Двете кули

Двете кули (англ. The Two Towers, 1954 г.) е заглавието на втория том от трилогията на английския писател Джон Роналд Руел Толкин "Властелинът на пръстените"

Трета книга

Гибелта на Боромир

• „Ти надделя. Малцина са извоювали такава победа. Бъди спокоен! Минас Тирит няма да загине!“ (Арагорн към Боромир)
• „Бих водил Фродо към Мордор, бих вървял с него до края, ала за да го диря сега из Пущинака, трябва да изоставя пленниците на мъки и гибел. Най-после сърцето ми говори ясно: съдбата на Носителя вече не е в моите ръце. Отрядът изигра ролята си. Ала ние, които оцеляхме, не можем да изоставим другарите си, докато има сили в телата ни.“ (Арагорн)
• „С надежда или без, ще следваме дирята на враговете. И тежко им, ако се окажем по-бързи! Такава потеря ще им устроим, че ще се помни като чудо на Трите Рода — елфи, джуджета и хора. Напред, Трима Ловци!“ (Арагорн)

Роханските конници

• „Гондор! Гондор! — извика Арагорн. — Дано те видя отново в по-щастлив час! Не води все още пътят ми на юг, към ясните ти реки.“
• „Звездите едва греят, а аз съм изморен както никога преди, изморен както не би трябвало да се чувствува един Скиталец, изправен пред ясна диря. Нечия воля придава бързина на враговете и изправя пред нас невидима преграда — умора, тегнеща по-скоро в сърцето, отколкото в нозете.“ (Арагорн)
• „Но почивайте, щом трябва. И все пак не губете надежда докрай. Не знаем що ни носи утрешният ден.“ (Леголас)
• „Тогава, Еомер, син на Еомунд, Трети войводо на Ездитните предели, разреши на джуджето Гимли, син Глоин, да те предпази от глупави слова. Говориш зло за онази, що е недостъпно прекрасна за мислите ти, и само липсата на разсъдък може да те извини.“ (Гимли за Галадриел)
• „Не служа никому — каза Арагорн, — но преследвам слугите на Саурон, по чиято и земя да стъпват.“ (към Еомер)
• „Човек, изпаднал в такава нужда, ще върви пеша, щом няма кон и не ще иска разрешение да последва дирята. Нито пък ще броим главите на враговете другояче освен с меч. А аз не съм обезоръжен.“ (Арагорн)
• „Наистина странни дни настанаха. Оживели сънища и легенди изникват от тревата.“ (Еомер, след като Арагорн разкрива своята самоличност)
• „Ето що можеш да предадеш на Теоден, син на Тенгел: очаква го война, за Саурон или против него. Днес никой не може да живее както е живял и малцина ще запазят онова, което наричат свое. Но по тия важни въпроси ще говорим по-късно.“ (Арагорн)
• „Не ние, а дошлите подир нас ще сътворят легенди за нашето време.“ (Арагорн)
• „Ала е ясно, че изричаш самата истина — мъжете от Пределите не лъжат и затова е трудно да бъдат измамени. Но ти не разкри всичко.“ (Арагорн към Еомер)
• „Гандалф Сиводомни е известен в Пределите, но ще ви предупредя, че името му вече не е ключ за кралското благоволение. Откакто се помним, той неведнъж е гостувал из тия земи, пристигайки когато пожелае — всеки сезон или подир много години. Той винаги е вестоносец на странни събития — спътник на бедите, твърдят днес някои.“ (Еомер)
• „Благодаря ти за хубавите думи — каза Арагорн — и сърцето ми копнее да тръгнем с теб, но докато има надежда, не мога да изоставя приятелите си.“
• — Бях забравил това — каза Еомер. — Трудно може да е сигурен човек в каквото и да било сред толкова много чудеса. Целият свят е станал необикновен. Елф и джудже крачат задружно по нашите слънчеви поля; хора разговарят с Горската Владетелка и остават живи, отново се връща на бран Мечът, що бе строшен в далечните епохи, преди още бащите на нашите бащи да препускат из Пределите! Как да прецени човек постъпките си в такива времена?

— Както е преценявал винаги — отвърна Арагорн. — Доброто и злото не са се променили от миналата година, нито пък са едни за елфи и джуджета, а други за хората. Човек е длъжен да ги различава — както у дома си, така и в Златната гора.

• „Съветите на Гандалф не предричаха безопасност за него или за другите — каза Арагорн. — Има неща, които е по-добре да приемеш, отколкото да отхвърлиш дори ако краят може да бъде мрачен.“

Урук-хай

• „Ние служим на Саруман Мъдреца, Бялата ръка — Ръката, що ни храни с човешко месо. Ние дойдохме от Исенгард и ви доведохме дотук и ще ви върнем по който път си поискаме. Аз съм Углук. Казах.“
• „За какво мислите, че ви оставиха живи? Скъпи малки момченца, моля ви, повярвайте, като казвам, че не е от доброта — Углук никога не е имал такъв порок.“

Дървобрад

• „Да не прибързваме, това е моят девиз. Но ако ви бях видял, преди да чуя гласовете ви — харесаха ми: приятни тънки гласчета; напомниха ми нещо, но не зная точно какво — ако ви бях видял, преди да ви чуя, просто щях да ви стъпча, мислейки, че сте орки, и чак после щях да открия грешката си.“ (Дървобрад)
• „Ами такова, хрьм — отговори гласът, — е, аз съм ент, поне така ме наричат. Да, това е думата, ент. Самият ент, може да се каже на вашия език. Ветроклин е името ми според едни, Дьрвобрад казват други. Мисля, че Дървобрад е подходящо.“ (Дървобрад)
• „Узнай сега науката за Живите създания!
  Отпърво четири, свободните народи:
  най-стари са на елфите чедата;
  джудже копач из мрака обитава;
  ент земероден, стар като гранита;
  човекът смъртен, властелин на коня…“
• „Не толкоз припряно! Значи вие самите се наричате хобити? Ама не бива така да го казвате на този и онзи. Ако не внимавате, ще вземете да си изкажете и истинските имена.“ (Дървобрад)
• „Вашето доверие е чест за мен, но не бива отведнъж да си позволявате подобни волности. Да знаете, че има енти и енти; или по-точно има енти и същества, които приличат на енти, но не са, както бихте казали вие.“
• „Първо на първо, това би ни отнело доста време — името ми расте непрекъснато, а аз съм живял много, много дълго; тъй че моето име е като приказка. В моя език, Древноентически, както бихте го нарекли, истинските имена разказват историята на онова, на което принадлежат. Прекрасен език, но за да го използуваш, трябва извънредно много време, защото ние говорим на него само за онова, което си заслужава дългото говорене и дългото слушане.“ (Дървобрад)
• „Може и да сторим нещо заедно. А за страните не знам. Аз си имам свой път, но вашият и моят могат да вървят заедно донякъде.“ (Дървобрад)
• „Аз самият не разбирам всичко, което става, тъй че не мога да ви го обясня. Някои от нас и до днес са истински енти, доста жизнени и подвижни по нашите представи, но мнозина стават все по-сънливи, вдървяват се, както бихте казали вие. Естествено, повечето дървета са си просто дървета, ала много от тях са полубудни. Някои са съвсем будни, а една част, такова, ъъъ… да де, поентяват. Това продължава непрекъснато.“ (Дървобрад)
• „Защото ентите са по-близки до елфите: не тъй самовлюбени като хората и по-умели, когато трябва да проникнат в другите същества. А от друга страна, ентите са по-близки до хората, по-променливи от елфите и по-бързо схващат цветовете на външния свят, както бихте казали вие. Или по-добри и от хората, и от елфите — защото са по-настойчиви и по-дълго обмислят всяко нещо.“ (Дървобрад)
• „Днес мнозина от моя народ са досущ като дървета и само нещо голямо може да ги разбуди; говорят само шепнешком.“ (Дървобрад)
• „Така или иначе, сега сме край корените на Последната планина. Част от името на това място би могла да се преведе на вашия език като Бликнидом.“ (Дървобрад)
• „Хум, хм, досега не съм се кахърил за Великите войни — отвърна Дървобрад, — те засягат главно елфите и хората. Това е работа за вълшебници — вълшебниците все се тревожат за бъдещето. Не съм напълно на ничия страна, защото никой не е напълно на моя страна, ако ме разбирате — в днешно време никой не се вълнува за дърветата като мен, дори елфите.“
• „Скверните твари, породени от Великия мрак, имат една обща черта — не могат да понасят Слънцето, ала орките на Саруман го търпят, макар и да го ненавиждат.“ (Дървобрад)
• „Много от тия дървета бяха мои приятели, създания, които познавах още от лешник и жълъд; мнозина бяха надарени с глас, а днес завинаги са замлъкнали. А там, где някога пееха горички, сега се простират само сечища и бодливи храсталаци. Немарлив бях. Изтървах нещата. Това трябва да спре!“ (Дървобрад)
• „Пътищата ни водят в една посока — към Исенгард!“ (Дървобрад към Мери и Пипин)
• „Но тия енти ми вдъхват някакво странно чувство — някак не ми се вярва да са чак толкова безобидни и… да речем, забавни, колкото изглеждат. На вид са бавни, чудати и търпеливи, почти печални; и все пак вярвам, че могат и да се ядосат. А случи ли се това, бих предпочел да не им излизам насреща.“ (Мери)
• „Обаче за ентите решението не отнема толкова много време, колкото изреждането на всички факти и събития, които трябва да си изяснят. Както и да е, няма да отричам, че още дълго няма да мръднем оттук — нищо чудно да постоим ден-два.“ (Дървобрад)
• „Аз съм Брегалад, на вашия език това значи Бързолъч. Прякор, разбира се.“
• „Право да си кажа, от много векове насам не съм ги виждал тъй ядосани. Ние, ентите, не обичаме да ни ядосват; никога не се ядосваме, додето не стане ясно, че е настъпила велика заплаха за нашите дървета и за живота ни. В тая гора подобно нещо не се е случвало от времето на войните между Саурон и Морските хора.“ (Дървобрад)
• „Вълшебниците би трябвало да знаят тия неща — и те наистина ги знаят. Нито в ентическия, нито в елфическия или човешкия език се намира достатъчно зло проклятие за подобна измяна. Долу Саруман!“ (Дървобрад)
• „Сигурно не ви е известно колко сме силни. Чували сте за троловете може би? Страшна мощ имат те. Но троловете са само имитация, грозно подобие на ентите, създадено от Врага сред Великия мрак, както и орките са копие на елфите. Ние сме по-силни от троловете. Изсечени сме от костите на самата земя. Можем да цепим скалите, както го правят дървесните корени, само че по-бързо, много по-бързо, стига да се разбуни духът ни!“ (Дървобрад)

Белият конник

• „Елф, човек и джудже, всички облечени в елфическа носия. Не ще и дума, тука има някаква история, която си струва да се чуе. Насам рядко виждаме такива чудесии.“ (Гандалф, преди да се разкрие)
• „Тримата се втренчиха в него. Косата му беше бяла като сняг под слънцето, сияйно бяла бе дрехата му, очите под гъстите вежди бяха пронизващо ясни като слънчеви лъчи, власт се криеше в десницата му. Разкъсвани от изумление, радост и страх, тримата стояха и не намираха думи.“
• „Гандалф — повтори старецът, като че диреше в старите спомени отдавна неизричана дума. — Да, това бе името. Аз бях Гандалф.“
• „Отново се срещаме. И то когато отливът започва. Велика буря се задава, но отливът започна.“
• „Да, сега съм бял — кимна Гандалф. — И всъщност не ще е грешка да се каже, че наистина съм Саруман — Саруман такъв, какъвто би трябвало да бъде. Но хайде сега, разкажете ми за себе си! Откакто се разделихме, минах през огън и водни бездни. Забравих много от онова, що мислех, че зная, и в замяна узнах много, що бях забравил. Виждам безброй далечни неща, но често не съзирам най-близките. Разкажете ми за себе си!“ (Гандалф)
• „И аз имах пръст в това: от едно възвишение се преборих с Черната кула и Сянката отмина. После бях изтощен, много изтощен и дълго бродих из мрачни видения.“(Гандалф)
• „Говорех си сам. Стар навик да разговарям с най-мъдрия, който ми е подръка, уморяват ме дългите обяснения, нужни за по-младите.“(Гандалф)
• „Вече не съм млад, дори по летоброенето на Древните родове — възрази Арагорн. — Няма ли да ми откриеш по-ясно мисълта си?“
• „Наистина велик страх го е обзел, като не знае кой ли исполин ще се яви изведнъж с Пръстена на ръката и ще го призове на бой, за да го низвергне и да заеме мястото му. И мисъл не минава през ума му, че бихме желали да го низвергнем и вече никой да не заеме трона му. И в най-черните сънища не го спохожда представата, че ще опитаме да унищожим самия Пръстен. Тъкмо тук несъмнено ще видите нашия шанс, нашата надежда. Мислейки само за война, той започна сражението, защото вярваше, че няма време за губене; ако първият удар е достатъчно мощен, може да няма нужда от втори. И той раздвижва преждевременно силите, които отдавна сбираше.“ (Гандалф)
• „Дървобрад е Ветроклин, пазач на гората, най-стар от ентите, най-старото живо същество, което още крачи под слънцето из Средната земя.“
• „Ветроклин несъмнено е опасна… не на последно място за ония, които прибързват със секирата, а и самият Ветроклин е страховит, ала въпреки това е мъдър и любезен. Сега обаче чашата на бавния му, тежък гняв прелива и изпълва цялата гора. Хобитите пристигнаха и вестите, които донесоха, бяха последната капка — тя скоро ще се превърне в потоп, но вълната е обърната срещу Саруман и секирите на Исенгард. Назрява нещо, което не се е случвало от Стари времена — ентите ще се събудят и ще открият, че са силни.“ (Гандалф)
• „Словата ми бяха изпълнени с надежда. Ала само с надежда. А тя не е победа. Войната връхлетя върху нас и нашите приятели, война, в която само употребата на Пръстена би ни осигурила победата. С велика скръб и велик страх ме изпълва това — много ще трябва да унищожим и можем всичко да загубим.“ (Гандалф)
• „Защото сте нужни. Сега Андурил трябва да разкрие блясъка си в битката, която тъй дълго чака.“ (Гандалф)
• „Идете където трябва и се надявайте!“ (Гандалф)
• „Мрачният владетел има Деветте. Но ние имаме Един, по-могъщ от тях — Белия конник. Той е минал През огън и бездни и те ще тръпнат пред него. Нека ни води — ние ще го следваме.“ (Арагорн)
• „Времето не чака. Но и цяла година да имах, пак нямаше да ви кажа всичко.“ (Гандалф)
• „Далече, далече под най-дълбоките галерии на джуджетата, безименни твари гризат света. Дори и Саурон не ги познава. По-стари от него са те. Аз бродих там, ала не ще помрача белия ден с разказа си. Сред онова отчаяние врагът бе единствената ми надежда и аз го гоних по петите.“ (Гандалф)
• „Аз низвергнах врага си, той рухна от висините и разби планинския склон, където намери гибелта си. Сетне мракът ме обгърна, отлъчи ме от мислите, от времето и ме залута надалеч по друмища, за които не ще говоря. Гол се завърнах — за кратко, додето изпълня дълга си. И гол лежах на планинския връх.“ (Гандалф)
• „Така пристигнах в Карас Галадон и открих, че току-що сте си заминали. Задържах се там, сред вечното време на тая страна, където дните носят изцеление, а не разруха. Изцелих се и бях облечен в бяло. Съвети дадох и съвет получих. По незнайни пътища дойдох сетне насам и нося вести за някои от вас.“ (Гандалф)
• „За Изгубените иде час да вдигнат глави,
  Сивият отряд от север все напред ще върви.
  Но съдбата днес за тебе отреди мрачен път -
  път незнаен към Морето, там где Мъртвите бдят.“
  • Послание от Галадриел за Арагорн
• „Хайде! Изтече времето, отредено за дружеска среща подир раздялата. Сега е нужна бързина.“ (Гандалф)
• „Той пак се омота в стария дрипав плащ и поведе другарите си.“
• „Нима не лъщи като сребро, не препуска ли плавно като поток? За мене идва — конят на Белия конник. Заедно потегляме на бой.“ (Гандалф за Сенкогрив)
• „Неведнъж се натъкваха на прикрити блата и просторни поляни, обрасли с острица, трептяща над влажни, коварни мочури, но Сенкогрив намираше път и останалите коне следваха дирята му.“

Кралят на Златния замък

• „Где ли е конят с ездача? Рогът засвирил къде е?
  Где ли е бронята, шлемът, где ли косата се вее?“
• „Аз съм Гандалф. Завърнах се. И гледай! Аз също връщам кон. Ето великия Сенкогрив, когото чужда ръка не ще укроти.“
• „Безсмислена е заповедта на Теоден, но няма и смисъл да възразяваме. Безумие или мъдрост, но всеки крал заповядва в своя дворец.“ (Гандалф)
• „И аз бих изпълнил каквото ми заръча стопанинът, та дори това да бе проста дърварска колиба, стига да носех, който и да било меч освен Андурил.“ (Арагорн)
• „Тук всички сме приятели. Или поне би трябвало да бъдем; единствено смехът на Мордор ще ни възнагради, ако се скараме.“ (Гандалф)
• „Арагорн бавно разкопча пояса си и сам облегна меча, изправен до стената.
  - Тук го оставям — каза той, — ала заповядвам да не го докосваш и да не разрешаваш ничия друга ръка да стори това. В тая елфическа ножница се крие Мечът, що бе строшен и наново изкован. Телчар пръв го е създал в незнайни времена. Смърт ще сполети всеки, който изтегли Елендиловия меч, без да е наследник на Елендил.“
• „Ала в труден миг достойният мъж трябва да се довери на мъдростта си. Вярвам, че сте приятели без зъл умисъл и заслужавате уважение. Можете да влезете.“
• „Нямам съвети за ония, що се отчайват. Ала съвет мога да дам и да ти изрека ясни слова. Ще ги изслушаш ли? Те не са за всяко ухо. Моля те да излезеш на прага си и да погледнеш надалеч. Предълго си седял в сенките, заслушан в лъжовни истории и неверни съвети.“ (Гандалф)

Шлемово усое

• „Светът се променя и всичко, що някога е било силно, днес се оказва несигурно. Как може сега да устои кула пред подобни пълчища и подобна безумна омраза?“ (Теоден)
• „И все пак зората е вечната човешка надежда.“ (Арагорн)
• „Белият конник връхлиташе и врагът обезумя от ужас пред него.“

Пътят към Исенгард

• „Това не е вълшебство, а много по-древна сила - каза Гандалф, - сила, бродила по земята, още преди елф да запее и звън на чук да се лее.“ (Гандалф)
• „Доживях да видя странни дни. Отдавна се грижим за полята и добитъка, градим къщи, ковем сечива или препускаме на помощ във войните на Минас Тирит. И това наричаме живот на хората, битие на света. Малко ни интересува онова, що лежи отвъд границите на земите ни. Песните ни разказват за тия неща, ала ние ги забравяме и само децата ги учат като безгрижен обичай. А сега песните се спуснаха сред нас от незнайни места и крачат въплътени под слънцето.“ (Теоден)
• „Не си останал без съюзници, макар и да не ги познаваш.“ (Гандалф към Теоден)

Плаващи отломки

• „Не можеш ли да го захвърлиш при нужда, съкровището се превръща в окови. Правилно си постъпил.“ (Арагорн към Пипин)
• „Та бил макар на Исенгард градът по-як и от гранит,
  вървим, вървим, вървим на рат да срутим каменния град!“
• „Но дори когато са разгневени, ентите умеят да бъдат много предпазливи и търпеливи.“
• „Бързолъч е кротко създание, но тъкмо затова още по-люто мрази Саруман - народът му е пострадал жестоко от оркските брадви.“

Гласът на Саруман

• „Сега имам да свърша една последна задача, преди да си тръгна - трябва да направя на Саруман прощално посещение. Опасна и вероятно безсмислена работа, но трябва да се свърши. Който иска, може да дойде с мен - но се пазете! И без шеги! Не е време за веселба.“ (Гандалф)
• „Опасно е да пристъпваш към заклещен звяр. А вие дори не подозирате каква мощ има Саруман. Пазете се от гласа му!“ (Гандалф)
• „Да, ще имаме мир, ще имаме мир, когато загинеш заедно с всичките си дела и с делата на мрачния си господар, комуто искаше да ни предадеш. Ти си лъжец, Саруман, лъжец и отровител на човешки души.“ (Теоден към Саруман)
• „Дори да бе десетократно по-мъдър, пак не би имал право за собствена изгода да повеляваш на мен и народа ми, както желаеше.“ (Теоден към Саруман)
• „Боя се, че не можеш да ме разбереш. Но ти, Саруман, си ми вече прекалено ясен. Помня словата и делата ти по-ясно, отколкото предполагаш.“ (Гандалф)
• „Предателят никому не вярва - морно отвърна Гандалф. - Но не се бой за кожата си. Не искам да те убия или да ти причиня зло, би трябвало да го знаеш, ако наистина си ме разбирал. И имам сила да те опазя. Давам ти последна възможност.“
• „Аз не съм Гандалф Сивия, когото предаде. Аз съм Гандалф Белия, що се завърна от смъртта. Вече нямаш цвят, изгонвам те от ордена и от Съвета.“
• „Саруман, жезълът ти е счупен.“ (Гандалф)
• „Слаба утеха ще намерят тия двамата в дружбата си - ще се гризат с жестоки думи. Но наказанието е справедливо. Ако някога излезе от Ортанк, Змийския език ще си е получил повече от заслуженото.“
• „Но имах причини да опитам - и великодушни, и не чак дотам щедри. За пръв път Саруман открива, че силата на гласа му чезне. Не може да бъде едновременно и тиран, и съветник.“ (Гандалф)
• „Тогава му предложих последния достоен избор - да се отрече както от Мордор, тъй и от личните си кроежи и да изкупи миналото, като ни помогне в беда. Той най-добре познава бедата ни. Велики услуги можеше да окаже. Но избра да се отдръпне и да запази власт над Ортанк. Не желае да служи, а само да повелява.“ (Гандалф за Саруман)
• „Нищо няма да му сторя. Не жадувам за власт. Какво ще стане с него? Не знам. Скърбя, че толкоз много някогашно добро гние сега в кулата.“ (Гандалф)
• „Омразата често сама се наранява! Предполагам, че дори да бяхме влезли, не бихме открили в Ортанк по-безценни съкровища от това, което Змийския език запокити по нас.“ (Гандалф)

Палантирът

• „Може да бъде едновременно и по-благ, и по-страховит, по-весел и по-сериозен отпреди, така си мисля. Променил се е, но още не сме имали възможност да разберем доколко.“ (Мери за Гандалф)
• „Та кога съм бил прибързан или непредпазлив аз, който чаках и се подготвях толкова дълги години?“ (Арагорн)
• „Злото често само се погубва.“
• „Сенкогрив не би търпял сбруя. Не ти яздиш Сенкогрив - той се съгласява да те носи... или не. Ако желае, това е достатъчно.“ (Гандалф)
• „Но няма на света нещо, което Саурон да не е в състояние да привлече в полза на злото.“ (Гандалф)
• „Гибелни са за всички нас плодовете на едно познание, далеч по-дълбоко от онова, що сме придобили.“ (Гандалф)
• „За да гледат надалеч и да разговарят мислено помежду си - каза Гандалф. - По този начин дълго запазили обединено гондорското кралство.“ (Гандалф)

Четвърта книга

Опитомяването на Смеагол

• „Тогава не бързай да раздаваш смърт в името на правосъдието, зад което криеш собствения си страх. И най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата.“
• „Ще се обвържеш ли с подобен обет, Смеагол? Той ще те стегне здраво. Ала е по-коварен от теб. Може да изопачи думите ти. Пази се!“ (Фродо)
• „Смеагол ще се закълне никога, никога да не позволи Онзи да го вземе. Никога!“ (Смеагол)
• „Обещаваме, да, аз обещавам! - възкликна Ам-гъл. - Ще служа на господаря на Безценното. Добър господар, добър Смеагол, ам-гъл, ам-гъл.“

Път през блатата

• „Листа от елфическата страна, пфу! Вонят. Той се изкатери по ония дървета и после не можеше да отмие вонята от ръцете си, хубавичките ми ръце.“ (Смеагол)
• „Съжалявам, но не мога да ти помогна - каза Фродо. - Мисля, че ако се постараеш, тая храна ще ти се отрази добре. Ала може би не ти е по силите и да опиташ, поне засега.“
• „Ти беше грохнал и всичко стана за добро - сега и двамата си починахме. Тежък път ни чака, най-страшният от всички пътища.“ (Фродо)
• „Ами ако Единственият полети в Огъня, а ние сме наблизо? Питам те, Сам, вярваш ли, че някога може пак да ни потрябва хляб? Аз не. Можем само едно - да предумаме някак нозете си да ни отведат до Съдбовната планина. Но вече ми се струва, че и това не ми е по силите.“ (Фродо)
• „И наистина с всяка стъпка към портите на Мордор Фродо усещаше как Пръстенът тегне все по-силно на верижката около шията му. Вече го чувствуваше като истински товар, който го дърпа към земята.“

Черната порта се затваря

• „Казах го, защото възнамерявам да вляза в Мордор и не знам други пътища. Следователно ще тръгна по този път. Не каня никого със себе си.“ (Фродо)
• „Няма смисъл по този път! Няма смисъл! Не носи Безценното при Онзи! Ако го вземе, Той ще изяде всички ни, цял свят ще изяде. Пази го, мили господарю, и бъди добър със Смеагол. Не давай Той да го вземе.“ (Смеагол)
• „Винаги бе смятал, че добрината на скъпия господин Фродо е толкова необятна, та трябва да включва и немалък дял заслепление. [...] Навярно Ам-гъл по свой начин - и много по-обяснимо, тъй като отскоро го познаваше - бе направил подобна грешка, приемайки добрината за заслепление.“
• „Но откакто чу името на Арагорн, Ам-гъл се цупеше. Изглеждаше оскърбен като лъжец, когото подозират тъкмо когато е казал истината или част от нея.“
• „ И ето го тук - дребен полуръст от Графството, простичък хобит от спокоен селски край и тъкмо от него очакваха да открие път натам, където великите не можеха или не смееха да отидат. Зла участ.“

Подправки и заешка яхния

• „Да готви зайците! - отчаяно изпищя Ам-гъл. - Да разваля хубавото месо, дето Смеагол го запази за тях, горкият гладен Смеагол! За какво? За какво, глупав хобит? Млади са, крехки, сладки. Яж ги, яж!“
• „Мисли каквото си искаш, но аз съм приятел с всички врагове на Единствения Враг.“

Западният прозорец

• „Но нали тъкмо при идването на полуръста ще се надигне Злото на Исилдур, поне така би трябвало да разбираме думите.“ (Фарамир)
• „Той не ми принадлежи, не принадлежи на никой смъртен, бил той велик или нищожен, ала ако някой би имал право да го поиска, това е Арагорн, син на Араторн, за когото споменах, водачът на нашия Отряд от Мория до Раурос.“ (Фродо)
• „Дори и орк не бих оплел с лъжовни вести.“ (Фарамир)
• „Жалко само, че народ, дето се хвали, че се бие с Врага, не може да остави другите да си свършат работата както трябва, без да им се меша. Ако Онзи можеше да те види сега, щеше да е страшно доволен. Щеше да помисли, че си е намерил нов приятел, тъй да знаеш.“ (Сам към Фарамир)
• „И без чужди съвети знам каква опасност ни дебне. Но дори сега ще отделя малко време, за да отсъдя справедливо в това трудно дело. Ако бях прибързан като теб, отдавна да съм ви съсякъл. Защото имам заповед да избивам всички, които заваря в тия земи без разрешение от Гондор. Но аз не погубвам безцелно ни човек, ни звяр, а и когато се налага, върша го неохотно. Не обичам и да говоря напразно. Тъй че можеш да се успокоиш. Сядай до господаря си и мълчи.“ (Фарамир към Сам)
• „Не съм изрекъл лъжа, а от истината казах каквото можех.“ (Фродо)
• „Изпаднал в затруднение, ти, струва ми се, говори изкусно и мъдро. Но аз узнах или се досетих от словата ти за много повече, отколкото бе изречено.“ (Фарамир)
• „Митрандир никога не ни говореше за бъдното, нито пък разкриваше целите си.“
• „Това е Прозорецът на залеза, Хенет Анун - най-прекрасният от всички водопади на буйноструйната Итилиен.“ (Фарамир)
• „Отдавна сме изгубили всякаква надежда. Ако мечът на Елендил наистина се завърне, може и да я възроди, ала не вярвам това да стори нещо друго, освен да отложи черния ден, ако не се яви и друга, нечакана помощ от елфите или хората.“