през цялото време? Всичко е така, както беше.

— Най-сетне Осмия квадрат! — извика тя. — О, колко се радвам, че най-после съм тук! Но какво е това на главата ми?
Беше златна корона.
— Не, това е великолепно! — каза Алиса. — Никога не съм очаквала, че толкова скоро ще стана Царица…