Астрид Линдгрен
от Уикицитат
| Астрид Линдгрен | |
|---|---|
 |
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Астрид Линдгрен (1907 — 2002) е шведска детска писателка.
Съдържание |
[редактиране] От нея
- Пиша, за да забавлявам детето в мен, но желанието ми е историите ми да развличат по същия начин и другите деца.
- Нямам нищо против да умра. Ще го направя с радост, но сега трябва първо да изчистя къщата.
- Въображението е задължително. И за щастие все още има хора, които го притежават. Тези, които сега са деца, един ден ще поемат бизнеса в свои ръце. Те ще решават проблемите на мира и войната и това в какво общество ще живеят — дали ще е подвластно на насилието, или ще е мирно.
[редактиране] Из „Карлсон, който живее на покрива“
- Карлсон е малко, дебеличко, самоуверено човече. При това умее да лети. Всеки умее да лети със самолет и вертолет, но едничък Карлсон умее да лети самичък. Достатъчно е да натисне копчето на корема си и тозчас едно малко чудновато моторче забръмчава на гърба му. Докато перката се завърти както трябва, Карлсон стои една минута неподвижен. Но щом моторът заработи с пълна сила, Карлсон се издига, полетява с леко поклащане и си дава такъв важен и достолепен вид, сякаш е някой директор — разбира се, ако можете да си представите директор с перка на гърба.
- Спокойствие и само спокойствие. (Карлсон)
- И ще гърми и ще се веселим! (Карлсон)
- Пристига Карлсон, който живее на покрива — най-добрият бавач на деца в целия свят. (Карлсон)
[редактиране] Из „Пипи Дългото чорапче“
„То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход.
- - Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!
- - Кой е казал, че трябва, възрази Пипи. — Ако не се лъжа, тук някъде има едни хапчета… Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат“.
[редактиране] Из „Емил от Льонеберя“
„Чакалнята на доктора беше претъпкана, когато Емил влезе със своя супник. Всички веднага много го съжалиха. Те разбраха, че това е същинско нещастие. Само един дребен зъл дядка се разсмя колкото му глас държеше, сякаш беше нещо много весело да заседнеш в супник.
- - Хо-хо-хо! — хилеше се дядката. — Да не са ти измръзнали ушите, :момче?
- - Не — отговори Емил.
- - Тъй ли! Ами тогава защо си нахлупил този калпак? — попита дядката.
- - За да не ми измръзнат ушите! — отвърна Емил. И той можеше да бъде духовит, макар да беше малък.
После пуснаха Емил при доктора, а докторът никак не му се смя. Само каза:
- - Добър ден, добър ден! Какво търсиш ти там вътре?
Емил не можеше да види доктора, но все пак трябваше да го поздрави и затова се поклони много дълбоко, заедно със супника на главата. Изведнъж нещо издрънча. Джанкова! — и супникът лежеше на пода, строшен точно по средата. Толкова силно беше хлопнал Емил главата си в писалището на доктора.
- - Отидоха четири крони на вятъра — каза таткото на Емил тихичко на майката на Емил. Но докторът го чу.
- - Е, все пак спестихте една крона — обади се той, — защото обикновено вземам по пет крони, когато вадя малки момчета от супници. А той сега сам се оправи.
Тогава бащата на Емил се зарадва и беше благодарен на Емил, че счупи супника и му спести една крона. На бърза ръка събра строшения супник и Емил и майката на Емил и си тръгна. А когато излязоха на улицата, майката на Емил каза:
- - Ето, че ПАК спестихме една крона! Какво ще си купим с нея?
- - Нищо няма да купуваме — отвърна таткото на Емил. — Ще си я скътаме. Но смятам, че е справедливо Емил да получи едно петаче и да си го пусне в своята касичка у дома….“
