След мен

Ангел Симеонов
Вижте също
Статия в Уикипедия

Стихосбирката "Любов като насън" е издадена през 2016 г.

Художник - Николай Янакиев,графичен дизайн - Реме-син.

Любезни мой читателю,

В ръцете ти, случайно или не, е попаднала

моята десета поетична книга -

„Любов като насън“ - 106 стихотворения,

написани през последните две години;

2 000 стиха в една изстрадана изповед -

„рана,  жигосана със огън и метал, и в сълзи

кървави обляна…”.

Бих бил дълбоко удовлетворен, ако някой

от стиховете ми докосне душата и трепне в

сърцето ти…

СЪНОВИДЕНИЯТА НА ЛЮБОВТА

Боян Ангелов - председател на Съюза на българските писатели

„Любов като насън” е десетата поетична книга на Ангел Симеонов. Модерният графичен дизайн и включените в нея десетки репродукции на водещи съвременни български художници придават завладяващо сетивата външно изображение. Ала аз бих искал да се спра върху съдържателната страна на стихосбирката, съдържаща 106 стихотворения, които обхващат наглед обикновени, но дълбоки като медиативна концептуалност сюжети. Поетът гради пласт по пласт своите спомени и надгражда емоционални реалности, свързани с най-близките нему хора. Някои вече са си отишли от този свят, но неизменно населяват пределите на сънищата му или се явяват незрими и бездиханни, за да насочат волята в правилната посока. Този диалог между поета и невидимата реалност е разбираем само за онези, които могат да уловят неуловимото.

Ангел Симеонов обогатява пространството от спомени и представи, издига описателните пейзажи до степен на олицетворения и превръща мисловните си идеи в семантична реалност. Чувства се пределна овладяност на стихотворния ритъм и римата вече е средство за умопостигаемата чувственост, без да се търси нейният формален хоризонт. И докато предметното въображение представлява същината на умозрителна идеологема,  читателят усеща смисъла на индивидуалното самовглъбяване  чрез метафоричната иносказателност на автора.

Ангел Симеонов създава своя неповторима емоционална вселена, чийто микрокосмос одухотворява нравствения максимализъм на поета, а макрокосмосът озвучава мелодиите на небесните тела. Тази книга е успешен опит за преодоляването на познати за родната ни лирика прийоми. Ценителят на поезията ще бъде озарен от виделината  на любовния трепет и ще преодолее меланхолията на отиващия си ден, прерастваща в неизчезваща болка от любовната раздяла.

„Любов като насън” е силна лирическа книга, която се вписва в традициите на съвременната българска поезия, очертана от най-добрите нейни представители.

Тя е успех за нейния автор и за родната ни литература.

Речта на душата

проф. Валери Стефанов - председател на Съюза на колекционерите в България

Книгата „Любов като насън” е създадена от човек влюбен в изкуството. Изкуството е красивият, но и тревожният сън на човечеството.

С новата си книга Ангел Симеонов се опитва да преведе своите емоции и „сънища” на четири езика – поезия, живопис, пластика, музика. Лириката е възможност да изградиш словесен образ на своята душевност. Да споделиш любовта и отчаянията си, да се вглъбиш в тайните на природата, да се обърнеш развълнуван към хората, да заемеш позиция... Всичко това го има в стиховете на Ангел Симеонов.С деликатност, но и с пристрастие, той обсъжда живота като изтичащо време, като натрупване на опит, като ценности, които оцеляват... В един морски пейзаж може да се съзре най-дълбоката загадка на битието, да се опише екзистенциалният ръб, където стои човекът. Ангел Симеонов има усети и думи за драматизма и дълбочината на подобни ситуации.

„Любов като насън” е и един малък албум, представящ творби от колекциите на Ангел Симеонов. Това не са просто „сбирки” от произведения на изкуството, това са емоционални цялости, духовни аранжименти. Самият хотел „Анел” е такова специално пространство – дом на цветовете, на страстите и въображението. Уникално място, където човек се среща със силата на таланта и с блясъка на вкуса. Арт комплекс „Анел” е друго подобно място – тук пространството проговаря чрез експресивната мощ на бронза, камъка, мрамора. Поредното доказателство, че колекционерството е култура, страст и кауза.

Стихосбирката „Любов като насън” е пренесла на страниците си въздействащата сила на колорита и пластиката, естетическия вкус и каузата. Картините и скулптурите са своеобразни коментари към стиховете, те провокират възприятието на читателя и дават още по-голяма дълбочина на внушенията. Една част от текстовете на автора са превърнати в песни. Словото е преведено на езика на музиката.  Този превод също е важна част от замисъла на книгата. Едни от най-добрите български певци са дали глас на стиховете, разгърнали са тяхната емоция и експресия.

Преди повече от век сецесионното изкуство е мечтаело да естетизира пространството, да постигне синтез на изкуствата. Под една или друга форма, тази идея, този могъщ копнеж, продължават и днес да са живи.

Книгата на Ангел Симеонов е поредното протягане към магията на единството. Тя е заредена с убеждението, че душата на човека може да проговори най-вече чрез изразителната мощ на изкуството.  Чрез способността му да прониква в дълбокото и да го прави зримо. Самият уникален шанс да обитаваш Дома на музите.

ПРЕДГОВОР

Написани думи – чете ли ги някой?

Прелистват набързо, продължават нататък.

Читателю, ти не се отегчавай –

този предговор ще бъде кратък:

Започнах да пиша не просто от скука –

в мен животът забързан пулсира

и времето бърза, не спира и за минута.

И стихове тъжни в мене напират –

спомени зли в житието ни смутно.

Не зная хората дали ме разбират...

Някой все пак трябва за живота да пише –

за любовта, която до кръв ни раздира;

за скитника беден, който стотинки събира;

за дъжда, светлината и здрача...

Дали съм се справил с тази задача?

Думата имаш, читателю свише.

"Къде е Бог?"

Тъга тъгувах,

скърби скърбих,

младини си млад погубих.

Злоба срещах… и прощавах,

обич, чувства разпилявах.

Без вина виновен бях

и от мъка песни пях… –

за любов и за разлъка.

Тъй живях и аз... и вие.

Тъй живяхме всички ние,

поколения наред –

роби, пленници безчет

на завистта и суетата.

А не виждахме бедата –

че превръщаме се в сноби,

че тъма в душите броди

и живеем на браздата

между истината и лъжата

със ограбени съдби.

В Бог не вярваме дори.

А Той къде е? В небесата,

или тук е, на земята…?

Бог е в детските очи,

във душите и в сърцата,

и във сълзите дори.

Той е птицата, която,

литнала към синевата,

чезне в утринни зори...

Той е слънцето и светлината,

любовта и свободата,

разумът и нашите мечти...

Той е истината свята … –

Вярата във Бог ще ни спаси!

"Душата ми"

Душата ми е скитница в пустиня,

изгубена сред пясъчно море.

Тя скитала е дълго през годините,

обрулена от бурни ветрове.

А аз съм само миг от времето

и песъчинка от пустинята.

Обречен съм да нося бремето –

душа на самота робиня.

"Ангел" (изп. Орлин Горанов)

Тиха нощ, тъжни спят звездите.

А ти защо не спиш, кажи ми?!

Чуваш ли щурците, в тишината скрити,

и шепота потаен на тревите?

А вятърът сред стихналите клони,

с въздишка нежна на листата,

припява приказна соната

и сенките им в мрака тъмни гони…

Прикапва росна ранина,

а ти не спиш – тъгуваш самотата,

и в спомените пленница една,

изгубена, в любовна болка чакаш...

При теб ще вляза тихичко, на пръсти,

очите ти омайни да целуна,

а после... ще възкръсна във съня ти

като ангел във нощта безлунна.

"Послание"

Аз седнах да напиша днес поема

за хората от следващия век,

но не намерих подходяща тема

за моя правнук – бъдния човек.

Дали ще бъде влюбен във живота,

във изгрева и залеза червен,

в момичето – съседката от блока,

ще бъде ли мечтател като мен?

А вятърът, ах, вятърът в небето,

подгонил бели облаци в нощта,

нашепва звездна приказка и ето –

при мен долитна падаща звезда.

Със нея – споменът за моя татко,

за дядо ми, за моите предци –

живели във живота ми тъй кратко,

сега – в свят по-хубав може би...

Реших да му разкажа свойта тайна –

на моя правнук, бъдния човек:

че любовта е приказка безкрайна –

четеш я цял живот, за нея няма лек.

"Живот"

Животът бавно отминава,

отплава – лодка от брега.

И само спомени назад остават,

напред – дълбока самота.

А край брега водите са лазурни,

навътре – мрачни стават те.

В неспирен бяг вълни прииждат бурни,

накрая – въздух и небе.

И в лодката се качват хора,

слизат, други са наред...

А ти се взираш в хоризонта без умора

и продължаваш сам напред...

"Изкачване"

Изкачвам се. Достигнах билото –

там гдето слънцето очи затваря

вечер в теменужения здрач

и в полумрака му запалените свещи –

звезди във полъха на вятъра трептят.

В косите ми сребрее минало,

а бъдещето – стар орач,

дълбае челото с бразди зловещи

и спомени във мислите летят:

Към изгрева на пролетното слънце,

огряло детските мечти;

Към лятото на младостта гореща –

с любовна трепет и сълзи –

Момче пораснало, неостаряло,

небе в очите още свети,

сънува още вишни в бяло…

А есента прикапва смръщена, уви…

"Като на кино" (изп. Силвия Кацарова)

Преминах пътища незнайни,

полета, стръмни планини

и срещах хора най-случайни

в годините на мойте младини.

Живях живот като на кино –

мъже, жени, приятелства, раздели

и спомени, удавени във вино,

изгубени във мисли избелели.

И времето като река изтече –

водите си изплака бистри,

отнесе ме и ме повлече

в потоци луди, каменисти…

А филмът още продължава –

с актьори нови в роли същи,

и епилогът наближава

в сюжет с герои неприсъщи.

"Мечти"

Звезди. Притихнали, тополите заспиват.

Сред тъмните усои на нощта

реката сребърни води разлива

и чезнат те във мрак и тишина,

изгубени на времето в безкрая... Мечти.

"Дядовата къща" (изп. Панайот Панайотов)

Малка стая, четири стени,

мъничко кандилце на едната.

Пламък вечен там гори –

спомен жив във тишината.

Едно момче, почти дете,

пораснало във дядовата къща –

днес мъж със силни рамене

назад в годините се връща:

Щурците свиреха в нощта

и вятър вееше косите.

Река сребрееше едва-едва.

Потъваха във утрото звездите...

И толкоз време за мечти –

безкрайна вечност и Вселена,

събрани в детски две очи,

във чудни сънища родени.

И днес реката пак тече.

Небето пак е със звезди.

И детството e там – далече,

остана с детските мечти...

"Ветре, ветре..."

Откъде ли идваш,

накъде отиваш –

през морета бурни,

снежни планини?

И навяваш скърби,

спомени, надежди…

на бурите се радваш,

в слънцето гориш.

А когато странник

сред полето стигнеш –

като тебе пътник,

да го поздравиш!

Дай му, Ветре, сили

пътя си да мине –

ти със него, Ветре,

път да извървиш…

"Магистрала"

Река в зелените поля блести,

тече към хоризонта южен.

Вали и черните води

се крият в здрача теменужен.

Потоци от коли, моторна реч,

пробиват брод във тишината

и мощен тътен надалеч

отеква с грохот в планината.

И този път, забързан към морето,

задъхан, в бъдещето стига –

преминал планини, полета,

духът на времето въздига.

"Моята родина"

На изток изгрев аленее,

сребреят бягащи вълни.

И вятър с топли вихри вее,

достига тучни равнини.

Събудени във утро, рано,

белеят снежни върхове.

В поля, напролет изорани,

златеят житни класове.

А вечер залез над Балкана

събира слънчеви лъчи...

Родино, ти във мен остана –

мираж във днешните ми дни.

"Приказка за моето детство"

Думи, отронени в нощ сребролунна,

прошепнати тихо в мрака стаен,

и улици тихи, и стъпки безшумни,

спомен далечен оставили в мен...

Повтарям си тихо моята приказка –

за моето детство, за моя живот –

толкова жива, толкова истинска –

видения цветни, красив епизод:

Реката забързана, белите камъни

и вятърът южен с дъх на сено,

върбите самотни – сякаш забравени,

разплакани, свели към нея челò...

И утрото алено, старите кестени

със сенчести клони, с врабчета безброй –

златолисти от слънцето есенно,

обагрени, шепнат след летния зной...

А Витоша, Витоша с бяла премяна –

във коледна нощ искряща елха,

във моите сънища детски остана

и в приказка снежна прероди се сега.

"Изгрев"

Усмихната утрин над залив вълшебен

повдига завеса от тънка мъгла.

И изгревът ален, зад облак надвесен,

изпраща към морската шир светлина.

Събудени птици без път, без посока,

политат над златни вълни надалеч –

ангели бели кръжат в небосвода

и се завръщат самотни по здрач.

"Залез"

Над Странджа залезът се крие

с последни слънчеви лъчи.

И лодките събират мрежи

сред притихнали вълни.

А в мрака рибните пасажи

сребреят в лунна светлина

и губят се зад Агалѝна

по дългия си път в нощта.

И много залези ще минат –

години, зими и лета...

А аз ще бъда все така –

безумно влюбен в онзи залез!

"Море"

Мечтая в твоята прегръдка,

море, солена да заспя,

да изживея всяка твоя тръпка...

преди със теб да се простя!

За мен си цялата Вселена

и моето небе, и раят!

За мен си хоризонтът и безкраят!

За другите... ти просто си „море“.

"Морска приказка" (изп. Боряна Йорданова и Христо Чешмеджиев)

Дълбоко в морските вълни

живеела русалката сиротна

и в слънчевите ѝ коси

небето светело самотно.

А вечер – мрачна пустота.

Във мрак потъвали вълните.

Луната светела едва-едва

и бледи гаснели звездите.

В такава вечер със надежда

русалката помолила морето:

„Пусни ме, дай ми свобода –

звезда да бъда във небето!“

Политнала към небосвода,

изгряла с другите звезди,

и в златно-песенна нега

искряла със безброй лъчи…

Но ти затваряш веч очички...

и приказката свърши, ето.

А утре пак ще бъдем всички –

с русалката, звездата и морето.

"Снежната царица"

Над покривите пада тишина.

Градът потъва тихо в мрака.

Ще ти разкажа приказка една,

послушай, Сънчо ще почака:

„Далеч, сред северните ледове,

живяла Снежната царица.

Не трепвало студеното сърце,

в очите и не пламвала искрица.

И слънцето притихвало студено

в небето сред полярните звезди,

а те примигвали смутени

при изгрева му в ледени зори.

Живяла тя красива и смирена

сред бяла пустош, самота,

дете на зимата родена –

вълшебно цвете сред снега…

Но празничната нощ дошла

и детска глъч вихрушката довяла.

Със топла тиха светлина

елхата коледна искряла.

И в миг сърцето затуптяло,

събудено след дълъг зимен сън,

рояк снежинки затрептели

и светло станало навън.

Царицата сега разбрала,

че необятен е света,

заплакала и замечтала

за слънчев юг и топлина.

И като в приказка красива,

в която стават чудеса,

тя царството си заменила –

превърнала се във елха...“

"Циганско лято" (изп. Маргарита Хранова)

Завърна се циганско лято

и птици отново запяха –

нашир и надлъж из полята

и на Балкана в гората.

Подлъгани, цъфнаха клони,

пчелите над тях полетяха,

но залез студен ги прогони

и в кошера те се прибраха.

И моята младост се върна

с усмивка и радост в очите.

Със трепет аз те прегърнах

и тръгнахме с теб под звездите.

Циганско лято прекрасно –

със слънце и много надежди,

в душата ми грееш тъй ясно

през зимните вечери снежни.

"Есен - листопад"

Тишина, сънна тишина….

И като сянка, с тихи стъпки,

от север бавно идва тя –

във златотъканни одежди

над смълчаната гора.

И сребрее с тъжни капки

във дъждовна самота,

а листата падат, падат скрежни –

влюбени… във есента.

"Изпращане"

Ятата литнаха на юг –

облак бял във синевата.

Останахме със тебе тук –

в созополската тиха вечер

със залеза над планината…

И лятото на юг отлитна...

Запя морето тъжна песен,

а вятърът южняк притихна

във стъпките на нежна есен,

със шепота на листопада.

Изпратихме ги снежните ята –

заминаха с тъга... и със надежда –

да се завърнат в родните гнезда

със бели пролетни одежди…

"Дъжд"

Над хълмове разплакано небе

в дъждовни капки мъката си лее.

Обрулено от бурни ветрове

във облаци оловни се люлее.

И колесници с огнени коне,

подгонени във бясна надпревара –

светкавици от други светове,

следи в небето яростни оставят.

И с капките – сълзѝ на любовта,

пречистени просторите сребреят

и тихо в тихи нощи идва тя,

когато две сълзи в една се слеят.

"Зимно утро"

Олово. И морето – сиво.

Тъмнеят морски дълбини.

Ни слънчев лъч. Мъгла свенливо

потъва в ледени води.

А някъде далеч, светлее –

във утро тихо изгрев тих

с крила от вятър злато рее.

Вълни притихнали са в стих…

"Кокиче"

Леден вятър, а небето – сиво.

Студ, премръзнали поля.

Оловни облаци, мъртвило,

самотни стъпки във снега.

Не трепва звук, ни глас на птица.

Немее зимна тишина

и в крайречната редица

белеят мрачни дървеса.

А сред бялата пустиня –

малко пролетно кокиче,

като в приказна картина

на пораснало момиче –

тъй невинно, толкоз бяло –

тиха трепетна свещица,

в мрачно утро засияло,

на живота нов искрица.

И усмихна се небето,

та реката проговори

под надвесените клони

и затича през полето.

Нейде птица се обади

и разбуди тишината.

Зашумяха, луди-млади,

топли вихри из гората…

Колко обич и надежди

в малко пролетно кокиче,

бяло сред полята снежни –

блян в очите на момиче. 

"Пролет"

Слънце. Пролет се усмихна.

Зацъфтяха равнините.

Южен вятър тих притихна,

морен, в снежните потоци,

та запяха в долините…

А завърнали се птици,

уморени в дълъг полет,

полетяха в висините

над смълчаните тополи.

Побеляха тънки клони,

зашумяха сред горите…

и възкръснаха мечтите

в утрото на бяла пролет.

"Тъжна пролет" (изп. Васил Петров)

Видях те в своите мечти –

образ мил, въздишка,

отекваше в душата ми

с камбанен звън.

А пролетта белееше навън

в усмивката на цъфналите вишни

и разбудени капчуци

пееха като насън...

Ръка протегнах, за да те докосна –

превърна се във утринна роса

и миг преди да те целуна,

си тръгна с бледата луна.

Останах сам…

със песента на влюбените птици.

Замряха тъжните капчуци,

а пролетта потъна във тъга.

"Ден се ражда"

Счупил тежките окови

на нощ дълбока, безнадеждна,

иззад облаци оловни

изгревът във миг проглежда.

Но по улиците прашни

бродят сенки угнетени –

без посока и надежда,

тъжни, мрачни, уморени.

А небето аленее –

ден със утрото се ражда.

Хора, чуйте, погледнете –

птица нейде песен пее...

Забравете нищетата,

завистта и суетата –

слънцето в душите грее,

ден се ражда над земята.

"Вяра в пролетта"

Когато ти се спреш за миг

пред заключена врата на празна стая,

а в гърдите ти сподавен вик

заглъхне тих на времето в безкрая;

и слънцето по дългия си път

потъне в дебрите на нощната тъма,

а ти си като в сън – без кръв и плът,

и бродиш сам в бездомната земя –

тогава не търси вината в друг

за вярата, която си изгубил,

затуй, че си живял немил-недраг,

живота млад и любовта погубил…

Подай сега ръка на самотата:

не „добър ден“, а „сбогом“ и кажи.

Чуй птиците, изгубени в листата

на цъфналите вишни призори!

Повярвай в тази пролет млада

и миналото забрави –

любов и трепет, и наслада

извират в слънчеви лъчи!

"Есенна тъга" (изп. дует Ритон)

Помниш ли, помниш ли морския бряг –

с небето от яростни бури разкъсано?

Помниш ли вятъра – луд северняк,

подгонил вълните в морето навъсено?

И тътенът див в дълбините бездънни,

събудил огньове сред облаци есенни,

притихнал в лъчите на слънцето сънни,

от вихри свирепи в безкрая понесен.

А белокрилите тъжни ята,

над скали и бездни безумно политнали?

Помниш ли колко печал и тъга –

с тях отлетяха мечтите изстинали!

Пр. Тъга, есенна тъга...

       Помниш ли ти морския бряг –

       самотен, потънал в нощта,

       под едри звезди... в море от мечти?

"Там, зад хоризонта"

Бриз гали морските вълни.

На запад залез аленее.

Платно на лодка се белее

и чезне в сребърни води.

След нея гларус в тишината

отлита с крясък от брега –

следа самотна, белокрила

потъва в морна синева.

И ти жадуваш свободата…

и изгрева, и светлината…

Очите ти са тъжно-сини,

в море от спомени вглъбени

и в хоризонта запленени,

тъгуват морски ширини…

Там, где буря огън пали

с вик далечен – буйна клада,

а в морето с гръм удари

и ломи скалите без пощада…

Там, където ветровете,

вълни подгонили свирепо,

се спускат бесни, мрак... и ето –

в порой се сипят дъждовете…

Там, в таз буря свята –

между небето и земята,

в мрак се ражда светлината

и се възраждат световете…

Там, зад хоризонта вечен

и във утрото обречен,

там, навътре във морето,

свети изгревът далечен…

"Самотната скала" (изп. Маргарита Хранова)

Една скала – самотна сред морето,

събудена във утринна мъгла,

стои далече от брега сама,

снага опряла във небето.

И чака лъч от синевата

да я целуне в утринта

и уморени от полет крила

да я прегърнат в тишината.

Тя чака взор да я открие

и две протегнати с копнеж ръце,

едно сърце по-бързо да забие

с мечтите смели на момче.

И с изгрева една вълна,

изгубена сред ветровете,

да срещне тъжната скала

и в пяна да потънат двете…

сами далече от брега.

"Мечти от вечността"

Скалата е високо над морето,

погледът достига надалече –

където във безбрежна вечер

вълните срещат се с небето.

Там е хоризонтът, не и на мечтите –

мечтите нямат хоризонт.

И те не си отиват с дните

на лятото в поредния сезон.

Не свършват и с последната въздишка,

ни с погледа, отправен от скалата.

Не свършват с края на нощта...

Мечтите са във вечността.

"Последен полет"

Стихиен грохот на вълни.

Тежи небето с облаци оловни.

Събудена от ветри зли,

огньове пали бурята чутовни.

А две крила потъват в мрака

на бездната от огън и вода

и в порив див за свобода

към гибел чайката полита…

И крясъка ѝ вятърът отвя.

А бряг далечен жално я зове...

Но как да се завърне тя –

с пречупени от бурята криле?!

"Мечти край морето" (изп. дует Ритон)

Когато в звездна вечер край морето

от безпътица на кръстопът останеш,

тръгни по лунната пътека надалеко

и влюбен в утрото ще спреш…

Мечтите на брега са безкрайни –

без граници, път, хоризонт…

Започват със поглед, думи случайни,

през времето тръгват и срещат любов.

А в топлите нощи омайни

звездите заспиват приказен сън

и в тишината на сенки потайни

влюбени птици запяват навън.

И вятърът в клоните тихо припява.

Вълните, събудени, шепнат едва.

Със сребърна ласка луна ги огрява

и тръгваме с нея далеч от брега.

"Муза" (изп. Васил Петров)

Беше в облачна дреха облечена,

с разпилени лъчисти коси,

несънувана, бяла, обречена –

невидяна от други очи.

И през улици тихи вървеше,

като видение в сънища бели.

Тръгнах увлечен, тръгнах след тебе –

без посока, без да мисля дори.

Много изгреви с теб прегорях.

Срещах залези с топли звезди…

Все те търсих… и все не успях

да те сбъдна във своите мечти.

И оставих след себе си спомени

в тъгата със мен остарели –

то, сърцето, избира посоката –

през простори и облаци бели…

"Жажда"

Сънувах твоите очи

във мечтите си безбрежни;

жадувах устните ти нежни;

целувах слънчеви коси…

Но сънят отмина веч, уви,

и жаждата отново ме гори…,

а взор не среща в утрото надежда.

"Любов"

Аз срещнах те съвсем случайно –

залутан търсех някакъв адрес

във някакво градче незнайно.

Пристигнал бях със влак нощес.

Бе тъжен мрак, лампите не светеха.

На уличката кална бе сама.

И сякаш търсеха очите ти утеха,

изпълнени със болка и тъга.

Спрях, ръка протегнах.

В погледа проблесна светлина

и със загадъчна усмивка лека

подаде своята ръка:

„Здравей, аз дълго чаках те!“ –

прегърна ме и тръгнахме в нощта...

И тъмните прозорци бавно светнаха –

съвсем случайно срещнах Любовта.

Източници

• "След мен"