Животът, Вселената и всичко останало

от Уикицитат
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Пътеводител на галактическия стопаджия.

Животът, Вселената и всичко останало от Дъглас Адамс. В третата книга са изследвани всички важни неща, и не само те. Артър Дент и неговите спътници трябва да предотвратят Армагедон и да спасят Вселената такава, каквато я познаваме (или си мислим, че я познаваме!)

Животът, Вселената и всичко останало[редактиране]

Глава 1[редактиране]

  • Рано сутрин редовно се разнасяше ужасеният вик на Артър Дент, който се събуждаше и внезапно се опомняше къде се намира.
  • Не бяха го вбесявали от пет години насам.
Откакто почти не беше мяркал жива душа, след като се разделиха с Форд Префект преди четири години, не го бяха и обиждали през цялото това време.
Освен само веднъж. [...]
— Ти си смотаняк, Дент — простичко каза фигурата. Тя беше извънземна, много извънземна. [...]
— Хъъ? — успя да произнесе той.
— …Бъхъъъъ… — добави после.
— Рърауакой? — каза най-накрая и изпадна в яростно мълчание. Изпитваше последиците от това, че доколкото си спомняше, не беше разменил и една дума с някого.
— Артър Дент? — попита то. [...] Артър Филип Дент?[...]
— …Ъъъъдаъъъъ… — потвърди Артър.
— Ти си смотаняк — повтори извънземното. — Абсолютен гъз.
  • Извънземният кораб навлизаше вече с грохот в горните слоеве на атмосферата, по своя път към ужасяващата пустота, която разделя твърде малкото неща във Вселената.
Неговият обитател, извънземният със скъпия тен, се отпусна в единичното си кресло. Неговото име бе Уоубегър Безкрайно Удължения. Той беше човек с цел в живота. Не много добра цел, както той пръв би се съгласил, но все пак някаква цел и все пак го държеше в движение.
Уоубегър Безкрайно Удължения беше — всъщност е — един от много малкото на брой безсмъртни същества във Вселената. [...]
В крайна сметка най-трудното нещо, с което така и не можа да се оправи, се оказаха неделните следобеди, както и онази ужасна апатия, която те обхваща към 2:55, когато разбираш, че вече си взел разумния брой бани през този ден, че колкото и усилено да втренчваш поглед в която и да е статия във вестниците, така и няма да можеш да я прочетеш никога, нито пък да използваш революционния нов метод за подкастряне, описан в нея, и че както си се загледал в часовника, стрелките му неумолимо ще се придвижат до четири часа и ще настъпи дългото и мрачно време за чай на душата.
Така всичко започна да му писва. Веселите усмивки, които раздаваше на погребенията на другите хора, започнаха да избледняват. Започна да презира Вселената като цяло и всекиго в частност.
Това беше моментът, когато откри своята цел в живота, онова нещо, което му даваше сили, и доколкото самият той можеше да прецени, вечно щеше да му ги дава. Ето какво беше то.
Да обижда Вселената.
Тоест, да обижда всекиго в нея. Индивидуално, персонално, един по един и (с това в действителност реши да се захване) по азбучен ред.
  • В това време на Земята започна да вали като из ведро, а Артър Дент седеше в своята пещера и прекарваше една от най-скапаните вечери в целия си живот. Той мислеше за нещата, които можеше да каже на извънземния и биеше мухите, които също имаха скапана вечер.

Глава 2[редактиране]

  • — Африка беше много интересна — продължи Форд. — Там се държах доста особено.
Той се загледа замислено в далечината.
— Уплътнявах си времето като се отнасях жестоко с животните — поясни той безгрижно. — Но само — добави после — като хоби.
— О, да — каза Артър уморено.
— Да — увери го Форд. — Няма да те безпокоя с подробностите, защото те биха те…
— Какво?
— Обезпокоили. Но може да ти се стори интересно да узнаеш, че аз собственоръчно съм отговорен за формата на едно животно, което вие наричате жираф.
  • — Според ПЪТЕВОДИТЕЛЯ има чалъм в летенето — обясни Форд, — или по-скоро се иска умение. Умението се състои в това, да се научиш да се хвърляш на земята и да я пропускаш.
  • — Открих — каза той — смущения в изпирането. Той впери остър поглед в далечината и изглеждаше, като че ли би искал в този момент вятърът да развее драматично косата му, но вятърът си играеше наблизо с някакви листа и точно сега беше зает. [...]
— Изпирането? — попита Артър.
— Пространствено-временното изпиране — отвърна Форд и тъй като в този момент вятърът подухна кратко покрай тях, той му се озъби. [...]
— Става дума — попита предпазливо той — за някакъв вид вогонски пералномат или какво?
— Вихър е — поясни Форд — в пространствено-временния континуум.
— Аха — закима Артър. — Бедният той! Бедният той! — пъхна ръце в джобовете на халата си и се загледа разбиращо в далечината.
— Какво? — попита Форд.
— Ъъ, кой — осведоми се Артър — всъщност е изобщо този Вихър?
Форд го погледна сърдито.
— Ти слушаш ли ме като ти говоря? — изскърца той.
— Слушах — каза Артър, — но не съм сигурен, че това ми помогна.
  • — Там! — извика Форд, протегнал ръка. — Там, зад онзи диван!
Артър погледна. За голяма негова изненада, в полето пред тях имаше кадифен честърфийлдски диван. Артър го зяпна интелигентно. В ума му изникнаха проницателни въпроси.
— Защо — попита той — има диван в полето?
— Казах ти! — извика Форд, скачайки на крака. — Вихър в пространствено-временния континуум!
— И това е неговият диван, така ли? — Артър се мъчеше да се изправи, надявайки се, макар и без особен оптимизъм, да дойде на себе си.
  • Артър се почувства щастлив. Беше ужасно доволен, че най-накрая този ден нещата започнаха до голяма степен да се подреждат. Само преди двадесет минути беше решил, че ще полудее, а ето че сега преследваше един честърфийлдски диван през полята на Земята от праисторическата епоха.

Глава 4[редактиране]

  • — Аа — каза малкото момче и килна глава на една страна, за да си помисли. — Как се казваш?
— Дент — отвърна Артър, — Артър Дент.
— Ти си смотаняк, Дент — каза момчето, — абсолютен гъз. — То се загледа в нещо друго зад Артър, за да покаже, че не бързаше особено много да избяга и се отдалечи, почесвайки носа си. Изведнъж Артър си спомни, че Земята отново ще бъде разрушена след два дена и само този път не му призля при тази мисъл.
  • Артър усети тъпа, пулсираща болка в слепоочията си, която беше резултат от дългия му разговор с Форд. Мозъкът му се спотаи като изплашено кученце в колибката си. Форд го хвана за ръката.
НДП — обясни той — е нещо, което не можем да видим, или не виждаме, или мозъкът не ни позволява да видим, защото е нечий друг проблем. Това означава НДП. Нечий Друг Проблем. Мозъкът просто го пренебрегва, то е като бяло петно. Ако го погледнеш направо, няма да го видиш, освен ако не знаеш точно какво представлява.

Глава 6[редактиране]

  • За момент старецът не отговори. Беше се вторачил в уредите с вид на човек, който се опитва да превърне градус Фаренхайт в градус Целзий наум, докато къщата му изгаря.
  • — Моят лекар твърди, че имам деформация на общественодълговата жлеза и природна недостатъчност на моралната тъкан — мърмореше той [Форд] на себе си — и следователно съм освободен от спасяване на Вселената.

Глава 7[редактиране]

  • Бистромашинното Задвижване е прекрасен нов метод за прекосяване на огромни междузвездни пространства без всичкото онова опасно моткане с Невероятностните Фактори.
Самата Бистроматика е просто един революционен нов начин да се опознае поведението на числата. Както Айнщайн е забелязал, че времето не е абсолютна величина, а зависи от положението на наблюдателя в пространството и пространството не е абсолютна величина, а зависи от положението на наблюдателя във времето, така днес е известно, че числата не са абсолютна величина, а зависят от положението на наблюдателя в ресторанта.
Първото неабсолютно число е броят на хората, за които е резервирана масата. То варира по време на първите три телефонни обаждания в ресторанта и няма пряка връзка с броя на хората, които се появяват в действителност или с броя на хората, които се присъединяват впоследствие след шоу/мач/парти/купона, нито пък с броя на хората, които си тръгват, щом видят кой е дошъл.
Второто неабсолютно число е даденото време на пристигане. Днес то се смята за една от най-странните математически концепции, за реципрекасексклузия, за число, чието съществуване може да се дефинира само ако се брои за всичко останало, но не и за самото него. С други думи, даденото време на пристигане е онзи момент от времето, в който пристигането на който и да било член от тайфата е невъзможно. [...]
Третият и най-мистериозен случай на неабсолютност се наблюдава във връзката между броя на поръчките според сметката, цената на всяка една от тях, броя на хората и това, което те се готвят да платят. (Броят на хората, които изобщо имат пари е само частен случай в това поле.) [...]
И така, чак с напредъка в развитието на джобните компютри станало възможно откриването на шокиращата истина и тя била следната:
Числата от ресторантските сметки, написани в границите на ресторанта, не се подчиняват на същите математически правила, както числата върху всеки друг къс хартия във всяка друга част от Вселената.

Глава 8[редактиране]

  • — Върху сервитьорския кочан със сметки — каза Слартибартфаст — реалност и нереалност се сблъскват на такова фундаментално ниво, че едното се превръща в другото и всичко става възможно в рамките на определени параметри.

Глава 9[редактиране]

  • Няколко милиарда трилиона тона свръхгорещи взривяващи се водородни ядра бавно се издигаха над хоризонта, като успяваха да изглеждат малки, студени и леко влажни.
  • Във всяко зазоряване има миг, когато светлината бавно се разлива и настъпва магията на утрото. Светът затаява дъх.
Мигът отмина, както това се случваше всяка сутрин на Скорншелъс Зета.
  • Малко неща се произвеждат в днешно време, защото в една безкрайно голяма Вселена, каквато е например тази, в която живеем, повечето неща, които човек може да си представи, а и много други, които по-добре да не си представя, все растат някъде.
  • — Капацитетът ми за щастие — добави той [Марвин] — можеш да го побереш в кутия кибрит, без да вадиш клечките предварително.
  • Трябва да си по-дюшекоподобен. Ние живеем тих улегнал живот в блатата, където ни стига да се плуткаме и да волюваме и гледаме на влажността по съвсем флупав начин. Убиват някои от нас, но ние всички се наричаме Зем, така че никога не разбираме, кого точно. Така глобирането се свежда до минимум. Защо се разхождаш в кръг?
— Защото кракът ми е затънал — отвърна просто Марвин. [...]
— Но защо непрекъснато се въртиш и въртиш? — попита дюшекът.
— Просто да не загубя форма — каза Марвин и продължи да се върти и върти.
— Смятай, че я имаш, скъпи приятелю — изфлърбори дюшекът, — смятай, че я имаш.
  • — Веднъж държах реч — каза внезапно той [Марвин] и видимо несвързано. — Може и да не разбереш веднага, защо подхващам тази тема, но това е, защото мозъкът ми работи толкова феноменално бързо и защото аз съм по груба преценка тридесет милиарда пъти по-интелигентен от тебе. Ще ти дам пример. Намисли си число, каквото и да е.
— Ъъ, пет — каза дюшекът.
— Не е вярно — каза Марвин. — Виждаш ли?
Дюшекът беше силно впечатлен и осъзна, че се намира в присъствието на не незабележителен ум.
  • Трябваше да седя на един сандък и да разказвам историята си, докато посетителите ми казваха да не падам духом и да мисля оптимистично. „’Айде, усмихни се, малко роботче“ — викаха ми те — „’айде, дай ни една усмивчица.“ Аз им обяснявах, че да ме накараш да се усмихна, значи да прекараш няколко часа в една работилница с гаечен ключ и това вървеше добре. [- Марвин]
  • — Искам да чуя речта ти — отвърна дюшекът.
— Ето какво казах. Аз казах: „Бих искал да кажа, че за мен е голямо удоволствие, чест и привилегия да открия този мост, но не мога, защото всичките ми лъжливи вериги са неизправни. Мразя ви и ви презирам всичките. А сега обявявам тази нещастна киберструктура за открита за лекомислена злоупотреба от всеки, който реши да я прекоси.“ И се включих в откриващите кръгове.
Марвин спря, припомняйки си момента.
Дюшекът се развълрира и глърира. Той се плуткаше, гупваше и уиломваше, правейки последното по особено флупав начин.
— Вуун — уърфна той най-накрая. — А беше ли величествен повод?
— Оправдано величествен. Целият дълъг хиляда метра мост спонтанно сгъна блестящата си снага и потъна, плачейки в блатото, като повлече след себе си всички присъстващи.

Глава 11[редактиране]

  • Тогава той се замисли, какво всъщност беше неговото положение и новият шок за малко не го накара да си разлее питието. Бързо го пресуши до дъно да не му се случи нещо друго преди това. После си наля още една бърза доза, която да последва първата и да провери, дали всичко е в ред.
— Свобода — каза той високо.
В онзи момент Трилиън се появи на моста и каза няколко ентусиазирани работи на тема свободата.
— Не мога да се оправя с това — каза той мрачно и изпрати трето питие надолу да види, защо второто още не е дало отчет за състоянието на първото. Той несигурно погледна двете Трилиън и предпочете тази отдясно.
Изля четвърто питие в другото си гърло с идеята, че то ще настигне предишното преди хранопровода и двете заедно с обединени сили ще накарат второто да се вземе в ръце. После и трите ще се впуснат в търсене на първото, ще си поприказват с него, а може и да си попеят малко.
Не беше сигурен дали четвъртото питие успя да разбере всичко това, така че изпрати и пето да разясни идеята по-пълно и шесто за морална подкрепа.
  • Трилиън направи малка справка в Пътеводителя на Галактическия Стопаджия. Там се предлагаха няколко съвета по въпроса за пиянството.
— Дерзайте — казваше се там — и наслука.
Имаше препратки в указателя за размера на Вселената и как да се оправиш с него.
  • Ето какво казва Пътеводителят на Галактическия Стопаджия по въпроса за летенето.
Има чалъм, казва той, в летенето, или по-скоро се иска умение.
Умението се състои в това, да се научите да се хвърляте на земята и да не я уцелвате.
Изберете си един хубав ден, предлага той, и опитайте. Първата част е лесна.
Всичко, което се иска в нея, е просто да се хвърлите напред с цялата си тежест и да не Ви пука, че ще Ви заболи.
Тоест, ще Ви заболи, ако не-успеете да пропуснете земята.
Повечето хора не успяват да я пропуснат. И дори действително да полагат необходимото старание, почти сигурно е, че твърдо няма да я пропуснат.
Очевидно именно тази втора част, пропускането, създава трудности. [...]
Ако, все пак, сте достатъчно късметлия да разсеете вниманието си в критичния миг, да речем, с някой пищен чифт крака (пипала, псевдоноги, според филността и/или личните предпочитания) или с някоя бомба, която се взривява наблизо, или ако внезапно съзрете някой екземпляр от изключително рядък вид буболечки да пълзи върху близкия клон, в този случай за свое учудване няма изобщо да уцелите земята, а ще се полюшвате на няколко инча над нея с леко глуповат вид. [...]
Не слушайте никого какво ще Ви каже в този момент, защото няма да може да Ви каже нищо полезно.
Най-вероятно е да Ви кажат нещо от сорта „Мили Боже, не можеш да летиш!“
Жизнено важно е да не им вярвате или внезапно те ще се окажат прави.
  • [Зейфод ] Реши, че във Вселената все трябва да има някой, който се чувства по-гадно, нещастно и прокълнато от него и реши да се отправи да го търси.
По средата на пътя за моста му хрумна, че това може би е Марвин и се върна в леглото.

Глава 12[редактиране]

  • Във всеки случай човек не би искал непременно да пътува дълго на една седалка с някой от тях. Бяха прекалено мили, за да ги помисли човек за добри и прями хора.
  • С цялата си наивност дизайнерите и инженерите решили да вградят в кораба прототип на Невероятностното поле. Може да се предположи, че това е било замислено с цел да гарантира, че би било Безкрайно Невероятно нещо в някоя част от кораба някога да се развали.
Те не са разбирали, че поради квазиреципрочната и кръгова природа на Невероятностните изчисления, това, което е Безкрайно Невероятно всъщност може да се очаква да се случи почти веднага.
  • Известно време летяха неподвижни спрямо звездния свод на Галактиката, който пък беше неподвижен спрямо безкрайния свод на Вселената. И тогава обърнаха назад.
— Трябва да се разкара — казаха хората от Криккит и се запътиха към къщи.
По обратния път пееха мелодични и изпълнени с размисъл песни за мира, справедливостта, морала, културата, спорта, семейния бит и премахването на всички останали форми на живот.

Глава 13[редактиране]

  • — През изтеклата нощ — каза Слартибартфаст — цялото население на Криккит беше преобразено, като от очарователни, прекрасни, интелигентни…
— …дори странни… — интерполира Артър.
— …обикновени хора… — каза Слартибартфаст, — те бяха превърнати в очарователни, прекрасни, интелигентни…
— … странни…
— …вманиачени ксенофоби. Идеята за Вселената не се вместваше в тяхната представа за света, така да се каже. Те просто не можеха да я възприемат. И така, очарователно, прекрасно, интелигентно, странно, ако щеш, те решиха да я разрушат.

Глава 14[редактиране]

  • Народът на Криккит — каза Негово Високо Присъдно Превъзходителство Съдебният Паг, ИБМС (Изучен, Безпристрастен и Много Спокоен), Председател на Съдийския Съвет на Процеса за Военните Престъпления от Криккитската Война — е, ъ, нали знаете, той е просто компания от наистина свежи момчета, нали, на които просто много им се приискало да убиват всекиго. Мътните го взели, понякога сутрин аз самият се чувствам така. Мамка му. [...] Те вярват в „мира, справедливостта, морала, културата, спорта, семейния живот и заличаването на всички останали форми на живот“ [...] Чувал съм и по-лоши работи — каза той.
  • — Хей, в тая вода да няма нещо? — попита той.
— Ъ, не, милуд — каза доста нервно Съдебният Портиер, който я беше донесъл.
— Тогава я махни — изстреля Съдебният Паг — и сложи нещо в нея.

Глава 16[редактиране]

  • [Форд] На тях им пука, на нас не. Те печелят.
— На мен ми пука за много неща — каза Слартибартфаст и гласът му трепереше отчасти с раздразнение, но и отчасти с неувереност.
— Например?
— Ами — каза старецът — за живота, Вселената. Всичко останало, най-вече фиордите.
— Ще умреш ли за тях?
— За фиордите? — премига Слартибартфаст от изненада — Не.

Глава 18[редактиране]

  • [Артър] Огледа се за другите.
Те не бяха там.
Огледа се за другите пак.
Те все още не бяха там.
Затвори очи.
Отвори ги.
Огледа се за другите.
Те упорстваха в отсъствието си.
  • БЪДИ МНОГО, МНОГО ИЗПЛАШЕН, АРТЪР ДЕНТ.
  • — Ти направи от кожата ми торба, за да си държиш разни интересни камъни в нея. Случайно знам това, защото в следващия си живот се възродих като муха, която ти размаза. Отново. Само че този път ме размаза с торбата, направена от предишната ми кожа. Артър Дент, ти си не само жесток и безсърдечен човек, ти си освен това и поразително нетактичен.
  • — Какво имаш против мен, Дент? — изръмжа съществото, приближавайки към него с болезнено клатушкане.
— Нищо — настоя Артър, — честно, нищо. [...]
— Изглежда ми странно да се държиш така с някого, към когото нямаш нищо против, като го убиваш през цялото време. Много любопитен случай на социално взаимодействие, бих го нарекъл. Също така бих го нарекъл лъжа! [...] По едно време — изсъска той, — по едно време реших да се откажа. Да. Няма да се връщам. Ще си стоя на онзи свят. И какво стана? [...] Бях издърпан обратно във физическия свят — продължаваше Аграджаг, — като букет петунии. В, бих добавил, саксия. Така, на триста мили над повърхността на една особено мрачна планета започна този щастлив и кратък живот в саксията ми, която нямаше никаква опора. Човек ще рече, че не това е естественото и стабилно положение за една саксия петунии. И ще е прав. Този живот завърши твърде скоро, на триста мили по-надолу. В, бих добавил отново, пресните останки на един кит. Мой духовен брат.

Глава 19[редактиране]

  • Светите Обядващи Монаси от Вуун-дуун [...] твърдят, че както обедът е в центъра на човешкия преходен ден, а човешкият преходен ден би могъл да се разглежда като аналог на духовния му живот, така Обедът би трябвало:
(а) да се разглежда като център на човешкия духовен живот, и;
(б) да се провежда в оживени хубави ресторанти.
  • Всяка планета, на която някога е откриван счетоводен отдел на Пътеводителя, малко след това е погубвана във война или природно бедствие. Който дори само забележи, да не говорим, ако си позволи да привлече вниманието на обществеността върху този интересен, но абсолютно без никакво значение и случаен факт, бива разкъсан на парчета.

Глава 22[редактиране]

  • [Артър] Повдигаше му се от шубе от неравномерния полет на сградата и след известно време измъкна хавлията от сака си и направи с нея нещо, което утвърди за сетен път челното й място в списъка от необходими вещи, без които си загубен, ако кръстосваш Галактиката на стоп. Той я омота около главата си, така че да не може да вижда какво става.
  • — Вселената — прекъсна го Артър — е достатъчно голяма и достатъчно стара, за да се грижи сама за себе си за половин час.
  • — Ние с най-голямо удоволствие бихме останали да помогнем — крещеше Форд, проправяйки си път през обезобразените развалини — само че няма.

Глава 23[редактиране]

  • — Както и да е, къде е Трилиън? — попита Артър [...]
— И къде са ми пържените картофи? — извика Форд.
— И двете са — каза Слартибартфаст, без да вдигне глава — в Стаята за Информационни Илюзии. Мисля, че вашата приятелка, младата дама, се опитва да разнищи някои проблеми от Историята на Галактиката. Мисля, че пържените картофи й помагат.

Глава 24[редактиране]

  • Погрешно е да се смята, че главните проблеми могат да се решат с картофи.
  • Силастичните Оръжидемони от Стритеракс ги бивало най-вече да се бият и тъй като ги бивало, те го правели усърдно.
  • Най-добрият начин да си навлечеш боя с някой Силастичен Оръжидемон бил просто да се родиш.
  • Най-добрият начин да се справиш с някой Силастичен Оръжидемон, бил да го оставиш сам в някоя стая, защото така, рано или късно, той започвал да се бие сам със себе си.
  • Накрая станало ясно, че това положение на нещата трябва да се оправи и бил издаден закон, който постановявал, че всеки, който носи оръжие като част от работния инструментариум на обичайните Силастични професии (полицаи, охрана, начални учители и т.н.) трябва да изкарва ежедневно поне четиридесет и пет минути като налага един сак с картофи, за да се избие по този начин неговата или нейната излишна агресивност.
Известно време законът действал успешно, докато после някой се сетил, че далеч по-ефикасно и по-спестяващо време би било, ако по картофите просто се стреля.
Това довело до нова вълна ентусиазирана стрелба по най-разнообразни предмети и със седмици всички нетърпеливо очаквали тръпнейки първата голяма война.

Глава 25[редактиране]

  • Трилиън не казваше нищо, но по особено замислен и ясен начин.

Глава 31[редактиране]

  • Беше започнал да композира къси печални песнички без тоналност, всъщност изобщо без мелодия. Последната беше една приспивна песен, която Марвин сега монотонно бръмчеше.
Ето пак светът си легна,
Няма мрак над мен да тегне,
С ИЧ [инфрачервени лъчи] мога да погледна,
Колко мразя аз нощта.
Той спря за момент да събере артистична и емоционална сила, за да изкара и следващия куплет.
Ето лягам, но уви,
Електрически броя овци,
Сладки сънища не се коси
Да ми пожелаваш ти.
Колко мразя аз нощта.
  • Зейфод погледна пак към Марвин.
— Май имаш страхотен поглед върху живота — каза той.
— Само не питай — каза Марвин.
— Няма — обеща Зейфод и не го направи.
  • — Това младо момиче — добави той [Марвин] неочаквано — е една от най-малко безпросветно неинтелигентните органични форми на живот, които съм имал дълбокото неудоволствие да не мога да избегна.


Глава 33[редактиране]

  • Артър наближи един полицай, който тичаше покрай тях.
— Извинете — каза той. — Пепелта. Тя е в мене. Беше открадната от онези бели роботи преди малко. Тя е тук в този плик. Беше част от Ключа за Удъл-Временната опаковка, разбирате ли, и, ами, както и да е, сещате се за останалото, важното е, че тя е в мене и сега какво да правя с нея?
Полицаят му каза, но Артър можеше само да предполага, че той се беше изразил метафорично.
  • Надяваше се и се молеше да няма задгробен живот. После се сети, че изпада в противоречие и само се надяваше да няма задгробен живот.

Епилог[редактиране]

  • В Относителността, Материята казва на Пространството как да се огъне, а Пространството казва на Материята как да се движи.
„Златно Сърце“ каза на пространството да се върже на възел и се паркира от вътрешната страна на стоманената стена около Аграбътонската Съдебна Палата.
  • Дори и да можеше да проникне слънчев лъч толкова навътре в Аграбътонския комплекс на Правосъдието, той би се обърнал обратно и изскочил моментално навън.
  • — Аз имах въпрос. Или по-скоро това, което имам е Отговор. Исках да знам какъв е Въпросът.
Прак съчувствено кимна и Артър малко се поотпусна.
— То е ами, то е дълга история — каза той — но Въпросът, който бих искал да знам, е Вечният Въпрос за Живота, Вселената и Всичко Останало. Знаем единствено, че Отговорът е Четиридесет и Две, което е малко изнервящо. [...]
— Боя се — каза той [Прак] накрая — че Отговорът и Въпросът се изключват взаимно. Познанието за едното логически изключва познанието за другото. Невъзможно е да се знаят и двете за една и съща Вселена. [...] Освен [...] ако то се случи. Тогава, изглежда, Въпросът и Отговорът просто ще се съкратят взаимно и ще отнесат със себе си Вселената, която тогава ще бъде заменена от нещо още по-чудновато и неразгадаемо. Вероятно това вече се е случило — добави той със слаба усмивка, — но има голяма доза Несигурност по въпроса.
  • Гърдите му се повдигнаха немощно и той с усилие си пое въздух. Главата му леко трепереше.
— Не ми направи силно впечатление, когато в началото разбрах какво представлява то — каза той, — но като си спомня сега, колко силно впечатление ми направи Смисъла на Принцовете и колко скоро след това не можех да си спомня нищо от него, си мисля, че посланието на Бога може да е много по-полезно. Искате ли да знаете какво е то? Искате ли?
Те кимнаха безмълвно.
— Обзалагам се, че искате. Щом толкова ви интересува, предлагам ви да отидете и сами до проверите. Написано е с високи тридесет фута букви на върха на Планините Квентулус Квазгар в страната Севорбеупстри от планетата Прелиумтарн, трета поред от слънчевата система Зарс в Галактически сектор QQ7 Активно J Гама. Пазено е от Лачествения Вантрашел от Лоб.
Това изявление беше последвано от дълго мълчание, което най-накрая Артър наруши.
— Извинявай, къде е това? — попита той.
— Написано е — повтори Прак — с високи тридесет фута огнени букви на върха на Планините Квентулус Квазгар в страната Севорбеупстри от планетата…
— Извинявай — каза Артър пак — кои планини?
— Планините Квентулус Квазгар в страната Севорбеупстри на планетата.
— Коя страна каза? Не можах добре да чуя.
— Севорбеупстри, на планетата…
— Севорбе-какво?
— О, за Бога — каза Прак и умря раздразнен.
  • [Артър]След като спаси Вселената два пъти в един и същи ден, беше решил, че вече може да кара по-полека.
  • Отвори се люк, показа се стълба и по нея се спусна високо сиво-зелено извънземно, което се отправи към Артър.
— Артър Фили — каза то, после се вгледа остро в него и в бележника си. Направи гримаса. Погледна пак нагоре към Артър.
— Май съм те минавал вече, нали? — попита той.

Вижте също[редактиране]