Луи-Фердинан Селин

Луи-Фердинан Селин
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия

Луи-Фердинан Селин (1894 — 1961) е френски писател и лекар.

От „Пътешествие до края на нощта“ (Voyage au bout de la nuit), превод Росица Ташева

Да пътуваш е много полезно, раздвижва ти въображението. Всичко друго е умора и разочарование. Нашето пътешествие е изцяло въображаемо. Там му е силата.

Лола в крайна сметка просто не бе на себе си от щастие, от оптимизъм, като всички, които са от добрата страна на живота, страната на привилегиите, на здравето, на сигурността, и които имат още дълго да живеят.

[...] протестираха на висок глас срещу собствения си страх, прищипани между надеждата и отчаянието като на хлъзгав планински склон.

Това, което ни трябва всъщност, за да сме в нещо като мир с човеците [...] е да им позволяваме при всички обстоятелства да се проснат, да се овалят в малоумните си самохвалства. Не съществува интелигентна суета. Тя е инстинкт. Не съществува и човек, който да не е преди всичко суетен. Ролята на възхитено кошче за отпадъци е, кажи-речи, единствената, в която човек търпи човека с известно удоволствие.

Законът, това е големият Лунапарк на мъката. Когато беднякът се остави в ръцете му, виковете му отекват през много векове напред.

Обичах си я, несъмнено, но още по си обичах собствения недъг, желанието да бягам отвсякъде, да търся неизвестно какво, подтикван от глупава гордост, от убеждението, че по някакъв начин стоя по-горе от другите.

Образованието ви променя, то е гордостта на човека. Не е зле да се мине през него, за да се навлезе в същността на живота. Преди това човек само се върти околовръст. Смята се за способен, но се препъва от нищо и никакво. Прекалено много мечтае. Плъзга се върху думите. Не е това. Това са само намерения, привидности. Друго му трябва на решителния човек. Аз с моята медицина, без да съм много надарен, все пак се бях поприближил към хората, към животните, към всичко. Сега ми оставаше само открито да се хвърля в мелето. Смъртта тича подире ви, принуден сте да бързате, а докато се лутате, трябва и да ядете, че и да преминете отдолу под войната отгоре на всичко. Много нещо трябва да свършите. Не е лесно.

Бедността преследва алтруизма с неумолима придирчивост и най-благородните начинания биват бесмилостно наказвани.

[Той] ме посрещаше всяка сутрин с малкия си селски лаф: "Туйто, докторе... Дойде и последната слана!", отбелязваше той и вдигаше очи към небето, спрял пред оградката.

За своите душевни съкровища лудите ни говореха с множество ужасени гримаси или със снизходително и покровителствено изражение, като някакви могъщи и придирчиви администратори. За всичкото злато на света не биха излезли от главите си тези хора. Лудият, това са обикновените човешки идеи, но добре затворени вътре в главата. Светът не преминава през главата на лудия, и ето. Превръща се в езеро без река затворената река, в зараза.

Не беше праведница Софи! Но пък каква младост! Каква волност! Каква мускулатура! Какво оправдание! Пластична! Жизнена! Изумителна! Тази красота не бе накърнена от нито едно от фалшивите или истински целомъдрия, които толкова често спъват разговорите на хората от Запада. Аз лично, да си кажа право, не можех да й се нагледам. От мускул на мускул, по анатомични групи, така действах. По мускулни склонове, по области... Не се умарях да изследвам опипом тази крепка, но и фина здравина, разпределена на убягващи, но и сговорчиви снопчета... Под кадифената, изопната, пухкава, чудотворна кожа... Ерата на тези живи радости, на великите неоспорими хармонии на сравнителната физиология още не е дошла. Тялото - божественост, опипвана от нечестивите ми ръце... Ръце на честен човек, благословени от свещеник... Само с разрешение на Смъртта и на Словото... Ама че вонливи превземки! Изисканият мъж ще му тегли една пушка, омацан с плътен слой символи и опакован до шията с артистични екскременти. Пък после да става каквото ще! Сделката е изгодна! Пестиш, като налиташ само на идеята за нещата. Владее ги човек идеите за нещата, може веднъж завинаги да си купи прекрасни, великолепни идеи за нещата... А животът е по-сложен, особено животът на човешките форми. Жестоко приключение. Няма по-отчаяно от него. В сравнение с порочната страст към съвършените форми кокаинът е като залъгалка за началник-гари.

Дързостта на забележката ми не го разколеба в решимостта му да се държи още по-любезно. Явно щеше да ми иска нещо. Гласът му почти не се повишаваше над една доверителна монотонност, която, поне така си мислех, дължеше на професията си. Докато говореше, предпазливо и встъпително, аз се опитвах да си представя всичко, което вършеше всекидневно, кюрето, за да си спечели калориите, множеството гримаси, обещанията, от типа на моите... А после си го представих, за развлечение, съвсем гол пред олтара... Ето така трябва да свикнем още от пръв поглед да транспонираме посетителите си, след туй ни е по-лесно да ги разберем, веднага различаваме в която и да е особа същината й на огромен и лаком червей. Това е добра игра на въображението. Целият тъп авторитет на въпросната особа се разсейва, изпарява се. Гола ли е, от нея не остава в общи линии друго, освен една окаяна, торбеста и самохвална претенция, която се сили жалко да мънка в един или друг бранш. Нищо не устоява на това изпитание. Веднага ви олеква. Остават само идеите, а идеите не са страшни. С тях нищо не е загубено, всичко се урежда. Докато авторитетът на облечения понякога е трудно поносим. Дрехите са пропити с мръсни миризми и крият много тайни.

Ако хората са толкова зли, то е може би само защото страдат, а трябва дълго време да мине между момента, когато са престанали да страдат, и момента, в който стават малко по-добри.

Жените имат манталитета на прислужнички.

В крайна сметка защо в грозотата да няма поне толкова изкуство, колкото в красотата? Това е просто един жанр, който трябва да се развие.

Бедният на този свят може да пукне по два големи начина — или от абсолютното безразличие на подобните си в мирно време, или от човекоубийствената страст на същите, като дойде войната. Седнат ли да мислят за вас, то е само за да решат как да ви изтезават, за нищо друго! Интересувате ги само облени в кръв, мръсниците!

Умирането също е работа.

В областта на героизма нищо не звучи невероятно.

Комарите вече ги бяха засмукали и изливаха направо във вените им ония отрови, от които няма отърваване… Спирохетата в същия тоз момент вече им ръфаше артериите… Алкохолът им изгризваше черния дроб.. Слънцето им пукаше бъбреците… Пичите въшки им се лепеха по космите и екземата — по слабините… Ярката светлина все някога щеше да им изпече ретината!… И какво щеше да им остане в най-скоро време? Парче мозък. За какво им е? Питам ви аз… Там, дето отиваха… Да се самоубият? Само за това можеше да им послужи мозъкът там, дето отиваха…

Да се довериш на хората, това вече означава малко да умреш.

Тъжно нещо са хората, които си лягат да спят, видно е, че не ги е еня, дето светът върви, както върви, видно е, че не се опитват да разберат защо сме тук. Все едно им е. Спят както дойде, до един са надути, безмозъчни и дебелокожи, американците или ние. Съвестта им е винаги чиста. Аз лично бях видял прекалено много неясни неща, за да съм доволен. Знаех много и не знаех достатъчно. Трябва да излезеш, рекох си, пак да излезеш. Може би ще срещнеш Робенсон. Идиотска идея несъмнено, но си я измислих, за да имам предлог да изляза, още повече, че колкото и да се въртях и превъртах в легълцето, не можех да изкопча и троха сън. Дори като онанираш в случай като този, нито се уталожваш, нито се отвличаш. Тогава настъпва отчаянието. Най-лошото е, че се питаш как утре ще намериш сили, за да продължиш да правиш това, което си правил вчера и толкова предишни дни, откъде ще намериш сили за тъпоумните действия, за хилядите безрезултатни намерения, за опитите да се измъкнеш от потискащата нужда, опити винаги неуспешни и за сетен път доказващи, че съдбата е неумолима, че ще продължаваш всяка вечер да се сгромолясваш в подножието на стената, затиснат от това утре, което става все по-несигурно, все по-противно. А може би и възрастта идва, издайницата, и ни заплашва с най-лошото. Нямаме вече музика в себе си, за да накараме живота да танцува, там е работата. Младостта е умряла там, на края на света, в безмълвието на истината. И къде да ходя навън, питам ви, след като вече съм лишен от необходимата ми доза бълнуване? Истината е безкрайна агония. Истината на този свят е смъртта. Налага се да избираме, смърт или лъжа. Аз самият никога не съм могъл да се убия.

Животът на хората без средства не е друго освен дълга липса в дълъг кошмар, а човек познава наистина добре и може да се освободи само от това, което притежава.

Зеленчук, това е животът.

Красотата е като алкохола или като удобствата, свиквате с нея, преставате да я забелязвате.

Скоро започнах да изпитвам към една от младите жени, Моли, изключително чувство на доверие, което при боязливите същества замества любовта.

В умората и самотата божественото у хората излиза на повърхността.

Може би точно това търсим в живота, само това и нищо друго, най-голямата възможна мъка, за да намерим себе си, преди да умрем.

Сена — тази голяма канализационна тръба, изложила вътрешността си на показ.

Виждам го аз бъдещето… То е нещо като безкрайно голо хоро… А в промеждутъците ще се прожектират филми…

Не е достатъчно да си кажеш: „Нещастен съм.“ Трябва и да си го докажеш, за да се убедиш окончателно.

Излишно е да си правим илюзии, хората нямат какво да си кажат, те говорят само за своите си болки, това е ясно. Всеки за себе си, земята за всички. Опитват се да се отърват от болката на гърба на другия, по време на любов, обаче не се получава, болката им остава, цялата, и тогава започват отново, още веднъж се опитват да я пробутат някому. „Хубава сте, госпожице“, казват. После животът ги завърта, до следващия път, когато пак ще опитат със същата хитринка. „Много сте хубава, госпожице!…“ А междувременно се хвалят, че са успели да се отърват от болката си, но всички знаят, нали, че не е вярно и че цялата болка са си запазили за себе си. И понеже докато играят тази игра, остаряват, а с възрастта стават все по-грозни и отблъскващи и вече дори не могат да прикрият болката си, поражението си, накрая мръсната му гримаса се лепва на лицето им, нужни й са двайсет, трийсет години и повече, за да им се изкачи от утробата на лицето. За това служи човекът, само за това, през целия си живот да си изработва гримаса, че и невинаги му се удава да я довърши, толкова е трудоемка и сложна гримасата, която трябва да направи, за да изрази истинската си душа, без да я загуби.

Никой не може да устои на музиката. Като няма какво да прави със сърцето си, човек охотно го подарява. А в дъното на всички музики звучи мелодията без ноти, създадена специално за нас, мелодията на Смъртта.

… коремите на жените, в които вечно нещо покълва, ту деца, ту болести…

Всички мисли водят към смъртта.

Беше извадил и двете си ръце през прозореца, във въздуха. Явно не виждаше нищо, но усещаше въздуха. Протягаше ръце колкото може, в тъмнината си, сякаш за да й пипне края. Не искаше да повярва, че е ослепял. Цялата тъмнина бе негова. Избутах го леглото му и пак започнах да го утешавам, но той вече изобщо не ми вярваше. Плачеше. И той бе стигнал до края. Нищо не можех да му кажа. Когато сте достигнали до края на всичко, което може да ви се случи, оставате съвсем сам. Там е краят на света. Дори скръбта, вашата скръб вече не ви отговаря и тогава трябва да се върнете назад, между хората, все едно кои. Не подбирате в такива моменти, защото дори да се разплачеш, трябва да се върнеш там, където всичко започва отново, да се върнеш заедно с тях.

Започвах да се питам дали съществуват някъде съвсем страхливи хора… Като че ли за всеки човек може да се открие нещо, за което е готов да умре, случаят, който би му харесал. Тогава отива да умре както може, къде да е…

Смъртта в общи линии прилича малко на сватба.

Докато жените на богатите са хубави, жените на бедните са грозни. Ето до този резултат се е стигнало през вековете, без да броим тоалетите. Хубави куклички, добре нахранени, добре измити. Откакто го има, животът е успял да постигне само това. Колкото до останалото, и да се напъва, и да не се напъва, човек неминуемо стъпва накриво, хлъзва се, цопва в спирта, който консервира и живите, и мъртвите, и там си остава. Доказано е. А от толкова векове наблюдаваме животните как се раждат, мъчат и измират пред очите ни, без и на тях да се е случило нещо изключително, освен дето безкрай подхващат същия онзи блудкав провал там, където други животни са го зарязали. Би трябвало да схванем какво става. Неспирни вълни от ненужни същества прииждат от дъното на времето и умират пред нас, а ние си стоим и се надяваме… Не ни бива дори смъртта да осмислим.

В края на краищата смъртта е въпрос на няколко часа, дори минути, докато рентата е като мизерията, продължава цял живот.

За да ги ободрят, богатите, на всеки десет години ги повдигат в по-горен банел на Почетния легион, като стара цица, и ето че си имат занимание за още десет години.

Като се спрем например на начина, по който се образуват и изричат думите, то виждаме, че фразите ни не устояват на катастрофалния си слюнчест декор. Механичното усилие на говора е по-сложно и по-мъчително дори от дефекацията. Устата, това венче от подпухнала плът, което се гърчи и съска, вдишва и вилнее, изпуска какви ли не мазни звуци през смрадливата преграда на зъбния кариес, какво наказание! И точно туй нещо ни заклеват да превърнем в идеал. Трудно е. След като представляваме просто торби с топла и недоизгнила карантия, винаги ще имаме проблеми с чувствата. Да се влюбим е нищо работа, виж, да живеем заедно е трудно. Отпадъкът не се мъчи да оцелява, нито да се размножава. В това отношение сме далеч по-нещастни от лайното — настървението, с което поддържаме състоянието си, е едно невероятно самоизтезание. Ама наистина, не намираме нищо по-божествено от собствената си миризма. Цялото ни нещастие иде оттам, че трябва да си останем Жан, Пиер или Гастон на всяка цена, през всякакви години. Тялото ни, травестит от неспокойни и банални молекули, непрекъснато се бунтува срещу жестокия фарс на оцеляването. Молекулите ни искат да се разпилеят из вселената възможно най-скоро, сладураните! Страдат от това, че са само „ние“, че безкраят им слага рога. Ако имахме смелост, щяхме да се пръснем, а то само се пропукваме от ден на ден. Скъпоценното ни мъчение е затворено там, в атомите, в самата ни кожа, заедно с гордостта ни.

Мъката е като ужасната жена, за която сме се оженили. Може би е по-добре да я обикнем поне малко, отколкото цял живот да се скапваме да я бием. След като е ясно, че няма да я усмъртим, нали?

Общо взето, във вагината винаги има открития за всяка възраст.

Мъката лесно се излива, докато удоволствието и нуждата са по-скоро срамежливи.

Животът е просто подпухнал от лъжи кошмар.

Дали е ходил до клозета пред всички Исус Христос? Нямало е дълго да му минават номерата, ако е срал на открито, така подозирам.

Да си сам, означава да де упражняваш в смърт.

Щастието на земята е да умреш с удоволствие, в удоволствие… Останалото си е едно нищо, останалото е страх, дето не смееш да си го признаеш, останалото е литература.

Интелектуалното безсилие те обрича да мразиш без никаква целенасоченост. Да се Пукаш от нелогичност, суета и невежество.

…нейният лекар бил направил чудеса по отношение на запека в града и на други места и, между другото, в момента я лекувал от задържане на акото, от което страдала от повече от десет години, чрез съвсем специален режим и също с чудесно лекарство, известно само нему. Дамите нямаха намерение да се оставят лесно да ги изпреварят в областта на запека. Техният запек бе по-добър от всички други запеци. Инатяха се. Искаха доказателства. Поставената под съмнение дама само добави, че сега имала „газове“, като ходела по голяма нужда, че било като истински фойерверки… че трябвало много да внимава заради тия нейни нови изпражнения, много добре оформени, много стегнати… Понякога били толкова твърди новите чудесни изпражнения, че изпитвала ужасна болка отдолу… Като разкъсване… Принудена била да си слага вазелин, преди да отиде до клозета. Не можеха да й го оспорят.

Започвам да се съмнявам в съществуването на други истински постижения на бездънния човешки темперамент, освен войната и болестта — двата безкрая на кошмара.

Каквото и да разправят и да твърдят, светът ни напуска много преди наистина да си отидем. Някой прекрасен ден започваме да говорим все по-малко за нещата, на които най-много сме държали, с усилие, ако все пак се наложи. Писва ни сами себе си да слушаме… Съкращаваме… Отказваме се… От трийсет години все говорим… Вече не държим ние да сме прави. Напуска ни дори желанието да запазим местенцето си сред удоволствията… Отвращаваме се от себе си… Достатъчно ни е оттук нататък да похапнем, да се постоплим и да спим, колкото можем, по пътя към нищото. За да си възвърнем интереса, са ни нужни нови гримаса за пред другите… Но вече нямаме сили да променим репертоара си. Тъпчем на място. Все още търсим начини и извинения, за да останем с тях, с приятелите, но смъртта и тя е там, зловонна, до нас, сега вече непрекъснато, по-понятна и от игра на белот. Единствената ценност, която ни остава, е дребната мъка, че не сме намерили време да отидем до Боа-Коломб да видим, докато още бе жив, стария ни чичо, завинаги изпял песента си през една февруарска вечер. Само това запазваме от живота, малкото жестоко съжаление. Останалото сме го изпили по пътя с много усилия и труд. Превърнали сме се в стар фенер на спомените в ъгъла на улица, по която не минава почти никой.

В живота човек не се изкачва, а слиза.