Томас Улф

от Уикицитат
Направо към: навигация, търсене
Томас Улф, 1937 г.

Томас Клейтън Улф (англ. Thomas Clayton Wolfe , 1900-1938) е американски писател на къси разкази и романи, известен най-вече с романите "Погледни към дома, ангеле" (Look Homeward, Angel, 1929), "За времето и реката" (Of Time and the River, 1935) и "Не можеш да се завърнеш у дома" (You Can't Go Home Again, изд.1940)


  • Книгоиздаването е много загадъчен бизнес. Трудно е да се предскаже какъв тираж от една книга ще се продаде, и как ще бъде посрещната книгата от читатели и критика — а пък рекламата като че ли не помага много.
в писмо до майка си


из есето "Историята на един роман"[редактиране]

есето е отпечатано на български в сборника "Гражданско неподчинение: Американски есета", изд. "Георги Бакалов", Варна, 1981 г. (в цитатите става дума за големия американски редактор и литератор Максуел Пъркинз, 1884-1947)


  • Един голям редактор, мой добър приятел, сподели с мен преди половин година, че съжалявал задето не си е водил дневник за работата на двама ни – за цялостното хрумване, залавяне, разработване, завършване и край, за десетките хиляди размествания, промени, победи и поражения, които влизат в създаването на една книга. Този редактор отбеляза, че някои от тях са фантастични, голям брой – невероятни, но всичките са удивителни; той беше също така любезен да сподели, че тези перипетии като цяло са най-интересното нещо в двадесет и пет годишния му стаж като издател. (с.311)


  • На първо място не бях предвидил един факт, който става абсолютно ясен, след като човек напише книга, но който той не би могъл да предвиди, прееди да я напише. Този факт е, че човек пише книга не за да я запомни, а за да я забрави; и сега това става съвсем очевидно. Веднагащом книгата бе отпечатана, започнах да я забравям, исках да я забравя, исках хората да не ми говорят, да не ме разпитват за нея. Исках просто да не оставят на мира и да не отварят дума на тази тема. въпреки това отчаяно желаех нейния успех. Исках да заеме в света годото и достойно място, за което си бях мечтал – накратко, исках да бъда преуспяващ и известен, но същевременно да продължа да водя същия скромен личен живот, както до този момент, без да ми се говори за моята слава и успех. (с. 316)


  • Бях удивен не само от отзвука на книгата ми (на първата книга – бел.цит.) сред критиците и широкия кръг читатели, а най-вече от отзвука й в родния ми град. … Месеци наред в града кипеше буря от негодувание, каквато не си бях представял. Свещенослужителите на водещите църкви заклеймяваха книгата ми от амвона. Хората се събираха по уличните ъгли да я заклеймяват. Седмици наред в женските клубове, по сеансите на бридж, по чайовете, приемите, в клубовете на книгата, в цялата тази сложна мрежа на обществения живот в градеца се носеше яростен вой. Получавах анонимни писма, изпълнени с хули и обиди, едно ме заплашваше с убийство, ако се завърна в родния си град, другите просто бяха мръсни. Достопочтената стара лейди, която познавах от дете, ми писа, че макар никога да не била вярвала в законността на линчуването, сега не би попречила с нищо на тълпата, ако повлече моя "голям подут труп" през градския площад. По-нататък тя ме уведомяваше, че майка ми се повалила на легло, "бяла като призрак" и че "никога вече няма да се вдигне оттам".

    Имаше още много отровни нападки от родния ми град; тогава за пръв път научих урока, задължителен за всеки млад писател. Този урок се състои в категоричната ослепителна сила на напечатаното слово. А по онова време се намирах в затруднено и объркано положение. Радостта ми от успеха на книгата се примесваше с горчивата мъка от посрещането й в родния ми град.
    (с.317-318)


  • Моята книга често се цитираше като автобиографичен роман. В предговора си протестирах срещу подобен термин, смятайки, че всяка сериозна творба е по необходимост автобиографична, като давах за пример, че малко творби са по-автобиографични от "Пътешествията на Гъливер". (с.318)


  • …Убеден съм, че всяко сериозно творчество трябва да бъде в основата си автобиографично и че човек трябва да използва материала и опита на собствения си живот, ако иска да създаде нещо ценно.(с.319)


  • Изведнъж се изправих лице в лице с нерадостната необходимост да работя постоянно, всекидневно. И колкото и просто да изглежда това откритие, аз тогава не бях подготвен за него. Това чувство на необходимост, на недостиг на време не спохожда младия писател без читатели, както това става при писателя с публикации, който трябва да мисли за срокове, за издателски сезони, за довършването на следващата си книга. С внезапен и определен шок осъзнах, че бях позволил да изтече половин година от излизането на първата ми книга и че освен голям брой бележки и фрагменти не бях написал нищо друго. (с.321)


  • В Париж останах два месеца, до средата на юли, и макар да се заставях да работя по четири-пет часа на ден, опитите ми по композицията бяха все още объркани и накъсани, в тях все още нямаше нищо от структурната форма и единство на една книга. (с.322)


  • Когато се върнах в Америка през пролетта на 1931г. бях събрал материал от триста или четиристотин хиляди думи и въпреки това не разполагах с нищо, което би могло да се публикува като роман. От излизането на първата ми книга бе изминала почти година и половина и хората бяха започнали вече да задават онзи така добронамерен въпрос, който обаче с всяка изминала година ставаше все по-нетърпим за слуха ми, по-нетърпим и от най-злостната подигравка: "Завършихте ли вече новата си книга? Кога ще излезе?" (с.329-330)


  • Мисля, че няма да е преувеличено да кажа, че от писане просто изчезнах в написаното. (с.331)


  • Тогава бях достигнал онова състояние на крайно затруднение и пълна изолация, с което всеки творец трябва да се сблъска и преодолее, ако иска да оцелее. До този момент ме бе владяла онази радостна илюзия, за успех, хранена от всички нас, когато мечтаем за книгите, които ще напишем, вместо действително да ги напишем. Сега я гледах право в очите и изведнъж разбрах, че съм посветил живот и личността си на тази борба така невъзвратимо, че трябваше или да победя, или да бъда смазан. Бях сам с работата си, внезапно разбрал, че трябва да бъда сам с нея, че сега никой друг не може да ми помогне, колкото и силно да желае това. (с.332)


  • Питали са ме как изобщо съм намирал време да живея със събитията на обкръжаващия ме свят, когато съм бил така изцяло погълнат от света на писането. Да, може да звучи невероятно, но истината е, че никога през цялото си съществуване не съм живял така пълноценно, не съм споделял така пълнокръвно обикновените житейски преживявания, както през тези три години на борба с гигантската задача на собственото си творчество.

    От друга страна, цялата ми сетивна и творческа нагласа, способността да чувствам и възприемам, дори слуховите ми възприятия и най-вече способността да запаметявам бяха достигнали такава степен на изостреност, каквато никога дотогава не бяха познавали. В края на деня от дивашки труд умът ми все още гореше от усилието и не можеше да се успокои от никакъв опиат – четене, поезия, музика, алкохол или някакво друго удоволствие. Не бях в състояние да спя, да потисна възбудата на творческата енергия, затова в течение на три години кръстосвах улиците, изучавах гъмжащата паяжина на милионния град, която опознах както никога дотогава.
    (с.333-334)


  • Все още пишех и пишех – но сляпо, безнадеждно, като стар кон, който обикаля на непрестанния кръг на мелницата, без друга мисъл или цел. Ако спях нощем, то това бяха сънища с нескончаеми кошмари от ослепителни видения, които препускаха през моя трескав и неспокоен ум. А когато се събуждах, бях изтощен, без друга мисъл, освен тази да работя, с безнадеждното и бясно нахвърляне върху работата през деня и отново през нощта с безумното кръстосване на хиляди улици, после отново в леглото с безсънната нощ и кошмарния парад, към който моето съзнание беше прикован зрител. (с.334-335)


  • Краят дойде неочаквано – краят на тези пет години мъчени е несекваща продуктивност. През октомври предприех пътуване до Чикаго, след като си пзоволих двиседмична вканция – първата от година и нещо. Когато се завърнах, открих, че моят редактор тихо и решително е предал ръкописа за печат, печатарите вече работеха над него и коректурите започваха да излизат. Не бях го предвидил; бях отчаян, объркан. "Това не е възможно – казах му аз, – книгата още не готова. Имам още шест месеца работа над нея."

    На това той ми отговори, че книгата е не само готова, но че ако се занимавам с нея още шест месеца, после ще поискам още шест и още шест, и тази единствена творба може до такава степен да ми стане мания, че никога изобщо да не я публикувам. Той добави (с пълно право при това), че такъв път е погрешен за мене. Каза, че не съм писател от вида на Флобер. Че не бива да гоня съвършенство. Носел съм двадесет, тридесет или кой знае колко книги в себе си, и важното било да ги напиша, а не да прекарвам остатъка от живота си в изглаждането на една книга до съвършенство. Съгласи се, че за шест месеца допълнителна работа над книгата бих могъл да постигна по-голяма цялостност и завършеност, но не вярвал, че това ще ми бъде чак от такава полза, каквато съм си представял, а самият той бил дълбоко убеден, че книгата трябва да бъде публикувана незабавно, без никакво протакане, като не бивало да се занимавам повече с нея, а да я забравя и да се посветя на окончателното довършване на онези неща, които ме очаквали вече написани и подготвени. По-нататък ми каза за какво точно ще бъда критикуван – за обема, за прилагателните, за излишествата, но това да не ме отчайва.

    Накрая ми каза да продължавам да се старая повече, да се науча да пиша без толкова объркване, пилеене и безполезно тормозене, каза, че бъдещите ми книги все повече ще постигат езинството, убедителността и завършеността, които всеки човек на изкуството би искал творбите му да притежават, и все повече ще се убеждавам, че начинът, по който съм се учел – със сляпо опипване, борба и проправяне на собствен път – е единственият начин да се науча.
    (с.339-340)


  • Книгата бе пусната на пазара в началото на март. Не бях в Америка, когато е изляла. Предната седмица бях отплавал с кораб за Европа и колкото корабът се отдалечаваше от американския бряг, толкова по-подтиснат ставаше духът ми, докато стигна най-ниската си точка на безнадеждност и унилост, откакто се помня. Предполагам, че това се дължеше преди всичко на физическата реакция, на неизбежния ефект от отпускането на човешкия организъм, който пет години е бил напрегнат до краен предел. Сякаш животът ми дотогава е бил грамадна пружина, натягана с години, която сега бавно се разпускаше. Когато се сетех за книгата си, изпитвах най-необикновеното чувство на самота. До този момент дори и не помислях, колко близка ми е била тази книга, каква неотменна част е станала от мене, и сега, когато ми я бяха отнели, животът ми се стори съвършено безсмислен, кух като раковина. Сега, когато книгата вече я нямаше, когато не можех да направя нищо повече за нея, изпитах най-бездънното чувство на провал. Винаги ме е било някак страх от напечатаното слово, макар с всички сили да съм се стремял към него. (с.340)