Едмон Ростан

от Уикицитат
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ростан.

Едмон Ростан
Едмон Ростан
Вижте също:
Wikipedia-logo-v2.svg Статия в Уикипедия
Commons-logo.svg Материали в Общомедия

Едмон Ростан (фр.Edmond Eugène Joseph Alexis Rostand, 1868-1918) е френски поет и драматург, член на Френската академия, автор на десетина пиеси в неоромантичен стил, сред които световна популярност добива "Сирано дьо Бержерак", написана през 1897 г. Той е баща на поета и сценарист Морис Ростан и на биолога и писател Жан Ростан.


Из пиесата "Сирано дьо Бержерак"[редактиране]


  • Посетител в театъра
Да, вярно, не на вятъра
твърдят, че най-приятно пие се...
във театъра!


  • Монфльори (артист от сцената)
Обиждате не мене, обиждате вий Талия.
Сирано
О, ако тази муза, любезни, ви познава,
в което, извинете, аз доста се съмнявам,
ще снеме начаса тя своите котурни
и по гърба ви тлъст следите им ще турне.


  • Сирано към посетителите в театъра
Но аз... ви заповядвам, хора, да млъкнете най-сетне!
Аз каня ви на бой, герои малолетни!
Подканям ви на бой! Един след друг! Подред!
Ще ви поставя даже и номера отпред.
Е, хайде, кой е пръв? С кого да почне листа?
Вий? Не? Вий? Не? Вий? Не? Къде е дуелистът?
Щом иска да загине, да вдигне той ръка! (Мълчание)
Ще го изпратя с чест! Но бива ли така?
Видът на моя меч изглежда ви смущава? (Тишина)
Ни име!... Ни ръка?... Тогава продължавам.
     (Обръща се към сцената, където е Монфльори)
Театъра желая от тази стара язва
да оздравя... А иначе...
Тоз меч ще заприказва.


  • Един младеж към Сирано
Защо към Монфльори вий храните омраза?
Сирано
Причините са две, а важни са и двете!
Най-първо лош актьор! Наместо със крилете
на словото в стиха победно да лети,
той сякаш че копае, запъва се, грухти,
а второто: е тайна...


  • Сирано към гражданин в театъра
О, стар катър!
За вашия Баро не давам нито грош!
Прекъсвам го без страх.
Дамите
Нима Баро е лош!…
О, нашият Баро? Какво говори, мила!…
Такава подигравка!… Не бих му я простила!
Сирано към дамите (с галантност)
О, хубави създания! С усмивка заслепете
певците и с любов поета вдъхновете,
за да напише песни – така възторжени и със размах,
но никога недейте да съдите за тях!


  • Сирано към недоволен гражданин в театъра
Такъв не можеш ти да бъдеш, разбери,
защото в твоя образ рендосан не гори
ни мисъл, нито ум, ни капка вдъхновение,
затуй и аз реших без всяко позволение
на двете ти страни да плесна по шамар
защото си лишен…
… от чувство и от жар,
лиризъм, красота, а даже и от нос,
величествен, голям, изпъкнал като тоз! (сочи носа си)
.....
А щом е благородник, тогава не с ръце,
но с меча ще го бодна ту долу, ту пък горе,
преди за бягство път по милост да му сторя.


  • Сирано към един виконт в театъра
Така носа ми трябва да хулите пред мен,
ако сте малко умен и малко просветен.
Но ум не се намира, о хилаво създание,
у вас нито троха, а колкото до знание,
не знаете дори как пише се "глупак"!
Да бихте преживели и сто живота, пак
не бихте съумели ни с думи, ни със жест
да опетните мойта неопетнена чест.
Самият аз го сторих, със собствени слова,
но ако друг го стори, не бих търпял това!


  • Сирано в театъра
Аз няма украшения, които в мене греят.
Да, вярно е, не съм като глупак накичен,
а все пак имам вид не бляскав, но приличен.
По мене си аз нямам лекета от обиди
или пък мръсота, която се не види!
Не, нямам гузна чест, душа нечистоплътна!
Не! Аз вървя честит и стъпките ми тътнат.
И всичко в мен блести, и аз съм горд и млад,
очите ми свободни се смеят и пламтят,
открито и без страх опасностите гледат!
О, цял съм аз покрит с победа до победа.
Ни ленти, ни кордон на мен до днес са дали,
мустаците затуй блестят като медали.
Където и да съм – сърцето ми говори
слова бодливи смели, свънтящи като шпори!


  • Сирано в театъра
И ще ви дам... един урок чудесен!
Велвер (с презрение)
Поет!...
Сирано
Да, да! Поет! И биейки се, песен
ще счиня за вас! Хоп! Дръпвам се, нападам,
и ето ви – балада!…
Велвер
Какво? Какво? Балада?
Сирано
Не знаете какво е баладата дори?
Велвер
Но…
Сирано
Тя се състои от строфи точно три,
с по осем стиха всяка…
Велвер
Е?…
Сирано
…С четири накрая…
Велвер
Но аз…
Сирано
О, звън на шпаги! По-хубава от тая
балада не познавам! Кой може да ме спре!
Велвер
О, не!
Сирано
Защо? За бога, послушайте добре!
"Балада за един дуел в Бургундския дворец
между един простак и господин дьо Бержерак!"
Велвер
Какво е то… това?
Сирано
Заглавие!
.....
Внимание!
Подбрах и ритъм на стиха!
     (движи се в такт с речта си)
Отмятам си шапката бявно
и хвърлям си плаща далеч,
а после изящно и плавно
изтеглям си верния меч.
О, знай елегантно човече,
муцунка лустросана, знай!
С последната строфа – и вече
очаквате сигурен край!
     (кръстосват си шпагите)
Трепериш, ти целия в треска!
Къде да те бодна без жал?
По образ, със пудра наплескан?
Или пък – под някой медал?
Звънливо преследва те меча.
Муха! Острието играй!
С последната строфа – и вече
очаква те сигурен край
     (продължава)
Но римата тук се изплъзва!
Горещо за тебе е тук.
О, ето и римата: "Пъзльо"!
Тап! Удар! След удара – друг!
Как? Искаш да бъда разсечен!?...
Но друг ще е краят, потрай!
Последната строфа – и вече
очаква те сигурен край!
     (тържествено произнася)
Моли се на бога, човече!
Душата си грешна покай!
Последната строфа…
Тап! Вече
     (виконтът пада, Сирано се покланя)
завърши баладата. Край!


  • Льобре (след дуела в театъра)
Но колко врагове таз вечер си спечели!…
Сирано
Ти точният им брой да прочетеш успя ли?
Льобре
Четирдесет и осем. Без дамите.
Сирано
Я виж!
Льобре
Виконта, буржоата, Баро и граф дьо Гиш,
цял куп академици…
Сирано
Но аз съм възхитен!
Льобре
С тоз начин на живот, що водиш всеки ден,
къде ще стигнеш ти?
Сирано
Блуждаех сам из мрака,
не знаех где да свърна, какво напред ме чака,
и затова реших...
Льобре
Какво?
Сирано
Да съм такъв,
какъвто ми подсказва гасконската ми кръв!


  • Сирано
Париж, Париж! Ти чезнеш бавно в тъмнината.
По твойте сини стрехи разхожда се луната!
Това си ти, Париж, една огромна сцена,
а там, под млечен дим, трепти и свети Сена.


  • Сирано
Ще пиша всичко там.
Любовната си горест, и нежния си плам.
Поправях неведнъж и вече е готово!
Душата си излях в хартия и чрез слово.
Не ми сотава друго, освен да прочета.


  • Карбон
Ей, Сирно!
Сирано
Да! Слушам, капитане!
Карбон
Дружината е цяла и, моля ти се, виж
добре да я представиш пред господин дьо Гиш!
Сирано
Това са, господине, дасконските кадети!
Карбон Кастел Жалу е техен капитан.
Сражават се подобно на дяволи проклети,
сражават се и лъжат глупаците без свян!
Това са, господине, гасконските кадети!
Макар че всички имат баронски герб и сан,
обичат да пребъркват те чуждите монети.
Това са, господине, гасконските кадети!
Карбон Кастел Жалу е техен капитан!
Те имат вълчи зъби и щъркова походка,
те имат, господине, соколови очи,
те имат при това мустаците на котка!
Тежко на този, който със тях се закачи!
Те имат вълчи зъби и щъркова походка.
Над шпагите им вей се перото и стърчи,
отиват ли на бой или пък на разходка.
Те имат вълчи зъби и щъркова походка,
те имат, господине, соколови очи!
Сам дяволът от ада пред тях да се покаже,
без капка страх ще идат и с него на двубой!
Те шпаги ще кръстосат безстрашно с него даже
и в ужас ще побегне пред шпагите им той,
сам дяволът от ада пред тях да се покаже!
Сражение ли има – не знаят те покой,
бодат по гърбовете и задницит вражи!
Сам дяволът от ада пред тях да се покаже,
без капка страх ще идат и с него на двубой!
Това са, запомнете, гасконските кадети!
Ревнивите съпрузи страхуват се от тях.
Наопаки, жените – красиви и напети, -
пред техните атаки не чувстват нивга страх.
Това са, запомнете, гасконските кадети!
Жените предпочитат да влизат с тях във грях.
Дъртаци и ревнивци, жените си пазете!
Това са, запомнете, гасконските кадети!
Ревнивите съпрузи страхуват се от тях.


  • Дьо Гиш
Но щом на стих изкусен окото му се спре,
добре го той заплаща.
Сирано
Аз плащам по-добре
на себе си самия, когато някой път
сърцето си сполуча да вложа във стихът!
Дьо Гиш
Да, горд сте при това!


  • Сирано
Какво да сторя аз?
Да имам покровител, за него да се хвана,
за да пълзя нагоре, подобно на бръшляна?
По чуждото стъбло да пъпля прилепен
наместо стия сили, които имам в мен?
О не, благодаря! За големец надут
да пиша гръмки оди? Да се превръщам в шут?
шшУсмивщщка благосклонна за моето творение
от някаккъв министър да чакам с нетърпение?
О не, благодаря! Да лазя по корем
почти като животно и унизен съвсем?
Мазоли да израснат по моите колене
от многото поклони, от дългото пълзене?
В гърба ни да изчезне и помен от гръбнак,
защото съм се свивал по силния простак?
За няколко монети и за успехи леки
като бездушна вещ да ме подхвърля всеки?
О не, благодаря! Да мигам и да лазя -
животецът дано със лазене запазя?
Да дращя слади рими и мадригали слаби,
та за велик да мина пред няколкото баби?
О не, благодаря! Да плащам може би
луксозните издания на моите творби?
Или пък знаменосец да стана на ония,
които слабо пишат, но талантливо пият?
О не, благодаря! Или с един сонет -
съмнително да блесна като голям поет?
Талантът ми да граби, когато който свари,
смирен да се подмазвам на всички вестникари,
дано благоволят да пуснат някой ден
ласкатесна бележка за някой стих от мен?
О не, благодаря! Да мисля, да въздишам,
на прием ли да ида, поема ли да пиша?
Или – кой нов сановник в любов да уверя?
Така ли да направя? О не, благодаря!
Желал бих аз да пея, усмихнат, замечтан,
да бъда сам, свободен, от нищо нескован,
свой собствен повелител – за зло и за добро,
ту шпагата да грабвам, ту своето перо,
да пиша ей така, невзрян към суетата,
високо да летя дори и на луната!
И ред да не напиша назаем взет, такъв,
във който няма мое страдание и кръв!
Да мога да си кажа: "Щастлив се чувствай ти!
Плодът, цветът, листата – о, всичко зрей, цъфти,
от тебе посадени, каквото ти садиш,
на никому за него ти нищо не дължиш!
ти много нависоко не стигна, но не стана
висок със чужда помощ, подобно на бръшляна!
Не си липа огромна и дъб не си голям,
но колкото си стигнал, ти стигнал си го сам!"
Льобре
Добре, бъди си сам, но, дявол да го вземе,
защо като безумец, без нужда и без време
печелиш непрестанно все нови врагове?
Сирано
Кого приятел може човек да назове
сред тая сган, която весден сред нас шуми?
Търпите я, но тайно я мразите сами.
Пред нея предпочитам онези, със които
като със врагове воювал бих открито.
Льобре
Безумец!
Сирано
Е, какво? Ти може би си прав.
Обичам да ме мразят – такъв е моят нрав!
Да ходя като кошер сред гневен рой пчели,
под погледи враждебни, под облаци стрели.
Отвред, когато с пяна и злъчка съм замерен,
тогава по-щастлив съм и крча по-уверен!
Приятелството ваше, раздавано на всеки,
прилича на яките – дантелени и меки -
с италианска кройка, удобна за врата.
Така приятен, нежен и женствен е платът,
че без да се измъчваш, ти можеш твърде лесно
дълбоко да се кланяш – налево и надесно.
А моята ненавист, приятелю, ми дава
яка съвсем различна – испанска и корава!
Не се огъва лесно и ето – за това
принуден съм да ходя с изправена глава.
Суровите испанци търпят яка такава
подобна на презрене, на твърдост и на слава!


  • Сирано
Не, глупавите в глупост не се признават гласно.
Когато ме нападна, съвсем не бе глупак!
Кристиан
Човек слова намира, кога напада враг!
Да, имам дързък дух, но свойствен за войника!
Попаднал между дами – аз глътвам си езика,
макар че благосклонно поглеждат те към мен!


  • Сирано
В джобовете ни има
писма за всеки случай – до някоя любима.
дори и съчинена, дошла в съня макар,
писмата ни до нея са пълни с кръв и жар.


  • Роксана
Говори той с възторга на поет
за вечните неща и дребния предмет.
Когато той е ням и музите са немi,
но с мен ли заговори, създава той поеми!


  • Роксана
И вие сте неспрведливи – досущ като жените!
За друг щом стане дума, навред го клеветите!


  • Роксана (чете писмо)
"Сърцето ми пленихте,
ала във плен такъв не може то да страда.
Задръжте вие моето, но вашето ми дайте – за награда."


  • Роксана
Да, любовта ми тайна.
Преследва ме. Ревнува, а има нрав суров –
не иска и да знае за моята любов.


  • Роксана (за Сирано)
Такъв човек кат' него най-нетърпимо страда
когато го лишиш от рискове, от свада.


  • Сирано (към Роксна)
Да, ето любовта.
Но с нея – ревността, и даже – яростта!
И все таки – любов, на бурята прилична,
пропита от страдание, но не егоистична:
да бъдете щастлива, аз всичко бих отдал,
но скришом и от вас – да не събудя жал,
доволен нейде скрит, съвсем излишен вече,
аз щастието ваше бих гледал отдалече,
създадено от мен, но споделено с друг…
При всяка ваша дума, или при всеки жест и звук,
поражда се у мене решителност такава,
че чудеса бих сторил от подвизи и слава!
Разбирате ли вече, поне най-малка част
от таз душа тъй близка, и тъй далеч от вас?
О, вярно, че нагоре тя в този час лети!
Това дори надхвърля най-дръзките мечти.
Ах, много е това! Надеждата ми скромна,
мъждукаща преди, сега пламти огромна!
Не ми остава друго, освен подир това
да падна, коленичил, склонил пред вас глава.
Треперите и вие като листо сред листи!
От полъха трептите на мислите ми чисти.
Ах, трепетът ви нежен аз чувствам в мрака син
по клоните как слиза на ароматния жасмин…'


  • Сирано (на фронта)
Желал бих аз да падна не с мисъл за корема,
а за висока цел, достойна за поема!
С оръжие достойно да бъда аз ранен,
във порива на боя да бъда поразен,
а не в легло от слама да гасна все по-зле,
но с гневен вик в устата, на бойното поле.

Източник[редактиране]

  • "Сирано дьо Бержерак", Ростан Е., изд. "Народна култура" от 1961 г., превод на Веселин Ханчев